Джули Ан Уокър
Любов на колела (2)

Глава 1

Три и половина години по-късно

Пирати…

Брей! Такова нещо не се вижда всеки ден.

Това беше първата мисъл на Беки, когато се шмугна през ниската врата на каютата на единадесет и половина метровия катамаран „Серендипити“ и излезе на жаркото екваториално слънце.

Втората й мисъл, много по-подходяща, беше: О, по дяволите!

Ив — дългогодишна нейна приятелка и собственичка на „Серендипити“ — се олюляваше несигурно и се взираше с широко отворени от ужас очи в трима мръсни, боси мъже, държащи много стари АК-47. Изглеждаха така, сякаш знаеха как да ги използват. Четирима други, също толкова кльощави и раздърпани мъже стояха в паянтова малка лодка, вързана за кърмата на катамарана.

Добре, така… явно бяха надули рок музиката прекалено високо, щом не успяха да чуят стържещия звук на ръждясалия извънбордов двигател на пиратската лодка, приближила към тях.

— Ив — промълви тя, с черешова близалка в устата, докато сърцето й блъскаше лудо в гърдите и кожата на скалпа й тръпнеше, сякаш невидими мравки пълзяха по него. — Просто запази спокойствие, чу ли?

Да. Спокойствие беше ключът. Ако запазеха спокойствие, може би нямаше да се озоват на дъното на океана, смазани под огромната тежест на тоновете вода или под още по-ужасяващата тежест на потен мъж, който не знае значението на думата не.

Когато Ив не й отговори, тя хвърли поглед към приятелката си и забеляза, че горката жена бе придобила цвета на патладжан.

— Ив — повтори с толкова настойчивост, колкото можеше да си позволи, имайки предвид, че последното нещо, което искаше, бе да дразни вече нервния пират, който най-вероятно страдаше от класически случай на синдрома сърби ме пръста да натисна спусъка, — трябва да дишаш.

Ив преглътна тежко, след което несигурно си пое дъх.

Добре, чудесно. Проблем номер едно: Ив да не изпадне в несвяст — решен. Проблем номер две: да бъдат взети за заложници от пиратите — е, за това щеше да е необходима малко повече изобретателност.

Докато блъскаше глава да измисли начин за излизане от сегашното им затруднение, от вътрешността на каютата се разнесе гласът на Джими Бъфет, който пееше: „Да, аз съм пират. С двеста години закъснение.“

Наистина ли, Джими? И го пееш точно сега?

При нормални обстоятелства тя щеше да бъде първата, която да оцени тази ирония. За съжаление, това тук беше всичко друго, но не и нормални обстоятелства.

Най-младият и най-дребният от пиратите — носеше превръзка на едното си око… не може да бъде! — я погледна със здравото си око и тя вдигна ръце във въздуха в общоприетия жест: аз съм невъоръжена и готова да сътруднича. Но този бърз поглед бе цялото внимание, което й отдели, преди да върне свирепия взор на здравото си око върху Ив.

Беки отново погледна към приятелката си и… о, не! О, мамка му!

— Ив, бавно, много бавно искам да сложиш ножа на палубата и да го изриташ далеч от себе си. — Постара се да запази тона си спокоен и добронамерен. Пиратите печелеха парите си от откупи за кораби и пленници. Ако успееше да я спре да не направи нещо глупаво — о, като например да се спусне като банши^[1] с нож в ръка към въоръжените до зъби пирати — вероятно щяха да излязат живи от тази ситуация. За съжаление, се оказа се, че Ив бе престанала да я слуша. — Ив! — изсъска през зъби. — Остави долу ножа! Бавно! И го изритай надалеч!

Този път думите й достигнаха до нейната приятелка.

Ив погледна към дългото, тънко острие, което стискаше в юмрука си. От краткия проблясък на объркване, появил се в очите й, стана ясно, че не знае, че все още държи ножа, с който бе филетирала паламуда, уловен за обяд. Но бързото осъзнаване на този факт превърна объркания й израз в ужасяващ страх.

Беки заряза всички опити да остане тиха и спокойна.

— Дори не си го помисляй! — кресна тя.

Двама от мъжете на палубата обърнаха рошавите си глави към нея, допряха до кльощавите си рамене дървените приклади на автоматичните оръжия и като зли, черни очи двете дула на калашниците се фокусираха право в лудо биещото й сърце.

— Не можеш да участваш с нож в престрелка — прошепна тя, вдигайки още по-високо ръце и се опита да преглътне сухата като Сахара буца в гърлото си. — Всеки знае това.

С ъгълчето на окото си видя как Ив се наведе напред, непогрешимият тъп звук от удара на острието в дървената палуба беше музика за ушите й.

— Вижте, момчета — обърна се към групата мъже Беки, невероятно облекчена, когато зловещите дула на тези стари, но все още смъртоносни автомати отново се насочиха към палубата. Това им е хубавото на АК-то, беше й казал веднъж Били, те ритат като проклет кон, по-прости са от тест по математика за детската градина, но силата на удара им е като на варел, пълен с пясък. Руснаците със сигурност знаят как да направят едно дяволски надеждно оръжие. Което, предвид сегашното й положение, беше всичко друго, освен страхотно. — Намираме се в сейшелски води. Вие нямате никаква власт тук.

— Не, не, не — отвърна на английски със силен акцент дребният пират с превръзката на окото. — Само ние има власт в тия води. Ние сомалийски пирати.

— О, Господи! — изхриптя Ив, докато поставяше трепереща длан на гърлото си и завъртя очи.

— Да не си посмяла да ми припадаш сега, Ивлин Ейдънс! — заповяда й Беки, чийто мозък заплашваше да експлодира само при мисълта за това какво можеше да се случи на една красива, изпаднала в безсъзнание жена в ръцете на сомалийски пирати насред Индийския океан.

Ив се олюля, но успя да остане на крака, здраво стъпила върху леко поклащащата се палуба.

Добре. Много добре.

— Ние нямаме пари. Нашите семейства не са богати — заяви Беки. Което почти бе вярно, що се отнасяше до нея. Ив обаче беше богата като Крез. За щастие, пиратите нямаше как да знаят това. — Няма да получите никакъв откуп за нас. Ще ви струва много повече да ни храните и подслоните, отколкото някога ще получите от семействата ни. И тази лодка е двадесетгодишна. Тя не си струва горивото, което ще ви е нужно, за да я върнете обратно в Сомалия. Просто ни пуснете да си идем и ние ще забравим, че това някога се е случвало.

— Не, не, не. — Младият пират поклати глава, както изглежда отрицанието в неговия речник вървеше само в тройка. Тъмното му око блестеше от вълнение и Беки забеляза, че в средата на черната му превръзка има залепен кичозен малък кристал, с което й напомни на едноокия Уили от „Дяволчетата“.

Божичко, става все по-добре и по-добре!

— Вие американец. — Той се ухили доволно, разкривайки криви, жълти зъби. Леле, беше готова да заложи най-добрия си заваръчен апарат, че този никога не бе виждал четка за зъби или тубичката на Колгейт. — Америка плаща големи пари.

Беки изсумтя, не можа да се сдържи. Дребосъкът се заблуждаваше много.

— Може би не сте чували, но това е политика на правителството на САЩ — да не преговарят с терористи.

Едноокият Уили отметна назад глава и се разсмя, ребрата му щръкнаха болезнено под тъмната кожа на тялото му.

— Ние не терористи. Ние сомалийски пирати.

Все тая!

— То е едно и също — прошепна тя и погледна към другите мъже, които стояха нащрек, но и изглеждаха леко апатични, сякаш не разбираха и дума от това, което бе казано.

Добре, значи Уили беше единственият, който говореше английски.

Беки не можеше да реши дали това е добре, или зле.

— Не терористи! — извика той, от устата му се разхвърчаха слюнки. — Пирати!

— Добре, добре — каза Беки успокояващо, смекчи тона си, но запази сарказма в езика си. — Вие сте пирати, а не терористи. Разбрах. Но това не променя простия факт, че нашето правителство няма да ви даде нищо повече от едно тежко отравяне с олово. И нашите семейства не разполагат с нито цент, за да ви платят.

— О, те плаща. — Той се усмихна и за пореден път показа зъбите си с цвят на урина. — Те винаги плаща.

Което, за съжаление, може би беше вярно. Някой винаги идваше с голямата пара — залагаха всичко, което имаха и дори много повече от това — когато животът на любимия човек беше в опасност.

— Така че — каза той, като застана до нея, оглеждайки я от горе до долу, от което по гръбнака й се втурнаха тръпки от отвращение, — отиваме Сомалия сега.

И тя се закле, че ще погълне собствения си език, преди някога да си помисли за следващите думи — защото в продължение на три и половина много дълги години онзи голям задник изобщо не й обърна внимание, въпреки че тя бе малко влюбена в него… е, добре де, много влюбена в него. Но всичко се свеждаше до това… тя имаше нужда от Франк.

Защото, както винаги я беше уверявал, че ще се случи, бе успяла да попадне в една голяма, воняща купчина от неприятности, от която нямаше надежда за бягство.

Мразеше, когато този човек се окажеше прав.

* * *

Конферентната зала на флотския разрушител, самолетоносач Патън

Шест дни по-късно

Франк много мразеше, когато се окажеше прав.

— Е, Бил — каза той и за пореден път прехвърли подробния план за спасяването на Беки и Ив. Не би позволил нещо в тази операция да се обърка, не и когато живота на Беки бе заложен на карта. — Изглежда малката ти сестра най-накрая цопна в една голяма, воняща купчина от неприятности. Винаги съм знаел, че това ще се случи един ден.

Подпрял обутите си в кафяви кубинки крака на конферентната маса, Бил спокойно четеше поомачкан екземпляр на „Гроздовете на гнева“, все едно в момента малката му сестричка не се намираше в ръцете на въоръжени сомалийски пирати.

Просто невероятно!

Но Бил си беше такъв. Копелето беше самото олицетворение на спокойствието — винаги, дори когато бе затънал до гуша в жиците на взривно устройство. Ето защо два часа, след като Франк реши да отвори собствена частна работилница, той назначи Бил от Alpha Platoon^[2]. Командващият офицер на Alpha още не можеше да му прости тази негова малка маневра, но Франк изобщо не го интересуваше, тъй като в рамките на специалните части беше общоизвестен факт, че никой не може да се справя по-добре от Дивия Бил Райхарт с нещата, които предизвикваха експлозия. А Франк не признаваше нищо по-добро от абсолютно най-добрите мъже — елита на елита — за Черните рицари АД.

— Тя не се е изпречила нарочно на пътя на сомалийските пирати, Шефе — промърмори Бил, близна пръст и прелисти страницата.

— Не ме интересува дали е нарочно, или не. — Той едва не получи удар, когато думите извикаха в съзнанието му образа на Беки в жестоките ръце на тези безмилостни главорези. — Но е факт, че трябваше да предвиди това, преди да пътува в тази част на света.

— Водите на Сейшелиш се считат за сигурни. Пиратите никога не са нападали кораб близо до остров Асумпсион, ето защо с основание може да се приеме, че жените са смятали, че ще са в пълна безопасност — изръмжа Ямин Агаси.

Франк погледна към едно от най-новите попълнения на Черните рицари и не за първи път усети тръпката на страх, плъзнала по гръбнака му. Как можеше да се вярва на човек, който знаеше, че прилагателното име на Сейшелите е Сейшелиш?

И ни най-малко не му помагаше в случая това, че Беки бе нарекла Агаси „Ейнджъл“, защото лицето на мъжа бе толкова съвършено, че изглеждаше почти неземно. Разбира се, пластичните операции, през които бе преминал след бягството си от израелския Мосад и преди Чичо Сам да реши да го скрие при Франк в „Черните рицари“, без съмнение имаха нещо общо с перфектните му черти.

Проклет хубавец!

Което само напомни на Франк за всички други проклети хубавци, които работеха за него. Тези, които бяха по задачи, когато получиха обаждането за откуп на Беки, и се наложи да хване следващия курс на самолетоносача Патън само с Бил и ШН — сърдечно и мило военно съкращение на шибан новобранец.

— Да, във водите на Сейшелиш — той изрично наблегна на думата — никога досега не е имало пиратски нападения, но военни кораби от цял свят увеличиха патрулирането и обезпечаването на търговските маршрути в тесния като гърло на бутилка Аденски залив и всеки, който има поне малко мозък, може да се досети, че това е подгонило пиратите още по на юг от Африканския рог. Така че очевидно е било само въпрос на време във водите около Сейшелиш и Мадагаскар да започне пиратска дейност.

Хм, само защото не знаеше прилагателното име на Сейшелските острови, не означаваше непременно, че е пълен идиот. Той знаеше забележително много за доста неща, въпреки че неговият речник — щедро изпъстрен с многобройни ругатни — по принцип сочеше друго.

— Това наистина не е по тяхна вина и ти го знаеш — каза тихо Бил и без да сваля очи от текста, обърна на следващата страница.

— Разбира се, че е — изръмжа Франк, като рязко вдигна ръце във въздуха и се намръщи, щом възпаленото му рамо нададе вой в знак на протест срещу внезапното движение. По дяволите, да остарееш беше наистина… гадно. — Тя не трябваше да заминава на тази глупава ваканция в другия край на света, където водите гъмжат от пирати. Ако е искала малко пясък и слънце, то има много хубави плажове във Флорида и Калифорния, на американска територия — наблегна на последните думи, раздвижи рамото си и отвори ципа на джоба на своя къс панталон, за да извади вярното си шишенце с ибупрофен.

Напоследък нямаше ден, в който да не пие обезболяващи…

По дяволите!

И лека-полека започваше да има чувството, че е само на крачка от метамуцила и виаграта, а това наистина го вбесяваше.

— Аз нямах предвид Беки — каза Бил, — въпреки че знаеш, както и аз, че само една разходка по плажа във Флорида или Калифорния през почивните дни няма да й помогне. Трябваше да се махне много надалеч, за да си прочисти главата.

За Бога! Защо никой не бе съгласен с неговото решение да не позволява на Беки да рискува глупавата си глава, ставайки един от членовете на екипа му. Нима изведнъж всички бяха напълно луднали на тема: „Ти уби зайчето“?

Очевидно. Защото, преди да разбере и да може да прекрати техните действия, някои от Рицарите бяха започнали да я обучават — вероятно след многократно настояване от нейна страна — на такива съмнителни умения като компютърно хакерство, стрелба със снайпер, взривни вещества, унищожаване с експлозиви, ФБР техники за разузнаване… и само Бог знае какво друго. Все още обмисляше някои наистина изобретателни начини да убие хората си заради това.

Беки трябваше да бъде тяхното прикритие. Нищо повече. Точка по въпроса.

Разбира се, младата жена представляваше много повече за него. Тя беше проклятието на неговото съществуване и едновременно с това мечтата, за която не смееше да си позволи да мисли, а и не трябваше.

— Когато казах, че в действителност вината не е тяхна, имах предвид пиратите — продължи Бил.

Моля?

Франк замръзна, ръката му, в чиято шепа имаше няколко таблетки ибупрофен, увисна на половината път към устата му.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? Разбира се, че пиратите са виновни.

— Не казвам, че не трябва да бъдат наказани, но Сомалия няма функциониращо правителство от двадесет години — обясни Бил и с един от мазолестите си пръсти обозначи мястото, до което бе стигнал в романа. — Поради тази причина риболовните им райони са почти опоскани от чужденците. Да не говорим, че цунамито през 2004 година изхвърли тонове токсични отпадъци на брега.

— Сополивозелено море! — промърмори Ейнджъл. — Не море, а прищипана мъдица!^[3]

Какво, по дяволите?, помисли си Франк.

Бил рязко обърна глава, лицето му изразяваше шок.

— „Одисей“?

Ейнджъл вдигна рамене.

— Стори ми се подходящо.

Аха, значи говореха за някаква книга?! Точно сега?

— Дяволите да го вземат! — изръмжа Франк невярващо. — Може ли да се върнем на въпроса?

— Да — съгласи се Ейнджъл. — Мисълта на Бил беше, че поради замърсяването, цунамито и свръх улова, първите прояви на пиратство в близост до бреговете са били форма на самосъхранение. Това са били обикновени хора, които са защитавали икономическите си ресурси — морето.

— Точно така — кимна Бил към бившия агент на Мосад.

— Страхотно! Просто страхотно! — Франк хвърли хапчетата, които все още стискаше в шепа, в гърлото си и ги преглътна без помощта на вода. — От всички Рицари, които биха могли да бъдат свободни от мисия, аз се натъкнах точно на Платон и Аристотел. И, кълна се в Бог, ако вие двамата продължавате да поклащате глави и да се съгласявате един с друг, то ние ще започнем да ви купуваме съответните дрехи.

Франк вероятно можеше да разбере способността на Ейнджъл да се разграничава от ситуацията достатъчно дълго, за да получи добър поглед върху цялостната картина, но Бил? Малката му сестричка беше в ръцете на сомалийските пирати и то в продължение на почти една седмица!

— Не че няма да бъда щастлив да взривя всички тях и да ги пратя в гостоприемните ръце на Аллах, ако падне дори косъм от главата на сестра ми — добави мрачно Бил, заплашителна усмивка изкриви едното ъгълче на устата му.

Франк повторно извърна глава и се втренчи в него с изумление.

Хората мислеха Франк Найт за много страховит с неговия огнен темперамент, но сега, като слушаше Бил как спокойно говори за убиване на пиратите, след като току-що ги бе оправдал заради трудното им положение, кръвта му се смръзна.

Това беше също като разликата между да държиш в ръка готова да избухне граната и да стъпиш върху торба боклук край пътя в Кандахар. При първото: гранатата, при всички положения ще избухне, няма съмнение за това, така че я хвърляш толкова силно, колкото можеш и по възможност най-далече. А при второто: торбата изглежда напълно безобидна, докато изведнъж не се разкъса и от нея се изсипят стотици кървави парчета.

Хм. Така стояха нещата. Франк беше много щастлив, че старото момче Били беше на негова страна.

— А ти? — обърна се той към Ейнджъл. — Имаш ли проблем да убиеш бедните сомалийски пирати, ако се стигне дотам?

Загадъчният израелец вдигна идеално оформените си вежди.

— Ни най-малко.

Добре. Поне можеше да разчита…

Вратата на заседателната зала се отвори и командир Джон Л. Патерсън влезе вътре.

* * *

— Защо непрекъснато пишеш тези бележки? — попита Ив, когато Беки затвори тетрадката и мушна химикалката в спиралата отстрани.

— Защото — тя се огледа наоколо, за да се увери, че Едноокия Уили не беше наблизо, — дроновете за наблюдение, летящи над нас, имат абсолютно прецизни камери. Просто споделям с момчетата, за да знаят какво става, и ги информирам, доколкото мога. Не искам Били или някой от другите да се тревожи твърде много.

Ив наклони назад глава и се загледа в синята шир на безоблачното небе, а след това хвърли към приятелката си скептичен поглед.

До тази сутрин, когато Едноокия Уили я блъсна долу до Ив, те бяха държани разделени в противоположните страни на палубата. Това вероятно беше така, защото през първите шест часа от залавянето им, тя не само се опита да повреди двигателя на „Серендипити“, а и сложи отрова за мишки в храната на пиратите. Без съмнение, сомалийците си мислеха, че е най-добре да я държат далеч от приятелката й, ако решеше да потърси помощ от Ив в някакъв нов план за бягство.

— Хм, аз не… не виждам никакви дронове за наблюдение — каза Ив, по изражението на умореното й лице ясно се четеше убеждението, че слънцето в Индийския океан окончателно е сварило мозъка на Беки и го е превърнало в жалко подобие на преварена скарида.

Беки само се усмихна. Горката Ив. Последните шест дни бяха изпълнени със страх, а за някой като приятелката й, свикнала да й угаждат и да я закрилят, сигурно са били наистина ужасни.

— Той мина отдавна — обясни Беки спокойно като се опита да вложи в тона си достатъчно увереност, за да вдъхне смелост на сломената жена. — Ако съм преценила правилно, той лети на всеки три или четири часа. И остава в полезрение само около шестдесет секунди.

Ив преглътна конвулсивно и отново погледна към небето.

— Не съм забелязала нещо да лети над нас.

— Не би и видяла, ако не знаеш какво да търсиш. Те летят толкова високо, че могат да се забележат само когато слънчевите лъчи се отразят под определен ъгъл от корпуса им и изглеждат като проблясващи малки точки в дневното небе.

— Аха — промърмори Ив и пак подпря брадичка върху свитите си колене, които бе обгърнала с ръце, в опит да направи себе си възможно най-незабележима. Сякаш имаше желание да изчезне напълно.

Беки я погледна остро.

— Не ми ли вярваш?

— Напротив — успокои я приятелката й и я прегърна утешително през раменете.

— Ти не ми вярваш. — Беки се засмя горчиво и я шляпна по коляното, при което ръката на Ив падна.

Това беше много добре. И двете не се бяха къпали почти една седмица, което означаваше, че никоя от тях не миришеше особено добре. Какво ли не би дала за парче сапун Dove и флакон дезодорант. И докато си мечтаеше за неща, които не можеше да има, то също така би искала голям мазен бургер от Bull & Bear и двойна порция панирани лучени кръгчета.

И щеше да бъде доволна, ако никога повече не види риба до края на живота си.

— Е, трябва да се съгласиш, че е малко пресилено — отвърна Ив. — Ако там наистина има дронове, които ни снимат, не мислиш ли, че малкият човек, отговарящ за всичко това тук, щеше да знае за тях и ти нямаше да имаш никаква възможност да пишеш тези съобщения?

— Името му е Гейди и той не може да чете — обясни Беки. — Убедих го, че си водя бележки за романа, който ще напиша веднага, след като нашите семейства платят откупа. Той е много развълнуван, че ще бъде герой в американска книга. Казах му, че ще го нарека Едноокия Уили. — Тя размърда вежди и се усмихна. Другата жена се втренчи в нея с празен поглед и Беки можеше само да се изсмее на шокиращото невежество на приятелката си, когато въпросът опреше до поп култура. — Виж какво, Гейди не разполага с никакви доказателства, че ни наблюдават. Горкото момче, вероятно дори не знае, че съществува такава технология.

— Аха, добре… — Ив остави изречението си недоизказано и Беки реши, че е време да й каже истината. Приятелката й щеше да разбере, така или иначе, когато момчетата от Черните рицари пристигнеха да ги спасят. И те щяха да дойдат да ги спасят. Беше сто процента сигурна в това.

— Какво би казала, ако ти доверя, че механиците — и тя направи кавичка с пръстите си, — които работят в моята работилница за мотори, са повече, отколкото претендират да бъдат?

— Какво имаш предвид?

— Какво би казала, ако ти открия, че те работят тайно за правителството и в тази минута са на път, за да ни спасят?

Ив премигна бързо и поклати глава.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че брат ти и всичките онези мускулести, покрити с татуировки и облечени в кожа мотористи, които работят и се мотаят около теб, в действителност са шпиони?

Беки вдигна рамене.

— Понякога.

Ив въздъхна дълбоко, прехапа устни и сложи ръка на рамото на приятелката си.

— Беки, наистина мисля, че трябва да се махнем от слънцето и…

Звукът на извънбордов двигател я прекъсна по средата на изречението. Двете скочиха на крака и се втурнаха към парапета.

— О, слава Богу! — Ив се задави от ридание, когато забелязаха моторната лодка подскачаща в далечината. — Спасени сме!