Робер Мерл
Животно надарено с разум (9)

VIII

Извадка от дневника на проф. Савил

На 15-ти Адъмз ми телефонира, а на 17-ти Лоримър ми потвърди с писмо, че комисията решила да доведе до знанието на американската и международна общественост резултатите от моята работа. Същия ден, на 17-ти, Адъмз дойде от Вашингтон във Флорида, за да разговаря с мен по въпросите на сигурността, възникнали във връзка с предстоящата пресконференция, назначена за 20. За да се запази в тайна мястото на лабораторията, решено бе Фа и Би да бъдат пренесени под силен конвой със самолет в един океанариум във Флорида, нает за този случай. За да не би Фа и Би да бъдат смутени от блъсканицата и шума, по мое предложение, броят на поканените на пресконференцията бе сведен до стотина души, включително представителите на телевизията. По същите причини присъствуващите журналисти бяха замолени да избягват шумните прояви, но както ще видим, това указание бе недостатъчно спазено, освен в началото.

Адъмз предложи по време на пресконференцията Фа и Би да бъдат оставени на земята, като в случай на нужда им се осигури влага чрез мокри чаршафи или поливане, но по мое мнение това означаваше да работим с Фа и Би при условия, които биха могли да ги смутят, и аз отхвърлих предложението. Предпочетох да ги поставим при обичайните им условия и, ако е необходимо, да напълним басейна догоре, за да могат, когато отговарят на въпросите, да слагат удобно глава върху ръба на басейна.

Когато конференцията по печата бе открита, никой от присъствуващите журналисти нямаше ни най-малка представа за какво става дума — до такава степен тайната беше запазена.

Научните работници от лабораторията и аз самият влязохме едновременно с журналистите, като тях бяхме снабдени със специални карти и седнахме на първите скамейки, сякаш за да присъствуваме на най-обикновени акробатични номера, изпълнени от делфини. Двете служби на сигурността имаха многобройни представители и Арлет ми посочи с крайчеца на окото си мистър В., седнал скромно на петия ред, оказа се такъв, какъвто тя ми го бе описала — закръглен, рус, засмян, със студени очи. Недалеч от него познах „в естествена големина, но недотам естествена“ мисис Грейс Фъргъсън, която, щом погледът ми се спря върху нея, вдигна дясната си ръка и ми помаха с пръсти, сякаш свиреше на пиано. Предполагам, че нейният мъж между другото е собственик на вестник и че тя бе успяла да заеме мястото на нещастника, за когото е била поканата. Беше облечена така, както тя вероятно си представя, че една журналистка трябва да бъде облечена — с бяла плисирана пола и бяла блуза без ръкави. Но не знам защо и най-простите дрехи върху нея изглеждаха скъпи. Преди Лоримър да ми даде думата, тя успя да ми изпрати едно листче, сгънато на четири, в което пишеше следното:

„Скъпи Хенри, толкова се радвам за вас,

Грейс“

Присъствието на Лоримър и фактът, че той лично откри с кратка реч конференцията по печата, показва, че Управлението наистина възнамерява да обере лаврите, след като се бе измъчило с опитите, поне финансово. Лоримър чувствуваше до каква степен журналистите бяха заинтригувани от обещаната им новина, за която знаеха само, че ще бъде сензационна. Той реши да се позабавлява — най-напред подчерта значението на новината и я разкри едва в последната част на речта си, без да каже нищо по-конкретно. Направи го много умело. Най-напред представи делфините, сътрудниците ми и самия мене. Уточни, че пресконференцията ще трае само един час, тъй като проф. Савил се страхува да не би делфините да се уморят от присъствието на толкова хора, от светкавиците на фотографите и прожекторите на телевизията. След това заяви, че е голяма привилегия за журналистите да присъствуват на пресконференция с такова значение, защото 20 февруари 1971 година непременно ще остане в историята на Съединените щати и на планетата толкова паметна, колкото годините, когато бе експериментирана първата атомна бомба в Аламогардо и когато човекът полетя в космоса.

„Професор Савил и неговата група обаче, добави той, не са създали ново оръжие, не са открили нова материя или нова комбинация от материи и, поне наглед, техният успех не е толкова сензационен, колкото завоеванието на атома и космоса. Но ако стане възможно и другите делфини да постигнат изключителните резултати, които проф. Савил е получил с Фа и Би, то човекът ще стане абсолютен господар не само на повърхността на моретата, но също и на техните дълбини, господство, което защитата на свободата и демокрацията все по-наложително изисква.“

В заключение Лоримър каза, че ми дава думата с молба да обясня зараждането на идеята за този сензационен опит, тъй като на мене принадлежи заслугата за разрешаването на „проблема за общуването на човешкия вид с един животински вид посредством членоразделна реч“.

Лоримър произнесе тази фраза толкова бързо и седна толкова внезапно, че слушателите останаха като гръмнати, после от всички страни избухнаха въпроси: „Какво, какво каза той? Що за история е това?“ Хората се спогледаха изумено.

Щом Лоримър седна, аз се изправих гърбом към басейна, където Фа и Би лудуваха, без да се отдалечават на повече от метър един от друг, и се обърнах с лице към журналистите. Неколцина от тях ме познаваха от моите беседи, отбелязвани от печата, но като делфинолог бях положително много по-малко известен от д-р Лили, който през 1961 година публикува своя известен бестселър. Вероятно всички помнят как от тази книга хората малко прибързано извадиха заключението, че д-р Лили разговаря на английски с делфините си. Фактически авторът не бе казал почти нищо от този род, но бе изразил убеждението, че това е възможно. Книгата му, написана живо и предизвикателно, илюстрирана с много снимки на делфини, на самия д-р Лили и на жена му (много очарователна), напълно заслужаваше успеха си. Неколцина делфинолози (в чието число не влизах) реагираха болезнено, тъй като им се стори, че успехът на книгата е донесъл на д-р Лили известност, на която трудовете му още не му даваха право. Предполагам, че някои от присъствуващите журналисти предварително се бяха запознали с биографията ми, но други не си бяха направили този труд и когато станах, един червенокос, дебел, тридесетгодишен мъж високо каза на съседа си: „Кой е този Самил?“

Докато обяснявах генезиса на нашия опит и резултатите, до които бяхме стигнали, виждах как по лицата се изписа изумление. То достигна върха си, когато съобщих, че Фа умее да чете. Тогава се надигна такъв шум, че заглуши думите ми. Възклицанията и въпросите се сипеха от всички страни. Накрая, сред общия смях, един въпрос бе повторен от няколко души: „А как обръща страниците?“ Отговорих: „Той би могъл да ги обръща със страничните си перки, тъй като много ловко си служи с тях, но истината ме задължава да кажа, че ги обръща с езика си.“ (Смехове и възклицания.)

Тогава аз продължих доклада си, като го съкратих по възможност, понеже бързах да разбера как ще се държи Фа пред толкова многобройна аудитория. Фактически нямаше от какво да се опасявам. Делфинът има толкова извити и къдрави бърни, че щом отвори уста, изглежда, че се смее от сърце, а Фа наистина много си отваря устата. Фа е екстравертен тип. Весел, бъбрив, самохвалко, нападателен, той беше очарован, че може да се поперчи пред публика, изглеждаше поласкан, когато отговорите му възбуждаха смях, и скачаше от удоволствие, когато му ръкопляскаха.

Въпросите, които му зададоха, бяха такива, каквито можеше да се очакват: някои бяха сериозни, но повечето целяха комичен ефект. Всички пресконференции си приличат: те са ужасна смесица от най-добро и най-лошо.

Както ще видим, журналистите невинаги съумяваха да правят разлика между първия делфин, който говори на езика на хората, и кинозвезда, известна с разпуснатия си личен живот. Вярно е, че с бързите си отговори, с шеговитостта си Фа неволно насърчи объркването.

Отбелязвам също, че по време на пресконференцията Би приятно ме изненада. В нейното поведение вече нямаше и следа от някогашната стеснителност, която толкова затрудняваше контакта с нея и която започна да изчезва преди шест месеца, щом тя проговори, може би поради настойчивите молби на своя съпруг. Но щом се реши, тя стремително започна да се съревновава с Фа и направи толкова усилия, че що се отнася до овладяването на езика, го догони, и го надмина по отношение качеството на произношението. Тя прояви същия състезателен дух и при пресконференцията, без да се самоизтъква като Фа и без нито веднъж да отговори вместо него. Би отлично разбра, че познаването на морската действителност й дава явно предимство пред Фа, и когато дойде моментът, много тактично съумя да използува това предимство.

 

Пресконференция с делфините Иван и Беси

20.II.1971 година

(С Ж обозначавам различните журналисти, които зададоха въпросите, понеже не мога да уточня имената им.^[1])

Ж.: Фа, на колко сте години?

Фа: На пет.

(Острият, креслив и гъгнив глас на Фа изглежда изненада аудиторията, макар в доклада си професор Савил да бе подчертал, че Фа издава звукове не с устата си, а с дихателния си отвор.)

Ж.: Би, на колко сте години?

Би: Не знам.

Ж.: Защо?

Фа: Би е родена в морето.

Ж.: Фа, защо отговаряте вместо Би?

Фа: Би е моя жена. (Смях.)

Ж.: Фа, вие в басейн ли сте роден?

Фа: Да.

Ж.: Съжалявате ли за морето?

Фа: Аз не го познавам.

Ж.: В морето има много място за плуване.

Фа: Би казва, че морето е опасно.

Ж.: Вярно ли е това, Би?

Би: Да.

Ж.: Защо?

Би: Има животни, които нападат.

Ж.: Кои животни?

Би: Акулите и тъпомуцунестите делфини.

Фа: Майката на Би е била убита от акула.

Ж.: А вие, Би, какво направихте?

Фа: Искате да кажете в оня момент ли?

Ж.: Фа, оставете Би да говори.

Фа: Да, господине, извинете, господине, (Смях.)

Ж.: Би, желаете ли да отговорите?

Би: Нямаше какво да се прави. Аз избягах. Само големите самци отблъскват акулите.

Ж.: Фа би ли могъл да убие акула?

Би: Не знам.

Фа: Докарайте някоя акула и ще видите. (Смях.)

Ж.: Би, какво мислите за акулата?

Би (със страст): Това е мръсно животно, тя има мръсна кожа. Тя е глупава. Тя е подла.

Ж.: Вие казвате, че има мръсна кожа: защо?

Би: Ние сме гладки и нежни. Тя е груба. Когато кожата й се докосне до нашата, тя ни наранява.

Ж.: Фа, майка ви жива ли е?

Фа: Моята майка е Па. (Смях.)

Ж.: Не ви питам за баща ви, а за майка ви…

Фа: Аз отговорих правилно. Моята майка е Па.

Проф. Савил: Бих желал да обясня следното: животното счита за своя майка първото лице, което види до себе си, когато се роди. Следователно за Фа аз наистина съм негова майка. (Смях.) За да се съобразя с човешките условности, го научих да ме нарича Па.

Ж.: Мистър Савил, чух, че вашият делфин нарича „Ма“ някого от вашия екип. Кой е „Ма“?

Проф. Савил: Моята асистентка и сътрудничка Арлет Лафьой.

Ж.: Не разбирам кого от двама ви Фа смята за своя майка? Вас или мис Лафьой?

Проф. Савил: И двамата. (Смях.) Трябва да ви обясня. Обикновено делфинът има две майки. Една истинска и една доброволна, която помага на първата.

Ж.: А в случая коя е истинската майка — вие или мис Лафьой?

Проф. Савил: Вашият въпрос само привидно е абсурден. Тъй като през първите седмици на живота му аз го хранех с биберон, мисля, че аз съм истинската му майка, а мис Лафьой — доброволната.

Ж.: Би ли могла мис Лафьой да стане и да се обърне към нас, за да можем да я видим?

(Арлет Лафьой става и се обръща с лице към публиката. Външността й предизвиква коментари и вълнения. Фотоапаратите щракат.)

Ж.: Мис Лафьой, вие имате френско име, французойка ли сте?

Арлет: Не, аз съм американка, но семейството ми произхожда от Квебек.

Ж.: Какво мислите за генерал де Гол?

Ж.: От Париж ли си доставяте дрехите?

Ж.: Бихте ли желали да направите кариера в киното?

Ж.: Кой е любимият ви артист?

Ж.: Умеете ли да готвите френски ястия?

Арлет: Аз не съм французойка, как мога да готвя френски ястия?

Ж.: Мис Лафьой, мога ли да ви наричам „Ма“?

Арлет: Да, ако мислите, че сте достатъчно млад. (Смях.)

Ж.: Ма, Па има ли намерение да се ожени за вас?

Арлет: Професор Савил не ми е правил подобно предложение.

Ж.: А ако го направи, какво ще решите?

Арлет: Ще чакам да го направи, за да реша.

Лоримър: Господа, разбирам и споделям горещата ви симпатия към мис Лафьой, но мога ли да ви напомня, че вие сте тук, за да интервюирате делфините. (Смях.)

Ж.: Фа, за вас привилегия ли е да говорите езика на хората?

Фа: Не разбирам „привилегия“.

Проф. Савил: Мога ли да задам този въпрос вместо вас?

Ж.: Разбира се.

Проф. Савил: Фа, горд ли си, че можеш да ни говориш?

Фа: Да.

Ж.: Защо?

Фа: Много мъчно беше, докато се науча.

Ж.: Защо си дадохте толкова труд?

Фа: За да виждам Би и за да доставя удоволствие на Па.

Ж.: Животните имат ли свой език?

Фа: Делфините, да. Не знам дали другите животни в морето говорят. Аз не ги разбирам.

Ж.: Откакто говорите английски, смятате ли се за разумно същество?

Фа: Аз бях разумен и преди това.

Ж: Но не можехте да го покажете?

Фа: Не можех да го покажа толкова добре.

Ж: Сега, когато говорите, за делфин ли се смятате или за човек?

Фа: Аз съм делфин.

Ж.: Казват, че делфините са много приятелски разположени към хората. Вярно ли е това, Фа? Обичате ли хората?

Фа: Да, много (Повтаря със сила.) Много!

Ж.: Защо?

Фа: Те са добри, гладки, имат ръце и умеят да правят разни неща.

Ж.: Бихте ли искали да имате ръце?

Фа: Да, много.

Ж-: За какво са ви ръце?

Фа: За да милвам хората. (Смях.)

(В този момент възникна един инцидент, който достави на журналистите удоволствие и допълнителен материал. Един червенокос и едър журналист, на име В. К. Дъмби, представител на вестник от Джорджия, изведнъж стана като побеснял и започна невъздържано да крещи.)

Дъмби: Тази шега достатъчно продължи, намирам, че е крайно безвкусна и няма повече да я търпя! Аз не желая с мълчанието си да бъда съучастник на едно отвратително мошеничество. Никога не ще повярвам, че една риба е способна да говори английски като християнин, да прави неуместни шеги и да казва, че ще ни милва! Това е недостойно! Вие ще видите, че след малко той ще поиска от мистър Лоримър ръката на дъщеря му… (Смях.) Смейте се. Но позволете да ви кажа, лично аз съм отвратен, възмутен съм, че се дигнах да дойда чак до Флорида, за да присъствувам на тази срамна измама, на която могат да се хванат само глупаци! Ясно е, че Самил умее да говори с корема си. Той говори от самото начало, а не рибата му! (Смях и шум.)

Проф. Савил: Ще ми позволите ли да уточня? Първо, аз се казвам Савил, а не Самил. Второ, не умея да говоря с корема си, трето, Фа не е риба, а китоподобно. (Смях.)

Лоримър: Четвърто, аз нямам дъщеря. (Смях.)

Дъмби: С шеги няма да ми запушите устата. Какъв интерес има Управлението да участвува в това жалко мошеничество, не знам. Но във всеки случай такива номера на мене не ми минават! Ако Самил иска да докаже добросъвестността си, достатъчно е да се отдалечи от басейна заедно с компанията си и да ни остави сами с животните!

Проф. Савил: На драго сърце. (Той става и последван от асистентите си, се отправя към изхода.)^[2]

Фа (изважда повече от половината си тяло от водата и вика): Къде отиваш, Па? (Смях.)

Проф. Савил (обръща се): Отговаряй на въпросите, Фа. Аз ще се върна след пет минути.

Дълго мълчание. Фа гледа аудиторията.

Фа: Е хайде, кой ще започне? (Смях.)

Ж.: Вие казахте, че бихте желали да бъдете човек, защото хората имат ръце и умеят да правят разни неща. Какви неща, Фа?

Фа: Например телевизията. Телевизията е чудесно нещо.

Ж.: Вие обичате ли телевизия?

Фа: Всеки ден гледам. Тя ме учи на много неща.

Ж.: Според мен сте оптимист. (Смях.)

Ж.: Какви филми обичате?

Фа: Приключенски.

Ж.: А не обичате ли любовните филми?

Фа: Не.

Ж.: Защо?

Фа: Целуват се и край.

Ж.: Искате да кажете, че свършват много бързо?

Фа: Да. (Смях.)

Ж.: Тъй като говорим за киното, коя е любимата ви кинозвезда?

Фа: Анита Екберг.

Ж.: Защо?

Фа.: Тя е създадена, за да плува бързо. (Смях.)

Ж.: Бихте ли искали да помилвате Анита Екберг?

Фа: Да, много. Трябва да е много гладка. (Смях.)

Журналист (високо към Дъмби): Е, Дъмби, убедихте ли се?

Дъмби: Убедих се, че в момента присъствуваме на извънредно добре изпълнен номер с чревовещание. В това се убедих! Ако не Самил или някой от асистентите му, то друг говори с корема! (Смях и протести.)

Ж.: Дъмби, не искате да кажете, че подозирате някой от колегите си, нали?

Дъмби: Не изопачавайте думите ми. Тук няма само журналисти.

Лоримър: Трябва да кажа, че лично аз съм лишен от всякакъв чревовещателски талант, за което съжалявам. (Смях.)

Дъмби: Нямах вас предвид, господине.

Лоримър: Благодаря, мистър Дъмби, а сега, ако всички са съгласни, предлагам да сложим край на тази интермедия и да повикаме проф. Савил.

Професор Савил и асистентите му отново заемат местата си на първия ред сред продължително ръкопляскане.

Ж: Мистър Савил ни каза, че вие знаете да четете. Вярно ли е?

Фа: Да. Би също.

Ж.: Какво четете.

Фа: „Книга за джунглите“.

Ж.: Четете ли други книги, освен „Книга за джунглите“?

Фа: Не.

Ж.: Защо?

Проф. Савил: Може ли аз да отговоря на този въпрос? Издаването на книги за Фа и Би е извънредно скъпо. Трябва специална хартия. Въпреки че книгата се поставя върху дъска с плавок, не може да не се намокри.

Ж.: Защо избрахте „Книга за джунглите“?

Проф. Савил: Има известна аналогия между Маугли и Фа. И двамата живеят всред чужд вид.

Ж.: Щом предвид разходите, които издаването предполага, е трябвало да се спрете на една книга, защо не избрахте библията?

Проф. Савил: Библията е твърде сложна книга за Фа.

Ж.: Фа, ще ви задам един важен въпрос: делфините имат ли религия?

(М. Б. Фрейзи, журналистът, който зададе тази поредица от въпроси, е квакер.^[3])

Фа: Не разбирам „религия“.

Ж.: Ще ви задам един по-прост въпрос: делфините обичат ли някакъв бог?

Фа: Кой е бог?

Ж.: Как да ви кажа, трудно е да се определи две думи, но ще се опитам: бог е някой, който е много добър, който знае всичко, вижда всичко, който е навсякъде и никога не умира. След смъртта си добрите хора отиват при него в рая.

Фа: Къде е раят?

Ж.: На небето. (Мълчание.)

Фа: Защо умират добрите хора?

Ж.: Всички хора умират, и добрите, и лошите.

Фа: О, аз не знаех, не знаех. (Фа изглежда дълбоко потресен от онова, което научава. Мълчание.)

Би: Мога ли аз да кажа нещо? (Жив интерес.)

Ж.: Кажете, Би. Ще ни доставите голямо удоволствие.

Би: Добре, ще ви обясня. Преди много време ние сме живеели на сушата, хранили сме се с неща, които никнат на земята, и сме били щастливи. После сме били изгонени от земята и сме били принудени да живеем във водата. Но земята ни липсва, ние винаги мислим за нея, ето защо обичаме да плуваме близо до брега и да гледаме хората.

Ж.: Би, искам да ви попитам нещо важно. От време на време научаваме, че групи делфини или китове попадат на суша и когато ги пускат във водата, те упорито се връщат на сушата, за да умрат. Защо правят това?

Би: Ако умрем на сушата, след смъртта си ще живеем на сушата.

Ж.: Ако разбирам добре, земята е вашият рай?

Би: Да.

Ж.: А човекът? Той ли е вашият бог?

Би: Аз не знам. Още не съм разбрала думата бог. Човекът и сушата за нас е едно и също. Ние обичаме човека много, много.

Ж.: Защо?

Би: Фа вече каза: той е добър, той е гладък и има ръце.

Ж.: Вие казвате, че човекът е добър. Но се е случвало той да ви улови и убие.

Би: Ние знаем, че той ни убива, за да ни заведе на земята, затова не му се сърдим.

Ж.: Фа, вие изглеждахте изненадан, когато научихте, че човекът умира?

Фа: Аз не знаех. Много ми е мъчно.

Ж.: На нас също. (Смях.)

Фа: Защо се смеят, Па?

Проф. Савил: За да забравят.

Фа (гледа го с болка): Па, и ти ли ще умреш?

Проф. Савил: Да.

Фа (гледа го с болка): Много ми е мъчно.

(Погледът на Фа направи силно впечатление на аудиторията. Настъпи някакво необикновено за пресконференция мълчание.)

Ж.: Би, аз бих искал да ви задам друг въпрос: ако делфините, когато попаднат на сушата, смятат, че отиват в рая, защо всички делфини не отиват на сушата?

Би: Трябва смелост, за да умреш. Ние обичаме да плуваме, да ловим риба, да играем и да се любим.

Ж.: Вие сте много привързана към Фа, нали?

Би: Да.

Ж.: Какво би се случило, ако ви отнемат Фа?

Би (развълнувана): Ще ми отнемат Фа ли?

Проф. Савил (става): Не задавайте такъв вид въпроси, моля ви!

Ж.: Би, аз не съм казал, че ще ви отнемат Фа. Аз ви попитах какво би се случило, ако ви го отнемат?

Би: Ще умра.

Ж.: Как?

Проф. Савил: Не задавайте такава въпроси!

Би: Ще престана да ям.

Проф. Савил (много енергично): Би, никой няма да ти отнеме Фа. Никога! Аз, Па, ти казвам това!

Би: Вярно ли е, Па?

Проф. Савил: Вярно е. (Към аудиторията): Аз бих желал да обясня защо се намесих. Емоционалността и въображението на делфините са много по-живи от нашите. Освен това те не умеят като нас да правят разлика между действителното и възможното. За тях, щом допуснат дадена възможност, това значи почти да я изживеят. Ето защо трябва да бъдем много внимателни. Може да задавате въпроси, които на вас ви изглеждат безобидни, а фактически са болезнено жестоки.

Ж: Съжалявам. Не желаех да разстроя Би.

Ж.: Аз ще задам въпрос, който навярно няма да бъде жесток. Фа, французите имат поговорка: „Щастлив като риба във водата“. Какво мислите за нея?

Фа: Аз не съм риба. Аз съм китоподобно. Колко пъти трябва да ви се повтаря? Виждали ли сте окото на риба? То е кръгло и глупаво. А я погледнете моето! (Фа обръща глава настрани и лукаво намига към аудиторията. Продължителен смях.)

Ж.: Съгласен съм с вас: окото ви не е нито кръгло, нито глупаво. Но въпросът ми беше друг. Желаете ли да ми отговорите? Щастлив ли се чувствувате във водата?

Фа: Извън водата кожата ми бързо изсъхва и не мога да живея дълго.

Ж.: Вие не ми отговорихте точно. Аз ви попитах дали се чувствувате щастлив във водата. Желаете ли да ми отговорите?

Проф. Савил: Моля ви, не го измъчвайте. Делфинът не е свикнал на такава нападателност.

Ж.: Защо не иска да отговори на моя въпрос?

Фа: Искам да отговоря, но не разбирам. Къде мога да живея, ако не във водата?

Ж.: Фа, щом като всеки ден гледате телевизия, предполагам, че не сте съвсем невежа по международните въпроси?

Лоримър: Господа, съжалявам, но трябва да ви кажа, че времето, предвидено за тази пресконференция, изтече преди десет минути. (Протести.) Напомням ви, че от самото начало казах: професор Савил счита, че пресконференцията с всички тези светкавици, въпроси и прожектори е тежко изпитание за учениците му и мисли, че не е желателно тя да продължи повече от час. (Продължителни ръкопляскания.)

* * *

Югославският философ Марко Лепович, който се намираше в един калифорнийски университет, когато вестта за пресконференцията от 20.II. избухна като бомба, бе поразен от високото самочувствие и от възбудата, завладели САЩ, и сподели впечатленията си с един приятел, лекар от Сараево:

„Големите добродетели на американския народ, сякаш за равновесие, се съпътствуват от някои дребни недостатъци, между които ще спомена склонността към самодоволство (self — satisfaction) и способността да се чувствува морално прав (righteousness). Понастоящем и едната, и другата особено се забелязват в пресата, радиото, телевизията, частните разговори. Сега самовъзхваляването е достигнало рядко висока степен, даже в сравнение с времето на големите космически успехи. Що се касае до «righteousness», тя също е налице и приема по-специфични форми. Ясно преведено, това означава приблизително следното: «Щом ние, американците, първи накарахме делфините да говорят, значи сме го заслужили.» Разбира се, установяването на напълно разбираемо общуване с един животински вид е факт с огромно значение и американците имат пълно право да се гордеят. Но, според мен, обезпокояващото е, че това голямо научно достижение, или както те самите казват с историко-военни термини, това «завоюване на една нова граница» («the conquest of a new frontier») им изглежда като нов повод за претенциите им за световно господство («leadership»). Когато ви говорят за този «огромен скок напред», американците не пропускат самодоволно да споменат огромните суми, които от десет години инвестират в научни изследвания върху делфините, и че те са единствените, които са в състояние да инвестират подобни суми. Но същевременно успехът им изглежда като дар от всемогъщия на най-достойния за него народ. Като накарало техните делфини да проговорят, провидението ясно утвърдило американците в ролята на изпълнители на световната мисия, с която те се чувствуват натоварени.

И това е становището на интелектуалните среди; а просто да ти стане жалко, като констатираш как по-простите хорица възприемат този сензационен научен поврат в историята на човечеството, като доказателство за могъщество и за евентуална военна победа над чуждите страни. Шофьорът на такси, който вчера ме караше в университета, след няколко минути разговор ми заяви: «Сега, когато нашите делфини говорят, аз съм готов да се обзаложа на десет долара, че нито една от тези проклети руски подводници няма да смее да се приближи до нашите брегове, за да ни обстрелва с мръсните им ракети^[4].» Аз го попитах дали се чувствува застрашен от Съветите. Той отговори: «И още как! И от руснаците, и от китайците, и от виетнамците, и от французите, и от цялата тази гадна клика!»… И като помисли човек, че в атомните си арсенали Съединените щати имат достатъчно бомби, за да направят на пух и прах не само всичките си врагове, но цялата планета — включително и самите себе си, просто се изненадва как е възможно най-могъщият народ на земята да живее в постоянен ужас от обсада. Това е сериозен симптом, тъй като някой ден мисълта за война и даже за агресивна война може да бъде възприета без съпротива от така обработено от пропагандата население, стига да му бъде представена като превантивна война срещу неприятел, който се готви да го унищожи.“

Справедливо е да прибавим към забележките на Марко Лепович, че конференцията от 20 февруари предизвика сред американския народ реакции, в които се проявиха много по-симпатични черти — ентусиазъм, хумор и умиление. За двадесет и четири часа славата на Фа — поне равна на славата на Линдберг в деня след първото прекосяване на Атлантика — заля Америка. Но да се каже слава, е малко. Би било по-правилно да се говори за любов и даже за обожание, до такава степен бяха единодушни и силни чувствата на всички американци към двата делфина. Двеста милиона порядъчни хора се топяха от обич, щом чуеха имената на Фа и Би. Още на другия ден след пресконференцията от 20 февруари печатът ги бе възвеличил като първите животни, надарени с разум. В сърцата на американците любовта към животните се съчета с култа към рационалното и се получи почти избухлива смес. Наблюдателите почувствуваха как бие пулсът на този голям народ и разбраха докъде може да го доведе подобен изблик на нежност. От единия до другия край на огромния континент Фа стана едновременно предмет на обич като pet^[5], на възхищение като вундеркинд и на нежно внимание като национален герой.

Един бейзболен отбор, който се наричаше „Лъвовете“, се преименува „Делфините“. Всеки ден възникваха Фа Фан-клубове, особено сред младежта, и мнозина естрадни певци пуснаха за тях плочи с делфинска музика, състояща се от свиркания. Една от тези плочи, която произведе фурор, съдържаше само думите „I love you, Bi“^[6], повтаряни във всички гами и на всички тонове, като останалата част бе запълнена с ту провлачени, ту пламенни свиркания. В Минесота се появи танцът the dolphin roll^[7], който се състоеше в полюляване и търкане гърди с гърди, при което ръцете се държаха зад гърба — намек за липсата на ръце у делфините. За три седмици той завладя Съединените щати, Латинска Америка и Западна Европа.

Появиха се и клубове Би, женски копия на Фа Фан-клубовете, които процъфтяваха и ставаха все по-многобройни. Те имаха особен успех сред ученичките между 14 и 15 години, който се дължеше на идентификация на момичетата с Би. Някои от тях проявяваха толкова безразсъден култ към Фа, че психолозите се разтревожиха, проведоха тайна анкета и установиха, че в някои от своите нощни събирания, които имаха характер на посвещение и се провеждаха в частни плавателни басейни, teenagers^[8], плуват голи, яздейки гумени делфини и пеейки negro spirituals, където името на господа е заменено с името на Фа. Жаргонът на тези момичета също бе претърпял изменение. За някое момче те казваха: „О, dear, he’s a Fa“ или напротив: „He’s a dreadful anti-Fa“^[9], според това дали го смятаха за надарен или лишен от сексапил. Анкетьорите твърдяха, че значката на Би-клубовете — делфин с изправена глава, представен във вертикална стойка — е всъщност фалически символ.

Търговията бързо използува тази необичайна популярност. Една плоча, възпроизвеждаща най-забавните извадки от пресконференцията от 20 февруари, се продаде за няколко седмици в двадесет милиона екземпляра. Една фирма за безалкохолни напитки пусна dolphin drink^[10], като препоръчваше тонизиращото му въздействие върху нервите и мускулите. Появи се второкачествен течен крем „Долфинета“: той подхранваше кожата ви, филтрираше вредните лъчи и правеше епидермата ви мека и гладка като на бебе. А брилянтин „Делфин“ (парфюмиран с лавандула) осигуряваше на мъжката коса онази безупречна форма, без която беше невъзможно човек да успее в живота. Магазините се задръстиха с предмети, възпроизвеждащи Фа и Би. Нарисуван, литографиран, гравиран или изваян, техният образ се появи върху запалки, табакери, сервизи, вратовръзки, пепелници, стенни часовници, закачалки, чинии, шишета и даже върху дръжки за врати (които с нищо не напомняха френските стилизирани делфини от XVIII в.). Два спектакъла за делфини едновременно се представяха в Бродуей. В единия шестдесет танцьори представяха морски вълни и носеха шестдесет гърли, костюмирани като делфинки; но безспорно „гвоздеят“ на спектакъла беше брачният балет, при който в нещо като гигантски аквариум, двойка човешки делфини се извиваше плавно в почти еротичен екстаз.

В царството на играчките делфините — от изключително гладък каучук, с подвижни очи, смееща се уста и дихателен отвор, издаващ звуците „па“ и „ма“ при натискане върху гръдната перка — заместиха мечетата. На следващото лято друг надуваем модел от каучук, в естествена големина, непромокаем и непотъващ, зае по плажовете мястото на надуваемите дюшеци. Производство на фирма, разполагаща с огромни средства, той стана предмет на остроумни крайпътни рекламни пана: върху тях се виждаше момче, весело яхнало делфин сред развълнувано море и отдолу следният текст: „You should not go to sea without a purpoise“^[11]. Една нюйоркска модна къща лансира новата мода „Делфин“ и даде ревю в „Астория“. Манекените бяха облечени в торби от гладка и блестяща тъкан. Талията не личеше — стеснени на бедрата, роклите завършваха с внезапно разширяване при колената, вероятно за да наподоби опашна перка. Конферансието препоръчваше на евентуалните купувачки да възприемат вълнообразна походка, за да създават илюзия за гъвкавото движение на делфина във водата.

Във всекидневния печат, в седмичниците, в месечните издания, в научно-популярните списания и особено в извънредно многобройните в САЩ периодични издания, посветени на природата и животните, делфинът стана главната тема. Повечето статии, написани при помощта на специалисти и богато оформени, бяха обективни, наситени с факти (по един на изречение) и сбити, както е свойствено за отвъдокеанската преса, при това не им липсваше хумор и известна сантиментална нотка, така че бяха лаконични, без да бъдат сухи.

Разбира се, в по-леките издания лъвският пай се падаше на смеха. В броя си, който излезе непосредствено след 20 февруари, „Плейбой“ публикува на корицата фотомонтаж, представящ как Анита Екберг по бански костюм притиска Фа в обятията си, и към него следният текст: „Той каза, че тя е създадена, за да плува бързо.“

Карикатуристите бясно се нахвърлиха на темата. Биха могли да се съставят не един, а редица огромни албуми с рисунките, които заляха пресата. Една от тях изобразяваше първоначален учител делфин (с очила), който чете пред клас потопени във водата делфинчета книга, поставена върху дъска с плавоци. На преден план едно малко делфинче седи сърдито и отвратено и подчертано не се интересува от урока, докато, две негови другарчета възмутено разговарят:

— What’s wrong with him?

— He says he wants to learn russian^[12].

Друг карикатурист рисува сцена в един флоридски океанариум: малко преди представлението публиката се тълпи при контрола, а делфините манифестират пред своите разтревожени инструктори и размахват плакати, върху които се чете:

MORE FICH!

MORE WATER!

AND LESS WORK![13]

Още преди Фа да се издигне с един скок до върховете на популярността, делфинът се бе появил в комиксите на известния Лил Ебнър от Ню Йорк Хералд Трибюн. Естествено, след 20 февруари той вдъхнови непрекъснато растящ брой комикси. Един от тях, може би най-показателният, беше озаглавен „Бил и Лизи“ и разказваше приключенията на една двойка. Бил беше нещо като свръхделфин с необикновено широки гърди и невероятна скорост, докато Лизи, много по-дребна и с по-заоблено тяло, кокетливо премигваше. Разказът съдържаше вълнуващи до задъхване перипетии, особено отвличането на Лизи от един вулгарен тип (наречен Карски, но въпреки славянското си име той имаше азиатски черти, така че художникът оставяше на читателя известна свобода на тълкуване). Карски отвлича Лизи и избягва с нея в моторна лодка, за да принуди Бил да постъпи на служба на чужда сила (тя също не бе уточнена), но Бил остава верен на своите приятели от САЩ. Начело на команда атлетични делфини, след лудо надбягване в дълбочините на океана, той застига Карски, избягва картечната му стрелба, гмурка се заедно с другарите си, обръща лодката му, зашеметява Карски с удари с опашка (без да го убие), отнася припадналия на гръб и го предава на властите.^[14]

* * *

Истината ни задължава да кажем, че сред хвалебствения и възторжен хор, който се понесе към делфините, след 20 февруари тук и там се дочуваха, и дисхармониращи гласове, на които печатът веднага даде място, за да задоволи онази потребност от противоречие, която дреме в дъното на човешката душа. Някой си Т. В. Мейсън, търговец на железария на едро, бивш кандидат за креслото на сенатор в един южен щат, зададе в блестяща реч няколко раздразнени въпроса: „Защо, питаше той, нашият делфин се нарича Иван? Професор Савил комунист ли е? И ако е комунист — как може да се обясни, че едно държавно управление е възложило на комунист да научи нашите делфини да четат? Аз имам две малки деца, продължаваше Мейсън развълнувано, момче и момиче, и се надявам, че те един ден ще станат добри американци като баща си, но за нищо на света, нито даже за един милион долара не бих приел комунист да им преподава азбуката.“

По искане на Адъмз, който не прие леко тази канонада, Савил обясни в едно комюнике, че в навечерието на раждането на Фа той гледал в някакъв киноклуб филм, озаглавен „Иван Грозни“. На другия ден се родило делфинчето и един от асистентите подхвърлил, че то е грозно: „Е, в такъв случай, казал Савил, нека го наречем Иван.“ Шегата може би не била особено духовита, но във всеки случай по същество била безобидна. „Впрочем, заключаваше комюникето, обвиненията на Т. В. Мейсън са безпредметни, тъй като Иван не е познат на обществеността като Иван, а като Фа — име, което сам си е дал.“

В Конгреса стана доста остър спор между сенаторите Сълзбъри и Спарк, наречен римският сенатор поради слабостта му към латинските цитати. Сенаторът Сълзбъри предложи на Конгреса да се учредят стипендии за съветски делфини, които да посещават океанариумите на САЩ, за да могат нашите учени да ги сравняват с американските им братя. Спарк красноречиво се противопостави на това предложение. Той заяви, че даже руснаците да подарят на САЩ всичките си делфини, той не ще посъветва Конгреса да приеме подобен подарък. „Timeo danaos et dona ferentes“^[15] — заяви той. Затова твърдо отхвърля мисълта да бъдат поканени в САЩ за сметка на американския данъкоплатец делфини диверсанти. В заключение той окачестви предложението на сенатора Сълзбъри като „непристойно“ и „безотговорно“.

Пол Омер Парсън (наричан П. О. П., а за приятелите си — Поп) стигна много по-далече от Т. В. Мейсън и от сенатора Спарк по пътя на отрицанието, и по начало се обяви против обучението на делфините. На широката общественост Поп беше познат от неприятните инциденти около кандидатурата му за поста губернатор на един южен щат. Той беше прост човек с атлетическо телосложение, с удоволствие се събличаше по риза, когато държеше реч, а грубият му и колоритен език развеселяваше журналистите.

— Моят мозък — се провикна той в реч пред политическите си приятели в Атланта — не е способен да разбере защо Конгресът изразходва нашите пари, за да обучава делфини. Ние вече направихме една глупост, като научихме нашите негри да четат, и с тях си имаме достатъчно разправии, защо сега да си имаме неприятности и с делфините. Делфините да си стоят, където са — в морето, а ние — тука. Така ще бъде най-добре за всички. Ние живеем в свят на луди, подлеци и предатели — продължи Поп яростно, — но докато имам капка кръв в жилите си, аз ще се обявявам против лудостта, подлостта и диверсията. (Аплодисменти.) Що се отнася до мене, като всеки американец, достоен за това име, аз обичам животните и особено моето куче Руки, но считам, че работата на моето куче Руки е да ме следва по петите, когато се разхождам, и да ляга в краката ми, когато сядам, а не да разисква с мен върху така наречените предимства на интеграцията. (Смях.) Що се отнася до делфините, аз държа да си кажа мнението веднъж завинаги — продължи той и удари с огромния си юмрук върху катедрата пред него; после драматично замлъкна и след миг поде с още по-силен глас: — Аз смятам, че мястото на рибата е в чинията ми, а не да седи с мен на една маса и да прави неуместни забележки! (Смях и ръкопляскания.) Вие ще видите — провикна се той в заключение, — че делфините скоро ще ни поискат граждански права! (Продължителни ръкопляскания, последвани от подигравателни и враждебни викове по адрес на делфините.)

Изразените от Поп опасения намериха особено трагичен израз в едно събитие, станало недалеч от най-известната местност в САЩ. На 22 февруари мистър и мисис Фулър, първоначални учители на средна възраст, по време на сватбеното си пътешествие до Ниагарския водопад се самоубиха със сънотворно в хотелската си стая. Те обясняваха своята постъпка в бележка, прикачена с карфица към възглавницата им: Съобщението, че делфините говорят, казваха те, ги довело до отчаяние, тъй като тази новина била погребалният звън за превъзходството на човешкия род в света. Съдебните заседатели прецениха, че се касае до временна лудост, дължаща се на умората от пътуването и на нервното напрежение от медения месец, естествено за възрастни хора.

* * *

За чест на американския народ, още по време на тези отрицателни прояви, мъже и жени с добра воля се нагърбиха да защитят правата на делфините и да искат подобряване на условията, при които живеят.

Група психолози, получили от Управлението разрешение да разговарят няколко часа с Фа и Би във флоридския океанариум, където бяха пренесени, проведе наблюдение и над техни неми братя (their inarticulate brothers) в различни океанариуми и публикува доклад, резюме от който пресата направи достояние на обществеността и с това произведе дълбоко впечатление върху нея.

„От разговорите ни с Фа и Би, казваха психолозите, ние заключаваме, че тези два делфина разполагат с речника, знанията и ума на средния американски teenager с тази разлика, че не знаят неговия жаргон и се изразяват на правилен английски. Умът на немите делфини, ако съдим по държанието им, не е по-малко жив, въпреки че те очевидно не разполагат с толкова средства, за да го изразят. Ние установихме, че отношенията между човека и делфина, колкото и добри да са наглед в океанариумите, би трябвало да еволюират към по-голямо равенство. Обичта, която дресьорите и обслужващият персонал изпитват към делфините, е истинска и често затрогваща, но в нея се съдържа известна снизходителност, което доказва, че комплексът човек — животно и предразсъдъците, свързани с него, не са надраснати. Напротив, отношенията човек — делфин са превъзходни при проф. Савил. И вероятно именно благодарение на дълбоката си хуманност и на пълното отсъствие на предразсъдъци (his complete freedom from prejudices) професор Савил е постигнал забележителните си успехи с Фа и Би. Във всички басейни, които посетихме, се казваше по-нататък в доклада, делфините са хранени много добре. Те получават необходимите медицински грижи. Но условията, при които са поставени, далеч не са съвършени и ако това продължи, животът в ограничено пространство неизбежно ще се отрази върху тяхното душевно равновесие.

По този повод ние желаем да подчертаем, че басейните в никакъв случай не трябва да бъдат кръгли, тъй като в подобни басейни делфините придобиват затъпяващия навик да се въртят в кръг, което напомня на непрекъснатото сноване на дивите зверове в клетките. По-добре е на разположение на делфините да бъдат поставени правоъгълни басейни, една от страните на които да достига поне стотина метра, за да им позволява бързо плуване, което би им създавало поне донякъде илюзията за свобода. Най-добрият лек против техния комплекс за пълно и продължително усамотение обаче, като се вземе предвид легендарната лоялност на делфините към човешките им приятели, е от време на време да им се разрешава да пребивават в открито море, така, както се дават отпуски на войниците.“

Почти непосредствено след това Дружеството на американските майки публикува редица мнения с почти същото съдържание. „Тъй като делфините говорят, заявяваха майките, вече никой не може да ги счита за животни. И щом е така, какво право има д-р Лили или който и да било друг учен да вкарва електроди в черепите им? Какво право имат директорите на океанариумите да ги принуждават да работят като животни в цирк без заплата и без нормирано работно време? И защо директорите на басейните да налагат на делфините техните партньори, вместо сами те свободно да си ги избират, както това по всяка вероятност става в тяхната естествена среда?“

* * *

Реакциите на църквите бяха измежду най-възвишените по дух и най-дълбоки по същност, тъй като засягаха бъдещия статут на делфините в човешкото общество. Първият, който повдигна този въпрос в блестяща статия, озаглавена „Дългът на Йона“, беше един евангелски пастор на име Лид. Лид отбелязваше, че делфинът е китоподобно, както и китът (или по-скоро кашалотът), който погълнал Йона. „Впрочем, ако има факт, достоен за отбелязване, това е, че китът, за да си послужим с възприетата в преданието дума, не е сдъвкал Йона в ужасните си челюсти. Той не го е направил на каша със стомашните си мускули и сокове. Поглъщайки го, той му е осигурил подслон, а не гроб. И след няколко дена го е върнал цял и невредим, жив, готов за задачите, които са го очаквали. Тайнствено и щастливо съучастничество на китоподобното и човека!“

Лид казваше, че тези мисли му дошли наум, докато четял съобщението за пресконференцията от 20 февруари. Тогава му се сторило, че човекът е длъжен да се отблагодари на китоподобното, тъй като от най-древни времена то е белязано с печата на предопределението. По-нататък Лид казваше, че изпитал „шок“, когато, в отговор на въпроса на един благонамерен журналист, Фа попитал със свойствената му откровеност и непосредственост: „Кой е бог?“ „Кой християнин, питаше Лид, не би бил обзет от печал пред такова невежество?“ Разбира се, журналистът бе отговорил, доколкото бе могъл, но единственият отговор, Лид не се страхуваше да каже това, беше християнизирането. „Тъй като този въпрос «Кой е бог?» не е обикновено запитване, което може да получи човешки отговор, верен или лъжлив, според случая. Въпросът «Кой е бог?» сам по себе си представлява едно стремление. Ако Фа, както всичко говори за това, е разумно същество, той е способен да отвори съзнанието си за тайните на вярата.“

Дръзката теза на Лид обаче не можеше да не срещне възражения и съпротива сред пасторите евангелисти, както и сред пасторите от другите секти. „Разбира се, писа по този повод пасторът баптист Д. М. Хотърн, животните имат своето място в сътворението. Както човекът, и те са божи създания, тъй като от най-голямото до най-нищожното, от най-полезното до най-отровното, той ги е изтръгнал от небитието. Но бог ги е поставил на по-ниско стъпало в стълбицата на съществата и ги е подчинил на човека. Бог не е допуснал те да го обичат, да благоговеят пред тайните му, да намират награда в неговия рай. Съгласен съм с Лид, продължаваше Хотърн, че делфинът Фа изглежда разумно същество. За съжаление душа и разум не са синоними. Имат ли делфините душа? Ето въпроса. За да бъдем сигурни в това, необходимо ни е не по-малко от второ откровение или поне някакъв сигурен и несъмнен знак. Християнизирането на делфините е великодушно начинание, но то може да открие път към прискърбни волности, тъй като води до произволно тълкуване на писанията, които бог ни е дал, за да ни ръководи. Имаме ли право, питаше в заключение Хотърн, да изменяме едновременно буквата и духа на Свещените писания и да кажем на някой делфин, когато го запознаваме с основите на християнската религия, че Спасителят е умрял на кръста, за да го спаси?“

В този момент в полемиката се намеси преподобният отец Шмит. Вероятно евреин по произход, роден във Франция, израснал в Канада и Съединените щати, Шмит беше йезуит с широк и универсален ум. Доктор по теология, доктор по естествените науки, етнолог, социолог, нумизматик, археолог, освен двата си родни езика (английски и френски) той знаеше италиански, испански, немски, румънски и чешки (който, според чехите, говореше без акцент, нещо твърде рядко за чужденец). Беше си кореспондирал с Телар дьо Шарден, лорд Бертран Ръсел, Гюнтер Андерс и Гароди. Надхвърлил шестдесетте години, той изучаваше руски, „за да чете Толстой в оригинал“, както сам казваше.

Шмит се нахвърли талантливо и енергично срещу тезата на Хотърн. „Първата му грешка, казваше той, е, че ангажирва църквата в подкрепа на отвратителната и смешна реч, произнесена от П. О. П. в Атланта.“ Опасност, за която самият Хотърн щял пръв да съжали, ако я бил забелязал. За да не се излага, християнството не трябвало да се свързва с назадничави политически доктрини. Напротив, то трябвало да се стреми да държи връзка с еволюцията на света, да възприема напредъка на мисълта и да работи за включването, по един или друг начин, на най-важните открития на науката в религията. Хотърн, разбира се, бил прав, като разграничавал душата от разума. Но на какво се основавал той в настоящия случай, за да твърди, поне косвено, че делфините нямат душа? „Какво, наистина, е душата за създанието, ако не способността да изпитва метафизична тревога от своето положение в света и да се освободи от нея чрез порива на вярата? Религиозните схващания на делфините, продължаваше Шмит, такива, каквито са в изявленията на Би (пресконференцията от 20 февруари), са недодялани и вулгарни. Все пак те съдържат това, което е съществено за религиозното чувство: 1. Понятието за загубен рай: делфините са били изгонени от сушата в далечни времена. 2. Понятието за задгробен живот: сушата е рай, в който те отиват след смъртта си. 3. Понятието за саможертва: те са готови да загубят живота си, за да постигнат по-бързо и по-сигурно блаженството. 4. Понятието за достойно за облажаване съвършенство: те изпитват горещи чувства на обич към човека, описан (неточно) като абсолютно добър и всемогъщ.“ „Френският писател Веркор е прав, казваше по-нататък Шмит, когато твърди, че единственият сериозен критерий за човешкото начало не е нито физическата външност, нито езикът, нито даже умът, а религиозното чувство.

Противно на схващането на Хотърн, не е необходимо да чакаме второ откровение, тъй като откровението се състои именно в това, че сега имаме средствата и можем да предвидим християнизирането на делфините. Ние вече получихме сигурния и несъмнен знак, който Хотърн изисква, казваше Шмит, това е чудото, че у делфините се появи способност да говорят.

Антропоцентризмът, продължаваше Шмит, както и геоцентризмът, е изживял времето си. Човекът вече не е сам на своята планета. Отсега нататък той ще трябва да признае за свои равни животните, които отговарят на човешките критерии. Преодолявайки консерватизма, свойствен на ревнивите съзнания, ние ще разберем, че човекът и делфинът са едно и също същество, наричано с различни имена. И тогава не ще има нищо нелепо в това да кажем на делфина, че Христос е умрял на кръста, за да го спаси, тъй като отсега нататък под «човек» ще трябва да разбираме всяко същество, надарено с религиозно чувство и годно да бъде посветено в истинската вяра чрез членоразделна реч.

Още веднъж откриваме, заключаваше Шмит, връщайки се с радост на любимата си теза, че няма истинско противоречие между наука и религия. Напротив, науката ни води до такова разширяване на понятието «човек», което разкрива пред нас изумителни перспективи: благодарение на нея сега ние ще отнесем Христовото слово до дълбините на океаните.“

След тази статия мнозина свещеници, принадлежащи към различни църкви, писаха на Лоримър, с молба да им разреши достъп до Фа и Би, за да ги запознаят с основите на християнската религия. Те се натъкнаха на отрицателен отговор, изразен с учтиви думи. „Комисията, отговаряше Лоримър, разбира доколко почтени са подбудите, които диктуват тези искания, но за момента няма възможност да ги задоволи, тъй като мястото, където професор Савил обучава Фа и Би, се пази в тайна по разбираеми съображения, свързани с осигуряването на безопасността.“^[16] Поне официално проблемът за християнизирането на делфините не беше назрял.

Друг, твърде различен проблем привличаше вниманието на Белия дом. И според него, изискваше бързо решение. Не беше достатъчно да се обучат един-два делфина. Ако делфините трябваше да станат ценни помощници за флотата на Съединените щати, нужно бе незабавно да бъдат взети всички мерки за масовото им рекрутиране. По настояване на своите съветници, президентът на Съединените щати не губеше време, а действуваше. Като припомни историческото решение на президента Труман от 25 септември 1945 година да анексира континенталния цокъл на Съединените щати — решение, което бе тласнало подводните граници на страната далеч зад нейните териториални води, — правителството на Съединените щати съобщаваше, че в бъдеще ще смята като принадлежащи на САЩ всички делфини, морски свини (вид делфини), тъпомуцунести делфини, кашалоти и други китоподобни, чиято зона на съвкупление и на размножаване е включена в границите на континенталния цокъл. И следователно правото на ловене, преследване и убиване на изброените китоподобни бе отнето на всички кораби, параходи и технически приспособления, на всички рибари, групи рибари или риболовни предприятия, от каквато и националност да са, и принадлежеше единствено и изключително на флотата на САЩ.

Този текст далеч надхвърляше практическите съображения, които бяха вдъхновили авторите му. Фактически той въвеждаше в развитието на света един факт с огромно значение: понятието „американски делфин“ влезе в историята.