Джули Ан Уокър
Любов на колела (14)

Глава 13

След като лакомо излапа хотдога, Беки облиза пръстите си и намръщено погледна към края на бара, където Франк се опитваше, без успех, да не зяпа в голямата, колкото Гранд каньон цепка между гърдите на Далила.

Беки обичаше собственичката и съименничка на бара. Наистина я обичаше.

Далила беше умна и забавна. Тя можеше да налее бирата така, че отгоре да се образува идеален пласт пяна — един истински талант по мнението на Беки. Жената беше сърдечна и приветлива, винаги готова с внимание да изслуша едно момиче, когато то се напиеше твърде много и започнеше да оплаква на глас жалкия си любовен живот. Или липсата на такъв. Имаше почти енциклопедични познания за класическите рок групи, можеше да прекрати бой в бара само с едно пронизително изсвирване и да натовари неотзивчив пияница на такси…

Също така, по някаква случайност, имаше тяло като пясъчен часовник, с множество извивки, които предизвикваха мъжката природа. И въпреки че Беки по принцип харесваше Далила, точно в този момент адски й завиждаше за тези извивки и почти хипнотичното въздействие, което те оказваха върху Франк.

Дам, ако и тя изглеждаше като жива осмица, ако имаше подобно тяло, може би най-накрая той щеше да й отдели време и да й позволи да се извини. Защото ако бе сигурна в нещо, това е, че й е дошло до гуша да ходи на пръсти около него… или той около нея… или каквото, по дяволите, се случваше, за да изпълни стаята с внезапен студ, като след ядрен взрив, когато и двамата се окажеха заедно вътре.

— Това задоволи ли глада ти? — попита Ейнджъл, постави с трясък изпотена бутилка тъмна бира „Самуел Смит“ върху излъскания плот на бара и се настани на дървения стол до нея.

— Мога да изям още два — отвърна тя, отмествайки поглед от двойката в края на бара. — Но си купих чифт вишнево червени дънки 7 For All Mankind^[1] и ще бъде жалко, ако не мога да се побера в тях.

Той наклони глава и се усмихна, а на нея много й се искаше да може да разчете онова, което бе съзряла в тъмните му очи, но… не успя. Дори и след всичките часове, които бяха прекарали заедно, този мъж си оставаше пълна загадка. Тя не можеше да не се запита дали има изобщо някой на цялата планета, който да познава истинския Ямин „Ейнджъл“ Агаси.

Не за първи път се опитваше да отгатне какво би могло да бъде истинското му име. Може би нещо готино, като Ашер или Рафаел. Макар че животът често пъти си правеше шега и той вероятно е бил кръстен Боб или нещо също толкова разочароващо.

— Кой е този човек? — поинтересува се Ейнджъл/Боб, изтръгвайки я от чудатите й мисли.

Беки проследи погледа му, но едва различи тъмния профил на мъжа, свит в най-сумрачното сепаре в далечния ъгъл на бара.

— Не знам. Не мога да го видя. Защо питаш?

— Наблюдава ни непрекъснато.

Тя присви очи, опитвайки се да различи чертите на лицето му в мрака. Но безуспешно.

— Как разбра? Толкова е тъмно там.

— Просто го знам. — Дрезгавият му глас не допускаше възражения.

Добре. Значи Сянката ги наблюдаваше. И какво от това?

— Е, в момента тук няма кой знае каква дейност. Ние сме може би единственото интересно нещо за гледане. — Не виждаше причина за безпокойство и спокойно отпи от бирата си.

И говорейки за дейност…

Реши, че е крайно време да провери как старият Франк се справяше с цялото това опитвам-да-не-се-лигавя-като-гладно-куче-пред-салам-докато-зяпам-в-дълбокото-деколте-на-Далила.

Когато погледна в тяхната посока, с удоволствие установи, че няма никакви лиги, въпреки че двамата много се забавляваха и флиртуваха помежду си.

Уф, гадна работа!

— Трябва да го извикаш тук и да го направиш — заяви Ейнджъл.

Хм, нелогичен както винаги! И все пак, Беки не можеше да се преструва, че не знае за какво говори той.

— Нали каза, че не трябва да го правя?! Да забравя всичко, свързано с него.

— Да. — Той въздъхна, клатейки глава с досада. — И все още вярвам, че това е най-добрия съвет, но ти няма да бъдеш удовлетворена, докато не получиш това извинение — как го казвате вие? — да го оставиш зад гърба си. И аз не искам да седя тук още дълго и да гледам как не можеш да си намериш място от нерви и всеки момент ще се сринеш.

— Хей!

— Напълно сериозен съм. — При тези думи Ейнджъл взе бирата си и се изправи. И преди тя да успее да го спре, той се запъти към края на бара, където Франк и Далила прекъснаха закачките си и го погледнаха въпросително.

Беки пламна като лагерен огън, когато израелецът каза нещо на Франк, което го накара да се намръщи така яростно, че тя се учуди как Ейнджъл моментално не се сви на кълбо, за да се защити. Защото точно този поглед на Франк винаги имаше такъв ефект върху нея. Ейнджъл обаче изглеждаше имунизиран против него. Той просто се подсмихна и скръсти мускулести ръце пред гърдите си, без да отстъпи.

С ругатня, която дори тя чу от другия край на бара, въпреки силната музика от джубокса, Франк мина покрай израелеца, случайно удряйки рамото му със своето — да, бе, да, точно така! — и с тежки стъпки се отправи в нейна посока. Големите му мотористки ботуши трошаха фъстъчените черупки, пръснати по протрития дървен под, във фин прах.

— Какво? — изръмжа той, като се извиси над нея. Беки опита да си напомни, че той просто е един здравеняк, като всички останали едри мъже, с които работеше. Те бяха агенти, които поддържаха телата си в много добро физическо състояние, защото от това зависеше животът им. Но се провали…

Въпреки това, помисли си тя, Франк Найт винаги щеше да бъде най-якият, най-жестокият, най-големият кучи син, когото някога съм познавала.

— Какво, какво? — попита тя и мигновено настръхна в защита.

— Ейнджъл каза, че искаш да говориш с мен, така че за какво искаш да говорим?

— Какво става между вас двамата все пак? — поинтересува се тя, припомняйки си изпълнената с тестостерон странна сцена, която бе видяла в офиса на Франк.

— Това ли искаше да ме питаш? — възкликна толкова гръмогласно, че всяка глава в бара се обърна в тяхна посока. За щастие, предвид ранния час, освен Рицарите, в заведението имаше малко други посетители, слава богу.

— Не! — просъска тя, опитвайки се да не обръща внимание на горещината от създалото се неудобно положение, която се изкачи по гърлото и изгори бузите й. — Просто не разбирам, защо вие двамата…

— Беки! — прекъсна я той. Е, сега поне говореше тихо, така че целият бар вече не беше посветен в разговора им. За което беше много благодарна, докато Франк не продължи: — Изплюй камъчето, за бога!

О, сега беше неин ред да направи сцена!

— Съжалявам, разбра ли?! — извика тя, внезапно очите й се напълниха със сълзи, което само я ядоса още повече. Ако се разплачеше точно тук, насред любимия си бар, никога нямаше да му го прости, закле се Беки.

— Ти… ти съжаляваш? — заекна той. Да, никога преди не беше му се извинявала доброволно, затова сега можеше да разбере недоверието му. — За какво? — попита, все още надвиснал над нея, докато тя не почувства необходимост да се свие в себе си. Положи неимоверно усилие да запази гърба си изправен, макар раменете й да се стремяха да се вдигнат до ушите.

— За това с нас… за т-това, което се случи на Патън — промърмори и стрелна поглед из стаята, за да се увери, че никой друг не беше чул тази пикантна подробност. — Не трябваше да се възползвам от теб по този начин и аз… просто исках да кажа, че съжалявам, разбра ли? Знам, че не желаеш да говориш за това, но аз искам нещата между нас да се оправят.

— По дяволите! — За миг покри очи с едрата си длан. После я прокара надолу по лицето, през грубата четина на челюстта си. Пое дълбоко дъх — изглеждаше, сякаш току-що се бе състарил с десет години — закачи с върха на ботуша си стъпенката на най-близкия стол, придърпа го и се тръсна върху седалката му, простенвайки от умора или смущение, или някаква друга емоция, която Беки не можеше да назове.

Уф, нещата се развиваха много по-лошо, отколкото някога си беше представяла.

Може би трябваше да послуша Ейнджъл.

Но… я, почакай малко, погледът на Франк бе странно нежен, когато най-сетне се обърна към нея.

— Не беше по твоя вина, мила.

Мила? Мила?!?

Ако свиреше грамофонна плоча, звучеше така, все едно игличката бе задрала по виниловата повърхност.

Скръъъц.

Защото Франк Найт не беше човек, който използваше гальовни думи. По дяволите, преди случката на Патън той бе отказвал да я нарече с нещо друго, освен официалното Ребека, да не говорим за толкова лично обръщение като мила.

За секунда остана като замръзнала. Напълно зашеметена. Единственото, за което можеше да мисли, беше „мила… мила… мила?!“

Накрая, въртейки глава като куче, което се отръсква от водата, тя успя да проговори:

— Разбира се, че вината е моя. Ти беше замаян от лекарствата.

— Мхм — съгласи се той, като кимна. — Достатъчно замаян, за да направя нещо, което винаги съм искал.

Сърцето й спря да бие.

— Какво имаш предвид?

— Хайде, Беки! — Той въздъхна, взе нейната халба с Гинес и отпи голяма глътка. Неволно младата жена погледна към неоново светещия часовник „Будвайзер“, закачен над бара, за да се увери, че все още му е позволено да яде и пие. Оставаха му петнадесет минути. — Не се прави точно сега на глупава!

Значи Ейнджъл беше прав — Франк е искал да я целуне.

— Но ако винаги си искал да ме целунеш, защо, за бога, не си го направил? — Помисли си колко много време бяха изгубили. Време, през което можеха да се обичат, да живеят заедно, вместо непрекъснато да внимават да се държат на една ръка разстояние един от друг.

— Защото съм ти шеф и съм твърде стар за теб — отвърна Франк, взирайки се с празен поглед в проблясващите бутилки алкохол, наредени по рафтовете пред огледалната стена на бара.

Не можеше да не забележи, че той изобщо не спомена за жената в Линкълн парк. Така че, ако беше права, това не означаваше ли, че не е нещо сериозно? Може би жената беше просто приятелка с екстри? Сърцето й не само започна да бие, то подскочи с надежда.

— Първо, технически погледнато, ти не си ми шеф. Моята заплата идва директно от продажбата на моторите, не от правителството на САЩ. И второ, тринадесет години не е толкова огромна разлика във възрастта, Франк. Съвсем нормална е, ако питаш мен. Или… — продължи тя, все по-разстроена от минута на минута, защото нещата биха могли да бъдат толкова различни, ако този голям тъп задник им беше позволил, — може би ще помислиш рационално и ще признаеш, че когато става въпрос за емоционална връзка, възрастта не е от значение.

Тогава той се обърна към нея, изражението му беше странно измъчено.

— Но е така, Беки! — Когато тя отвори уста да спори с него, той продължи: — Още повече, че това не е проблем сега!

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това. — Франк сви рамене. — Няма значение какво би могло или не би могло да бъде, сега си имаш Ейнджъл.

Съзнанието й изключи. Просто… изключи. Разбираше думите, които бяха излезли от устата му — в края на краищата бяха на английски — но те нямаха никакъв смисъл.

— Какви ги дрънкаш? — извика тя, след което нервно огледа бара.

За щастие, всички, с изключение на Ейнджъл, бяха решили да не нарушават личното им пространство. Ейнджъл просто седеше в края на бара, отпиваше от бирата си и не се опитваше да скрие факта, че много внимателно следи техния разговор.

Сега на Беки наистина много й се искаше да може да разгадае мистериозния израелец, защото по някакъв начин той бе замесен във всичко това… това… каквото, по дяволите, това беше.

— Искам да кажа, че си влюбена в този красавец — бившия агент на Мосад.

Сякаш беше избълвал формули от висшата математика. Думите му бяха английски, но също така можеха да бъдат и китайски.

— Аз ли?

— Не си ли?

— Не!

Франк премигна. Белегът, прорязващ ъгълчето на устата му, напълно побеля, а големият, който минаваше през веждите му, се нагъна и стана ярко розов, когато той се намръщи свирепо. Лицето на мъжа представляваше брутална, красива бъркотия. Приличаше на груба подробна карта на суровия живот, който той си бе избрал, и Беки разбра, че може да го съзерцава през следващите сто години и винаги да намира нещо ново, на което да се възхищава.

След дълго мълчание той облиза устни и попита с глас, който звучеше по-дълбоко от обикновено:

— Не си влюбена в Ейнджъл?

— Разбира се, че не съм. Всъщност, дори съм сигурна, че още изпитва силни чувства към някаква жена от неговата родина и… Какво? Какво означава този поглед?

Квадратната му челюст се дръпна назад, сякаш го беше ударила силно, а буреносно сивите му очи потърсиха лицето й.

— Но… но начина, по който вие двамата се държахте, и аз си мислех…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Как сме се държали? Като приятели? Като колеги?

— Като любовници — изръмжа той.

Добре, стига толкова с тези глупости!

— Стига глупости, Франк! Не съм се отнасяла към Ейнджъл по по-различен начин, отколкото към другите момчета. Помисли си и ще видиш, че е така.

— Видях ви да се гушкате на дивана.

— Гушкане е малко преувеличено, не мислиш ли? По-скоро бях заспала върху клетия човек, а той беше достатъчно добър да не ме събуди, въпреки че хърках и олигавих цялата предница на тениската му.

— Но… — Той поклати глава и положи доста усилия, за да не й повярва. Бог знае само защо, тя със сигурност беше толкова дяволски убедителна. — Но вие двамата сте неразделни, откакто се върнахме!

— Ъ-ъ, да. Защото бързахме да приключим с плановете за неговия мотор, тъй като ти вече си ми осигурил нов договор. Несъмнено си спомняш всичките часове, които прекарахме заедно с теб, докато създадем дизайна на Boss Hog?

Божичко, тя със сигурност ги помнеше! Това бяха най-хубавите часове от живота й, последвани от най-лошите. Тъй като повечето вечери, след като бяха работили цял ден заедно рамо до рамо, той отиваше в Линкълн парк. При госпожа Леснодостъпна с големите бомби.

Гадна работа!

— Много ясно си спомням какво е да работи човек толкова близо до теб, Беки. Но и двамата със сигурност не сме се смяли и шегували така, както го правите с Ейнджъл.

Този мъж е идиот!

— Защото нещата между нас са различни, глупак такъв! И винаги са били!

Той понечи да каже нещо, когато входната врата на бара се отвори и Саманта Тейт — най-младата, най-умната и най-упоритата репортерка в Чикаго, влезе вътре.

О, по дяволите, не сега!

Беки завъртя очи и въздъхна.

Жената й беше оставила безброй съобщения, които съвсем преднамерено бе пренебрегнала. Защото Саманта Тейт не търсеше допълнителна информация за статията си, свързана с пиратите. За това Беки беше абсолютно сигурна, макар да не й бе съвсем ясно защо всъщност репортерката беше дошла тук.

А когато ставаше въпрос за взаимоотношение с пресата, тя абсолютно мразеше неяснотите. Не, не, забравете това! По-скоро, когато станеше въпрос за пресата, тя ненавиждаше взаимоотношението с нея.

Репортерката се запъти направо към Беки.

Е, това просто е дяволски страхотно!

За първи път от три години двамата с Франк си говореха откровено, наистина откровено и тогава единственото нещо, което гарантирано щеше да накара големия, лош аз-не-се-страхувам-от-нищо Франк Найт да избяга с подвита между краката опашка, влезе с маршова стъпка през вратата.

Като се има предвид, че секретният характер на неговата професия беше в пряко противоречие със свободата на пресата, Беки не беше изненадана, когато той скочи от столчето и бавно се отдалечи, оставяйки я да се справя сама с репортерката.

— Какво искате, госпожице Тейт? — изръмжа, преди журналистката дори да седне.

— Допълнителна информация — отвърна жената, метна на бара огромната си чанта в наситено розово и направи знак на Далила, докато се настаняваше на стола, който Франк току-що беше освободил.

— Няма да стане! — Беки поклати глава. — В случай, че не сте разбрала намека ми, дадох всички интервюта, които съм готова да дам. Разказах моята история толкова пъти, колкото съм готова да я разкажа и…

— Тази пресконференция в деня на завръщането ви и няколкото телефонни интервюта, които дадохте, няма да задоволят жаждата на обществото за повече подробности относно вашето мъчително изживяване — заяви твърдо репортерката, преди да се обърне към Далила: — Мартини, екстра мръсно^[2], с две маслинки.

— Бих искала сметката, Далила — заяви Беки. — Пиши и нейното питие към нея.

— Благодаря!

— Пак заповядай.

— Предполагам, че това е най-малкото, което можете да направите, след като не отговорихте на моите телефонни обаждания.

— Както казах, приключих с интервютата.

— Мхм. — Репортерката бавно кимна и се вторачи в Беки с толкова пресметлив поглед, че косъмчетата на врата й настръхнаха предупредително. — Как вашият служител е получил травмата?

— Какво?

— Големият, брутално изглеждащ тип, който преди малко седеше на този стол. — Посочи с брадичка към мястото, където Франк в момента се присъединяваше към останалите Рицари до джубокса. — Той е един от служителите ви, нали така? Тогава, как се е наранил?

— Не е ваша работа! — Ако амбицията имаше аромат, тогава той щеше да се нарича „Саманта Тейт“. Беки силно се надяваше, че горещата история, която щеше да изстреля госпожицата на върха, нямаше да допринесе за разкриването на тайна група от държавни изпълнители, действащи в доброто старо Чикаго.

— Защо е тази враждебност? — попита репортерката, преструвайки се на обидена. — Това беше просто един невинен въпрос.

— Научих се, че нито един въпрос не е невинен, щом е поставен от пресата.

— Вярно е. — Госпожица Тейт се засмя и поклати глава. — Значи той беше контузен, докато ви спасяваше? — Отпи голяма глътка от мътното си мартини, което Далила беше сложила пред нея.

Аха, невинен въпрос, друг път!

— Докато ме е спасявал от какво?

— От пиратите.

— Разбира се, че не. Той е един от моите механици. Каква работа би имал в Индийския океан?

— Точно това искам да знам. — Госпожица Тейт изви въпросително вежди.

— Благодаря — промълви Беки на Далила, когато й подаде сметката. Погледна крайната сума и бръкна в джоба на якето си за портмонето, молейки се да има достатъчно пари в брой, за да не се налага да чака, докато обработят кредитната й карта.

Слава богу, имаше!

Хвърли няколко банкноти на бара и се изправи.

— Не знам какво искате от мен, госпожице Тейт. Както казах и преди, разказах моята история твърде много пъти. И съм сигурна, че на хората им писна да я слушат, както на мен — да я разказвам.

— На онзи танкер се е случило нещо повече, нали така, госпожице Райхарт? — извика след нея репортерката. Беки вече крачеше към вратата и не обърна внимание на журналистката. — Изглежда винаги се случва нещо повече, когато сте наоколо. Кажете ми, защо е така?

Сърцето на Беки падна в петите, но тя успя да се обърне и се отправи обратно към бара, за да се извиси над любопитната журналистка — само че бе твърде ниска, за да го направи както искаше, затова се задоволи с гневен поглед.

— Казах ви всичко, което знам. По принцип, ако някой иска да иде да гони вятъра, аз нямам нищо против. Но вие губите не само вашето, а и моето време, тъй като сте сбъркала адреса. И да, знам, че нещо обърках метафорите, така че давайте спокойно и ме цитирайте!

Госпожица Тейт отметна назад глава и се разсмя.

— Мисля, че ако нещата бяха различни, ние с вас бихме могли да бъдем много добри приятелки, госпожице Райхарт.

— Съмнявам се.

— Човек никога не знае.

— Както кажеш.

— Винаги ли трябва последната дума да е твоя, Ребека?

— Винаги, Саманта!

Жената изсумтя и вдигна чашата си с мартини в знак на поздрав към Беки. Беки не успя да се сдържи, едното ъгълче на устатата й леко потрепна.

Поклащайки глава, тя се обърна и тръгна към вратата, но забави крачка, когато погледна към далечния ъгъл. Въпреки че чертите на човека в сепарето все още бяха скрити в сенките, имаше нещо леко познато във формата на лицето му — силната челюст и широкото чело бяха смътно познати.

Хм…

— Кой е този? — посочвайки леко с брадичка към непознатия, попита тя Франк, когато той задържа входната врата, за да мине. Останалата част от Рицарите вече бяха излезли от бара — дам, само да се появи репортер на сцената и мъжете, чийто живот зависи от тяхното прикритие, бързат да се оттеглят. Силният рев от моторите им на улицата заглуши въпроса й, но освен добра физика, Франк имаше и отлично развит слух.

— Това е бившият агент на ЦРУ, Даган Золнер — отвърна той.

Беки повдигна учудено вежди и още веднъж се обърна, за да го види по-добре, но както и преди, той си оставаше скрит в сенките. Даган Золнер беше работил за сенатора, отговорен за бруталната смърт на двама от служителите на „Черните рицари“. Но след като беше разбрал за предателството, Золнер бе помогнал да го заловят. Когато го видя за последен път, бившият агент приличаше на боксова круша след тежкия побой, нанесен му от Дан, така че не беше чудно, че сега не го позна.

— Какво прави тук?

— Нямам представа. — Франк сви рамене, когато излязоха от тъмния бар на слабото октомврийско слънце. — Предполагам, че ще трябва да го почакаме, за да ни каже, а?

— Този ден е пълен с изненади — отбеляза тя, надвиквайки грохота на ревящите мотори.

— На мен ли го казваш?!

Беки го погледна строго.

— Наистина ли мислиш, че съм влюбена в Ейнджъл?

— Толкова ли е трудно да се повярва? Според теб човекът е умопомрачително красив. — Последната дума излезе като ръмжене.

— Да, точно така — потвърди тя и се зачуди дали да направи и последната крачка и да му признае всичко. О, какво пък толкоз! — Но той не е ти, Франк.

Мъжът спря толкова внезапно, че беше цяло чудо как не се сецна в кръста. Когато младата жена погледна към лицето му, той изглеждаше поразен.

— Не казвай това, Беки! — Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше.

— Защо? — поиска да узнае тя, прекалено уморена от игрите, които играеха през последните няколко години. — Мислех, че днес най-сетне сме откровени един с друг.

— Тогава ми повярвай, когато честно ти казвам, че нищо няма да излезе от това. Не мога да ти дам това, което искаш.

Защо мъжете винаги си мислят, че знаят какво искат жените? Така ли никога няма да се научат?

— И точно какво искам аз според теб?

— Това, което всяка жена иска. Всичко!

Аха, старото не-се-интересувам-от-сериозна-връзка оправдание. Ако не беше толкова ядосана или тъжна, или каквото беше чувството, което изпитваше, Беки щеше да се разсмее, защото… ами, това беше толкова изтъркано клише.

— Господи, Франк! Сега кой е глупав? Мислиш ли, че само защото винаги е било това… това… — тя махна с ръка между тях двамата, — това нещо между нас, че ще искам всичко? А какво стана с добрия стар секс, само заради секса?

Той изглеждаше толкова смаян, че тя едва не се разсмя на глас.

— Не ме изкушавай точно сега! — простена Франк. — Не и днес.

— Защо? — поиска да узнае Беки, поглеждайки намръщено нагоре към твърдото му упорито, прекрасно лице. — Какво е различното днес?

Нещо плашещо се стрелна в очите му и странен хлад се спусна надолу по гръбнака й.

— Това е без значение. — Поклати глава толкова силно, че тя не беше сигурна кого по-точно се опитваше да убеди той — себе си или нея. — Отказвам да се поддам на това нещо между нас.

Ау! Добре, сега много заболя!

— Изборът е твой! — каза тя и приближи към Генерал Лий.

Докато слагаше каската на главата си, се опита да не обръща внимание на еротичното усещане от едрото му топло тяло до нейното, когато той се качи на мотора. Франк се извисяваше над нея и тя осъзна, че е единственият човек на цялата планета, който я караше истински да оценява своята женственост.

През повечето време — с боя върху тениската, грес под ноктите и инструмент в ръката си, тя забравяше, че не е едно от момчетата.

Но когато Франк влезеше в помещението, толкова едър, силен и мъжествен, изведнъж си спомняше, че има гърди, вагина, нужди… и… О, за бога!

Преди да запали двигателя и да подкара след останалите по улиците на града, тя реши да сложи всички карти на масата. Веднъж и завинаги! Един последен емоционален опит, с нищожен шанс за успех. Обръщайки глава през рамо, тя го прикова с предизвикателен поглед.

— Ако някога промениш решението си, знаеш къде спя…