Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Луис Бромфийлд

Заглавие: Пътят към славата (Лили Бар)

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1946

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Световна библиотека“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В.Търново

ISBN: 954-8615-12-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2061

История

  1. — Добавяне

5

Когато пристигна у Сетънови на следната вечер от посещението на Джими, Елен намери семейството още на вечеря. Всички бяха на трапезата; бащата на почетното място, слаб, безкръвен, с остра брадичка, напомняща по-скоро строг светец, отколкото фабрикант на корсети. Майката, пълна, отпусната, добродушна, заемаше място накрая на трапезата. Между тях бяха наредени малокръвният и незначителен Джими, пълничката бледа Мей и най-после един гост.

— Нашият гост — каза Мей Сетън, като се засмя и посочи младежа, седнал от лявата й страна, — господин Кларънс Мърдок. Исках да се запознаеш с него, Елен. Сигурна съм, че ще се понравите един другиму. Той е от Ню Йорк. Дошъл е по работа при татко.

Младежът стана и се поклони малко вдървено, но с ласкателна почтителност.

— Мей ми е говорила толкова много за вас… Радвам се, че ви виждам.

— Седни, докато свършим вечерята си — каза Мей. — Сега сме на десерта.

Представянето на господин Кларънс Мърдок от страна на Мей не беше съвсем искрено. От думите й би могло да се допусне, че тя вижда за пръв път господин Мърдок, а Елен не е чувала никога за него. Това не беше вярно, защото той беше виждал много пъти Мей. Те си говореха дори на име. Освен това Мей бе описвала подробно на Елен този младеж, като бе намекнала дори, че отношенията им не се ограничават в едно обикновено приятелство. Но Мей не можеше да си откаже подобно държание, когато се касае за отношения с някой мъж. Невъзможно й беше да е искрена. Появата на мъж на кръгозора я караше веднага да проявява хитрувания и кокетство. Тя си придаваше важност, ставаше дяволита и тайнствена. Славолюбивата й майка я бе научила, че това държание е необходимо. Елен би могла да отговори: „Да, и аз съм чувала много за вас, господин Мърдок“, но не го стори. Каза само:

— Радвам се, че ви виждам — с престорена усмивка и поглед, който се занимаваше повече с рисуваната риба и варени раци в картината на стената зад него. При все това тя започна да разглежда внимателно чертите на госта.

Той не беше грозен и имаше добри обноски. Вярно е, че би могъл да бъде малко по-висок. Беше по-нисък от Елен. Имаше красива черна коса, внимателно пригладена назад над високо чело, и висока колосана яка, според модата по онова време. Очите му бяха тъмнокафяви, кротки и късогледи, лицето имаше красиво очертание, носът беше прав и малко по-тънък от обикновеното, придавайки на лицето му израз на незначителност, каквато подобава на един вечен писар. Елен реши, че той не е романтичният герой, който би могъл да я замае от пръв поглед. Но все пак идваше от Ню Йорк. А това не беше за пренебрегване. Там е живял в общество.

— Какъв дъжд поваля! — забеляза мисис Сетън. — Предполагам, че това са така наречените равноденствени бури.

— Да — отвърна съпругът й, — точно така.

И той се впусна в описание на равноденствените бури, произхода, последиците, времетраенето и проявата им в разните части на земното кълбо — с една дума, разказа всичко, което можеше да разкаже за тях. Петнадесет скъпоценни минути отлетяха безвъзвратно във вечността, докато Харви Сетън описваше равноденствените бури. Никой друг не проговаряше, защото този баща бе издал строга заповед, че никой не може да го прекъсва, докато не се изкаже напълно. Когато завърши, съпругата му не продължи разговора на същата, или друга, също така дълбока тема, а се залови, с непоносимото женско лекомислие, за съвсем нов и прост въпрос.

— Тази вечер ще ни дойде на гости Херман Бигс, Елен. Чакаме го веднага след вечеря.

Тя погледна сияеща Елен, с изражението на голяма благодетелка. Не изказа мислите си, но те бяха ясни за девойка със съобразителността на Елен. Усмивката й значеше: „Една бедна девойка като теб не може да мечтае, разбира се, за нюйоркчанин като господин Мърдок, но аз се грижа достатъчно, за да намеря добър съпруг и за теб. За Мей трябва да намерим нещо по-високопоставено. Тя трябва да намери човек като господин Мърдок“.

Още докато говореше, звънецът на входната врата позвъни и малокръвният Джими изтича да отвори, сякаш на вратата бе застанал не луничавият Херман Бигс, а някакво невероятно приключение в образа на романтичен чужденец.

* * *

Позвънил бе Херман Бигс. Той влезе така, както бе влизал хиляди пъти досега и застана стеснително с мокра шапка в ръка, докато го представят на господин Кларънс Мърдок. Но не седна. Лекцията за равноденствените бури бе траяла през всичкото време, определено за изяждане на десерта. Всички станаха и се пръснаха из къщата. Господин Сетън отиде в една стая, наричана негово леговище. Госпожа Сетън отиде в кухнята, а младите изчезнаха в пещерообразната гостна, последвани от Джими, който продължаваше да очаква някакво поразително приключение и обмисляше как да дразни гостите през тази вечер с „партизанска война“, в която беше ненадминат.

Къщата беше тясна и висока, построена във време, когато сградите се строяха с куполи, необикновено тесни и високи прозорци и разни вариации в покрива. Отвън беше червеникавокафява, вътре имаше почти същия цвят. В гостната имаше огромен бронзов полюлей с лампи, напомнящи тия, които били намерени при разкопките на Помпей — събитие, вълнувало твърде много хората от осемдесетте години на миналия век. Стените бяха покрити с тъмночервени книжни тапети, украсени със сложни арабески, над които имаше втора, позлатена и още по-сложна украса. По тия именно тапети бяха окачени гравюри „Достойнство и наглост“, „Царят на долината“ и „Съденето на «фи Дийнс»“. Пампасова трева, сложена във вази, украсени с реалистични червени порцеланови рози, развяваха пищните си стръкчета над един бронзов часовник, над който имаше бронзов колар и коне, втурнали се към сблъскване с една порцеланова розова пъпка. До часовника имаше голяма разкошна раковина с позлатен надпис: „Спомен от Лос Анжелис, Кал“.

— На карти ли ще играем? — запита Мей със съответни погледи. — Или ще си поприказваме?… Няма луна, а терасата е съвсем мокра.

Елен не каза нищо; тя продължаваше да гледа замислено Мърдок.

— Да играем на карти — предложи малокръвният Джими, като се катереше по дивана. — Аз мога да играя, господин Мърдок — добави гордо той.

Елен погледна към гордостта на семейство Сетън с презрителен и убийствен поглед, който значеше: „Какво търсиш тук?… Ако беше мой брат, щеше отдавна да си в леглото, дето ти е мястото“.

— Елен иска да играе на карти!… Елен иска да играе на карти! — започна да припява Джими, като дърпаше сенника на бронзовата лампа.

Херман Бигс се изчерви и смънка, че му е все едно какво ще правят. Господин Мърдок беше внимателен и учтив.

— Да си поприказваме — предложи кротко той, — за да се опознаем.

Понеже беше с десетина години по-възрастен от всички други, и като най-опитен поради това, че е нюйоркчанин, той пое ръководството.

— И аз съм на същото мнение — каза Елен. — Странна искрица на взаимно разбирателство блесна помежду им — един поглед, който показваше съзнанието за превъзходството им, дължимо се на нещо дълбоко и непознато в съществото на Елен и на възрастта и градските обноски на господин Мърдок.

Те започнаха да разговарят, водейки един доста глупав разговор, прекъсван от кикотенето на Мей, възклицанията на Херман Бигс и ощипванията на малокръвния Джими, който не оставаше нито минутка на едно място. Този бледен немирник се криеше зад завесите, катереше се по гърба на столовете, качваше се на капака на дъбовото пиано, като заплашваше лампите, вазите и картините. Не след много Елен бе принудена да седне пред пианото и да засвири. Тя изсвири „Страхувам се да се прибирам късно“, „Бон-бон Буди“ и други шлагери, които господин Мърдок пееше с приятния си баритон. След това той започна да подражава на разни артисти от водевил като изпя същите балади.

Най-после Мей и Херман Бигс, придружени от Джими, отидоха да донесат нещо за почерпване, и Елен остана сама с чужденеца.

— Предполагам, че тук всичко ви се струва много глупаво, щом идвате от Ню Йорк — каза тя.

Господин Мърдок се поизкашля.

— Не — започна той. — Тук е доста приятно… Господин Сетън е много любезен към мен… Аз ще прекарам тук още една-две седмици, за да инсталирам електрическите уреди.

— И аз ще отида в Ню Йорк — каза Елен, като вдигна гордо глава, — може би още тази зима… Ще следвам музика там.

Господин Мърдок беше много отзивчив.

— Ще трябва да се видим тогава… Ню Йорк е скучен град за девойка без семейство и приятели.

— Но аз не скучая никога — каза Елен с израза на опитен пътешественик. — И сигурно няма да скучая и в Ню Йорк.

Отсега нататък господин Мърдок започна да я наблюдава с повишен интерес. Той видя може би, че Мей не може да се сравни по никакъв начин със спокойната самоувереност на Елен, с младежкото й достойнство, с необикновено подчертаното й самоуважение. Тя седна в плюшения стол-люлка, озарена от светлината на бронзовата лампа. Сега не беше никак стеснителна; беше висока, мила, мрачна, почти внушителна девойка. Същността на нейната личност се издигаше победоносно над плюшения стол-люлка, над гравюрите, окачени по сложно украсените стени, и дори над евтината рокля, която закриваше младата, стройна снага. Тя вълнуваше въображението. Лицето й беше безспорно интересно.

— Аз не знаех — започна господин Мърдок, — че сте професионална музикантка… Предполагам, че не ви е било приятно да свирите шлагери… Може би ще пожелаете да ми изсвирите нещо класическо… Нещо действително хубаво, нещо като Невин или Макдоуел.

Ставайки все по-разговорчив, господин Мърдок каза, че и сестра му свирела. Живеела в Огденсбург, Ню Йорк. Той отишъл от Огденсбург в самия Ню Йорк, за да може да направи кариера и пари. И затова разбирал колко самотен може да се чувства човек в този голям град.

— Сега е вече съвсем друго, разбира се — продължи той. — Имам много приятели… Омер Бънс и Херберт Уик… Ще се запознаете с тях, като дойдете в Ню Йорк.

Господин Мърдок беше много приятен. Беше симпатичен, макар и малко бездушен. Очите му бяха изразителни, ръцете — красиви. Ръцете бяха нещо много важно за Елен. Много по-прозорлива, отколкото са обикновено девойките на нейната възраст, тя познаваше хората по ръцете и по устата им. Устата на господин Мърдок беше малко стисната, но иначе беше хубава. Беше може би малко самомнителен и предвзет, но извън тия недостатъци имаше сигурно почтен нрав.

— Няма ли да ми изсвирите нещо? — настоя той. — Нещо от Невин или Макдоуел?

Елен седна пред пианото и изсвири една Венецианска скица и „На една водна лилия“. Самата тя, както и мис Оджилви, намираха такава музика за глупава. Тя не би засвирила никога по свой избор нещо подобно, но разбра веднага, че за господин Мърдок е потребна именно такава музика. Самият той, впрочем, си я бе поискал. Елен чувстваше, че ще му хареса това, което се харесваше на хората в града. Господин Мърдок слушаше с притворени очи; когато тя свърши, той отвори очи и каза:

— Наистина прекрасно… Обичам меката, нежна музика.

Елен продължаваше да свири, когато Мей и Херман се върнаха с чаши топло какао и чинии с кекс, последвани от Джими, който подскачаше с пълни до пръсване уста. Облегнат на стола си, господин Мърдок продължаваше да слуша с притворени очи.

* * *

Господин Мърдок успя да отстрани несръчния Херман Бигс, за да придружи Елен до дома й. Те разговаряха неловко, докато вървяха съвсем близо един до друг в поройния дъжд, заслонени под семейния дъждобран на Толивърови.

На стълбите пред входната врата Елен му пожела лека нощ.

— Трябва да се видим отново, преди да си замина — каза той.

— Разбира се — каза Елен, но в душата си бе решила противното, защото намираше, че господин Мърдок е малко досаден. Тя разбра, че е възможно един човек да живее в голям град и все пак да не се е отделил от родното си градче.

„Както господин Сетън, например“, помисли си Елен. Той отиваше всеки две години в Европа, за да посети клона на фабриката си в Сен Дени, до Париж, но в действителност си оставаше човек от родния си град. Защото го носеше в себе си навред…

Да би могла да отиде в Париж!…