Джули Ан Уокър
Любов на колела (11)

Глава 10

Беше почти два след полунощ, когато Франк най-сетне повлече уморения си задник по металните стълби, водещи към галерията и таванските апартаменти над работилницата.

Тихият шум на големия екран и пращенето на огъня му подсказа, че някой все още е буден в стаята за отдих, което не беше необичайно, предвид нередовното работно време на мъжете, които живееха тук. Затова не бе съвсем сигурен какво го накара да завие надясно към стаята за почивка, вместо наляво към редицата жилищни помещения.

Шесто чувство, може би?

Някаква висша сила?

Вероятно.

Защото сцената, която се разкри пред очите му, щом заобиколи покрай дивана, бе като вселенски удар в зъбите, който трябваше да му помогне да се осъзнае.

Сега всичко придобиваше перфектен смисъл.

Смъртоносният поглед на Ейнджъл тогава на Патън, когато заяви, че ще даде живота си за Беки.

Изръмжаното от този тип твърдение, че Франк не е правилният човек за нея.

Собственически преметнатата ръка на мъжа през нейните рамене по време на последната отсечка от полета им от Израел до Щатите…

Същата тази ръка бе около раменете й и сега, дланта му висеше опасно близо до нежната извивка на меката й заоблена лява гърда.

Гледката премина през Франк като мълния. Не знаеше дали просто е зашеметен, или изгаря от ревност.

Първото е, опита да убеди себе си, но топлината, плъзнала по гръбнака му чак до врата и изгаряща върховете на ушите му, беше ясен физически вик „лъжец, лъжец, панталонът ти гори“.

Страхотно. Така че към това, че е пълен задник по… е, по ред причини, сега можеше да добави и ревниво копеле към списъка.

Дълбоко в гърлото му се зароди ръмжене, но той го потисна, защото щеше да събуди двете сладки, малки влюбени птички — гадост, ще повърна! — от техния спокоен сън. Тъмната глава на Ейнджъл бе отметната назад върху облегалката на дивана, докато Беки бе сгушила своята под брадичката на гладко избръснатия мъж. Фъстъка, свит на кълбо до тях, мъркаше тихо.

Всичко изглеждаше толкова идилично, толкова… е, добре, те двамата бяха толкова млади и толкова невероятно красиви.

По дяволите, когато Франк я целуна, това вероятно изглеждаше като класически случай на Красавицата и Звяра. Така че… да, това тук имаше много повече смисъл.

Човече, той беше глупак, и сляп глупак при това. Тъй като не бе усетил какво се задава.

Разбира се, бе видял двамата с глави, опрени една до друга, един-два пъти, откакто Ейнджъл пристигна при тях. Но Беки винаги се шегуваше с момчетата, които третираше като семейство, така че той не бе мислил много върху това.

Или може би беше толкова сигурен в обожанието й към него, че бе пропуснал признаците на прехвърляне на чувствата й.

Мамка му! Това беше. Това трябваше да бъде.

И онова, което бе видял да пламти и сияе в очите й след случилото се между тях в лазарета, не е било желание. По-скоро е било срам, а може би и малко вина, защото… да, тя бе отвърнала на целувката му.

Помнеше тази част много ясно.

Така че… защо тя отвърна на целувката му?

От любопитство. Заради необходимостта да докаже на себе си веднъж завинаги, че той наистина не е този, когото тя искаше.

Е, мамка му, мамка му, шибана работа. Това е!

И така, както стоеше там, гледайки надолу тази перфектна, мила картинка, рамото започна да го боли, както никога досега, и той изведнъж почувства всяка една от своите тридесет и девет години.

Така трябва да бъде, каза си, потривайки разсеяно превръзката на рамото. В края на краищата не можеше да й предложи всички онези неща, които тя искаше или й бяха необходими. За тази цел трябваше да предаде Шел, а той по-скоро би отсякъл проклетата си ранена ръка, отколкото да стори това.

Така че… добре, това беше хубаво. Това беше правилно.

Аха, и защо тогава чувстваше, че това е толкова погрешно.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна, Шефе? — Гласът на Ейнджъл го стресна, тъй като мъжът не бе отворил очите си, нито пък спокойният ритъм на дишането му се бе променил. Той изглеждаше като заспал, както когато първоначално Франк бе влязъл в стаята.

Зловещ.

— Не — отговори, като в същото време адски много му се искаше да изкрещи: Да, махни проклетите си ръце от моята жена! Но това не беше вярно, нали? Беки никога нямаше да бъде негова жена? — Просто проверявах кой все още е буден.

— Изглежда само ти и аз — отвърна Ейнджъл, като вдигна глава от облегалката на дивана, за да погледне надолу към Беки — Господ да я благослови! — от чиято уста беше потекла слюнка по предницата на фланелката му. Усмихвайки се нежно при тази гледка, той вдигна тъмните си очи и прикова Франк с предизвикателен поглед.

Ооо, този има кураж!

— Много й се събра напоследък. — Франк стисна юмруци, за да не ги използва да помогне, не чак толкова деликатно, на мъжа да избърше самодоволния израз от лицето си. — Отдавна трябваше да бъде в леглото.

— Ще се погрижа за това — обеща Ейнджъл с многозначителен тон.

— Чудесно. — Франк скръцна зъби, преди да се обърне и да напусне стаята.

Да, чудесно! Просто… страхотно!

Затръшна вратата на спалнята си и изхлузи тениската си през главата, преди да си спомни за проклетата превръзка и…

По дяволите!

Отпусна се на леглото и заудря с юмруци матрака; болка, разочарование и ревност — да, това определено беше ревност — бушуваха в него като горски пожар. Стените щяха да са по-добър отдушник за неговия гняв, но те бяха почти метър дебели и изградени от тухла, така че нямаше никакво съмнение кой ще излезе победител в този малък двубой.

Многократното разтърсване на рамото скоро му докара болка, която проряза тялото му като с нажежен нож. Едва тогава той спря да боксира леглото и вдигна глава, празният му поглед се прикова в тухлената стена отпред и красивата картина на нощно Чикаго.

Жената беше толкова невероятно талантлива.

Въпреки че Беки обикновено не рисуваше пейзажи — предпочиташе портрети и абстрактни образи, тя бе успяла да улови динамиката и живота на града така, че на него му се стори, че действително може да чуе бумтежа на фойерверките, осветяващи Navy Pier^[1], да почувства хладния бриз, полъхващ от езерото Мичиган и вкусът на солено-сладките пуканки Гарет.

Не бе имал представа, че го е видяла да изучава една моментна снимка на очертанията на град Чикаго на фона на нощното небе през оня, същия ден, когато групата си бе взела почивка и реши да посети художествения панаир в Стария град. Нямаше представа за това, докато два месеца по-късно тя не му подари платното, което точно възпроизвеждаше тази снимка.

Беше на тридесет и седмият му рожден ден, в онзи миг бе осъзнал, че това, което тя изпитва към него излиза много извън рамките на отношенията работодател/служител и, Бог да му е на помощ, той едновременно мразеше и харесваше този факт. Мразеше го, защото по абсолютно никакъв начин никога не би могъл да реагира на копнежа, който виждаше понякога в очите й. Харесваше му, защото тя бе невероятно красива и сияйна и толкова вълнуващо… чудесна, че бе невъзможно да не се почувства поласкан от нежната й обич.

А сега тази нежна обич се бе прехвърлила от него към друг мъж и… Мътните да го вземат!

Е, това все някога трябваше да се случи, нали така?

Не можеше да очаква, че тя ще продължава цяла вечност да сее семената на любовта в негостоприемна почва, или би могъл? Не. Защото беше неизбежно рано или късно да се прехвърли към по-плодородни пасища.

А Ейнджъл, този шибаняк, се оказа дяволски плодородна почва.

Франк удари матрака за последен път, преди да се просне на него и със замъглен, безучастен поглед да се взре в сребристия тръбопровод, виещ се по дървения таван.

Имаше само две правила, които стриктно съблюдаваше и абсолютно никога и по никаква причина не би престъпил. Първото: никога не оставяй човек зад гърба си. И второто: никога не кради жената на друг мъж.

Хм, съдейки по всичко, правило номер две в момента важеше с пълна сила.

По някакъв начин, когато най-малко го очакваше и без изобщо да забележи, Беки бе станала жената на Ейнджъл.

Така че това е, помисли си той и сложи здравата си ръка над очите. Най-после свърши.

Но, дяволите да го вземат, това болеше много повече, отколкото някога бе предполагал, че е възможно.

* * *

Коя е тя?

Това беше въпросът, който изникна в ума на Беки, когато се събуди сама на дивана в стаята за отдих. Фъстъка се бе сгушил до нея, а от огъня в камината бе останала само тлееща жарава.

Коя е жената, която Франк посещаваше тайно?

Не би могла да му е съпруга, защото всички морски пехотинци бяха задължени да регистрират техните съпрузи и близки в Обединеното Командване на Специалните части. Това беше начин правителството да държи под око агентите си и техните семейства и в същото време начин да ги защитава.

Беки бе виждала досието на Франк.

Нито съпруга. Нито годеница. Нито дори сериозна приятелка не бяха записани там.

И да, със сигурност щеше да затъне дълбоко в лайната, ако някой някога разбереше, че е влизала да чете тези свръхсекретни файлове, но благодарение на Ози — беше й показал как да влиза през задната врата в мрежата на ОКСЧ в замяна на урок по проектиране и ръчно изработване на газов резервоар — тя бе в състояние да се промъкне в системата и да излезе, без никой да заподозре нещо.

За кратко обмисли възможността жената в Линкълн Парк — предпочиташе да мисли за нея, като за госпожа Леснодостъпна с големите бомби — да е скорошно завоевание, но бързо отхвърли тази идея, защото, ако не я лъжеше паметта, след като Франк и момчетата купиха пълния с разлагащи се плъхове комплекс, който впоследствие се превърна в „Черните рицари“ АД, Франк започна да прави тези потайни пътувания на север. Което означаваше, че ако тази жена се е била настанила здраво в живота му преди създаването на Черните рицари, то би трябвало да бъде вписана в досието му. Освен ако, разбира се, тя бе просто приятелка. Приятелка, която той имаше от четири години…

Тогава защо не се оженеше за нея? Защо никога не говореше за тази жена? Възможно ли е тя да е само добра приятелка с екстри?

Ето това вече имаше смисъл.

Да, сега си мислеше дали госпожа Леснодостъпна не е жената, при която отиваше Франк, когато либидото му започнеше да капризничи. Но, дявол да го вземе, защо този голям глупак трябваше да бие целия път до Линкълн Парк, когато тя, Беки Райхарт, беше точно тук, готова и желаеща да заеме тази специална роля в неговия живот?

Ако всичко, което той искаше, бе малко секс, тя имаше необходимия шлиц, който бе повече от готов да приеме неговия жак от време на време, и след това вероятно биха могли…

— О, добре. Ти си будна. — Франк застана пред дивана, с димяща чаша кафе в едната ръка и с Дум-Дум с вкус на диня в другата. Подаде й и двете.

— Благодаря. — Прие ги с благодарност, като отбеляза факта, че той донесе обичайната й закуска дори в леглото… ъъъ, може би бе по-точно да се каже, че донесе закуската й на дивана?

Както и да е. Въпреки факта, че Франк не желаеше да се впускат в сложни, интимни отношения, то той много добре познаваше личните й навици. Така че дали му харесваше, или не — а тя бе твърде сигурна, че той би предпочел „или не“ — двамата бяха свързани.

Просто не бяха свързани така, както на нея й се искаше да бъдат.

— Какво става? — Отпи от горещото кафе и разви опаковката на близалката.

— Току-що получих нова поръчка от един от играчите на Блекхоукс. Иска да му изработим мотор, за да го продаде на благотворителен търг, който той спонсорира. — Подаде й бележка с подробностите и просто ей така, те се върнаха към обичайното ежедневие.

Мамка му, мамка му, страхотно!

Но нима очакваше нещо друго?

— Но, ъъъ… ти не си… това, което искам да кажа, е, че ако още н-не си готова… — Франк си пое дълбоко дъх, почеса брадичката си и промърмори ругатня, като се загледа в протритите върхове на рокерските си ботуши, сякаш там бяха събрани всички тайни на Вселената.

Добре, може би не се бяха върнали към обичайното ежедневие, защото този несигурен, заекващ мъж по никакъв начин не приличаше на енергичния, предприемчив и винаги непоколебим Франк Найт, с когото се бе запознала преди повече от три години.

Погледна го с любопитство и забеляза как един от мускулите на квадратната му челюст потрепва. Тя разтърка сънените си очи, за да види по-добре мъжа, стоящ пред нея.

— Какво? — попита с близалка в устата. — Ако не съм готова за какво?

— За работа — отвърна дрезгаво Франк и вдигна поглед към лицето й. — Ако се нуждаеш от време, за да се видиш с лекари или специалисти, или… мамка му, изобщо не знам. Но ако имаш нужда от време, за да…

— Лекари за какво?

— За… за… — Той преглътна, адамовата ябълка подскочи в дебелата му загоряла шия. — За всички неща, които са ти се случили, докато беше държана като заложница от проклетите пирати.

Брадичката й се дръпна рязко назад и веждите й подскочиха почти до линията на косата. Беки извади близалката от устата си.

— И какво точно си мислиш, че ми се е случило, докато бях държана като заложник от проклетите пирати?

— Не знам — простена той и разтри гърдите си, сякаш сърцето го болеше. — И това ме убива, но се страхувам, че ако науча, ще бъде още по-зле, защото мисълта…

— Франк! — Тя вдигна ръка, за да го спре. Загрижеността в ожесточените му очи изпълни гърдите й с топло чувство. — Нищо не се е случило. Нито ме биха. Нито ме изнасилиха. — Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Най-лошото нещо, което претърпях на борда на Серендипити през тези шест дни, бе умерено слънчево изгаряне и малко психически тормоз.

Той отвори клепачи и я погледна внимателно.

— Имаш ли нужда да поговориш с някого за това, ъ-ъ, за психическия тормоз? С някой специалист? — побърза да добави.

— Не. Поне аз не мисля така — отвърна, когато той я изгледа с недоверчив поглед. — Чувствам се добре след цялата тази ситуация със заложничеството. Наистина съм добре. Знаех, че ако успея да задържа лодката по-дълго във водата, момчетата рано или късно ще дойдат да ни спасят. Бях сигурна в това. И то ми помогна да се справя със страха. Така че не мисля, че страдам от посттравматичен стрес или някакво друго разстройство. Нищо, което да е сериозно. В действителност се чувствам доста добре. И ще се почувствам още по-добре, ако знам, че Шариф е в ареста, но… — Тя сви рамене.

— Не се тревожи за това. Интерпол ще го хване. И ако те не успеят… е, нека просто кажем, че аз и момчетата ще се погрижим да няма повече нерешени проблеми в този случай. Дори ако това означава, че трябва да пресеем пустинята на Сомалия, ще го направим, за да го намерим и да го предадем на правосъдието.

— О, Франк — изрече тя тихо. — Знам, че ще го направите. — Ако имаше нещо, в което Черните рицари бяха добри, това беше защитата на собствените им хора. Нейните момчета нямаше да се успокоят, докато не бяха сигурни, че тя е в безопасност и не се убедяха, че Шариф повече не представлява заплаха. Тази подкрепа — да знае, че винаги има някой, който да й пази гърба, бе много по-ценна, отколкото някога можеше да опише с думи. Това й даде кураж и сили да продължи: — И докато сме на темата за онова, което се случи в Индийския океан, мисля, че трябва да обсъдим малкия инцидент долу в лаза…

— Нека забравим за това — изръмжа той, вдигна ръка и енергично поклати наболата си брада.

— Но…

— И тъй като се чувстваш добре и можеш да се върнеш на работа, датата на благотворителния търг на Блекхоукс е след два месеца. Времето трябва да е достатъчно, за да проектираш, изработиш и подготвиш мотора за прахово почистване и за хромово покритие.

Добре, очевидно е строго забранено да се говори за онова, което се случи на Патън.

Надлежно отбелязано. И напълно разочароващо.

* * *

Два дни по-късно

Една не много висока вълна поде катамарана и Шариф можа да види златисто крайбрежие, обсипано с множество завършени високи, бели сгради. Скелетните конструкции на крановете в далечното пристанище изглеждаха крехки и почти се губеха сред стоманените сиви корпуси на многобройните товари.

Вероятно бе пристанище. И при това голямо, ако можеше да вярва на очите си, а градът, сгушил се в непосредствена близост до това оживено място, изглеждаше още по-голям.

Всеки нормален човек би изкрещял от радост, но Шариф не изпита никакво въодушевление. Защото се боеше, че вече не е нормален и не можеше да вярва вече на очите си. Това, което виждаше пред себе си, би могло да се окаже мираж.

Халюцинация.

Все пак, тази сутрин бе провел разговор с мъртвата си майка…

Само че тя не беше мъртва. Тази сутрин тя стоеше зад щурвала, облечена в красиво guntino^[2] и се взираше в опънатите бели платна.

— Бил си подведен, сине мой — каза му тихо тя.

Точно бе започнал да й обяснява как нещата са се променили след смъртта й и как по принуда бе попаднал в сегашната ситуация, когато тя изведнъж избледня, просто се разтвори в нищото, подобно на котката от „Алиса в страната на чудесата“. Леката й усмивка бе подета от топлия вятър и само тихите думи на нежното й осъждане останаха да висят там…

Така че не, той определено не вярваше на гледката, разкрила се пред очите му, облиза сухите си напукани устни и насочи поглед към хоризонта в очакване всичко онова насреща му просто да изчезне.

Само че… това не се случи.

Една моторница се стрелна покрай него, оставяйки след себе си пръски топла, солена вода и завихрени яркозелени водорасли.

Това не беше халюцинация. Дори и трескавият му мозък не можеше да си представи такива подробности.

И все пак имаше чувството, че минаха години, докато постепенно се придвижи по-близо и по-близо към гигантския товарен кораб, който бавно влизаше в дока. Един човек, застанал на палубата на кораба, размаха ръце и яростно извика нещо.

Шариф не говореше суахили, но достатъчно добре разбираше, за да знае, че онзи му крещи, че не трябва да плава тук. Било нещо само за търговските кораби.

Шариф опита да извика в отговор, но от пресъхналото му гърло излезе само приглушено грачене. Затова вдигна ранената си ръка, потъмняла и подута от инфекцията и успя да прошепне само една дума на английски: „Болница“, преди целият свят да потъне в черно.

* * *

— Интерпол се нуждае от една скица на лицето на Шариф.

Това име и спомените, които то предизвика, накараха Беки да трепери все едно бе седнала във ведро с ледена вода. Тя се извърна от компютъра, на който с помощта на софтуера за проектиране изработваше мотора за играча на Блекхоукс, и се втренчи в обезпокоения израз на Франк.

— Смяташ ли, че ще се справиш? — попита я тихо.

Тя направи гримаса и махна с ръка към четири и половина метровите карикатурни образи на Рицарите, които бе нарисувала по цялото протежение на високите, труднодостижими стени на работилницата. Всеки от тях бе подробен и конкретен, да не говорим, че бе точно копие на човека, който беше изобразила.

— Ти как мислиш?

— Нямам предвид дали можеш да го нарисуваш точно. — Той се намръщи и понечи да скръсти ръце пред гърдите си, когато трепна от болка и се сети, че едната му е превързана. Мъжът трябваше да се оперира преди дни, но по някаква причина, Беки нямаше представа каква, той отлагаше неизбежното.

Този голям, упорит глупак!

— Питам дали си емоционално готова да видиш лицето му отново?

Емоционално готова? Ъъъ, не!

Можеше щастливо да живее до края на живота си, без да спира поглед върху онази грозна муцуна. Но тя не бе от хората, които ще вдигнат ръце и ще играят наранената жертва, ако имаше нещо, което можеше да направи, за да помогне да приберат копелето на сигурно зад решетките, където му бе мястото.

— Ами снимките от наблюдателните дронове, които имате от лодката? На някоя от тях не се ли вижда лицето му?

— Не. Хванали са само части на профила и тила му. Това не е достатъчно, за да се пуснат през програмата за разпознаване на лица. И от милион или някъде толкова с името Шариф в света, около сто са работили като преводачи към ООН, ако може да се вярва на статистиката. Момчетата и момичетата в Интерпол много биха искали да разберат точно кой Шариф търсят.

— Да, добре. — Тя кимна и се подготви не само да види онова злобно лице отново, но и да го пресъздаде. Някак си това беше по-лошо, повече… лично. — Предполагам, че няма никаква вест от пристанищата?

Франк поклати глава, съжаление и разочарование бяха изписани ясно на лицето му.

Е, самата тя изпитваше съжаление и разочарование. Съжаляваше, че не заби ножа право в черното сърце на Шариф, когато имаше възможност и разочарование, че той все още се скиташе там… някъде.

Тази мисъл изпрати тръпки на безпокойство по гръбнака й, но тя не им обърна внимание. С ресурсите на правителството на САЩ и на международната общност, той щеше да бъде заловен в края на краищата. Разбира се, беше им отнело близо десет години, за да хванат Осама Бен Ладен, така че може би тя беше безумен оптимист.

Както и да е.

Нямаше намерение да мисли за това. Не и сега. Особено когато имаше нещо, което се налагаше да направи, за да й олекне на душата. Той беше тук. И тя беше тук. За първи път от два дълги дена двамата бяха сами.

— Франк — промълви, — знам, че не искаш да говориш за това, но не мога да не забележа, че има… напрежение между нас и аз… аз исках просто да кажа…

— Смяташ ли да направиш проклетата скица, или не?

Всеки един косъм на тила й настръхна от ярост.

— Да! — изсъска тя и вдигна гордо брадичка. — Ще направя проклетата рисунка! — Голям, тъп задник такъв!

— Добре. — Той кимна, след което се обърна и закрачи обратно към кабинета си.

Ооо, този непоносим…

Беше пълна и абсолютна загадка как можеше да продължава да го обича и да го желае след начина, по който той се отнасяше с нея през последните няколко дни.

Очевидно й харесваше да се държи гадно с нея.

Това бе единственото обяснение.