Джули Ан Уокър
Любов на колела (1)

Пролог

— На всяка цена ще променим името. — Франк „Шефа“ Найт спря Хамъра пред невзрачната, сглобяема постройка и погледна към ръчно изрисуваната дървена табела, висяща пред входната врата: Becky’s Badass Bike Builds^[1].

— Твърде много алитерация за твоя вкус? — изкикоти се Бил Райхарт от седалката до шофьора, докато разкопчаваше предпазния си колан, след което отвори вратата.

Леденият зимен вятър нахлу във вътрешността на превозното средство и подсети Франк да вземе черната си плетена шапка от таблото. Нахлузи я на главата, покривайки ушите си, преди да вдигне ципа на зимното си яке до брадичката.

Ако това нещо действително проработеше, тогава щеше да му се наложи да свикне със зимите в Чикаго. Разбира се, минусовите температури бяха нищожна цена, която трябваше да плати, за едно добро, солидно прикритие на новата си охранителна фирма. Щеше да бъде дяволски добра маскировка за всички момчета, които бе привлякъл от различните клонове на въоръжените сили. Щяха да се представят за механици и мотоциклетни маниаци, присъединявайки се към бизнеса с поръчкови мотори Харли на малката сестричка на Бил. Особено след като повечето от тях бяха мускулести, татуирани и — без задължителната военна пострижка — достатъчно занемарени, за да минат за членове на Хел’с Ейнджълс^[2].

Той слезе от Хамъра и наведе глава срещу порива на вятъра, който го удари в лицето като с леден юмрук. Пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си и се затътри към входната врата по пътеката, която някой беше изринал в дебелата снежна покривка.

С ръка, облечена в ръкавица, Бил натисна звънеца и пет секунди по-късно зад металната врата се чу шум, от който косъмчетата на тила на Франк настръхнаха.

Как разбираш, че си бил в бизнеса прекалено дълго? Когато познаеш звука от зареждането на 45-ти калибър от метър разстояние, ето как.

— Кой е? — попита дълбок, предпазлив глас отвътре.

— Мислех, че тя знае, че ще дойдем — изсъска през рамо към Бил Франк.

— Знае. — Бил се усмихна. — Но също така знае, че никога не може да бъде твърде предпазлива в този квартал.

И това не беше лъжа. Графитите, които се виждаха по всички вертикални повърхности в продължение на шест пресечки във всяка посока, даваха ясно да се разбере, че се намират в центъра на територията на банда, с която никой не биваше да се шегува. Тук господстваха The Vice Lords^[3] и те искаха да бъдат дяволски сигурни, че всеки го знае.

Повишавайки глас, за да надвика воя на вятъра, Бил изкрещя:

— Отвори проклетата врата, голяма маймуно! Замръзнаха ни задниците тук!

И това съвсем не беше лъжа. Франк дори не можеше да обясни на семейните си скъпоценности защо тази сутрин не облече чифт термобельо, а предпочете да нахлузи върху голия си задник само панталоните.

Голяма грешка. Огромна.

Такава, каквато със сигурност нямаше да направи отново.

Входната врата се отвори с оглушителен трясък и те бяха посрещнати от гигантски червенокос мъж, който изглеждаше така, сякаш трябваше да носи маска на лицето и трико, докато разбива сгъваем стол в гърба на някой тип.

Франк почти можеше да чуе провикването на Майкъл Буфер: „Гоооотови ли сте за бооой?“^[4]

— Манус — каза Бил, прекрачвайки прага и махна към Франк, — това е Шефа. Шефе, запознай се с Манус. Той и братята му работят като охрана при сестра ми.

Франк изчака Манус да мушне пистолета в колана на дънките си, преди предпазливо да пристъпи в малкото, облицовано с плочки антре. Стените бяха покрити с ръждясали регистрационни табели на мотоциклети и веднага, след като вратата се затвори зад гърба му, ноздрите му бяха нападнати от миризмата на моторно масло и прегорял метал.

— Ти си човекът, дето смята да става партньор на Беки? Искаш да инвестираш малко пари и да се научиш как се правят мотори? — попита Манус, докато разтърсваше ръката на Франк. По червендалестото лице на едрия мъжага се разля усмивка, която накара всички лунички да се слеят в една.

Да, това беше историята, която бяха разпространили, докато успееше да организира нещата…

— Все още не съм решил — отговори той уклончиво, а усмивката на Манус се разшири още повече.

— Това е само защото не си виждал моторите на Беки — похвали се червенокосият гигант. — След като го направиш, сам ще поискаш да й дадеш всичките си спестявания и да те научи на всичко, което знае.

Франк вдигна рамене, сякаш искаше да каже: Ще видим и погледна към Бил, който в момента отваряше следващата врата — двойна, от стъкло.

Ушите му бяха незабавно атакувани от пронизителен шум.

Гърмящите ритми на твърдия рок се състезаваха с адския стържещ звук и вой от шлайфане на метал. Франк устоя на изкушението да си запуши ушите, когато последва Бил в работилницата за поръчкови мотори, заобикаляйки няколко броя високотехнологични машини.

И тогава всяка мисъл за кървящите му тъпанчета се изпари от съзнанието му.

Защото очите му се приковаха в най-красивия и необичаен мотор, който бе виждал. Машината бе закрепена върху подемник за мотоциклети. Резервоарът и калниците бяха боядисани в ярко, неоново синьо и искряха във всички цветове на дъгата от силната светлина на лампите. Имаше сложна на вид двойна изпускателна тръба, екстравагантно издължена рама и извити, почти причудливи предни вилки. По него имаше толкова много хром, че очите те заболяваха, само като го погледнеш.

С една дума: изкуство.

Това правеше работата му, извършена по възстановяването на неговия ретро Харли Дейвидсън от 1952 година, да изглежда като аматьорско занимание.

И точно когато си мислеше, че нищо повече не може да го шокира, звукът от шлайфане на метал постепенно замря и една млада жена излезе зад мотора с ъглошлайф в едната ръка и метална скоба в другата.

Франк почти си глътна езика.

Това не можеше да бъде…

Но очевидно беше.

Защото в мига, в който жената ги видя, изпищя, спря музиката, която се лееше от тонколоните на стар касетофон, и пусна двата инструмента върху платформата на подемника, преди да скочи в ръцете на Бил. Прегърна го здраво и го целуна по бузата със звучно мляскане, което се чу особено силно във внезапната тишина на работилницата.

Това беше Ребека „Бунтарката“ Райхарт, малката сестра на Дивия Бил.

„Малка“ беше точната дума. Франк бе готов да изяде рокерските си ботуши за вечеря, ако тя надвишаваше дори и с пет сантиметра метър петдесет и два.

Той нямаше представа какво трябва да очаква от една жена, която сама ръководеше собствена работилница за направа на мотоциклети, но не и това. Дълга руса коса, опъната назад в стегната конска опашка, шоколадово кафяви очи, заобиколени от гъсти тъмни мигли и красиво, невинно лице, което по една случайност беше неговата слабост, когато ставаше въпрос за жени.

Нещо в този скромен, типично момичешки образ винаги успяваше да го повали на колене.

Е, по дяволите!

Най-сетне Бил я пусна да стъпи на земята и тя застана пред Франк, като сложи малките си, изцапани с грес ръце върху стройните си, облечени в дънков плат бедра. Поради някаква необяснима причина той почувства, че трябва да изправи рамене.

Това вероятно беше така, защото тя имаше същия непреклонен поглед като шибания гаден старшина от базата, в която той се бе обучавал.

— И така — жената наклони глава на една страна и опашката й се спусна през рамото като гладко, златно въже, — вие трябва да сте непобедимия Франк Найт. Били почти нищо не ми е разказвал за вас.

И този глас…

Беше нежен и дрезгав. Точно гласът, който принадлежеше единствено на спалнята.

— Всички ме наричат „Шефа“ — успя да промърмори той.

— Мисля, че ще се придържам към Франк — отвърна тя и му намигна. И поради някаква причина единият му клепач започна да играе. — В крайна сметка, тук може да има само един шеф и това съм аз. Сега, чух, че искате да влезете в бизнеса с поръчкови мотори?

— Все още го обмислям. — Франк не можеше да не забележи как тя вирна носле или как малките й гърди напират под меката тъкан на изцапаната й с боя тениска с дълъг ръкав.

Човече, стегни се!

— Добре тогава — кимна Беки и мина покрай него, отправяйки се към входната врата, — нека да отидем да погледнем мотора, който сте докарали със себе си, и да видим дали изобщо имате някакъв талант за тази работа.

За части от секундата спусна поглед по нежните извивки на бедрата й, които леко се полюшваха, след което си наложи да се съсредоточи в една точка над главата й, докато я следваше покрай различните машини. Бил беше точно зад него, което му помогна да държи очите си далеч от трофея… така да се каже. Тъй като последното нещо, което искаше, бе приятелят му да го хване, докато гледа влюбено сестричката му.

Ставаше въпрос за гаф с епични размери. Защото изобщо не му харесваше идеята един от рокерските ботуши на Бил, номер 44, да се забие в задника му.

Щом стигнаха до първите стъклени врати, тя откачи дебел розов гащеризон от една кука на стената. Балансирайки първо на единия, после на другия крак, влезе в дрехата и вдигна ципа, преди да откачи от втора кука светлолилава плетена шапка и да я нахлузи на главата си.

Изглеждаше нелепо. И женствена. И така дяволски сладка.

Той стисна зъби и си напомни три неща. Първо, че е твърде млада за него. Второ, ако всичко вървеше по план, то независимо от това, което тя си мислеше, той щеше да й бъде шеф. И трето, беше дал обещание да не…

— Колко пари мислите да инвестирате? — Тя прекъсна мислите му, докато буташе двойните врати и излезе в преддверието.

Толкова, колкото е необходимо…

— Ще говорим за това по-късно. — Той затаи дъх в очакване да види как ще реагира на авторитетния му тон и неговия отговор. Това беше един вид тест, за да определи дали имаше надежда двамата да работят заедно.

Тя го погледна за един дълъг момент, кафявите й очи сякаш проникнаха в мозъка му, след което сви рамене.

— Както искате.

Когато Беки отвори външната врата, той отново наведе глава срещу ледения вятър. Тримата тръгнаха бавно през снега към малкото, затворено товарно ремарке, закачено зад Хамъра и Франк измъкна с вкочанените си вече от студ пръсти ключовете от джоба си. След като отвори задната врата на ремаркето, младата жена не изчака покана и скочи вътре.

Той и Бил останаха да я наблюдават как обикаля реставрирания мотоциклет, преди да клекне в близост до ауспуха.

— Сам ли свършихте цялата работа? — попита тя.

Моторът, с който беше толкова горд само преди тридесет минути, сега му изглеждаше евтин и без всякакво въображение в сравнение с нейния.

— Да — призна той и беше изумен, че всъщност се чувства нервен. Защото може би тя нямаше да се съгласи да работи с него.

— Заварките ти са много нескопосани — каза Беки, прокарвайки пръст по една от тях, като в същото време си мислеше, че в действителност е адски добър. — Но е очевидно, че си свестен механик, а точно сега аз се нуждая от един много добър такъв. Плюс това — младата жена се изправи и му намигна, — би било хубаво да имам всеки ден около себе си един голям, як сладур като теб. Една наслада за окото, когато музата ме изостави.

Франк отвори уста… но от нея не излезе нищо. Можеше само да се взира и да мига като объркан бухал.

Мамка му, нима флиртуваше с него?

Беше спасен от необходимостта да търси какъвто и да е отговор — благодаря ти, мили Боже! — когато Бил изръмжа:

— Стига, Беки! Сега не му е времето, а и Шефа определено не е твоят човек.

— Не е? — Тя повдигна вежди, като се обърна към Франк въпросително.

Най-сетне той успя да намери гласа си.

— Не. — Поклати глава, опитвайки се да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Е — жената сви рамене, напълно равнодушна от явния му отказ, — не можеш да обвиняваш едно момиче, че не е опитало. — Беки му подаде ръка. — Аз съм за, партньоре. Това означава, че дойде времето да науча точно колко мислите да инвестирате.

— Бил ще ви запознае с всички подробности. — Заобикаляйки нейния въпрос, той стисна ръката й, само за кратко, преди да я пусне, по-нетърпелив да се махне от там, отколкото му се искаше да си признае.

Тя отново направи онова нещо с накланянето на главата. Онова, което караше косата й, вързана на опашка, да се плъзне през рамото й. После се взря в него за един дълъг момент, през който Франк си помисли, че сърцето му ще изскочи направо през устата, ако бучката, заседнала в гърлото му, не му пречеше.

Тогава Беки сви рамене и каза:

— Чудесно. Продължавай да се правиш на много потаен. Изобщо не ми пука, докато можеш да плащаш в зелено.

След тези думи тя скочи от ремаркето.

Франк мръдна леко встрани, за да я наблюдава как крачи през снега до входната врата на работилницата. Веднага след като изчезна вътре, той се обърна към Бил.

— Сигурен ли си, че е достатъчно надеждна? Изглежда ми малко импулсивна.

Импулсивна, и арогантна, и безочлива, и… прекалено сладка, за нейно добро.

Бил се усмихна и скръсти ръце на гърдите си.

— Въпреки всички доказателства за противното, Беки е стабилна повече, отколкото е възможно. Може напълно да разчитаме на нея да запази нашите тайни. Имаш думата ми.

— А какво ще кажеш за йерархията? Как ще реагира, когато осъзнае, че аз командвам?

Бил го плесна по рамото с тежката си длан и се засмя.

— Изобщо не се съмнявам, че можеш да се справиш с нея, Шефе.

Хм, дали!? Искаше му се да може да сподели увереността на приятеля си. Защото имаше едно нещо, което той можеше да подуши от километри разстояние, и това бяха неприятностите.

А Ребека Райхарт?

Е, тя беше най-голямата…