Джули Ан Уокър
Любов на колела (10)

Глава 9

Франк стоеше пред яркочервената врата на възстановената къща от кафяв пясъчник на улица Северна Седжуик, без да изпитва спокойствието, което обикновено чувстваше тук.

Но Бог му бе свидетел, че не можеше да остане в комплекса…

Когато Беки каза, че иска да говори с него, след като си вземе душ, единствената дума, която регистрира мозъкът му, беше „душ“ и пред очите му се зареди бърза поредица от еротични образи. И всички те включваха великолепните й голи, сладки гърди, щръкнали нагоре, когато тя повдига тънките ръце над главата си, за да изстиска водата от дългата си коса. Представата за топлите, блестящи капчици, плъзгащи се по стегнатия й корем и гладките й бедра беше толкова ясна, че устата му се напълни със слюнки, като на едно от проклетите кучета на Павлов, а той знаеше, че е прекалено изтощен, за да устои на изкушението, което тя олицетворяваше.

Така че се поддаде на страха си и избяга тук.

Притисна чело срещу хладната дървена повърхност на вратата — на вратата, която старателно бе боядисал през пролетта преди три години, и сто пъти прокле себе си за това, което бе позволил да се случи на Патън, и което искаше да се случва отново и отново. То въздействаше върху всяка фибра на неговото същество и беше против самата природа на мъжа, който винаги бе бил убеден, че е.

И най-лошото от всичко бе, че това беше… предателство — просто нямаше друга дума за тази постъпка — към жената, която живееше зад тази врата.

Студен октомврийски вятър духна откъм езерото Мичиган. Ледените му пръсти плъзнаха под мотористкото яке на Франк и го изтръгнаха от безплодните му мисли.

Да, без значение колко пъти превърташе в съзнанието си този епизод, нямаше начин как да прехвърли вината за това, което се случи, на някой друг.

Вината беше изцяло негова, което беше просто страхотно.

Позволявайки си една последна поредица от цветисти ругатни, той се отблъсна от вратата, натисна малкия месингов звънец и се заслуша във веселия му тон.

Ехото от този звън бързо бе последван от писъка на малко дете.

Вратата се отвори и разкри ангелското лице на тригодишно момченце, което бе най-ценното съкровище на Франк.

— Ти върна! — обяви радостно малкият Франклин, пляскайки с пухкавите си ръчички, преди да опита да се покатери по крака на Франк.

Той успя да задържи пълното с енергия дете със здравата си ръка и го вдигна на гърдите си. Миризмата на фъстъчено масло, пастели и топло малко момченце нахлу в ноздрите му и изпълни сърцето му с болка.

— Франклин! — сгълча го Шел, като мина през вратата на кухнята, бършейки ръце в престилката си. Тя изглеждаше толкова красива, че болезненото сърце на Франк се изду от гордост. — Правилно е да се каже: „ти се върна“. И колко пъти съм те предупреждавала да не отваряш вратата без мен?

Детето не й обърна внимание, а се отдръпна назад в ръката на Франк, а буреносно сивите му очи огледаха белезите по мъжкото лице.

— Той върна — заяви то сериозно на майка си — и има ох-ох. — Момченцето се опита да дръпне превръзката от челото на Франк, за да погледне отдолу и може би успя отчасти, защото бързо промърмори: — Ооо, той има много болка! — Постави лепкавите си ръчички върху бузите на Франк и го погледна съсредоточено. — Боли? — попита, с очи разширени от тревога.

— Да, болеше, когато това се случи, но сега вече не — увери го той.

Малкият кимна дълбокомислено, преди да започне да се извива, за да го пусне долу. След първоначалното вълнение от пристигането на Франк и след като старателно бе проучил тайната на нараняването му, момченцето нямаше търпение да се върне към онова, с което се бе занимавало — съдейки по цветните топки от глина на масичката за кафе, това бе правенето на животни от Play-Doh^[1].

Франк го пусна да стъпи на пода и преглътна буцата, внезапно появила се в гърлото му, докато наблюдаваше как малкото момченце тича обратно към играта си на късите си здрави, обути в дънки краченца.

— Как е възможно да порасне с няколко сантиметра, откакто го видях преди седмица? — зачуди се той.

— Защото прилича на теб — отвърна Шел, пристъпи към него и обгърна с хладните си длани бузите му, както прави майка на син. Бързо огледа лицето му, тревогата в очите й бе очевидна. — Е, радвам се, че си у дома, невредим, поне до голяма степен — отбеляза тя и на него изведнъж му се прииска да заплаче. Младата жена го задърпа към топлата кухня, от която се носеше вкусна миризма. — Случайно готвя любимото ти ястие.

Разбира се, че го правеше…

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Видях по новините. Интервюто на онази сладка дизайнерка на мотори, която работи за теб.

О, проклятие, тя заби нож прави в сърцето му.

— И си помислих, че няма да мине много време, преди да дойдеш да потърсиш малко тишина и спокойствие. Не че тук ги има. — Шел направи гримаса и погледна към Франклин, който бе по средата на война между лъв и маймуна, ако се съдеше по звуците, които издава. — Също така си помислих, че няма да имаш нищо против вкусната, домашно приготвена храна.

Той я притисна към себе си със здравата си ръка.

— Познаваш ме твърде добре.

— След всичките тези години? — Тя отметна глава назад и се разсмя. — Предполагам, че би трябвало, нали?

* * *

— Къде е Франк? — попита разтревожено Беки, застанала зад мекия диван в стаята за отдих.

Ейнджъл намали докрай звука на големия плазмен телевизор, отвори капачката на още една бутилка бира Honker’s Ale и потупа възглавницата до себе си.

О, Боже! Това не вещае нищо добро. Едно болезнено усещане се установи в долната част на стомаха й, докато заобикаляше дивана, за да застане с ръце на кръста пред мъжа.

— Рок и брат ти отидоха да спят — отвърна той, а тъмните му очи се съсредоточиха с нежност върху лицето й.

Огънят пращеше в камината в ъгъла, като изпълваше въздуха с опушено-сладкия мирис на горящи борови цепеници и хвърляше танцуващи сенки из стаята. И все пак, не бе достатъчно светло, за да може да различи изражението му, това не беше ли…

Да, това върху красивото му лице беше състрадание.

Добре, сега наистина се почувства зле.

— Не това те попитах.

— Знам. — Той пак потупа мястото до себе си.

Потиснала внезапното желание да си скубе косите и да крещи, Беки си пое нервно дъх и се тръшна до мъжа, и отнесено взе бирата, която той й подаде.

— Изчезна — промърмори тихо Ейнджъл.

— Къде отиде? — Опита се гласът й да звучи небрежно, но разбра, че не е успяла, когато той обви утешително ръка около раменете й и я притисна нежно към себе си.

— Къде мислиш?

— О… мътните да го вземат! — Тя въздъхна уморено, раменете й увиснаха. — Това е страхотно, нали?

Ейнджъл не й отговори. Той просто я придърпа още по-близо и положи буза върху главата й.

Разхождайки се, Фъстъка влезе в стаята. След два неуспешни опита котаракът успя да скочи на дивана, сви се до нея на кълбо и замърка толкова силно, че заглуши пращенето и свистенето на цепениците, горящи в камината.

О, страхотно! Всеки чувстваше необходимост да утеши бедната, глупава Беки.

Необяснимо защо сълзи задавиха гърлото й. Тя бързо пийна глътка бира, опитвайки се да ги отмие.

— Всъщност, доста е смешно, като се замисли човек за това — изрече мислите си на глас след известно време, макар изобщо да не й бе до смях.

— Кое това?

— Ами че аз съм тук, твърдо решена да му се извиня за онова, което се случи, а Франк вероятно е в Линкълн Парк и прави същото. Несъмнено се опитва с всички усилия да обясни цялата гадна история на приятелката си, без да ме накара да изглеждам като… като… шибана хищница. — Надигна отново бутилката и отпи яка глътка.

Може би бе добра идея да се напие. Просто да се напие до безсъзнание…

Разбира се, проблемите й нямаше да са изчезнали на сутринта. Към тях щеше да се прибави и махмурлукът.

— Не разбирам — Ейнджъл се отдръпна леко назад, за да може да я погледне, — за какво трябва да се извиняваш?

Беки избърса уста с опакото на ръката си и се вторачи в него с изражение, което Ози обичаше да нарича нейният патентован израз „Не е ли очевидно?!“.

— Ъ-ъ, че едва не изнасилих почти изпаднал в безсъзнание мъж. Да ти звучи познато?

— Да, сцената е все още пред очите ми. — Тя усети, че бузите й пламнаха. — Но повярвай ми, той много добре знаеше какво точно прави. Всички онези болкоуспокояващи само намалиха задръжките му.

— Ъхъ — тя сбръчка горната си устна, — това твърдят и всички колежани, когато момичето се събуди в къщата на братството на следващата сутрин и започне да крещи, че са я изнасилили. Но в онзи момент тя го искаше, Ваша чест. Кълна се.

Той поклати глава.

— Това, което се случи между теб и Шефа, беше нещо друго.

— Откъде знаеш? — попита тя. — Ти беше там. В един момент езикът му беше дълбоко в устата ми, в следващия спеше като заклан. Според мен вината е изцяло моя. В края на краищата, аз бях тази с бистрия ум.

Ейнджъл бавно отпи от бирата си и погледна Беки с присвити очи.

— Нека те попитам нещо? Кой кого целуна?

— Ъмм…

— Ти ли беше?

Тя изкриви уста, докато проиграваше сцената наум може би за хиляден път: Франк я гледа толкова сладко, гали лицето си в дланта й, протяга ръка и придърпва главата й надолу…

— Не. — Поклати глава. — Не започнах аз. Спомням си точно как той ме придърпа към себе си, но…

— Ето, виждаш ли!?

— Какво? — изломоти Беки. — Това не променя нищо. Той. Не. Беше. На. Себе си. Аз трябваше да го спра.

— По този въпрос сме единодушни.

Младата жена направи физиономия и се облегна назад.

— Искам да кажа, че не трябва да се чувстваш виновна. Мога да те уверя, че Шефа иска да те целуне от дълго време и използва опияненото си състояние като извинение, за да го направи.

— Искал е да ме целуне? Откъде знаеш? Да не би да ти е казал?

Супер! И това ако не звучеше отчаяно или нещо подобно. Божичко…

— Също както знам, че всеки път, когато го погледнеш, ти си представяш как той чупи винена чаша, докато стоите под хупа^[2].

А?

— Ъмм, Ейнджъл? Не знам какво е хупа, и съвсем не схващам каква е връзката с чашата вино и не си представям това… най-вече защото не сме евреи. — Тя промърмори последните думи.

— Добре. Тогава си представяш бели гълъби и портокалови цветчета. Имам предвид, че човек може да прочете по лицето ти, че се надяваш на щастлив край.

Беки преглътна и потъна по-навътре в дивана, желаейки просто… да изчезне.

— Смяташ ли, че той знае? — попита, всъщност не искаше да чуе отговора.

— Трябва да е сляп, за да не забележи.

— О, Боже! — Сложи ръка на очите си, бирата, която бе погълнала, заплашваше да обърне посоката. — Това е истинска катастрофа!

— Само ако ти допуснеш да се превърне в такава. — Той хвана ръката й, принуждавайки я да го погледне. — Искаш ли моя съвет?

Съвет?

О, да! Тя се нуждаеше от всеки съвет, който можеше да получи.

— Забрави — каза й. Когато младата жена се намръщи, той добави: — Забрави за целувката, забрави за твоите момичешки мечти, забрави за него.

— Да, добре — Беки въздъхна разочаровано, — но е малко трудно да стане, след като работя с този човек.

— Е, тогава използвай това.

Тя повдигна вежди въпросително.

— Той е твой колега, нали? Винаги е лош късмет да се ангажираш с колега. Повярвай ми, знам го. И ако това не е достатъчно да те разубеди, тогава просто не забравяй, че той вече има една връзка. Готова ли си да бъдеш другата жена? Защото не мисля, че ти си от този тип.

— Разбира се, че не съм. Но това не може да бъде толкова сериозно, нали? Имам предвид с тази жена от Линкълн Парк. Искам да кажа, че той я посещава, откакто го познавам. Ако беше нещо сериозно, щеше да й предложи брак досега, не мислиш ли?

— Наистина ли си толкова наивна?

Беки въздъхна и затвори очи.

— Знам колко е трудно — отново я привлече към себе си — да желаеш някого, когото не можеш да имаш.

Младата жена се вгледа в лицето му, върху което бе изписана силна емоция.

— Коя беше тя? — попита го тихо.

Вместо отговор, той само поклати глава.

— Не е важно.

Как ли пък не! Беки знаеше, че при мъжете тези думи означаваха: „не искам да говоря за това“, затова реши, че е най-добре да не го притиска повече по този въпрос.

Положи глава на рамото му и останаха така да седят и да пият в мълчание дълго време, докато най-накрая тя изсумтя:

— Ама и ние сме една двойка, нали? Двойка болни от любов глупаци…

* * *

— И така, какво става с рамото ти този път? — попита го Шел, докато седяха на дивана в хола и се наслаждаваха на втора чаша Шардоне и на слабия огън, блещукащ в камината — камината, която той бе възстановил със собствените си ръце плочка по плочка.

Франклин бе изкъпан и сложен в леглото, а малкото му коремче бе пълно с любимия на Франк Бьоф Строганов.

Всичко бе толкова добре познато и така уютно, доскорошното му напрежение започна бавно да се разтваря. И когато тревогата от изминалата седмица се стопи, болката в рамото му зае централно място.

— С две думи — каза той, докато се наместваше в опит да облекчи част от нея, — напълно прецакано.

— Операция? — попита жената, без да обръща внимание на ругатните му след всичките тези години.

— Ъхъ. Няма друг начин, ако искам да продължа да върша работата си.

— Този път ще бъде различно — каза тя, потупвайки го по ръката. — Сега, когато знаеш, че имаш негативна реакция към обичайната упойка, анестезиологът ще следи внимателно показателите ти.

Франк изсумтя в отговор. Мисълта да се подложи пак на онова, което се бе случило последния път, го плашеше адски много. По-скоро би се разправял всеки ден с тежковъоръжени терористи или смахнати наркобарони, отколкото да се остави на мъж с маска и остра игла.

— Всичко ще бъде наред — увери го Шел, като се наведе и го целуна звучно по бузата. — Не си оцелял след всичко, през което си преминал, само за да умреш по време на рутинна операция на рамото.

Господи, нека да е права!

Последният път, изпитал подобен страх, беше когато се събуди след операцията за отстраняване на сливиците и научи, че първо, е умрял на операционната маса и е бил върнат към живот, и второ, напрежението от това, че едва не е загубил сина си, беше дошло твърде много на баща му, който в последствие решил, че не е създаден да бъде семеен човек.

Робърт Найт напусна семейството си същия ден.

— И така, за кого мислиш? — попита тя и за миг Франк замръзна. После осъзна, че го пита за хирурга. Шел продаваше лекарства и познаваше повечето от лекарите в града.

— Имам среща с доктор Келер утре сутринта.

— Добре — кимна младата жена. — Той е най-добрият. Ще се погрижи да възстановиш бойната си форма за нула време.

— Мамка му — разсмя се Франк. — Иска ми се да беше вярно. Мисля, че дните на бойната ми форма отдавна са отминали. Остарявам, Шел. Твърде стар съм за тази работа.

— Я стига! — възмутено изрече тя. — Ако кажеш, че си стар, това означава, че и аз също съм стара, а аз абсолютно отказвам да го повярвам.

Франк се усмихна и обви здравата си ръка около раменете й, целуна я по косата — ммм, ванилия. Този аромат винаги му напомняше за дома, а Шел винаги знаеше точно какво да каже, за да го накара да се почувства по-добре.

— Обичам те, нали знаеш? — каза той.

— Да — въздъхна тя, като се наведе към него. — Знам.

* * *

Стиснал мобилния си здраво в ръка, Бил крачеше напред-назад в спалнята на таванския си апартамент над работилницата, опърпаният му екземпляр на Моби Дик лежеше разтворен на леглото.

Дали да й се обади, или не?

Беше видял репортажа по новините и интервюто, което тя и сестра му бяха дали. За всеки, който не я познаваше наистина, Ив изглеждаше уравновесена и невъзмутима.

Но за него? Човече, тя беше развалина!

Ив мразеше пресата, мразеше да е в светлините на прожекторите, мразеше живота й да се излага на показ пред обществеността и в допълнение, баща й със сигурност я бе подложил на кръстосан разпит…

Какво ти пука?

Да, това беше въпросът на деня, нали така? Защо го беше грижа?

— По дяволите! — изруга и разтри протестиращия си стомах, преди рязко да отвори вратата и да подаде глава в коридора. Надяваше се да види светлинка под вратата на сестра си, но…

Нямаше късмет.

Точно щеше да дръпне главата си назад, когато долови тихия шепот на гласове и топлото трептене на светлината от огъня, идващи от стаята за отдих.

Тръгна бос по лакирания дървен под надолу по коридора и шокиран се закова на прага на помещението за почивка. Много ясно можеше да види гърба на изключително широкия диван и две глави наклонени съвсем близо една до друга. Въздухът в стаята бе изпълнен с опушено-сладкия аромат на горящи борови цепеници, примесен със земния мирис на хмел и ечемик.

Какво става тук? Сестра му и загадъчният агент на Мосад пиеха заедно бира и се гушкаха на дивана пред огъня?

Не и ако зависеше от него!

Е, разбира се, Ейнджъл се държеше като професионалист в тази област — беше бърз, пъргав и непоклатим като скала. Изглеждаше добре образован и начетен, за разлика от повечето мускулести тъпаци от спецчастите. Също така Ейнджъл бе готов да рискува живота си, за да спаси Беки, но всичко това не бе достатъчно за мъжа, който Бил желаеше за сестра си.

Съвсем не!

Тъй като Ейнджъл и неговото минало бяха все още една огромна въпросителна. А ако имаше нещо, което не му харесваше, щом станеше дума за малката му сестричка, това бяха въпросителните. Преди да успее да пристъпи в стаята и да разбере точно какво, по дяволите, става тук, Ейнджъл се обади:

— Хайде ела и се присъедини към нас, Бил!

Пичът нито бе обърнал глава, нито бе трепнал, дори не беше прекъснал разговора, който водеше с Беки.

Леле! Можете ли да кажете, че не внушава страх, момичета и момчета?

Разбира се, Бил беше свикнал да работи със страшни мъже. В действителност, някои хора дори мислеха, че самият той е малко зловещ…

Заставайки пред тях, той присви очи към ръката, легнала върху раменете на Беки. Но вместо да направи най-разумното нещо и да махне дразнещия крайник, след като прочете крещящия свали проклетите си ръце от сестра ми израз на Били, Ейнджъл само повдигна едното ъгълче на устата си.

О, куражлия си! Голям куражлия с предсмъртно желание!

Бил изпита мигновено желание да сграбчи този тип за яката, да го издърпа от дивана и да му поиска сметка какви точно са му намеренията към Беки. За съжаление, вече бе опитал подобен подход към един или двама от ухажорите й и бе платил съответната цена за това.

Малката му сестричка беше дяволски коварна и плашещо изобретателна, що се отнасяше до възмездия и неговата намеса в работите й, особено в любовния й живот, винаги бе подложена на наказание, най-малкото в нейното съзнание.

Упорита, горделива, отмъстителна жена.

Той преглътна думите, които бяха на върха на езика му, и протегна мобилния телефон към сестра си.

— Обади й се!

— Какво?

— Обади се на Ив. Увери се, че е добре.

— Били — тя завъртя очи, — Ив вероятно е дълбоко заспала.

— Не — той поклати глава и размаха телефона пред лицето й, Беки изсумтя и го грабна от ръката му, — най-вероятно преповтаря интервюто с репортерите и разпита на баща си и дъвче като луда палеца си. Тя се нуждае от някой, който да я успокои, че днес е постъпила правилно, като е излъгала пресата и скъпия си татко.

— Ти си луд!

— Да, но също така съм и прав.

Тя се взря в лицето му за кратко, преди да промърмори нещо нелюбезно за неговото родословие, което бе много смешно, предвид това, че и двамата споделяха едни и същи предци.

— Чудесно. Ще й се обадя. Но когато я събудя от дълбок сън, ще дам на теб да й се извиниш.

— Добре. — Той скръсти ръце на гърдите си, докато наблюдаваше пръстите й, които чукаха по бутоните, набирайки цифрите и се опитваше да пренебрегне изгарящата го язва. Щеше да бъде дяволски доволен, когато цялата тази ситуация останеше зад гърба му. Може би тогава би бил в състояние да зареже Пепто-Бисмола.

— Ив — каза Беки в телефона, — извинявай, че те събудих, но… о, ти си била будна? — Бил се усмихна победоносно, но тя не му обърна внимание. — Ами, просто исках да чуя как си и какво правиш… — известно време слуша внимателно, след което хвърли учуден поглед към брат си. — Увий го с лейкопласт, така че да не се изкушаваш непрекъснато да се самонараняваш…

Ейнджъл, който слушаше мълчаливо — проклетата му ръка все още бе около раменете на Беки — повдигна вежди. Бил предпочете да не му обръща внимание. По-добре това, отколкото да се поддаде на почти непреодолимото си желание да отсече проклетата му ръка.

Мачетето, което държеше в стаята си, щеше да му свърши доста добра работа…

— Не, не — каза сестра му успокояващо. — Ти се справи чудесно. Не мисли за това като за лъжа, а като за няколко пропуснати подробности… Да, добре, ще го направя. Ще ти се обадя утре, става ли? — Затвори и му върна телефона, присвила устни. — Не го казвай — изрече бързо, имайки предвид „аз нали ти казах“, което висеше на върха на езика му.

— Не е нужно да го казвам. Знаеш, че е така.

— О, забрави! — Това беше любимата й дума, с която приключваше спор, който нямаше шанс да спечели.

— Добре, добре, чувствам се като пребит, така че отивам да си лягам. Ти би трябвало да направиш същото. — Той протегна ръка към нея, като едновременно с това стрелна Ейнджъл с многозначителен поглед.

— Ще отида да си легна — заяви тя, без да обръща внимание на ръката му, — веднага след като си изпия бирата.

Понякога нейната упоритост го изкарваше извън нерви. О, кого заблуждаваше той? Малката му сестричка непрекъснато го подлудяваше.

И сега нямаше възможност да седне до тях, след като бе обявил намерението си да отиде да си легне. Би било твърде очевидно, а и тя съвсем не би одобрила това.

Всичко е наред, уверяваше себе си Бил. Тя е голямо момиче.

Въпреки това, той не се стърпя и хвърли един последен загрижен поглед през рамо, преди да излезе от стаята.

Това не вещае нищо добро.

Стомахът му издаде силен звук на съгласие и докато крачеше обратно към стаята си, Бил бръкна в предния джоб на дънките си за шишенцето Пепто-Бисмол, което носеше винаги у себе си.

Дотук с намерението му да се откаже от лекарството…