Джули Ан Уокър
Любов на колела (19)

Глава 18

О, Боже, защо ми трябваше да пия?

Беки не искаше да отвори очи, не искаше да види как стаята се върти, не искаше да вдигне болезнено пулсиращата си глава от страх, че може да се отдели направо от шията й, не искаше да помръдне тежките си един тон крака и да ги спусне от матрака, защото изобщо не беше сигурна, че ще успеят да удържат теглото й.

Нямаше никакво желание да помръдне дори едно-едничко мускулче.

Но, разбира се, трябваше да направи всички тези неща и то колкото се може по-скоро, защото усещаше езика си сякаш е облечен във вълнен чорап. Трябваше й глътка вода. Веднага. В противен случай щеше да изсъхне и да се превърне в Беки стафидата.

— Уф — продължи да държи очите си плътно затворени, — това е най-лошия махмурлук в световната история. — По скалата от 1 до 10 този махмурлук беше твърдо 11.

Не поемай риска, ако не си готова за последствията, сестричке. Такъв беше мъдрият съвет на Били на двайсет и първия й рожден ден, когато за първи път беше пила повече от една малка чашка. Едва се удържа да не го убие тогава. Сега реши, че е по-добре да убие себе си. Просто да приключи със страданията. Разбира се, ако организмът й не получеше съвсем скоро малко вода, тялото й щеше да свърши тази работа вместо нея и край.

— Леле, как Дан успява да се справи с това всеки ден, не мога да проумея — каза тя и се намръщи, когато звукът на собствения й глас накара малките демони, блъскащи в главата й, да сменят чуковете с кирки.

„Вода!“ — отново изкрещя тялото й и тя вече не можеше да пренебрегне мъчителната жажда, която караше гърлото й да я боли, сякаш е погълнала всичкия пясък на Северно Авеню Бийч.

— Добре, добре — мърморейки си под нос се надигна…

Хм, не го направи. Не можеше.

Отвори очи и първото нещо, което размазаният й поглед срещна, беше огромно петно от вода върху мръсен, напукан таван.

Къде, по дяволите…

И тогава приливната вълна на спомените бурно се втурна през замъгления й мозък.

Беше при Далила и току-що бе излязла от дамската тоалетна, когато през облаците миризма на вкисната бира, силно уиски и дървени стърготини, усети познат мирис. Това беше афтършейв с изумителен и необичаен аромат, който поради някаква причина накара кожата й да настръхне.

Отне й всичко на всичко половин секунда, за да си спомни къде преди бе помирисвала този особен одеколон и това очевидно беше с половин секунда много по-дълго, защото след това експлодира като свръхнова. Подобно на умираща звезда, всяка частица от нейното същество се бе свила до една точка на остра болка, преди да експлодира в следващия миг. Бам!

И после… светлините угаснаха. Нищо.

Сега беше в някаква мръсна мотелска стая, тъй като голямото двойно легло, малкият прозорец и евтините шперплатови мебели подсказваха именно това. Да не говорим за задушливата миризма на застоял цигарен дим, смесена с тази на потни тела и… уф, това определено беше миризмата на секс, добавена към вонята на урина.

О, да, и кулминацията на цялата тази катастрофална ситуация бе, че лежеше овързана като пуйка за Деня на благодарността.

Шариф, задник такъв!

Щеше да го изкрещи в грозното му лице, ако беше в стаята. Но той не беше.

Не че се оплакваше. По дяволите, не!

Защото, да речем, ако по някаква случайност, успееше да го прегази градски автобус или го застреляше банда от латиноси, обитаваща южните покрайнини на града, тя нямаше да положи усилие да пролее нито една сълза. Разбира се, това би било твърде лесно, а и с нейния късмет напоследък със сигурност нещата нямаше да се развият в посоката, която тя желаеше.

Така че… да, вероятно той беше някъде, където можеше да търси само Бог знае какви неща, и тя би трябвало да се страхува от това. Знаеше, че трябва. Две секунди, след като срещна този тип, знаеше, че има нещо лошо в него. Нещо липсваше в бездънните му черни очи.

Искрица човешка доброта? Или тази неуловима частица светлина, която въпреки раса, цвят на кожата, вероизповедание или религиозна принадлежност, всички хора носеха в дълбините на душата си? Каквото и да беше, то липсваше у Шариф. Тогава й стана ясно, че той е психопат, способен да отнеме живота й, без да му мигне окото. Сега вече знаеше, че той не само беше в състояние да отнеме живота й, но щеше да се наслаждава на това, докато го прави. Един мъж не връзваше жена за леглото, с широко разтворени ръце и крака, освен ако нямаше много специфични, много неприлични планове в ума си.

Което отново я върна към факта, че трябваше да бъде уплашена до смърт.

Толкова уплашена, че чак ботушите й да треперят. Толкова…

Я чакай малко!

Да треперят… ботушите й!

О, ти невероятно некомпетентен идиот! Тя се задави в дрезгав смях. Този надут глупак я беше завързал за глезените, без да събуе тежките й рокерски ботуши.

Ама че тъпак! Не можа да се сдържи и отправи благодарствена молитва към небето, че Господ бе дарил Шариф с малко ум.

Въртейки десния си крак, тя успя бавно, сантиметър по сантиметър, да измъкне стъпалото си от вътрешността на ботуша. Когато и петата й най-сетне се показа навън, тя не искаше нищо повече от това да диша тежко и да се излежава под лъчите на лятното слънце. Усещаше главата си като отворена рана, но времето работеше срещу нея, затова натисна с големия пръст петата на левия ботуш и бързо освободи и други я си крак. Моментално изхлузи чорапите и мушна босото си стъпало обратно в левия ботуш, за да напипа едно нещо, което можеше да й спаси живота.

Франк, ти, задник такъв, може и да обичаш друга жена, но ще получиш голяма звучна целувка по устните от мен следващия път, когато те видя. Тя беше напълно вбесена преди две години, когато й подари смъртоносно изглеждащ нож с цялата помпозност и официалност, свикнала да вижда, когато един мъж й поднасяше букет с дузина червени рози.

„Никога не се знае кога ще имаш нужда от него“, беше казал той, след като настоя да го носи в ботуша си.

По онова време се чудеше, особено като се има предвид склонността й да се обгражда непрекъснато с добре обучени агенти, точно какво ужасяващо събитие би могло да й се случи, за да се нуждае от боен нож „Булдог“ с острие от неръждаема стомана.

Е, сега вече знаеше. Това беше случай, при който бе отвлечена и завързана от сомалийски пират с болна фантазия.

Изваждайки с мъка ножа от скритата кания, тя хвана дръжката от мадагаскарско палисандрово дърво между пръстите си. Сгъвайки се в кръста, вдигна крака над главата си. Слава Богу, че продължаваше с упражненията по Пилатес, иначе тази малка маневра щеше да бъде невъзможна. И все пак, ще трябва да започне да си купува по-широки дънки, ако имаше намерение да продължава да се прави на човешко такос…

Като стисна здраво острието между пръстите на краката си, тя започна да реже въжето, обездвижващо дясната й ръка.

„Маймунски пръсти“. Така Били наричаше пръстите на краката й. Предвид ниския й ръст, беше естествено да се предположи, че има малки, къси и дебели пръсти, но нейните бяха дълги и тънки. Е, сега благодареше на добрия Господ, че я беше благословил с маймунски пръсти. Защото заедно с тъпата некомпетентност на Шариф и настояването на Франк винаги да носи оръжие, пръстите на краката й можеха да бъдат точно ключът към свободата й от тази ситуация и…

Бинго!

Тънкото, оръфано въже се скъса под наточеното като бръснач острие. Тя не губи време, грабна ножа в ръка и започна да реже въжето около наранената си лява китка. То поддаде веднага, и слава богу. Свободна, тя се втурна към прозореца и внимателно отмести крайчето на прашната, изцапана завеса. И стреснато залитна назад от ужас, когато видя грозното лице на Шариф през мръсния прозорец.

Той беше там. Точно пред вратата. Изваждаше от джоба си старомоден ключ за стая.

Изведнъж всичко стана като на забавен каданс.

Беки се запрепъва към банята. Крайниците й се движеха, като че ли ходеше под вода.

Все едно бе напуснала тялото си. Точно така се чувстваше. Защото сякаш се наблюдаваше отстрани.

Видя се как отваря вратата на банята. Как оглежда мухлясалата завеса на душа, покритите с петна плочки на пода и очуканата тоалетна. Как хвърли поглед на капещото кранче и на отвратително пожълтелите мотелски кърпи, наредени на рафта под мивката.

И тогава, със скоростта на стрела, тя се върна обратно в тялото си и сърцето й падна в петите, защото единственото, което искаше да види, единственото, което щеше да й даде шанс за бягство, очевидно липсваше.

Банята нямаше прозорец.

Въздържа се да изкрещи разочарованието си, само защото нямаше време да се срива, макар че заслужаваше след този адски, наистина отвратителен ден, който не можеше да стане по-гаден от това. Нямаше време, тъй като дръжката на вратата се разтресе.

О, Боже! О, Боже! О, Боже! О…

Шариф прекрачи прага и премигна объркано, когато съзря празното легло. Тъмното му лице се изкриви в маска на такава ужасна ярост и Беки разбра, че злобният му поглед ще я преследва в кошмарите й години напред.

Ако живееше толкова дълго.

А тя беше твърдо решена да живее толкова дълго.

Точно както преди се забави до скоростта на охлюв, времето изведнъж обърна посоката.

Следващите няколко минути минаха като един миг.

Шариф я видя, че стои до вратата на банята и веднага хвърли полиетиленовата торбичка, която стискаше в ръка, за да извади матовочерния пистолет, затъкнат в колана на панталоните му.

Беки стисна леко палисандровата дръжка на ножа, успокои дишането си и метна стоманеното острие на „Булдог“-а точно както Франк я беше научил.

* * *

— Ози е открил координатите — каза Франк, изключи мобилния си и си пое дълбоко дъх, за да не припадне. Дивия Бил влезе в завоя, без да намалява скоростта, от което болното рамо на Франк се удари в предната врата, от страната на пътника. — Клетъчният й телефон се намира на ъгъла на 109-та и Южна Уентуърт — процеди през стиснати зъби.

— Това е само на пет пресечки оттук. Дръжте се!

Да, дръжте се. Лесно му беше на Бил да го каже.

Франк стисна здраво очи и изчака болката да премине, когато Бил взе следващия завой на две колела — Елантрата на Шел никога нямаше да бъде същата — и прясно оперираното му рамо направи още един болезнен контакт с вратата.

Мамка му, мамка му, мамка му!

Когато се осмели да отвори отново очи, миризмата на изгоряла гума, носеща се от вентилационните отвори се прибави към коктейла от болкоуспокояващи, умопомрачителната агония и неописуемия страх, че всеки момент ще потъне в тъмнина. Кожата му настръхна, сякаш бе покрита с бръмбари, цялото му тяло се обливаше ту в топла, ту в студена вълна. И точно когато си помисли, че най-накрая ще изгуби съзнание — иска или не — точно когато тъмнината започна напълно да го поема, вибрациите на телефона му го върнаха назад от ръба.

— Казвай — викна той и се заслуша внимателно в съобщението на Золнер, който бързо му предаде местоположението си и факта, че е открил черното BMW. — Паркирал е пред стая номер 6 на магистрален мотел „Мързеливата Сузана“ — повтори думите на Золнер към Бил. — Ъгълът на 108-ма и Уентуърт.

— Една пресечка по-близо. Още по-добре — промърмори Бил и прелетя през кръстовището на червено, като замалко не се удари странично в ръждясала таратайка, която може би в предишния си живот е била Шевролет El Camino.

Последната пресечка и порутените сгради от двете страни на улицата прелетяха покрай тях като размазано петно от занемарени веранди, провиснали покриви и прашни дворове. Франк фиксира западналата бензиностанция с обичайната за южните покрайнини улична банда, насядала на тротоара, точно когато Бил заби спирачки на паркинга на „Мързеливата Сузана“. Тримата изскочиха от колата едновременно със Золнер, който излезе от сребристия си джип. Четиримата мъже извадиха оръжията си, готови за стрелба.

Бил, Рок и Золнер притичаха снишени ниско през паркинга, като всеки един от тях покриваше определена част от мястото, държейки го под око за заплахи.

Франк просто се спусна напред.

* * *

— Кучка! — изпищя Шариф, когато летящия нож се заби в месестата част на рамото му. Той изпусна оръжието си и то падна на оранжевия килим с приглушено тупване.

Беки видя своя шанс.

Сега или никога!

Тя се хвърли към пистолета в същото време, в което Шариф като разярен бик се втурна към нея. На милиметри успя да избегне протегнатите му напред ръце и се спусна към оръжието също като базов бегач от професионалната лига към основната база. Плъзна се, посегна и грабна Глока, преобърна се и скочи на крака. Прицели се в главата на Шариф и сложи пръст на спусъка.

— Само да си трепнал и кълна се, ще изпразня пълнителя в теб! — предупреди го тя задъхана, опитвайки се да успокои едновременно препускащото си сърце и треперенето на ръцете си.

Никога не се бе сблъсквала с дявола и никога не бе вярвала, че хората могат да бъдат обладавани от демони, но абсолютната омраза, изкривила лицето на Шариф, я накара да осъзнае, че се е изправила срещу първия братовчед на Сатаната. Нямаше друга дума, освен зло, която да опише тъмния блясък в жестоките очи на мъжа.

Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото й от страх и ужас.

— Не ме карай да го направя — призова го, когато той посегна и сграбчи дръжката на бойния нож, стърчащ от рамото му.

Моля те, не ме карай да го направя!

Всичко за точната стрелба, което бе научила от Призрака, всички наставления, че трябва да се разграничи от целта, звучаха много добре на теория. Но сега, изправена тук, гледайки в лицето на един човек — макар и зъл — беше много трудно да се дистанцира от факта, че сърцето му изпомпваше кръв във вените, че дробовете му поемаха кислород, че в мозъка му нервните клетки изпращаха импулси. Трудно беше да се разграничи от факта, че той е жив и че е в нейна власт да отнеме този живот, да сложи край в един миг, с нищо повече от серия мускулни съкращения на нейния показалец.

С рев, при който от устата му се разхвърча бяла слюнка, събрала се в ъгълчетата й като на бясно куче, Шариф издърпа ножа от рамото си и се хвърли към нея.

Бог да ми прости, помоли се Беки.

Три натискания на спусъка и половин дъх по-късно всичко свърши.

* * *

— Нее! — изрева Франк и сърцето експлодира в гърдите му част от секундата по-късно, след като силният гръм на 0.45/45-ти калибър разцепи хладния чикагски въздух и пламъкът, излязъл от дулото на пистолета, проблесна за кратко зад мръсния прозорец на стая номер 6.

С две бързи крачки стигна до вратата, заби тежкия си мотористки ботуш в средата на дървената плоскост и използва цялата инерция и всеки грам от своите сто и десет килограма, за да я удари също като човешка разрушителна топка. Деформираната вече врата излетя от пантите и с трясък се приземи на трески в слабо осветената стая. Франк нахълта след нея.

И в един миг видя всичко.

Видя Беки, която дишаше тежко, сякаш бе участвала в маратон, да стои изправена на босите си крака, разкрачени на ширината на раменете й, лявата й ръка поддържаше ръба на дясната й длан, главата й наклонена леко, така че окото й да е на една линия с мерника на Глока. Видя Шариф, който лежеше в разширяваща се локва лепкава, пурпурночервена кръв, горната част на главата му изцяло я нямаше, левият му крак потрепваше като обезглавена змия.

— Франк — задъхано изрече Беки, като му хвърли поглед за част от секундата и продължи да наблюдава тялото на Шариф. Какво си мислеше тя? Че това копеле може да скочи и да се нахвърли отново върху нея, макар че голяма част от черепа му липсваше и повечето от мозъка му бавно се стичаше по отсрещната страна? — Трябва да си в болницата.

Ако не беше на ръба да се разпадне и да се разреве като проклето бебе, той щеше да се изсмее.

Тя беше жива, удивително, славно жива и му говореше с този дрезгав глас като на Деми Мур и… О, мили Боже!

И тогава направи две неща. Пусна оръжието си и падна на колене, едва сдържайки силното ридание от облекчение, напиращо в гърдите му.

Това момиче, беше единственото, което можеше да мисли. Това мое смело, прекрасно момиче!

— Беки! — извика Дивия Бил, втурвайки се през вратата и рязко се закова на място, когато съзря ужасната сцена. — О, слава богу, сестричке! Слава богу! — повтори той, докато бавно пристъпяше покрай коленичилия Франк, отстрани на Беки, внимателно измъкна пистолета от треперещите й ръце и го мушна в колана на дънките си.

Наложи се да я хване за раменете и да я извърне от ужасяващата гледка на Шариф и потръпващия в спазми крак, но дори и тогава тя продължи да поглежда през рамо, красивите й очи бяха огромни и пълни с уплаха.

Да, Франк беше до известна степен специалист по терминална балистика — разбираше от смъртоносни огнестрелни рани. Те никога не бяха приятни за гледане. А изстрелите в главата? Те бяха най-грозните от всички. Във филмите винаги ги представяха като хубава, чиста дупка по средата между изцъклените, невиждащи очи на бедно човешко същество. Това, което Холивуд обикновено не показваше, беше кашата, която правеше куршума при излизане.

Черепът беше като пъпеш, удари го с твърд предмет и той е склонен веднага да се пръсне в ужасяваща каша от кръв, кости и сиво вещество. И като се добави към това малките, прекрасни, електрически импулси, които продължават да манипулират мускулите, също както конците управляват марионетка, да, това беше много повече от кошмар.

Далечният вой на сирени бе звукът, който измъкна Франк от транса. Той поклати глава и пое дълбоко въздух, след което успя да накара мозъка и краката си да се задвижат отново. Когато се изправи, изведнъж светът около него се завъртя и той затвори очи.

Една силна ръка го хвана за рамото и го подкрепи.

След кратък миг, когато бе почти сигурен, че няма да припадне или повърне, той се обърна към Золнер.

— Какво, по дяволите, правиш в Чикаго? — попита, макар че пред очите му продължаваха да играят звездички.

Рок подаде глава от своя пост до вратата и съобщи:

— Местната полиция идва. Ще е тук след две минути.

Франк кимна, преди отново да се обърне към загадъчния бивш агент на ЦРУ.

— Джони Витиглиони, оня мазен мафиот от Лас Вегас, е обявил парична награда за главите ви, като отмъщение за момчетата му, които уби Призрака — обясни Золнер. — Реших, че най-малкото, което мога да направя, е да пазя гърбовете ви. Нали се сещаш — той сви рамене и прибра пистолета си в кобура под мишницата, — нещо като компенсация за това, че бях замесен в цялата бъркотия.

— По дяволите, ако не е едно, ще е друго!

В допълнение към всичко, което се бе случило днес, сега на Франк щеше да му се наложи да се справя и с Джони Витиглиони.

Но това, разбира се, трябваше да почака. Защото сега трябваше да се погрижи за нещо друго. Нещо подобно на не-толкова-незначителния факт, че Беки беше бяла като призрак и продължаваше да се взира с безмълвен ужас в мъртвото тяло на Шариф. Кракът му бе престанал да подскача, сякаш е пълен с мексикански скачащ боб, но веществото, изтичащо от разбития му череп, ставаше все по-гадно и по-гадно.

Беше очевидно, че сега, когато адреналинът й бе спаднал, чудовищността на онова, което беше извършила, а именно убийството на човек, започваше да я тормози.

Сърцето му подскочи при вида на огромните й очи и треперещата й долна устна. Това го накара да поиска да събере мозъка на Шариф обратно в разбития му череп и с разтърсване да върне копелето обратно към живот, само за да може да го убие отново.

— Махни я оттук, Бил! — заповяда той, като бръкна в джоба за мобилния си телефон. Трябваше да се обади на началник Вашингтон и да моли човека отново за услуга.

Лорънс П. Вашингтон беше бивш морски сержант, сега главен шеф на полицията в Чикаго. Мъжът беше твърд като скала, хлъзгав като морска котка и единственият човек в града, които имаше минимално понятие — ама съвсем минимално — каква истина се крие зад „Черните рицари“ АД, което го поставяше в неудобното положение да трябва да прикрива следите на Рицарите, когато дейността им се пресичаше с улиците на Чикаго.

— Не, аз ще, ъ-ъ… — Беки преглътна конвулсивно. — Аз ще остана. Полицията ще се нуждае от показанията ми. — Тя погледна назад към Шариф и потръпна.

Франк не искаше нищо повече от това, да я вземе в обятията си, да притисне главата й в рамото си и да направи всичко това да изчезне. Просто да върне времето назад, така че да пристигне в мотела трийсет секунди по-рано. Ако имаше тази допълнителна половин минута, неговият куршум щеше да приключи зловредното съществуване на Шариф Гаране, а не нейния.

Шариф Гаране. О, да. Интерпол най-накрая успя да идентифицира човека, до голяма степен благодарение скицата на Беки. За съжаление, това не им помогна да го заловят, преди той да получи възможността да нападне.

— Полицията ще се нуждае от показания — отвърна Франк, — но не от твоите. Ти никога не си била тук.

Тя го погледна с широко отворените си очи.

— Но аз… аз… — посочи към Шариф, без да има сили да продължи.

— Чуй ме, Ребека. През последните няколко седмици лицето ти е непрекъснато във вечерните новини. Ако този инцидент се разчуе, пресата ще се нахвърли върху нас като лешояди на мърша. А ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че не можем да си позволим това, не толкова скоро след смъртта на Пати и цялата история с пиратите. Ако хората разберат, че си тук, ще започнат да задават въпроси, защо ти и Черните рицари са/сте винаги с гръм и трясък в центъра на най-големите неприятности. А щом започнат да питат, ще започнат и да разследват. И Господ да ни е на помощ! — Той прокара ръка през косата си, докато в главата му се въртяха всякакви ужасяващи папарашки сценарии. — Можеш ли да си представиш как ще реагира Саманта Тейт? Мислиш си, че те е безпокоила преди? Е, ако тя надуши това, ще се нуждаеш от ограничителна заповед, за да я държиш далече от себе си.

— Добре, Франк, но аз…

— Просто се махни оттук, Беки!

Тя потрепери, но той нямаше време да я утешава, както би искал — нямаше време да я увие в прегръдките си и да й каже, че я обича, защото сирените се чуваха все по-близо, а той трябваше да се обади на началник Вашингтон още преди две минути.