Джули Ан Уокър
Любов на колела (13)

Глава 12

— Навън е необичайно топло за сезона — съобщи Беки, с близалка в уста, подавайки главата си в кабинета на Франк и прекъсвайки доклада на Ози за текущата ситуация. Всички най-после се бяха завърнали от различните конференции, назначения или мисии и малкото помещение бе натъпкано с яки, корави мъже.

Липсваше само Призрака. Той беше на Източното крайбрежие при годеницата си Али, докато приключи учебната й година. Но имаше някой, който очебийно липсваше от групата. Кой би могъл да бъде това? А, вярно. Тя.

Безкрайно много я дразнеше фактът, че не й е позволено да присъства на такива срещи. Работеше с тези момчета и с момичето — да не забравяме Ванеса Кордеро, новата специалистка по комуникациите — всеки ден. Почистваше раните и переше бельото им. Те бяха нейното семейство, за бога! Но когато станеше дума за техните мисии, я третираха като любопитен цивилен, което наистина, ама наистина я ядосваше много.

Не че не знаеше какво се случва с нейните момчета по време на отсъствието им…

Беше използвала наученото от Ози, за да проникне в компютърната им система и да прочете всички поверителни файлове на Рицарите. Всеки път, когато имаше промяна в данните на някое от момчетата на мисия, тя получаваше имейл за новия му статус. Така че да, Франк може да правеше всичко възможно да я държи вън от нещата, но тя определено беше непосредствено в тях. И само за да го дразни, бе превърнала в мисия на живота си това да прекъсва сбирките им всеки път, когато знаеше, че обсъждат секретна информация — както сега.

— Колко топло? — попита Ози, а сините му очи светнаха като на дете, на което са подарили лъскаво, ново колело.

Добрият стар Ози!

Винаги можеше да разчита на него да е на нейна страна. Особено когато това означаваше, че скоро ще имат възможност да излязат и да направят нещо забавно. А и един топъл ден в Чикаго през октомври безусловно изискваше да излязат навън и да направят нещо забавно.

Беки извади близалката с вкус на грозде от устата си, изсумтя презрително, след това се ухили и размърда вежди, оглеждайки останалата част от групата.

— Навън е петнадесет градуса и вероятно това ще е последният достатъчно топъл ден да изкараме моторите. Какво ще кажете всички да идем при Далила и да хапнем няколко хотдога? Франк? — Миналата нощ, когато едва не откачи от ужас, той я беше държал и утешавал в обятията си. Но днес? Днес отново беше започнал да се отнася към нея сякаш е заразноболна, което беше просто… перфектно. — Колко време преди операцията не можеш да ядеш и да пиеш?

— Не трябва да ям нищо след 18:00 часа — изръмжа той, очевидно сдържайки се да не я смъмри сурово, както правеше обикновено, винаги, когато тя прекъсваше „поверителните“ им сбирки.

Били стоеше облегнат до вратата. Беки го хвана за китката, за да погледне водоустойчивия му водолазен часовник. Имаха още два часа.

— Тогава може да използваме „щастливия час“^[1]. Мен ме устройва. Вие какво ще кажете? Зимата скоро ще дойде. Това може да е последният ни шанс…

Тя отново размърда вежди подканящо. Всички Рицари страдаха от някаква форма на сезонно емоционално разстройство, когато зимата вилнееше навън. О, не защото безкрайните, студени, облачни дни във Вертовития град ги депресираха, а защото безкрайните, студени, облачни дни във Ветровития град пречеха на любимата им игра… а именно — ездата върху тежката, ръчно изработена стомана и насладата от свободата на широкия път.

— Но новаците все още не разполагат с мотори — отчаяно поклати глава Ози, имайки предвид тримата най-нови членове на „Черните рицари“ АД. — А Шефа не може да кара Бос Хог с една ръка, кормилото е твърде далеч.

Вярно. Моторът на Франк — перленият красавец, подходящо наречен Бос Хог — не можеше да се управлява с една ръка. В действителност, с всички техни машини беше така. И всеки опит за нещо такова би довел до жестоки контузии.

— Шефа може да се вози с мен, а останалите да вземат от другите мотори — заяви тя. Искаше да излезе навън от работилницата и далеч от напрегнатата атмосфера, която Франк създаде след тяхното завръщане. Или може би по-точно бе да се каже пренапрегнатата атмосфера. Между тях винаги съществуваше напрежение, когато бяха заедно в една и съща стая. Но сега!? Човече, сега косъмчетата на тила й бяха непрекъснато настръхнали и я предупреждаваха: „Внимание!!!“.

Това постоянно чувство, че всеки момент нещо ще експлодира, й лазеше по нервите. Ако само Франк, големият тъп задник, й позволеше да се извини, така че да се върнат към обичайното състояние, тогава не би…

— Няма да се возя с теб — изломоти той. Левият му клепач потрепваше.

— Е, тогава се качи при Рок. Все ми е тая. — Тя завъртя очи.

Макар че, честно казано, изобщо не й беше безразлично. Защо той трябваше да изглежда така, сякаш ще полети с главата надолу в кипящ вулкан, заради това, че ще се вози зад нея на Генерал Лий?

За бога! Дори случилото се между тях на борда на самолетоносача не беше толкова лошо.

— Имам една седалка, chère — напомни й Рок. — Само твоят мотор и този на Призрака са пригодени за двама души, а Призрака замина с Фантома.

— Значи Франк ще пропусне цялото удоволствие и ще шофира Хамъра — изръмжа тя, вдигайки ръце във въздуха.

Защо винаги всичко трябва да бъде толкова сложно?

О, да. Защото всички те бяха алфа-мъжкари, напомпани с тестостерон и самодоволство, и свикнали всеки да им играе по свирката.

Бог да й е на помощ.

— О, ъъъ… — Ози се почеса по главата, при което русата му коса щръкна в стил „прическа Айнщайн“. — Забравих да ви кажа.

Беки погледна към изкривеното в гримаса лице на хлапака.

— Мили Боже, какво си направил сега?

— Ами, ъъъ… — Устата му се изкриви в това, която Били обичаше да нарича „усмивка, сякаш дъвче живи жаби“. Много й се искаше да разбере откъде идва този израз. Кой ще яде живи жаби, и още по-важно, кой ще се усмихва след това? — Случи се така, че карах по черни пътища…

— О, за бога! Ози, казах ти да не правиш това с…

— Хей! — прекъсна я той. — Тези машини са създадени точно за това! Просто го поддържам във форма.

Да, бе, да. И това нямаше нищо общо с факта, че той все още бе дете по душа и съответно обичаше да си играе. За съжаление, забавленията му бяха много по-диви и безкрайно по-опасни, отколкото невинната игра на криеница и тези развлечения обикновено завършваха с това, че тя трябваше да инвестира няколко часа труд, за да ремонтира неговите „играчки“.

— Освен това — продължи той, опитвайки се напразно да приглади буйната си руса коса, после започна да чопли буквите на апликирания върху тениската му надпис: „Другото ми транспортно средство е от клас космически кораб“, смятам да ти помогна да го оправиш.

— Можеш да заложиш задника си за това. — Тя му се усмихна злобно. — И може би, след като прекараш дни, заровен до лакти в този голям двигател, ще се замислиш, преди отново да предприемеш подобно лудо каране, а също така…

— Деца, деца — прекъсна ги Рок, — дайте да не се отклоняваме от темата. Явно хамъра не е на разположение. Кристиан — обърна се той към бившия командос, който седеше до прозореца и следеше с интерес словесния двубой, — ще трябва да вземеш Шефа при теб в поршето.

— Ха! — Ози се удари по коляното. — Бих искал да видя това! Ще бъде все едно да се опиташ да натъпчеш цяла риба тон в консервна кутия за сардина.

— Монтирал съм състезателни седалки — обясни Кристиан със своя силен британски акцент. — Сериозно се съмнявам, че Шефа ще се побере.

— О! — Рок се почеса по ухото, поглеждайки извинително към Франк.

— Ще взема метрото, както правим, когато времето е лошо — промърмори Франк, очевидно недоволен от този вариант, но явно съгласен да се присъедини към пътуването. Беки едва устоя да не се потупа по рамото, че е спечелила тази малка победа. Тя знаеше, че по отношение на Франк трябва да цени всеки свой успех. — Или може би ще поема риска и ще си повикам такси — продължи той. — Проблемът е решен.

— Какво има, Шефе? — изхриптя Ейнджъл, тъмните му очи блестяха опасно. — Твърде си горд, за да се возиш зад жена?

Опа, откъде, по дяволите, дойде това?

Рицарите обичаха непрекъснато да дразнят Франк, но техните закачки бяха само за забавление. Твърдият израз на Ейнджъл, който караше изпъкналите му скули да се открояват като крила на F 22 Raptor, беше всичко друго, но не и закачлив.

— Това не е причината — изръмжа Франк.

— Не е ли? — настоя Ейнджъл.

Какво, за бога, става тук? Нима Ейнджъл си мислеше, че й помага, като провокира Франк? Ако е така, то този човек имаше нужда от няколко бързи урока за това как точно стоха нещата тук.

Всеки чифт очи в стаята се местеше ту към единия, ту към другия мъж. Сякаш групата присъстваше на напрегнат мач по пинг-понг, но изглежда този двубой скоро щеше да се превърне във физически, ако се съдеше по стиснатите зъби на Франк и свитите юмруци на Ейнджъл.

— Ти това ли искаш, Ейнджъл? — попита Франк с леден глас. — Да се возя с нея?

Беки не можеше да прочете изражението му, но израелецът явно го бе направил. Двамата се взираха един в друг много дълго време. Тя бе сигурна, че ако се вгледа малко по-добре, ще види малките искри, които прехвърчаха между двамата.

— Искам да направя онова, което е правилно, Шефе — проговори Ейнджъл накрая. — Това е всичко.

Какво, по дяволите трябва да означава това?

— Добре! — Франк кимна и очите му опасно проблеснаха към бившия агент на Мосад, преди да се обърне към нея. — Предполагам, че ще се возя с теб тогава.

— Ъъъ… д-добре — заекна Беки, докато Ейнджъл ругаеше Франк под нос.

Младата жена беше напълно объркана. Усещаше, че някакво странно течение се вихри във въздуха, но въпреки усилието и независимо колко пъти погледна към Ейнджъл и Франк, не успя да установи причината за него.

Мъже! Не може да се живее с тях, но и не може просто да ги убиеш. Мътните да ги вземат!

* * *

Франк предпазливо се настани зад Беки, като внимаваше да седне възможно най-далеч на двойната седалка — което определено не беше достатъчно далеч.

Широките му бедра все още се докосваха до нейните стройни крака, топлината на кожата й все още се усещаше през дебелия плат на дънките му — моментално почувства парене дълбоко в корема си. О, човече, и нейният аромат. Мирисът на сладки бонбони, акрилна боя, лосион за тяло… и под всичко това намек за топла дантела и здрава, жизнена жена.

Така няма да стане.

Той се отдръпна още назад, но спря, когато тя се обърна и го погледна.

— Ако се дръпнеш още сантиметър назад, ще седнеш на калника. — На калника, на който беше изписана фразата: „Аз карам мотор собствено производство.“

О, света майко, тази жена просто го убиваше! И всичко, свързано с нея — от нейното дръзко „не си правя майтап“ отношение, през невероятния й талант, до стегнатото й дребно тяло.

— Обещавам, че няма да ти се нахвърля, ако благоволиш да увиеш ръката си около кръста ми — добави тя и нацупи розовите си устни от раздразнение.

Да, но можеше ли и той да обещае същото?

За първи път в живота си Франк трябваше да признае, че не беше съвсем сигурен. Тъмният призрак на онова, което го очакваше на следващия ден, опустошаваше напълно емоциите му, волята му и… по дяволите, ако трябва да бъдем честни, създаваше пълен хаос в главата му.

Стискайки челюсти, той се плъзна напред, докато напрегнатите му слабини не прилепнаха към дупето й. Като обви здравата си ръка около кръста й, той притисна гърдите си към гърба й и осъзна, че тя е в ръцете му… отново.

Това беше раят… и ада.

Най-сладкото, най-еротичното нещо, което беше изживявал. Особено когато тя запали Генерал Лий и моторът изръмжа с едва овладяна мощност.

Мамка му! Все едно бяха седнали на върха на гигантски вибратор.

И… леле, никога не беше подозирал, че малкият й състезателен мотор, боядисан в ярко оранжево и черно в знак на почит към Додж Чарджер, станал известен от „Царете на хоса“, има такава огромна мощност в себе си. Въпреки че как изобщо би допуснал, че Беки ще се вози на нещо по-малко от звяр като този. Жената живееше и дишаше заради моторите. Разбира се, че нейният ще бъде среден клас машина, с мощност увеличена десет пъти. И само защото беше дребна, не означаваше, че не може да озапти такава страхотна сила.

Точно като самата жена.

Така че… Да, с мотора, тътнещ под него, и стройното тяло на Беки, притиснато до неговото, той беше в Рая.

Но също така беше и в Ада.

Защото, за да предпази глупавата грешка от удължаването й до размера на пилона, който държаха в двора, трябваше да си представи разрушените селища в Херцеговина след бомбардировките на сърбите.

Добре, това подейства.

Но подейства, докато тя не форсира двигателя. След това всичко, за което можеше да мисли, беше дългият списък с неща, които не биваше да прави, след като се качи на мотора. Като: не завирай носа си в меката извивка на благоуханното й рамо; не прокарвай език по грациозния й врат; не повдигай незабележимо ръка, докато палецът погали нежната долна извивка на гърдите й.

Както и факта, че само няколко слоя дрехи го деляха от това, да бъде вътре в нея — щеше да разтвори сладките, топли полукълба на дупето й и да тласне в нещо много по-сладко и много по-топло…

По дяволите!

Какъв задник се оказа. И при това глупав задник, защото беше тук сега и изживяваше това мъчение, просто за да покаже на Ейнджъл — този кучи син — един гигантски среден пръст.

Не можеше да направи това, беше твърде много за него… Тъкмо се канеше да слезе от мотора, когато Бил вдигна палец и групата потегли, следвайки Кристиан и неговото порше като стадо от стоманени лъвове. И бяха придружени от звука на силен рев.

Обикновено се наслаждаваше на този рев, от който кръвта му започваше да тече по-бързо. Изпитваше удоволствие от суровата сила на V2 двигателя в отлично, ревящо състояние.

Но не и точно сега.

Защото точно сега този звук означаваше, че беше заседнал именно тук… на тази седалка… за около десет минути — времето, необходимо да стигнат до „Червената Далия“ в зависимост от трафика.

И тези десет минути обещаваха да бъдат най-дългите и най-мъчителните в живота му.