Джули Ан Уокър
Любов на колела (18)

Глава 17

— Обичаш я, нали?

— Какво? — Франк се обърна към Шел, чудейки се дали обезболяващите лекарства предизвикваха тези слухови халюцинации. Не би се изненадал. Всъщност нищо повече не би могло да го изненада, след като само преди няколко часа изживя най-голямата изненада в живота си, когато наистина се събуди след упойката в залата за възстановяване.

Беше преживял операцията. И все още не можеше да повярва. А беше толкова сигурен, че няма да се събуди, че…

— Беки. Тази млада жена, която работи за теб. Обичаш я, нали?

Той бързо погледна към вратата, през която Дивия Бил и Рок бяха изчезнали само секунди по-рано, за да вземат кафе — останалите Рицари се бяха върнали в Комплекса отдавна. После се взря в малкия Франклин, който, свит на креслото, спеше следобедния си сън. Внимателно се намести в тясното болнично легло и чак тогава се осмели да запита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото това беше първото име, което изрече, веднага щом излезе от упойката. — Когато той я изгледа стреснато, Шел обясни: — Сестрата ни каза.

По дяволите, какво става с лекарската тайна? Нима не важи и за медицинските сестри? Ако е така, то някой трябва да информира пациентите за този много съществен малък факт. Мамка му!

— И заради навъсеното ти изражение, когато разбра, че тя не е тук — продължи Шел. — И тъй като на всеки две минути поглеждаш към часовника на стената, откакто момчетата ти казаха, че тя ще дойде по-късно.

Добре, изглежда се налагаше да й изтъкне очевидното.

— Просто съм притеснен за нея — заоправдава се той. — Не ме напуска чувството, че все още не сме се отървали от пирата, който успя да се измъкне.

— Глупости, Франк. — Тя хвана здравата му ръка и леко я стисна. — Въпросът е съвсем прост. Обичаш ли я?

За части от секундата смяташе да излъже… Не, не я обичам. Грижа се за нея така, както за останалите момчета, но… Не. Никога преди не бе лъгал Мишел, нямаше да го направи и сега. О, не защото беше против лъжите по принцип. В работата му се налагаше да казва повече неистини, отколкото истини. По дяволите, като се замислеше, целият му живот в общи линии беше една огромна лъжа, така че това съвсем не беше проблем. Но да излъже сестра си, беше вече проблем.

— Да. — Той въздъхна тежко в гипсовото корито, което обездвижваше горната половина на тялото му и това движение стана причина прясно оперираното му рамо да изкрещи в знак на протест. — Да, обичам я.

Това беше първият път, когато го признаваше на глас. Първият път, когато наистина го признаваше пред себе си.

„И истината ще ви направи свободни“. Който и да бе измислил тази велика глупост, беше шибан идиот, защото сега, когато истината излезе наяве — просто увисна във въздуха, като прани гащи на простор в гореща петъчна вечер — той се почувства много по-зле. Тъй като Шел щеше да се почувства зле и понеже беше…

— Тогава какъв е проблемът?

Изгледа я изумен.

— Знаеш какъв е проблемът. Тя е на двайсет и шест!

— Е, и? — Шел сви рамене. — Последният път, когато проверих, двайсет и шест официално се счита за много над възрастта за пълнолетие във всеки един от щатите.

И слава богу, защото дори двайсет и шест да не беше пълнолетна възраст, не мислеше, че щеше да бъде в състояние да устои на Беки нощес. Не и когато съблече дрехите си и застана пред него напълно гола и…

Не, тя не беше гола. „Гол“ беше начин да се опише всеки Сульо и Пульо без дрехи. Когато този някой съблече всички дрехи, той е гол — с космат задник, безформени колене и сбръчкани топки, висящи така, че да ги види цял свят. Но Беки… човече, Беки беше гола.

Прекрасно, перфектно, артистично гола.

О, мътните да ме вземат!

Какво, по дяволите, си мислеше той? Какво, по дяволите, трябваше да си мисли Шел за него сега?

— Нима забрави моето обещание? — извика, след това се сепна, когато Франклин се размърда в съня си и затърси палеца на ръката си. Когато го намери, малкото момченце пъхна пръст в меката си ангелска устичка и с доволна въздишка заспа отново.

— Не съм забравила нито една дума, която някога си ми казвал — прошепна Шел и подпъхна тънкото болнично одеяло под здравите малки раменца на Франклин. — Но нямам представа за какво говориш сега.

— Обещах ти, че няма да бъда като него и, Бога ми, няма да го направя! Отказвам!

— О, Боже… Франк, моля те, спри с тези глупости!

— Обещах, че няма да бъда като татко и аз не…

— Чакай! — Тя вдигна ръка и го прекъсна. — Поспри за минутка! Какво общо има това, че обичаш Беки, с обещанието да не бъдеш като баща ни?

— Защото тя е толкова по-млада от мен и е толкова…

— Приятелките на татко — Шел направи кавички с пръсти и завъртя очи — са били млади?

Франк свъси лице и кимна. Разбира се, че бяха млади…

— Никога не си ми го казвал.

Не е ли? Е…

— Колко бяха млади? Не… — Тя отново вдигна ръка и поклати глава. — Няма значение. Не искам да знам. Ненавиждам вече този задник с цялото си сърце. Няма нужда да доливам още масло в огъня.

— Тогава какво имаше предвид, когато ме накара да дам това обещание?

Погледът, който му хвърли, му даде ясно да разбере, че се съмнява в психическото му здраве.

— Имах предвид, че искам да се закълнеш, че като пораснеш, като станеш мъж, ще си намериш някоя, която да те обича. Някоя, на която можеш да подариш сърцето си, без да поглеждаш назад, без да съжаляваш. Някоя, на която да нямаш желание да изневеряваш. Исках да кажа, че трябва да бъдеш добър човек. Добър съпруг. И добър баща, ако някога се стигне до това.

— Да, разбрах го. Но аз мислех, че имаш конкретно предвид неговата склонност към по-млади жени.

Тя го плесна по главата.

— Ауч! За какво беше това?

— Защото си глупак! Защо да те карам да обещаваш да не излизаш с по-млади жени? Това е абсурдно!

— Бях само на дванайсет, Шел! — промърмори той в своя защита и разтри мястото, където го беше ударила. — Пфу, не мислиш ли, че трябва да проявяваш повече съчувствие към човек, който току-що е опериран?

— Не изпитвам никакво съчувствие към глупаци, независимо дали са току-що оперирани, или не!

За миг и двамата потънаха в мълчание, докато обмисляха последиците от едно обещание, дадено между две деца, брат и сестра, които нямаха на кого другиго да разчитат, освен един на друг, след като баща им изчезна и майка им реши да скрие срама си зад редица бутилки с водка.

Накрая Шел наруши тишината.

— И така, освен твоята глупава заблуда по отношение на обещанието, което ми даде, има ли нещо друго, което те спира да коленичиш и да помолиш прекрасната Ребека Райхарт да те обича, докато смъртта ви раздели, амин?

— Някоя от песните на Ранди Травис ли цитираш?

— Може би.

— Къде сбърках? — Той погледна към тавана и се усмихна, когато сестра му го ощипа по ръката.

— Аз харесвам повече кънтри, ти пък рокендрол. Какво лошо има в това?

— По дяволите, мисля, че повече ми хареса, когато цитира стария Ранди.

— О, аз не се преструвам като теб, че не обичам Дони и Мари. Спомням си, че имаше плакат на Мари Озмънд в естествени размери, залепен на тавана. Какво правеше той там, Франк? — Шел запърха с мигли толкова пламенно, че той се притесни, че може да започне да ги губи.

— Отвратителна си! — промърмори той.

Шел се изкиска така, както само малка сестра се киска, когато хване натясно големия си брат. После попита:

— Е, и? Какво те спира?

— Спира ме от какво?

— Уф, ама и вие мъжете сте едни… хич ви няма. Добре, тогава ще се изразя по друг начин. Проблемът при вас мъжете е, че никога не следите внимателно разговора. И така, какво те спира да паднеш на коляно и да признаеш любовта си на Беки?

— Не е вярно, че не можем да следим внимателно разговори — отвърна той, защитавайки всички мъже на планетата. — Просто сме линейни събеседници — можем да следваме само една посока на разговора. Отклоним ли се от посоката, ни отнема известно време, докато се преориентираме.

— Просто отговори на проклетия въпрос!

— Какво ме спира да падна на коляно?

Тя кимна.

— Болни колене? — предложи той.

Шел скръсти ръце пред гърдите си във възмутена поза, която владееше до съвършенство още от детството си, и се втренчи в него с наклонена настрани глава, докато той обмисляше въпроса.

Какво ме спира? Какво ме спира сега, когато…

И изведнъж, като мълния от ясно небе, го порази отговорът. Погледна към сестра си с отворена от изненада уста.

— Ами… нищо, предполагам. Аз…

Мамка му! Нищо не стоеше на пътя му. Нищо не му пречеше в крайна сметка да грабне единствената жена, която някога бе успяла да докосне измъченото му сърце, единствената жена, с която можеше да си представи, че върви към олтара, единствената жена, която можеше да види бременна с децата му, единствената жена, която можеше да погледне и да си представи, че остарява с нея…

Мамка му, мамка му, мамка му!

Значи все още можеше да бъде изненадан, защото изведнъж вселената — под формата на любимата му сестра — току-що му даде единственото нещо, което някога бе желал, единственото нещо, за което никога не се бе осмелявал да мечтае, че може да бъде негово.

Шел се засмя при вида на шока, надеждата и искрената радост, изписали се на лицето му.

— Бях започнал да мисля, че няма да преживея този ден. — Тя стисна ръката му и той беше толкова въодушевен, че я притегли към гърдите си и я прегърна здраво. По дяволите болката в рамото му, едва я усети. — О, човече, Шел — шептеше отново и отново.

— О, Франк — промърмори тя и звучно го млясна по ухото. — Толкова се радвам за теб! — Отдръпна се, за да го погледне и му се усмихна. — Аз действително я харесвам, знаеш ли? Искам да кажа, че току-що се запознах с нея, тя изглежда наистина смела. — Направи гримаса. — Ще й се наложи да се примири с теб.

— Тя е страхотна, Шел. Толкова е умна, талантлива и мила. Тя храни котката си дяволски много и е твърде любопитна, но има най-голямото сърце и е толкова безразсъдно смела, че това ме убива и… Какво?

Шел клатеше глава и се смееше.

— Ти наистина си влюбен, нали?

— Да — въздъхна той и се почувства така, сякаш земята беше променила орбитата си и се беше приближила към слънцето. Изведнъж всичко беше по-топло, по-ярко… — Наистина съм влюбен!

* * *

— Хей, вие двамата, за какво сте се ухили така? — попита Бил, отваряйки с рамо вратата на болничната стая, в ръцете си държеше картонена кутия, пълна с чаши кафе от Старбъкс и торба с току-що изпечени кифлички с боровинково сладко.

И отново бе поразен от гледката на Мишел.

Мамка му, през цялото време той и останалите Рицари си мислеха, че Шефа ходи тайно в Линкълн парк, за да се види с някоя, приличаща на Памела Андерсън мацка, докато в действителност човекът е посещавал сестра си. Това беше толкова абсурдно, че не можа да се въздържи и се ухили широко.

Разбира се, това сега обясняваше леката усмивка, която цъфваше на устните на Рок всеки път, щом станеше въпрос за любовницата на Шефа. Рок беше единственият Рицар, който познаваше Шефа още преди основаването на „Черните рицари“ АД… и хитрият кучи син очевидно през цялото време много добре е знаел коя всъщност е Мишел.

Бил погледна към Рок и си обеща, че ще му даде да разбере на потайното копеле, задето бе правил всички тях на глупаци…

— Това е нещо между брат и сестра — обясни Мишел и на Бил му се наложи да си припомни какво точно бе попитал. О, да. Беше попитал за какво са се ухилили така.

— Уф, разбирам — изсумтя той. Младата жена го дари с топла усмивка на благодарност, когато й подаде голямата шоколадова мока с много мляко и допълнително разбита сметана. Жената обичаше кафето сладко. Бог да й е на помощ, ако някога дойде да посети тяхната работилница. Той отвори капака на собствената си чаша и духна парата, излизаща от горещата течност. — Само че нещата между брат и сестра, които споделяме с Беки, обикновено завършват с обиди, леки наранявания или крещящи обещания за възмездие.

— О, и ние с Франк доста често имаме подобни моменти.

Бил се обърна към Шефа и огледа чудовищната синя гипсова превръзка, която обгръщаше горната половина на тялото му от кръста до раменете и държеше неподвижна едната му ръка под неестествен ъгъл далеч от тялото. Хирургът беше казал, че това е „специален гипс“ или „специална превръзка“, или нещо такова. На Бил му беше все едно как се нарича, но си помисли, че това изглежда като идея на някой маниак за медицинско мъчение.

— И кога ще ти позволят да се махнеш оттук, Шефе? — Той бръкна в торбата, извади една кифличка и я постави в лакомо протегнатите пръсти на Шефа.

Нещо за ядене бе първото, което огромният мъж беше поискал след излизане от упойката.

Е, това не беше съвсем вярно. Според сестрата, първото нещо, за което Шефа бе попитал, беше Беки и това напълно изненада Бил. Не можеше да не си зададе въпроса дали нещата между Шефа и сестра му се бяха променили след онзи малък разговор, който бе имал с него, когато се върна обратно в Комплекса.

Надяваше се да е така.

Защото въпреки малкия й флирт с Ейнджъл, Бил знаеше, че Шефа е единственият мъж на планетата, който можеше да я направи истински щастлива, тъй като се оказа, че Шефа е единственият човек на планетата с достатъчно смелост, за да не се уплаши от една жена с особени таланти и… ъ-ъ… да го наречем силен дух.

Да не говорим, че Шефа беше единственият мъж, в когото Беки се влюби…

О, тя се опита да го скрие и успя — от другите момчета. Но по-големият брат знаеше кога малката му сестричка получаваше онзи особен поглед в очите. А тя имаше този особен поглед в очите си от първия ден, в който той я представи на Шефа.

— Казаха, че трябва да остана тук и тази нощ — отвърна Франк с пълна уста. — Трябвало да ме държат под око, заради болкоуспокояващите.

— Може би е…

Отнякъде звънна телефон — разнесоха се първите тактове на песента „Не се страхувай от смъртта“ на Блу Ойстър Култ.

— Това е моят — каза Шефа и Бил се засмя. Помисли си, че ако трябва да има зет, Франк Найт беше наистина много добър избор. — Къде са ми панталоните? — попита той.

— Тук. — Мишел прекоси малката болнична стая, отвори гардеробчето и извади износените му дънки. Бръкна в задния джоб, измъкна мобилния и му го подхвърли. Въпреки че бе замаян от медикаментите, рефлексите на Шефа си оставаха като на котка. Той хвана телефона с една ръка, натисна бутона със зелената слушалка и вдигна апарата до ухото си.

— Дявол да го вземе! Даган Золнер, чудех се кога ще се сетиш да ни се обадиш… какво?

Бил се намръщи, когато погледът на Шефа се изостри и изражението му стана убийствено. Инстинктивно посегна, за да се увери, че неговият Зиг е на мястото си в кобура на кръста му, защото много добре познаваше това изражение на Шефа — обикновено то се появяваше, когато бяха затънали до шия в неприятности с лошите момчета.

— По дяволите! — изкрещя Шефа и изведнъж всичко се случи едновременно. Франклин се събуди и започна да плаче, Шефа изтръгна инфузионната игла от ръката си и скочи от леглото, Рок попита: „Какво става?“, докато проверяваше дали и двата му допълнителни пълнителя бяха пълни, и телефона на Бил започна да вибрира в джоба му.

Извади го, погледна номера на повикващия и повдигна вежди. Въпреки че не искаше да си го признае, той беше в очакване на този разговор, но сега не беше най-подходящият момент.

— Какво? — извика нетърпеливо, докато наблюдаваше как Шефа избута настрани Мишел и започна да се опитва да обуе дънките си само с едната ръка.

— Били? — задавеният глас на Ив прозвуча през слушалката. — Той… о, Боже! Той отвлече Беки!

* * *

Шариф не можеше да повярва колко лесно стана всичко.

Да грабне Беки беше толкова просто. Само трябваше да я изчака да излезе от безопасността на затворения с висока ограда Комплекс, в който живееше, да я последва в градския автобус, който се влачеше в натоварения трафик през задръстените с коли улици на Чикаго, да се крие в мъжката тоалетна на онзи занемарен бар, докато тя се наливаше с евтино уиски и да чака момента, когато тя ще се извини и ще се отправи към тоалетната — защото в крайна сметка винаги идваше момент, в който дамите се извиняваха и се отправяха към тоалетната.

Да я зашемети с електрошоковия пистолет беше детска игра — тя дори не го забеляза, когато той се измъкна от мъжката тоалетна.

Бързо я сграбчи, притисна металните електроди отстрани до шията й и натисна спусъка, преди тя изобщо да разбере какво става. Разбира се, грешката му беше в това, че не знаеше какво този мощен заряд ще причини на дребната, пияна жена. Вместо да я парализира, електрошокът я беше накарал да изгуби съзнание.

И все пак, той вярваше, че всичко бе минало гладко.

Това, че беше в безсъзнание, със сигурност направи нещата по-лесни за него, тъй като бързо я метна на рамо и я напъха в багажника на взетия под наем автомобил. Автомобилът, който успя да си осигури благодарение на откраднатия паспорт, който баща му гордо му беше подал, преди Шариф да напусне къщата в Сейнт Айвс. Освен това, състоянието й на безсъзнание реши проблема с прехвърлянето й от багажника в ужасно малката му стая, която нае в долнопробен мотел на един от изходите в южната част на града. Просто спря пред вратата, отвори багажника, метна отгоре й избелялата завивка, която взе от двойното мотелско легло и я пренесе вътре.

Никой не му обърна внимание.

Което беше една от трите причини, поради които бе избрал именно този мотел — местоположението му в район, където женските писъци бяха обичайно нещо и на никой не правеха впечатление. Втората причина бе леглото с метална конструкция. То бе абсолютно перфектно за това, което имаше предвид. И третата причина се намираше от другата страна на улицата в бензиностанцията. Групата зле облечени улични гангстери несъмнено щяха да му продадат коктейла от наркотици, който щеше да му трябва, за да направи мъчението й дълго, дълго, дълго…

О, Беки Райхарт щеше да го моли да я убие, преди да е приключил с нея! Щеше да го умолява за това!

— Сега ще се позабавляваме двамата с теб — обеща й той, докато затягаше здраво и последното въже около тънката й китка. Тъй като все още бе в безсъзнание, никак не бе трудно да я просне на покрития с петна матрак и да я завърже.

Така че всичко се нареди по най-добрия начин, с изключение на…

Намръщено погледна блузката и тесните й дънки.

Малкото усилие да я чака да се събуди най-сетне, така че да може да се наслаждава на страха, болката и гнева в тъмните й очи, щеше да е много по-приятно, ако тя беше гола, за да може да съзерцава белите й гърди и стройните й бедра.

Но не посмя да я развърже, а дори и да го направеше, все пак не бе в състояние да я съблече само с една ръка.

Оглеждайки стаята, разбра, че е забравил един много важен инструмент. Нещо, което би могло да се използва, за да разреже дрехите й.

Дяволите да го вземат! Обикновено не беше толкова разсеян, обикновено се убеждаваше, че всичко е готово и на мястото си, преди да се впусне в някоя задача, но сега беше трескав и отпаднал, което явно нарушаваше умствените му процеси.

Е, станалото, станало. Трябваше да намери начин да реши проблема.

Една ножица би била идеално решение. Може би нямаше да му достави такова удоволствие като ножа, но така много по-лесно би се справил с една ръка.

Поклащайки разочаровано глава, отиде до мръсния прозорец и отмести прашните щори. Оглеждайки западналата бензиностанция от другата страна на улицата, той се запита, какви са шансовете да има ножици там. Петдесет на петдесет реши, когато погледът му попадна на групата хулигани, насядали безгрижно върху нащърбения бордюр.

Така или иначе, трябваше да отиде да си осигури дрога. Малко ангелски прах, който да държи члена му твърд и съзнанието му ясно, за да може да се наслади на всяка прекрасна минута от страданието на Беки Райхарт. И докато беше навън да свърши тази работа, щеше да отскочи и до магазинчето на бензиностанцията и да намери нещо, което можеше да използва, за да разреже дрехите й.

Поглеждайки за последен път към красивата си малка пленничка, той се усмихна.

Това щеше да бъде чудесно забавление.

* * *

— Какво значи това, че си я изгубил? — Сърцето на Франк скочи в гърлото му и затуптя там като проклет зъбобол. Неговият вик изпълни вътрешността на малкия Хюндай Елантра на сестра му. След като Шел осъзна, че опитът да го задържи в болничното легло е толкова безсмислен, колкото да пикаеш срещу вятъра, тя постъпи по най-умния начин — Шел винаги е била умно момиче — и му подхвърли ключовете от колата си.

С лекарите беше по-трудно. Те се развикаха и го заплашиха, че ще повикат охраната да го завърже за леглото, ако не се върне доброволно в стаята си.

Не беше сигурен, но може би убийственото му изражение, заедно със заплашителното му описание как полицията ще намери разчленените им тела на дъното на езерото Мичиган, ако само се опитат да го докоснат, в крайна сметка успяха да преодолеят техните възражения.

— Слязоха от магистрала I-96 на Южно Винсенс Авеню преди около шест минути, но ги изгубих по страничните улици — отвърна Золнер. Франк щеше да се тревожи по-късно за това какво правеше бившият агент на ЦРУ в Чикаго и по-специално защо се навърташе около „Червената Далила“. За момента беше ужасно благодарен на мъжа, че е бил на местопроизшествието, макар да бе изгубил от полезрение автомобила, в който държаха Беки като заложник.

— Продължавай да търсиш! — изкрещя Франк, изруга и заби юмрук в покрива на малката кола, когато Бил, давайки най-доброто от себе си, правейки се на Марио Андрети на шофьорската седалка, премина през една особено лоша дупка, която запрати оперираното рамо на Франк, държано неподвижно в едно дяволски неудобно положение от светлосинята гипсова превръзка, срещу предното стъкло. — Сега трябва да затворя и да се обадя на Ози — каза на Золнер, след като успя да отпусне зъби, които бе стиснал здраво от болката, гризяща рамото и черепа му като гладен плъх. — Да видим дали той ще успее да засече мобилния й телефон. А междувременно, ако забележиш автомобила, ми се обади веднага. Ние сме на петнайсет минути от последната ти позиция на изхода за Винсенс Авеню.

— Разбрано.

Мили Боже, сладка, дръж се! Бъди смела! Бъди силна! Бъди хитра! Не позволявай…

— Не мога да повярвам, че проклетият пират е имал смелостта да дойде да я измъкне изпод носа ни! — Бил удари с длан волана, докато изпреварваше един бавнодвижещ се микробус на Комкаст, при което ядосаният водач му показа среден пръст. — Къде, по дяволите, е бил Интерпол, когато това копеле е минало през имиграционните? И какво, по дяволите, иска той изобщо? Трябва да знае, че не може да я държи за откуп тук в Щатите, без да стигне до нас…

— Стига, успокой се — прекъсна го Рок от тясната задна седалка. — Вероятно е влязъл с фалшив паспорт и се обзалагам на последния си долар, че не е откуп това, което иска. Единственото нещо, което го е довело тук, е отмъщение.

— Да, знам. Мамка му! — просъска Бил, като отдръпна едната си ръка от волана, за да бръкне в джоба на якето си. Изваждайки малкото шише Пепто, той отвъртя капачката със зъби и погълна почти половината съдържание, когато Франк натисна бутон номер 9 на скоростното си избиране.

Да, стомахът на Бил не беше единственият, който се бунтуваше. Стомахът на Франк направи лупинг, все едно беше на проклето влакче от увеселителен парк, и въпреки, че денят в Чикаго беше хладен, той се обливаше в пот. Дънките му целите бяха подгизнали. Искаше му се да обвини за това лекарствата, но беше сигурен, че щеше да изпитва същите тези симптоми, дори и да бе съвсем здрав, защото жената, която обичаше, жената, с която искаше да прекара остатъка от живота си, беше според съобщението на Золнер пияна, в безсъзнание, натъпкана в багажника от един мръсен пират и…

— Ози — той въздъхна с облекчение, когато хлапето отговори на стационарния телефон в работилницата. — Трябва да засечеш клетъчния на Беки. Золнер я е загубил от поглед и ние трябва да…

— Вече действам, Шефе — заяви Ози. Франк чуваше как пръстите на хлапето бягат по клавиатурата. — Но ще отнеме 5–10 минути, за да получа координатите…

— Направи го за пет. — Той затвори, без да изчака отговора на Ози.

Направи го за пет, хлапе, помоли се той, защото всяка секунда е от значение.