Джули Ан Уокър
Любов на колела (7)

Глава 6

— Чувствам се като нова — каза Ив, излизайки от женската душкабина, и смехът на Бил от закачките на малката му сестричка изгасна, като пламнало олио, посипано със сода за хляб.

Ив беше облечена в същия анцуг като Беки, но в кралско синьо — явно Ейнджъл бе изпросил дрехите от някоя романтично настроена жена от екипажа. Само че Ив бе висока метър седемдесет и четири и крачолите стигаха до средата на прасеца й.

Въпреки това анцугът й стоеше добре. О, по дяволите, кого се опитваше да заблуждава?! Тя караше проклетото нещо да изглежда като онези три четвърти панталонки „Капри“, които жените обличаха в горещо време. Такива панталонки бе носила и през онова лято, когато бяха заедно. Панталонки, съчетани с чифт секси обувки на високи платформи, които правеха километрично дългите й крака да изглеждат още по-дълги.

Някои неща никога не се променяха. Проклет късмет!

— Не изглеждаш като нова — отвърна той. — Изглеждаш точно както преди единадесет години.

Без мръсотията и потта от почти една седмица, тя беше умопомрачително красива, такава, каквато си я спомняше… за съжаление.

— Къде е Беки? — попита го, без да обръща внимание на последните му думи, макар че по шията й плъзна червенина и заля бузите й.

— Отиде да провери как е нашият шеф.

— Добре, тогава ще се присъединя към нея — и прехапа долната си устна, както правеше винаги, когато беше нервна. Жестът беше толкова познат, напомняйки му за всичко, случило се помежду им, че той не успя да спре внезапната ярост, нахлула в тялото му. — Искам да й кажа, че… Хей! Какво правиш?

Да, наистина, какво правеше?

Стиснал я за лакътя, той я буташе към стаята за инструктаж, която капитан Гарсия бе предоставил за ползване на Рицарите. Ето какво правеше.

Беше удивително как годините просто… избледняха. И отстъпиха място на всички стари болки, които изведнъж го връхлетяха.

— Можеш да отидеш да видиш Беки по-късно. Сега ти и аз трябва да поговорим.

— Аз… аз не знам какво имаме да си кажем един на друг — заекна тя и го погледна с големите си очи. — Мина повече от десетилетие. Н-нека забравим м-миналото.

— Ако зависеше от мен, бих се съгласил с теб, скъпа. Но не зависи от мен.

Възмутена, тя си пое въздух и изтръгна ръката си от здравата му хватка.

— Не ме наричай скъпа и не ме докосвай! Загуби това право преди единадесет години!

— Изгубил съм право! — изрева към нея. Сякаш отново беше двадесетгодишен младеж и с присъщия за тази възраст темперамент. — Очевидно имаш много селективна памет, скъпа.

— О! — Тя тропна с крак и пред него отново застана разглезената малка принцеса, която бе разбила сърцето му. Той безцеремонно я бутна в стаята за инструктаж и издърпа един стол. Посочи й с пръст да седне на него.

Тя вирна носле и скръсти ръце пред гърдите си.

По дяволите!

Не се справяше добре с цялата ситуация, но тя винаги му действаше така, когато беше близо до него. Караше го да прави неща, нетипични за характера му.

Всеки път, когато Ив бе наоколо, той чувстваше някакво раздразнение и изпитваше желание да рита задници и цялата тази работа бе толкова смущаваща, колкото и абсурдна.

— Ив! — изръмжа. — Просто седни на проклетото място! Кълна се, не съм тук, за да съживявам миналото. Независимо дали вярваш, или не, има много по-важни неща, които трябва да обсъдим.

— Като например? — попита тя, все още отказвайки да седне.

Чудесно! Нека си стърчи! Той лично беше твърде уморен.

Отпусна се на един стол от другата страна на конферентната маса и потърка с длан лицето си. Въздъхна тежко и каза:

— Като например, че не може да казваш на никого, имам предвид абсолютно на никого, дори на любимия си татко, за мен или моето участие и това на партньорите ми в това малко начинание.

— Но… защо? — Явно бе предпочела да не обръща внимание на злостната забележка по отношение на баща й.

— Защото едно от нещата, което ни прави толкова ефективни, е простият факт, че никой не знае за истинската същност на нашата работа — освен президента и неговите началник-щабове, разбира се.

А сега и двамата командващи офицери са на този боен кораб. Мамка му!

— Шегуваш се — тя поклати глава, очите й се стрелкаха насам-натам из стаята, като че ли се опитваше да открие скритите камери. Само че никой не се гласеше да изскочи иззад вратата и да извика: „Вие току-що участвахте в скрита камера!“

Не. Не и този път.

— Беки каза, че ти и момчетата сте частни експерти по сигурността към правителството. Има толкова много от тях, така че не разбирам защо…

— Ние сме повече от това — заяви той. — Много повече.

— Но… но — тя отново поклати глава.

Да, на много хора им бе трудно да повярват, че всъщност има мъже като Джеймс Бонд, когато се изправеха лице в лице с тях. Вероятно, защото неговата версия в реалния живот бе много по-малко секси.

Кръв, вътрешности и дни, прекарани въргаляйки се в собствената си воняща пот, със сигурност не бяха „водка мартини, разклатено, не разбъркано“^[1].

— Но капитанът и първият му помощник знаят кои сте вие в действителност. Беки ми го каза.

— Да, точно така, но нито за секунда не се съмнявам, че това ще изгори задниците ни, щом нарушихме прикритието си. — Бил не си направи труда да коригира неправилната й терминология по отношение на командира.

— Но татко ще иска да узнае какво се е случило с мен. Ще попита… — Отново започна да дъвче долната си устна.

— Кажи му истината. Няколко момчета от специалните части са ви спасили и след това са изчезнали. Край на историята.

— Но това не е краят на историята. А и аз никога не съм го лъгала.

— Това не е лъжа, Ив — промърмори той разочарован. — Просто е непълната истина.

— Лъжа или полуистина — това е едно и също нещо и не разбирам, защо трябва да излагам на риск отношенията с баща ми, просто за да…

Той изръмжа и удари силно с длан по масата, което я накара да подскочи.

Добре. Страхотно.

Ив трябваше да има страх. Тя нямаше представа върху какво буре с барут седи сладкото й задниче, знаейки тази информация.

— Нека го перифразирам — каза провлачено. — Запази останалата част за себе си.

За един кратък миг тя се вгледа в лицето му — от ускореното й дишане гърдите й се повдигаха и спускаха със забързан ритъм — преди предпазливо да се отпусне на стола, който бе издърпал за нея.

Най-сетне.

Вече бе получил схващане на врата, тъй като трябваше през цялото време да я гледа отдолу нагоре.

— Това, което правим, нещата, които вършим при изпълнението на задачите, невинаги отговаря на принципите на международното право. Също като тази мисия. Освен това, има някои много, много лоши момчета навън, които биха се радвали да узнаят истинската ни самоличност.

— Но аз не познавам никакви лоши момчета — промълви тя.

— Може би не. Но ти по-добре от всеки друг знаеш как бързо се разпространяват слуховете. — Като дъщеря на един от най-богатите хора на Америка, тя щеше да краси кориците на повече от един таблоид.

— Значи искаш да ми кажеш… Какво всъщност искаш да ми кажеш? Че нашето правителство не санкционира незаконната дейност? Че вие, момчетата, сте тези, които то наема, за да я извършите?

— Кое е по-трудно да се повярва? Фактът, че нашето правителство заобикаля границите на глобалната бюрокрация или фактът, че имат доверие на мен, лудата глава от крайния квартал?

В продължение на една дълга минута тя се взираше в него, а очите й бяха пълни със сълзи, които се опитваше да преглътне. При тази гледка проклетата му язва надигна глава и отново започна да дълбае в стомаха му.

Добра работа, Бил! Държиш се като абсолютен задник!

— Никога не ме е интересувало откъде идваш, Били — прошепна тя. — Ти беше този, който имаше проблем с това.

— Добре. Както и да е. — Той поклати глава, почувствал, че трябва да срита собствения си задник заради начина, по който се държеше с нея, но просто не успя да се сдържи. — Исках да кажа, че всяка голяма държава на планетата прави точно същото нещо като нашето правителство. Само наистина най-добрите, наистина най-умните — иска ми се да вярвам, че Чичо Сам попада и в двете категории — го правят, без да оставят някакви реални доказателства за пряката си намеса. За тази цел им трябват хора като мен, мъже като Черните рицари, на които може да се доверят, че ще действат автономно и напълно дискретно. Мъже, на които може да се разчита, че ще отидат, ще свършат работата и ще изчезнат незабележимо. Мъже, на които може да се разчита, че ще отнесат в гроба всички ужасни тайни, които са научили. Както виждаш, това наистина е много просто. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Така че, ако кажеш на някого кой наистина съм аз и какво в действителност правя, това може да доведе до моето убийство, както и на мъжете, с които работя.

Тя с мъка преглътна няколко пъти, а очите й станаха големи колкото чинийки.

— Света Дево, Били!

— Да — ъгълчето на устата му трепна при тази позната безобидна ругатня, — ти го каза.

* * *

— Много си красива в червено — каза Ейнджъл с дълбокия си дрезгав глас, след като се отдалечиха на известно разстояние от женската душкабина, надолу по трапа.

— Щом казваш. — Беки завъртя очи. — С това лице приличам на героиня от сълзлив филм.

— Щом казвам, че си красива, значи си красива. Нямам навика да лъжа моите приятели.

Тя наклони глава и погледна през рамо към ослепително красивото лице на загадъчния бивш агент на Мосад.

— Ние приятели ли сме, Ейнджъл?

— Мисля, че ти си единственият ми приятел, Беки.

Тя поклати глава и заслиза надолу по стълбите. Стъпките от големите ботуши на Ейнджъл отекваха глухо по металните плоскости зад нея, заглушавайки тихото шумолене на болничните й чехли и й напомняха, че с всяка крачка се доближава все повече до Франк. Налагаше се да потиска желанието си да се втурне да тича напред, защото, Боже, не биваше да го на прави толкова очевидно.

— Не е вярно — увери тя Ейнджъл. — Ти имаш и всички останали Рицари. Те също са твои приятели.

— Глупости! — изсумтя мъжът, преди да й посочи, че трябва да продължат надясно. — Те ме търпят. Това не е същото, като да ме харесват наистина. — И двамата се обърнаха и кимнаха на един моряк, когото/който срещнаха в тесния проход.

— И това ще стане — увери го тя. — Дай им малко време.

— Ти не се нуждаеше от време. Прие ме веднага.

Дам, точно така. Но само защото бе почувствала такава огромна жал към него.

Наложило му се бе да напусне своята страна, култура, семейството си и работата си.

Беше принуден да се подложи на цялостна операция, за да промени напълно външния си вид.

Господи, все още не можеше да си представи как се чувстваше той, когато се събудеше сутрин и се вгледаше в отражението, което не бе негово…

Объркващо — в най-добрия случай, прецени тя. Направо зловещо — в най-лошия.

И тъй като винаги бе имала слабост към аутсайдерите — какъвто определено беше той, когато влезе в здраво сплотената група на Черните рицари, веднага бе решила да го вземе под крилото си.

— Просто исках да улесня твоето приспособяване — призна му. — Аз знам какво е да си аутсайдер.

В края на краищата, след смъртта на Пати, незаменимата секретарка на Черните рицари и съпруга на Дан Ман, Беки остана единственият служител в комплекса, който не бе в действителност част от екипа. Тя беше само лице на „публичната“ им дейност. Дизайнерът-вундеркинд на мотоциклети, грижещ се прикритието им като обикновени механици да остане непокътнато. Но когато станеше дума за техните мисии, за действителната работа, която всички те вършеха? Държаха я буквално на тъмно и това я караше да беснее… дълго време. И бе една от причините, поради които започна да се обучава, за да стане истински член на екипа.

Ейнджъл постави ръка на рамото й и я спря. Щом се обърна, тя с любопитство се вгледа в тъмните му очи. Те бяха единствената непроменена част от мъжа, който е бил преди. О, несъмнено пластичният хирург бе променил формата им, но самите очи си бяха същите. И ако те наистина бяха прозорците към човешката душа, то тогава душата на Ейнджъл бе изгубена… изгубена и наранена…

— Никога не ти благодарих за гостоприемството през онази първа вечер — каза той и стисна рамото й. — Това, че ме накара да се почувствам добре дошъл чрез приготвянето на, хмм… еврейска храна.

Беки преглътна буцата от дълбока печал, засядаща на гърлото й като огромна топка фъстъчено масло всеки път, щом си позволеше да се вгледа в тъжните очи на Ейнджъл и с престорено, закачливо сумтене каза:

— Защото беше твърде зает с опитите си да не повърнеш.

— Супата с грисови топки не беше толкова лоша — увери я той.

— Беше абсолютно безвкусна и ти го знаеш.

Мъжът сви рамене.

— Е, добре де, но топките…

— Бяха направо негодни за консумация — завърши вместо него.

— Но ругалах^[2] бяха много вкусни.

— Ъхъ, ако пренебрегнеш факта, че бяха толкова корави, все едно дъвчеш камъни.

— Беки! — Той я хвана и за другото рамо, принуждавайки я да се обърне изцяло с лице към него. Очите му я гледаха искрено. Твърде искрено. Бузите й пламнаха. Никога не бе била много добра в приемането на благодарности. Дори най-простото „благодаря“, което обикновено получаваше от момчетата, след като им бе направила някаква услуга, й действаше все едно я заливаха с гореща вода. — Беше страхотно от твоя страна да вложиш толкова много усилия. Искам да знаеш, че това означава много за мен.

— Спри! — Беки размаха ръце пред лицето си, опитвайки се да отклони разговора от посоката, в която бе поел. — Караш ме да се чувствам разстроена.

Той поклати глава и устните му трепнаха.

— Трябва да те поправя, правилно е да се каже смутена.

— Е, толкова успях да науча, все пак получавам цялото си обучение по идиш от шоуто „Събота вечер на живо“, нали така? — Тя направи гримаса и той се засмя. Шегите и забавлението бяха област, в която се чувстваше удобно.

— А сега — тя отново се обърна в посока към лазарета, — ми кажи официалната версия за освобождаването на Хамилтън.

— Тя гласи, че пиратите са се предали доброволно, след като група момчета от специалните части са се качили на борда на танкера.

— И тези момчета от спецчастите къде се предполага, че са изчезнали?

— Това е една мистерия. — Можеше да чуе смеха в гласа му. — Знаеш ги какви са тези типове от специалните части.

— Трябва ли винаги…

Те спряха и кимнаха на друг член на екипажа, който мина плътно покрай тях. Ейнджъл изчака, докато мъжът се отдалечи достатъчно, преди да продължи:

— Според версията е имало и друг плавателен съд — кораб на НАТО, чиято самоличност ще остане в тайна, от който е дошла групата мъже. Разбира се, този кораб отдавна е напуснал района.

Разбира се.

— А медиите? — поинтересува се тя.

— На тях ще бъде предложена същата история.

Ловки трикове, изградени върху пластове лъжи. Добре дошли в прекрасния свят на тайните мисии.

Завиха зад поредния ъгъл и ето, най-накрая застанаха пред лазарета. С тревога в сърцето Беки пристъпи вътре и бързо огледа половината дузина снежнобели болнични легла, разположени на половин метър едно от друго, подредени по три на двете срещуположни стени, докато жадният й поглед засече Франк в далечния край на дългата стая. Около всяко легло имаше раирана в синьо и бяло завеса, която се спускаше от полукръгъл корниз, прикрепен към тавана. Нейната цел беше да осигури поне малко уединение на пациента. Но Франк имаше късмет, тъй като в момента бе единственият обитател на лазарета и неприкосновеността на личния живот не бе чак такъв голям проблем.

Размерът на болничното легло обаче? Това вече беше проблем.

Големите му боси ходила стърчаха от края на матрака. Но това изглежда не му пречеше, като се имаше предвид, че той спеше дълбоко, масивната му гръд се повдигаше и спускаше ритмично, в такт с тихото бучене на големите двигатели на Патън.

Беки бързо пристъпи напред, но Ейнджъл уви длан около лакътя й, като почти незабележимо поклати глава и очарователно се усмихна на корабния лекар, който се отправи към тях.

— Извинете за безпокойството — изскрибуца с дрезгавия си глас Ейнджъл, когато лекарят избута очилата с дебели, черни рамки нагоре по носа си и мушна клипборда под мишница. — Но госпожица Райхарт искаше лично да благодари на човека, който ръководеше преговорите за нейния откуп, макар цялата работа да се оказа ненужна — добави той бързо. — Да не би да идваме в неподходящо време?

За Бога, Беки! Използвай главата си.

Франк би трябвало да бъде съвършено непознат за нея, така че не можеше току-така да хукне към леглото му и да започне да му говори тихичко. Но точно това щеше да направи, ако Ейнджъл не я бе задържал.

И ти си мислиш, че си готова да станеш пълноправен член на екипа. Как ли пък не.

Лекарят ги огледа критично, преди да погледне часовника си.

— Не. Мисля, че е време да събудя господин Смит — той използва псевдонима на Франк — и да тествам познавателните му способности. Елате с мен.

— Как е пациентът? — поинтересува се Ейнджъл, докато следваха мъжа към другия край на стаята.

— Той има три проблема — каза корабният лекар, позовавайки се на написаното в картона, прикачен към клипборда. — Първият е разкъсване в близостта до скалпа. Заших раната и ако поддържа мястото сухо и чисто, ще се отърве с едва забележим белег.

Не че още един белег би променил нещата, помисли си Беки с любов, очите й залепнаха за белязаното от битките лице на Франк, щом приближиха болничното легло.

— Вторият проблем е, че има мозъчно сътресение. Компютърната томография показа няколко кръвонасядания, но без кървене, така че, ако се пази и почива, до няколко дни трябва да се възстанови. Третият му проблем, обаче, не е толкова лесен за разрешаване. — Лекарят спря и на Беки й се прииска да изкрещи: „Не, по дяволите! Продължавай!“ Но беше принудена да отлепи очи от Франк и да засвидетелства внимание на лекаря. — Вие казахте, че е получил тази травма при падане през перилата от втория етаж пред столовата?

— Да. — Ейнджъл потръпна за по-голямо въздействие. — Мисля, че нощес ще чувам в кошмарите си този зловещ пукот на костта.

Лекарят направи съчувствена гримаса.

— Да, добре. Когато за пръв път прегледах рамото му, господин Смит обясни, че има разкъсан ротаторен маншон, който не е лекуван в продължение на много години. За съжаление, поради тази причина новата контузия не може да бъде излекувана. Нуждае се от хирургична намеса, след като се върне в Щатите.

— Ммм — Ейнджъл поклати глава, — той няма да бъде щастлив да го чуе.

Хм, да. Това беше меко казано, тъй като, както Били обичаше да казва, Франк беше 100 процентов ще ти откъсна главата и ще ти я натъпча в гърлото^[3] воин. Да бъде извън играта в продължение на дълго време, за да лекува рамото си, щеше със сигурност да го докара до лудост.

Когато лекарят спря до леглото на Франк, Беки трябваше да стисне ръце за гърба си, за да не посегне да го докосне.

— Господин Смит? — Мъжът леко разтърси здравото му рамо. — Събудете се! Чувате ли ме?

Очите на Франк мигновено се отвориха, но те бяха безжизнени и стъклени, нефокусирани.

— Господин Смит — започна лекарят, но бе прекъснат, щом Франк прекара муден поглед по младата жена.

— Толкова красива — промърмори той замечтано. — Красивата Ребека Райхарт.

Тревогата се стовари като чук върху нея.

— Какво не е наред с него? Това от сътресението на мозъка ли е? — Защото Франк не беше казвал подобни неща за нея. Никога!

— Не, не — увери я лекарят. — Той получи… хм, неочаквана реакция към болкоуспокояващите. Дадох му точната доза за човек с неговите размери, но той литна високо в облаците като хвърчило и все още продължава да се рее. Случва се понякога. Има нещо общо с особеностите в метаболизма на човек, но съвсем скоро ще се приземи.

— Ооо — Франк присви устни и нацупи физиономия, което я изуми толкова, колкото и я смути, — горката ти нежна буза. — Той вдигна голямата си мазолеста длан към лицето й. — Ела, дай по-добре да я целуна!

Беки се засмя притеснено — все пак този човек би трябвало да бъде напълно непознат, а той говореше за целувка, но малка част от сърцето й се разби. Беше чакала години той да направи тази крачка и сега, когато най-накрая тя беше действителност, това нямаше значение — предвид, че главата му беше замаяна от хапчетата. Вероятно щеше да е също толкова развълнуван да целуне картоф.

Мислите й се потвърдиха от лекаря. Той се прокашля и каза:

— Моля ви, госпожице Райхарт, не му обръщайте внимание. Не знае какво говори. Господин Смит? — Отпускайки ръка, Франк бавно обърна глава върху възглавницата и замига като бухал, сякаш се опитваше да докара на фокус лекаря. — Знаете ли къде сте?

— На военноморския разрушител самолетоносачът Патън — отвърна Франк, провлачвайки с-тата като съскаща змия.

— Добре — кимна докторът. — А знаете ли защо сте тук?

— За да спася момичето и да го играя герой. — Франк се изкикоти, наистина се изкикоти. Беки не знаеше дали да се разсмее заедно с него, или да падне мъртва от сърдечен удар.

— Да — потвърди лекарят, — точно така. Но не е нужно да се притеснявате за това сега. Както можете да видите, госпожица Райхарт е жива и здрава. Тя слезе тук, за да се срещне с вас.

С непохватно завъртане на врата, сякаш главата му тежеше цял тон, Франк се обърна към нея.

— Здравейте, Ребека — промълви радушно, изражението му беше като на човек, който вижда напълно непознат.

Младата жена усети как по шията и лицето й плъзва топлина, карайки наранената й буза да тупти като втори сърдечен пулс.

— Здравейте, господин Смит — прошепна тя, с надеждата, че лицето й не отразява ужасяващия страх от мисълта, че Франк неволно може да издрънка нещо, което не трябва.

— Господин Смит — отново го повика лекарят. Франк изръмжа раздразнено и пак обърна глава върху възглавницата, този път да погледне към доктора. — Помните ли как пострадахте?

Беки затаи дъх и Ейнджъл дискретно я стисна за лакътя. Едва тогава тя осъзна, че очите й са отворени широко, колкото чинийки за пай и в действителност кършеше ръце, което я накара да се отврати от себе си. Мислено се нахока с десет различни вариации на глупачка, отпусна юмруци встрани покрай тялото си и си придаде вид, който се надяваше, че е израз на леко безразличие.

Широкото чело на Франк се набръчка, докато обмисляше въпроса на лекаря. След това прокара език по устните си, сякаш бяха безчувствени, което, като се имаше предвид състоянието му, вероятно бе вярно.

— Тежестта беше непосилно голяма — отвърна той, последната дума прозвуча почти неразбираемо. — Рамото излезе.

— Да, точно така. — Лекарят отбеляза нещо в картона му и, облекчена, Беки тихомълком изпусна въздуха, който бе задържала досега. Давайки гръб на пациента си, докторът се обърна към Ейнджъл:

— Познавателните му способности изглеждат напълно наред. Замаян е от болкоуспокояващите, мозъчното сътресение не е дало отражение. Ще продължавам да го будя на всеки час, но съм уверен, че ще…

— Студено ми е на краката — измънка Франк и тримата погледнаха към огромните му ходила, стърчащи извън леглото.

— Нямаме такива терлици, които да са достатъчно големи като за него. — Лекарят се навъси. — Ще донеса още едно одеяло.

— Той се нуждае от чорапи — обади се Беки, след това прехапа език, разбрала колко неподходящо беше. Предполагаше се, че е непознат, та тя да дава каквито и да е предложения за благосъстоянието на Франк.

— Ще отида да преровя багажа му да открия един чифт — предложи Ейнджъл и я фиксира с поглед, с който явно й заяви, че трябва да остане точно там, където се намира. Беше очевидно, че предвид замаяното му състояние не е за предпочитане да се оставя Франк сам с доктора.

Тя беше напълно съгласна с него.

— Аз ще остана при господин Смит, докато се върнеш — предложи тя, а телефонът в ъгъла иззвъня. Лекарят бързо тикна в ръцете й допълнително одеяло, преди да се спусне да вдигне слушалката.

— Просто се опитай да го спреш да не каже или направи нещо глупаво — прошепна Ейнджъл, докато държеше под око доктора. — Ще кажа на другите, че ще дежурим на смени, докато ефектът от болкоуспокояващите не изчезне, за да сме сигурни, че той няма да отвори кутията на Пандора или да се раздрънка, или каквато и да е там малко старомодната фраза, която американците обичат да използват.

— Никога преди не съм го виждала такъв. — Дори и за собствените й уши, гласът й звучеше пълен с безпокойство.

— Ще се почувства добре веднага щом…

— Идвам с теб — прекъсна го лекарят, грабвайки бързо комплекта за първа помощ. — Трябва да се погрижа за един кадет, чийто пръст е заклещен от вал на скоростна кутия.

Ейнджъл кимна и последва лекаря към вратата. Когато и двамата напуснаха помещението, Беки треперливо въздъхна и се обърна към мъжа на мечтите си.