Робер Мерл
Животно надарено с разум (14)

XIII

Адъмз подаде документа на Савил, той го прочете внимателно, после го сгъна на четири и го прибра в портфейла си. Адъмз погледна часовника си:

— Няма да се забавят — и добави: — Преди малко, когато влязохме в пристанището, не видях вашата делфинка, делфинка беше, нали? Няма ли да се създадат усложнения с Би?

— Няма да мине без неприятности — каза Савил. — Вие имате добра памет. Би не понася друга самка в присъствието на Фа, но в дадения случай не мисля, че ще бъде чак толкова сериозно. Басейнът е отворен, Дейзи е свикнала да влиза и да излиза: ако отношенията с Би станат твърде напрегнати, Дейзи ще си отиде.

Савил щеше да заговори за Джим, но размисли и се отказа. Чу се пронизително бръмчене на мотор.

— Чувате ли, това са нашите хора — каза Адъмз и отиде до прозореца; отвори го, наведе се навън и погледна.

— Ако ми позволите — каза Савил, — ще затворя. Знаете нашата уговорка. Хората ви трябва сами да пуснат Фа и Би във водата и делфините не бива да видят никого от нас преди вашето заминаване.

— Е — каза Адъмз, — желая ви успех — гласът му беше полузаглушен от грохота на хеликоптера, който приближаваше. — Работата е извънредно важна, няма нужда да ви го казвам.

Той погледна Савил с уморените си хлътнали очи. Савил също го погледна и се изненада — Адъмз имаше искрен, развълнуван вид, но всъщност това не значеше нищо, той беше от онези хора, които умеят да „затварят душата си в скоби“, щом получат заповед.

— Много важно е също да се действува бързо — добави Адъмз нетърпеливо, задъхано. — Щом проговорят, ако въобще проговорят, повикайте ме по радиото, ще чакам на някой от катерите на охраната, ще дойда веднага.

Грохотът на хеликоптера пресече думите му. Той си пое дъх, погледна Савил и направи нещо неочаквано — протегна му ръка. Савил наведе очи — пак същото двуличие, изпортени човешки отношения, симпатиите, уважението, нито са лъжливи, нито са истински, ръкостискане, после куршум от шмайзер, всичко по заповед. Адъмз беше предал съвестта си в ръцете на своите началници, всичко се решаваше извън него, това тук беше ръка на отсъствуващ човек.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза Савил, без да мръдне, — мисля, че разбирам важността на залога.

Адъмз се отправи към вратата. Щом я отвори, едновременно с нечовешкия вой на апарата, който се приземяваше върху терасата, в стаята нахлу силен вятър и хлопна вратата зад Адъмз, сякаш го отнесе.

— Ужасно се вълнувам, като си помисля, че ще ги видя отново — каза Арлет. — Питам се: как ли ще ни посрещнат?

Савил сложи ръка на рамото й:

— Аз също се питам, във всеки случай щастие е, че ще са при нас. Да седнем — продължи той, — просто се изтощих, тоя човек е непоносим.

Той помисли: „Онова, което ей сега казах, е записано“, и се разсмя.

— Защо се смееш?

— Нищо, нищо, ще ти обясня.

Седнаха един до друг и той облегна рамото си до нейното. Арлет беше облечена в бели шорти и блузка от светлосин лен, загорялата шия и изящната й глава грациозно се подаваха от вдигнатата към тила яка. Тя го гледаше с нежните си очи, блестящата й къдрава черна коса чертаеше черен ореол около гладкото й лице с топъл тен. Беше мила, чудно мила, само понякога драскаше с нокти, когато ревнуваше; притежаваше главното качество на жената — беше нежна и не само повърхностно нежна, а в дълбочина, самата й същност беше доброжелателна. В този миг той вече не мислеше за опасността, за войната, имаше Арлет, връщаха му Фа и Би; започваше нов живот, чувствуваше се лек, сякаш се носеше над земята. Той гледаше Арлет, беше уханна и нежна, приличаше на плод, на цвете, на жребче в ливада, на слънчев лъч сред брези.

— За какво си мислиш? — каза тя.

Той й се усмихна:

— За нищо, за нищо.

Не искаше да й каже, не искаше да говори даже с нея, в този миг искаше сам да се наслаждава на нейния образ, да го остави да се топи като мед в устата му.

— Нали си спомняш — каза тя, — когато дадохме Би на Фа, той ме изпръска; аз бях уморена, измокрена и толкова щастлива; дойдох при тебе, за да хронометрирам, казах ти секундите и даже десетките от секунди, а ти ме подразни за точността ми; започнахме да се смеем и изведнъж почувствувах, че сме толкова близки, толкова близки.

Той сложи ръка зад яката на блузата й, хвана я за шията и доближи главата си до нейната. Човек можеше да полудее от шума, който вдигаха тези машини. Дори през затворени прозорци и врати трясъкът им цепеше главата, той вече просто не можеше да мисли.

— Отлитат — каза Арлет, стана и отиде до прозореца. — Отлитат като ангели — добави тя с лек подигравателен смях. — Не мога да ти кажа колко ми олекна, струваше ми се, че островът е окупиран.

Той отиде при нея, отвори вратата, излезе на терасата. Хеликоптерът набираше височина и се отдалечаваше със своя странен, неграциозен летеж, като рак, като тромаво насекомо, затруднено от тумбестото си тяло. Савил се отправи с бързи крачки към сайванта, отвори вратата.

— Ще ви помоля — каза той, — днес никой от вас да не се приближава до пристанището. — Искам да бъда сам, за да възстановя контакта с тях.

Сузи и Питър го гледаха цяла секунда изненадани, огорчени.

— О’кей — каза Питър сдържано и му подаде лист от бележник, върху който бе надраскал: „Трябва ли да прекъсна жицата на микрофона?“ Савил поклати глава — „не“. Взе ведрото с риба, предназначено за Дейзи, и кимна на Арлет да го последва. Бързо се спусна по червената бетонирана писта, която водеше към пристанището, тръгна по дървеното мостче, за което бе завързана „Кариби“, и видя как двата делфина се въртят един до друг. Сърцето му се разтуптя, той извика: „Фа! Би!“ Те застанаха неподвижно на пет-шест метра и го погледнаха, като последователно обърнаха глави на едната и другата страна, за да го разгледат внимателно с лявото и с дясното око. Гледаха го така почти цяла минута, като се държаха на повърхността с леки удари на опашната перка, без да разменят нито едно свиркане помежду си.

— Фа! Би! Елате насам! — извика Савил, но нищо не се случи, нищо, освен това мълчаливо, недоверчиво разглеждане, без скокове над водата, без радост, без лукаво пръскане. Савил се почувствува особено засегнат от тяхното мълчание. — Аз съм! — извика той. — Па! Не си ли спомняте? Па!

Той взе една риба от ведрото, коленичи на моста и протегна ръка към тях. Нищо не се случи в течение на няколко секунди, те гледаха последователно рибата и Савил, после изведнъж едновременно се врътнаха, сякаш нямаха нужда да се съветват, за да стигнат до съгласие, отдалечиха се и продължиха да обикалят около брега, само когато минаваха пред двойката, й хвърляха същия изпитателен и безразличен поглед.

— Нищо не излезе — каза Савил със свито гърло.

Странно, но в този миг той не се чувствуваше възрастен, върнал се бе към много по-отдавнашно състояние, струваше му се, че е момченце, презирано и отхвърлено, без да знае защо, от другарите си, които обичаше. Към унижението се прибавяше и чувство за несправедливост. Той едва сдържаше сълзите си. Сложи ведрото на мостчето, хвърли в него рибата, която държеше, и се изправи. Арлет докосна ръката му:

— Няма ли да влезеш във водата и да се опиташ да се приближиш до тях?

— Не, не — каза той след миг с безизразен глас. — Би било грешка. Те повече ще се съпротивляват. Засега може да се направи само едно — да ги оставим. Ела, да не стоим тук.

Той се завъртя на петите си и се заизкачва по циментирания наклон. Арлет вървеше до него просълзена. Изведнъж наклонът й се стори стръмен и труден. Той се спря и се обърна тъкмо навреме, за да види как Фа изскочи от водата, опря туловището си на моста и с един удар с глава, точно както футболист отклонява топката от вратата, помете ведрото с риба и го запокити във водата. След това свирна победоносно, гмурна се, показа се отново с една риба между зъбите и я погълна. Би на свой ред се гмурна. Двамата поглъщаха съдържанието на ведрото невероятно бързо и алчно, Савил ги гледаше, смразен от скръб. Чувствуваше се отхвърлен, отлъчен, унизен.

— Те нищо не искаха да вземат от моята ръка — тихо каза той, сякаш се срамуваше.

* * *

— Успяхте ли да овладеете този апарат? — уморено попита Савил.

Питър вдигна глава и го погледна. Беше изненадан от тона му.

— Много лесно. Но не бива да се говори без шифър.

— Бихте ли желали да повикате Адъмз? Кажете му, че първият опит не е обнадеждаващ. Мълчание, враждебност. Те не приемат даже риба от ръката ми.

Лицето на Питър се помрачи.

— Щом кодирам всичко това, ще предам.

— Благодаря. Сузи, искате ли да кажете на Арлет, че няма да дойда на обед. Ще отида да полегна.

Сузи го погледна с ясните си очи.

— Не ви ли е добре?

— Не, не. Само малко съм уморен.

— Искам да ви кажа, че съм потресена.

Тъй като той нищо не отговори, тя добави:

— Мислите ли, че…

Той махна с ръка, обърна се, излезе и тръгна по коридора. Всички помещения на бунгалото имаха по два изхода: един към терасата през стъклена врата, другият — през обикновена врата за коридора. Коридорът, обърнат към страната, откъдето духаше вятърът, нямаше прозорци и се осветяваше само от три реда прозрачни тухли на височина на главата. За пръв път, откакто Савил бе купил къщата, този коридор му се стори зловещ. Той влезе в стаята си, дръпна пердетата и се строполи на леглото. После стана, взе халата си, пак се изтегна и се покри с него. След това хвана колана, издърпа го и го сложи на очите си. Лежеше на лявата си страна, свит надве, с глава към стената, с ръце под брадичката. Не че му беше студено, халатът само му създаваше някакво чувство за закрила. Не можеше нито да заспи, нито да мисли, същата картина минаваше непрекъснато пред очите му с изтощителна монотонност, Фа и Би, на пет метра от него, обръщаха глави ту наляво, ту надясно, за да го разгледат.

Вратата се отвори и гласът на Арлет каза съвсем тихо:

— Не спиш ли?

— Не — каза той след миг.

После се обърна. Коланът, който пазеше очите му от светлината, се плъзна и той видя Арлет права пред леглото, с поднос в ръка.

— Носиш ми да ям — измърмори той и седна на леглото.

Тя постави подноса на коленете му. Той взе един сандвич и започна да дъвче с отсъствуващ поглед. Когато свърши, тя изля съдържанието на бирената кутия в една чаша и му я подаде. Той отпи няколко глътки и й върна чашата.

— Искаш ли още един сандвич?

Той прокара пръсти в косата си и поклати глава. Тя сложи полупразната чаша и сандвича върху масичката до леглото, погледна го: когато се чувствуваше нещастен, той се срамуваше, искаше да бъде сам и си лягаше. Първия път, когато това се случи, й стана неприятно.

— Слушай, мила — й бе казал той, — знаеш ли защо ти е неприятно? Защото реагирам по естествен начин. Ненавиждам англосаксонското позиране: мъжественост на всяка цена. Когато се чувствувам слаб, не се преструвам, че съм силен, свивам се на кълбо и чакам да ми мине.

И наистина винаги му минаваше, за няколко часа си възвръщаше бодростта, жизнерадостта. Тя се наведе и го погали по бузата. Той не реагира, нищо не каза, тъжен, с угаснали очи. Винаги й се струваше, че той преувеличава, че се навива, че не може да е до такава степен потиснат, но може би това беше част от неговата терапия, може би пресилваше своята потиснатост по почти карикатурен начин, за да му мине по-лесно.

— Ще те оставя — каза тя.

Той й се усмихна без радост, легна, обърна се настрана, чу, че вратата се затваря, опипом намери колана на халата и го сложи на очите си и в същия миг образите на Фа и Би изникнаха отново, те не преставаха да навеждат големите си глави надясно, после наляво и хладно го разглеждаха.

Стори му се, че е задрямал само за няколко мига, но като погледна часовника, установи, че е спал два часа. Седна на леглото, халатът му се плъзна. Беше му студено. Отвори стъклената врата, върна се да вземе от масичката до леглото втория сандвич и чашата с бира и се запъти към пристанището. Слънцето веднага напече главата, тила, гърба, прасците му. Почувствува се по-добре, когато стигна моста. Отиде до края, постави чашата на скарата, седна и спусна крака над водата. Слънцето му топлеше гърдите. Той помириса сандвича и това веднага му подействува, сякаш отдавна бе забравил миризмата на хляба и на шунката, отново откри с радост, като след продължителна болест, как устата му се напълни със слюнка. Захапа сандвича и докато дъвчеше залъка, с небцето си усещаше сладостта му, просто не му се искаше да го погълне, мъчеше се да яде бавно, за да продължи усещането, но и в бързината, в лакомията също имаше удоволствие. Когато свърши, изпи остатъка от бирата. Тя беше хладка, но натурална. Той избърса устата и ръцете си с кърпичката и погледна Фа и Би — идиоти! Проклети идиотчета! Разиграват го! Изправи се и изсвири силно на делфински:

— Фа, говори ми!

Фа обърна глава надясно, наляво и каза:

— Кой свири?

— Аз! Па!

Той се приближи.

— Кой те научи толкова добре? Ти не свиреше толкова добре, когато ние заминахме.

— Делфините. Други делфини.

— Къде са те?

— Ще ги видиш. Ще дойдат.

Би се приближи.

— Мъжки или женски?

— Един делфин и една делфинка.

— Аз не ги искам — каза Би.

— Защо?

— Не ги искам.

— Те бяха тук преди тебе.

— Не ги искам.

Савил се обърна към Фа:

— Фа, ти защо не прие риба от моята ръка?

Настъпи мълчание и Фа обърна глава.

— Отговори, Фа!

Настъпи отново мълчание и Би изведнъж каза:

— Ти ни измами!

— Аз?

— Ти остави Ба да ни отвлече.

— Боб ви е отвлякъл без моето знание. Аз не бях съгласен.

— Ба ни каза: той е съгласен.

— Боб ви е казал нещо, което не е.

— Ма беше там, когато Ба ни отвлече: Ма не каза нищо.

— Боб е казал на Ма: Па е съгласен.

След това настъпи продължително мълчание. Би и Фа го гледаха нито приятелски, нито враждебно. Не се приближаваха. Стояха на няколко метра от моста. Вече не отказваха да разговарят, но продължаваха да отказват контакта.

— Е, Би — изсвири Савил, — нищо ли не казваш?

Той се обръщаше отново към нея, защото знаеше, че тя е по-упорита. Тя наклони глава.

— Може би Ба е казал нещо, което не е. Може би ти си казал нещо, което не е. Как да знаем?

— Аз казвам нещо, което е — каза Савил. — Аз ви обичам. Слушай, Би, спомни си: Па отгледа Фа. Па даде Фа на Би.

— Но Па постави преграда между Фа и Би.

Савил я погледна смаяно. Тя го упрекваше за това. Колко упорита е женската злопаметност!

— Моля ти се, Би, то беше само за да науча Фа на английски. После я махнах.

Настъпи мълчание и Би добави:

— Сега аз вече не разговарям. Сега аз плувам.

— Кажи ми една дума на английски.

— Не.

— Защо?

— Аз вече не искам да говоря на езика на хората.

— Аз също — каза Фа изведнъж.

— Защо? — каза Савил, обръщайки се към него.

Фа не отговори.

— Защо, Би?

Би го погледна последователно с дясното, после с лявото око.

— Защо, Би?

Няколко мига изтекоха, после Би отговори. И странно — не отговори със свиркане; без да се безпокои от видимото противоречие, тя отговори на човешки език. Несъмнено желаеше да подчертае, че нарочно, а не защото е забравила, отказва да се изразява на английски. Тя каза с писклив носов и напълно ясен глас:

— Човекът не е добър.

След това му обърна гръб и последвана от Фа, започна да плува в кръг из басейна.

* * *

Савил обърна глава, Арлет стоеше права до него. Той си даде сметка, че тя навярно е била там още от самото начало на разговора с делфините. Гледаше го с упрек.

— Ти не каза, че слизаш на пристанището.

Той й се усмихна и я хвана подръка, тя наведе глава, притисна се до шията му и постоя така няколко секунди, отпусната и нежна.

— Представи си положението — каза той след малко, — вярващият обожава своя бог, за него той е самата добрина, самата истина, самото благородство и изведнъж открива, че неговият бог е низък, лъжлив и жесток. — Той посочи с ръка Фа и Би. — Ето какво им се е случило.

— Все пак — каза Арлет — те се отпуснаха, ти можа да им говориш, има напредък.

Савил поклати глава:

— Отпуснаха се, за да се затворят още повече. Мога да кажа само, че нямам правото да губя надежда. Те са получили страшен шок, травматизирани са до невероятност. Спомни си, „човекът е добър, той е гладък, той има ръце“, накратко човекът е бог, а сега аз не мога да отворя уста, без веднага да ме заподозрат, че лъжа, и трябва да ги убеждавам в искреността си на техния език, който владея само наполовина. При това те могат всеки миг да сложат край на разговора: „Вече не говоря, сега плувам“, знаеш номера на Би, колко пъти ни го е правила и тържествено си отива, и, разбира се, този голям глупак Фа веднага се помъква след нея.

Той млъкна.

— Адъмз се обади — каза Арлет, — иска да знае докъде сме стигнали.

— Предай му, че няма нищо ново. На мен съвсем не ми харесва тази радиовръзка. Всеки може да открие шифъра.

Арлет плъзна пръстите си по ръкава му и го хвана за ръката:

— Маги се събуди. Чака те в кабинета ти, иска да говори с тебе.

— Господи — каза Савил.

Тя седеше много изправена на един стол. Беше разчорлена, с подути очи, с яркочервено лице, със сериозен, напрегнат вид, пълна с „проблеми“. Савил се отпусна в креслото от другата страна на бюрото. Цялото му тяло беше като от олово. Взе молив, притегли лист хартия, погледна в една точка някъде над челото на Маги и каза с безизразен глас:

— Е, Маги?

Сякаш отвори шлюз: върху него с клокочене потече порой от думи и той без съпротива се остави да бъде отнесен, наведе очи, придаде си внимателен вид, опря края на молива върху листа. От години вече не слушаше Маги, ушите му бяха почнали да избират, те пропускаха само фактите, съобщенията, обективната информация и щом бълнуването започнеше, веднага се затваряха. Той начерта един кръг върху листа, а в кръга — квадрат. „Питам се как успяват ушите ми да играят тази роля на филтър, по какво разпознават, че трябва да изключат, какъв е техният метод на избор, как постъпват, за да разберат преди съзнанието ми, че е безполезно да слушат?“ Застави се да обърне внимание на Маги, потопи се в потока от думи, както се спуска трал на дъното на морето, за да извлече образци: „Той ме записа на свое име, горкичкият ми, колко ли трябва да е бил щастлив, че ми дава името си, макар само за една нощ“. Ясно, образецът е показателен — гласът ръководи ушите ми, Маги няма един глас, а два, ясният и отчетлив глас на секретарка, която работи на високо професионално равнище, и гласът на бълнуването, извисен, писклив, изкуствен като гласа на малкото момиче, което в пубертета си е въобразявало съвкупление с всички мъже от своето обкръжение и не е скъсало с този навик. Той вдигна глава и погледна Маги: „Очевидно на нея й е все едно дали я слушам или не. Тя няма истинска нужда от събеседник, тя не говори на мене, а пред мене, тя има нужда не от определено присъствие, а от присъствие въобще, за да разказва, а ако има нужда да разказва, това е, за да придаде плът на онова, което казва, за да повярва окончателно в него.“

— … да изтъкна вашата отговорност…

— Моля? — каза Савил, като се сепна. — Моята отговорност ли? Каква отговорност?

— Ето, виждате ли? — каза Маги с ясния си и отчетлив глас на секретарка. — Вие не ме слушахте. Впрочем това нищо не изменя. Вие никога не ме слушате. Винаги имам неприятното чувство, че говоря в празно пространство.

— Моля да ме извините — смутено каза Савил, — малко съм уморен.

Маги го погледна и усети как я залива вълна от нежност. „Вярно че изглежда уморен, освен това е просто чудесен с тоя израз на малко момче, хванато на местопрестъплението, разбира се, Арлет съвсем не е типът жена, каквато му е нужна, прекалено е чувствена, недостатъчно нежна, тя прекалено събужда горилското начало у него, дивия човек, винаги готов да се нахвърли върху тебе в полово изстъпление. Изпитвам ужас от тази латинска похотливост. Спомням си първата година, той ми създаваше ужасни кошмари, всяка нощ го виждах как се появява в някой ъгъл на стаята ми — гол, космат, възбуден, върви към мен, пронизва ме с тъмния си поглед, а аз се разтопявам от ужас, кафявите му ръце смъкват нощницата ми, гърдите ми изскачат голи, той ме смачква под тежестта си, изпитвам такъв страх, че даже не се съпротивлявам.“

— Вие говорехте за моята отговорност — каза Савил.

Настъпи мълчание. Той вдигна глава — Маги го гледаше задъхана, с блуждаещи очи, пот блестеше по челото й.

— Вие не можете да отречете — каза тя с писклив глас, — че направихте невъзможното, за да ме разделите от моя годеник, о, аз не ви осъждам, бих казала даже, че много добре разбирам елементарните чувства, на които сте се подчинили.

Шумът от думи се отдалечи, прескочи някакъв праг, стана слаб и неясен. Савил прибави един квадрат в най-малкия кръг и старателно го запълни с черни черти. „Бедното момиче, невротично стесняване на полето на съзнанието, безкрайно и безспирно предъвкване, невъзможност да мисли за каквото и да било друго. А до 13 януари остават само пет дена, само пет дена до историческия поврат на века, милиони, стотици милиони хора може би ще умрат, планетата ще бъде изправена пред война или може би унищожена, но за Маги нищо от това не е реално, тя е затворена в кожата си, зазидана в своята идея фикс, измъчвана от своя пол.“

На вратата леко се почука, Арлет надзърна в кабинета. Изглеждаше загрижена.

— Искаш ли да дойдеш, мили, Дейзи и Джим се върнаха и нещо съвсем не върви с Фа и Би.

* * *

Савил погледна часовника си. Шест часът. Един час до падането на нощта. Наглед пристанището беше спокойно. Дейзи и Джим се бяха прислонили до туловището на „Кариби“, а Фа и Би се бяха оттеглили в другата част на басейна. Неподвижни, двете двойки се гледаха. От време на време една от самките издаваше остро свиркане, на което другата отговаряше като ехо.

Савил се обърна към Арлет:

— Ти тук ли беше, когато Дейзи и Джим влязоха?

— Да. Би изведнъж се нахвърли върху Дейзи и я ухапа. Дейзи не се остави и също я ухапа. Джим прекъсна боя между дамите, цапна няколко пъти Би с опашката си, но без да я хапе. Би се отдръпна.

— А Фа?

— Фа не мръдна. Той си остана в ъгъла и когато Би се върна, я упрекна за държането й.

— А после?

— Размяна на женски свиркания. Всяка обвинява другата, че е окупирала територията й, външно, това е кавга за територия. Фактически само Дейзи е привързана към басейна или по-точно към „Кариби“. Фа и Би току-що пристигнаха, те още не се чувствуват у дома си. А Джим, като „див делфин“, и без това има чувството, че е нашественик. Главният проблем е Би. Упрекът, който тя отправя към Дейзи, че е нахлула в територията й, е чисто лицемерие. Тя просто е против Дейзи.

— Тънко тълкуване на женско поведение, мисис Савил — каза Савил с усмивка.

Той погледна двете двойки, застанали неподвижно, лице срещу лице, всяка в своя ъгъл. Свирканията бяха престанали. Той продължи:

— В краен случай бихме могли да ги оставим така, но, според мен, би било неразумно. Докато се карат само жените, няма особена опасност. Но ако самците се намесят, кой знае какво може да се случи. Двамата са почти еднакви на ръст и тегло, просто можеш да ги сбъркаш и един от двамата би могъл наистина да убие другия.

— Какво ще направиш?

— Ще им предложа компромис.

Той отиде до края на дървения мост и свирна.

— Фа! Би! Слушайте!

Настъпи мълчание и Фа каза:

— Аз слушам.

— През деня — добави Савил — вие оставате в басейна, през нощта оставяте басейна на другите двама.

Последва размяна на едва доловими свиркания между Фа и Би, после Фа се приближи няколко метра към Савил и каза:

— А ние през нощта къде отиваме?

— Аз ви показвам пещера недалеч оттук.

Фа се върна при Би и отново последваха свиркания между двамата. Савил нададе ухо, но звуците бяха толкова тихи, че той нищо не успя да долови.

Фа се отдели от двойката.

— Фа и Би приемат.

Той добави, сякаш искаше да е сигурен, че не ще бъде излъган относно условията:

— През деня басейнът е наш. През нощта — техен.

— Да.

— Ти ни отвеждаш и ти идваш да ни доведеш?

— Да.

— Ти ни донасяш риба?

— Да.

Фа се върна обратно и погледна Би.

— Добре — каза Би, — да тръгваме.

Сега, когато беше приела предложеното разрешение, тя изглежда бързаше да премине към изпълнението му.

— Отивам да взема една малка лодка — каза Савил — и ще ви отведа.

Той се заизкачва по циментовия наклон, вървеше бързо и Арлет трудно го следваше.

— Не се ли страхуваш да оставиш Фа и Би свободни в открито море?

Той поклати глава.

— Съвсем не. Ти забеляза ли реакцията на Фа: „А ние през нощта къде отиваме?“ Имаше тревога в този въпрос. Те вече не обичат човека, но още не могат без него.

— Да — каза Арлет, — мисля, че си прав. На мене ми направи много силно впечатление въпросът на Фа: „Ти ни донасяш риба?“ Това е изненадващо. Съгласна съм, че Фа, който е роден в плен, не е имал възможност да се научи да лови риба, но Би?

Савил блъсна вратата на сайванта.

— Питър — каза той, — можем ли да използуваме малката гумена лодка?

— Дълго ли?

— За цял час.

— Един час ще издържи. Но ще можете ли после да я качите дотук? Доста е спаднала. Мисля, че една от клапите изпуска. Или някой шев.

— Ясно.

Савил се обърна към Арлет:

— Ще ме почакаш ли? Трябва да кажа няколко думи на Маги.

Той ги остави и отиде в кабинета си. Маги седеше неподвижно, с ръце на коленете. Вратата изскърца, тя обърна глава и погледна Савил. Очите й имаха странно изражение на самотност.

— Маги — каза Савил забързано, без да влиза в стаята, — аз се извинявам, но в този момент нямам време да разговарям повече с вас. Ще ви кажа само какво реших, докато ви слушах: утре сутрин ще заминете за Денвър при вашата леля, за да си починете няколко дена.

— Имам много работа — каза Маги.

— Толкова по-зле за работата.

— Все същото — добави тя кисело. — Вие не си давате сметка, но без мене сте загубен.

— Толкова по-зле за мене. Вие имате нужда от почивка — и добави твърдо: — Значи решено.

Тя наведе очи и каза покорно:

— О’кей. В края на краищата тук вие командувате.

Измина секунда, тя се изправи, вдигна очи и без да поглежда Савил, каза с остър писклив глас:

— Фактически вие сте като камилска птица. Освобождавате се от проблемите, като се отказвате да ги видите. Откакто ви познавам, вие винаги така постъпвате, слагате ме в килера и обръщате гръб на щастието си.

Вратата се хлопна, той си бе отишъл. Маги сложи ръце на слепоочията си и от очите й бликнаха сълзи.

— Той не ме слуша — каза тя високо с конвулсивно хълцане. — Той никога не ме е слушал!

* * *

Савил прибра дясното гребло и върна лодката с кратки удари с лявото гребло. Носът на малката надуваема лодка избягна моста, десният борд спря до брега и Арлет скочи на земята. Той не искаше да привлече вниманието на кораба от охраната с моторчето и бе отвел с гребане Фа и Би до пещерата: най-малко половин час отиване и половин час връщане. Двамата изтеглиха лодката от водата, занесоха я на няколко метра от циментовата писта, върнаха се и седнаха на дъските на моста. Здрачаваше се. Денят си отиваше, но все още беше топло.

— Смяташ ли да кажеш на Адъмз къде са?

— Не.

— Защо?

— Твърдо съм решил да му казвам колкото се може по-малко.

— А на Питър?

— Ако положението се влоши, по-добре е той да не знае нищо. Разбира се, това се отнася и до Сузи. Маги не влиза в сметката, утре ще я пратя в Денвър. Странно, но почти се чувствувам виновен спрямо нея. А наистина няма за какво да се упрекна. Освен — добави той с кратък смях — за изключителното си търпение.

Дейзи величествено приближи между две вълни, главата й изплува над водата и тя устреми към Савил сърдечните си очи. Джим я следваше на два метра. Очевидно той започваше да става по-смел.

— Каква е тази делфинка? — каза Дейзи. — Какво прави тя тука?

— Тя е моя от дълго време, тя замина, после се върна. Делфинът също.

— Тя е лоша. Савил поклати глава.

— Тя ревнува.

Дейзи помисли върху отговора и каза:

— Но аз имам делфин, аз имам Джим.

И тъй като Савил сви рамене, без да отговори, Дейзи добави:

— Тя ми каза, че говори езика на хората. Вярно ли е?

Арлет се разсмя.

— Виж я ти тая снобка Би!

— Па, вярно ли е? — повтори Дейзи. — Вярно ли е това, което тя каза?

— Вярно е.

— Но аз не съм глупава.

— Не, Дейзи, ти не си глупава.

— Тази вечер искам да науча езика на хората. Тази вечер, Па.

Савил се разсмя.

— За да научиш, трябва утре, и утре, и утре. А тази вечер аз съм уморен.

— Не искаш ли да свиркаш?

— Не. Уморен съм.

— Но вечер ти свиркаш с мене.

— Тази вечер съм уморен.

Настъпи мълчание, после тя каза:

— Ти ще отидеш в твоята къща?

— Да.

— Вече!

— Да.

Дейзи изплува наполовина над водата и сложи огромната си глава върху моста, между Арлет и Савил. Те започнаха да я галят. Милувките им бяха грубовати, но те избягваха да докосват дихателния й отвор.

— Обичам те, Па — каза Дейзи и затвори очи.

— Аз също.

— Обичам те, Ма — каза Дейзи с въздишка.

— Аз също те обичам, Дейзи — каза Арлет.

От четири месеца всяка вечер Дейзи правеше същите изявления и всяка вечер Арлет се чувствуваше развълнувана. Беше все същото вълнение — леко свиване на гърлото, внезапно разнежване, сладостна тъга и, кой знае защо, някакъв неясен страх от смъртта. За Арлет беше необяснимо защо в този момент изпитваше такава жалост към Дейзи. У Дейзи нямаше нищо патетично. Тя беше млада, силна, пращеше от здраве. Арлет изправи рамене, сякаш тежестта на света ги смазваше. Каква планета, какви хора и каква кал! Бог знае защо тези животни толкова ни обичат. При това у нас няма нищо, което заслужава обич. „Не, не, си каза тя веднага, не би трябвало да казвам това. Аз правя като Фа и Би. Слагам цялото човечество в същия кюп.“

Страшен грохот разтърси въздуха, изглеждаше, че иде иззад къщата, те вдигнаха глави и в същия миг се появи един хеликоптер, прелетя на петдесетина метра над малкото пристанище, чу се бавно и силно тракане на картечница. Савил сграбчи Арлет през кръста и я повали под себе си на моста. Но не по тях стреляха. Той ясно видя как трасиращите куршуми отскачаха от морето и обграждаха хеликоптера с дълги огнени пунктировки, машината набра височина, смени посоката и изчезна в здрача.

— Ела — каза Савил, — ще искаме обяснения.

Тичешком изкачиха пистата. Завариха Питър с молив в ръка — декодираше. Когато свърши, откъсна лист от бележника си и го подаде на Савил.

Б. вече в течение. Опасност тази нощ. Моля приемете охрана на острова.

Савил взе молива от ръцете на Питър и написа:

Вие се издадохте, като стреляхте.

Питър кодира, предаде, получи отговор, декодира го и го връчи на Савил.

Предупредително стреляне необходимо. Б. можеше да пусне бомба върху пристанището. Подновявам моето предложение.

Савил написа:

Не. Сам ще осигуря охрана.

Питър кодира, предаде и стана.

— Бях в сайванта. Наистина помислих, че стрелят по вас.

— Аз също — каза Сузи.

Савил не отговори. Той надраска на гърба на последното съобщение: „Прекъснете микрофона на Ал“, и подаде листчето на Питър. Момъкът кимна и изчезна. Савил се обърна към двете жени:

— Никой да не телефонира и да не пали лампите. Къде е Маги?

— В стаята си — каза Сузи.

— Засега да стои там. Ще хапнем нещо студено на терасата и всички ще легнем на покрива. Донесете одеяла, бетонът не е мек.

— Ще отида да приготвя сандвичите, докато не се е съвсем стъмнило — каза Сузи.

Щом остана сам с Арлет, Савил я хвана подръка и тръгна по циментовата писта, която водеше за пристанището. Арлет каза полугласно:

— Не би ли трябвало Питър да пази пристанището?

— Би трябвало, но не смея. Онези хора са специалисти. Способни са да открият Питър и да го убият, преди той да успее да ги види.

— Мислиш ли, че биха го убили? — глухо каза Арлет.

Савил я погледна.

— Те убиха Боб. Защо не и Питър? Защо не и нас? Един човешки живот не е нищо за тези хора. Един, два, сто. Те ще направят всичко, за да накарат Фа и Би да мълчат. И нас заедно с тях. Преди 13 януари.

— Преди 13 януари ли? — повтори Арлет с разширени от ужас очи.

— Ултиматумът изтича на тринадесети. Когато войната бъде обявена, истината вече няма да има значение. Следователно остават ни пет дена, за да накараме Фа и Би да проговорят.

— Ти говориш, сякаш предварително знаеш какво ще кажат.

Савил я погледна.

— Не знам. Но предполагам — и добави: — И ти също.

— И аз — каза Арлет с усилие.

Тръпка премина по гръбначния й стълб, косата й настръхна, пот потече по гърба й и в същото време тя почувствува, че ръцете й се вкочаняват. Опита се да ги разтрие една о друга и забеляза, че треперят. Скри ги зад гърба си, изправи се и каза сподавено:

— Смяташ ли наистина, че е добре да останем на покрива?

— Мисля, че да. Като приберем стълбата, не могат да ни изненадат. Бетоненият перваз ще ни пази, ако стрелят отдолу. А за нас, ако се наложи да стреляме, това е изгодно положение.

— О’кей, капитан Савил — каза Арлет с усмивка.

Но се чувствуваше без сили. Краката й се подкосяваха, виеше й се свят. Савил я погледна внимателно, прегърна я за раменете и я притисна. Тя се отпусна, скри глава в рамото му и тихо каза:

— О, Хенри, Хенри…

— Ела — каза той, — да се приготвим. Да не се оставяме страхът да ни парализира.

Малко по-късно всички седяха около масата на терасата и мълчаливо се хранеха при светлината на здрача. Маги беше съсипана. Питър и Сузи не зададоха никакъв въпрос. Те се затваряха в мълчание, което означаваше: „Щом вече не се ползуваме с доверието ви и нямаме даже правото да виждаме Фа и Би, не ни казвайте нищо, не настояваме да узнаем каквото и да било.“ Савил едва различаваше лицата им като бели петна във вечерната сивота. Гледаше ги с нежност: Сузи и Питър; колко много означаваха те за него. Чувствуваше се виновен пред тях не за това, че мълчи, а защото ги въвлича в опасност, тях, които едва започваха да живеят. Помисли: „А Майкъл, Майкъл в затвора. Парадоксално, но той може би единствен от нас ще оживее.“

— Питър — каза той полугласно, — какви оръжия са ни дали?

— Един автомат, една лека картечница, четири винтовки и гранати.

— Кой умее да стреля?

Питър, Сузи и Арлет вдигнаха ръце.

— Сузи, бихте ли могли да си служите с пушка?

— Стреляла съм с пушка с оптически мерник по мишени.

— Аз също — каза Арлет.

— Принципът е същият. Питър, картечницата или автомата?

— Все едно.

— Е, добре, да речем, който е на пост, ще вземе картечницата. Прожекторът работи ли?

— Да.

— Може да ни дотрябва. Облечете се в тъмни дрехи. Вземете одеяла, по две за всеки, електрически фенерчета, нещо за пиене, бинокъла, шлифери и, разбира се, радиопредавателя.

Настъпи мълчание.

— Кога ще се настаним? — попита Питър след малко.

— Когато се стъмни.

* * *

Савил усети, че го разтърсват. Отвори очи, но не видя нищо. Нощта беше тъмна, гласът на Питър каза на ухото му:

— Часът е четири, ваш ред е, всичко е спокойно. — След кратко мълчание тихият, едва доловим глас на Питър продължи: — Ако сте наистина буден, аз ще легна да спя. Колко трудно е да държи човек очите си отворени в тъмното. Дайте ми автомата, картечницата е на позиция пред надуваемия дюшек.

— Заведете ме — каза Савил. — Боя се, че не ще мога да се ориентирам.

Той опипа около себе си, хвана автомата, протегна лявата си ръка по посоката, от която ушите му бяха дочули гласа на помощника му, но не го намери. Вдигна ръка и докосна рамото на Питър. Спусна я и улови дланта му. Почувствува, че Питър го дърпа, преброи шест стъпки, преди десният му крак да стигне до надуваемия дюшек, Питър го пусна, Савил усети дъха му на бузата си:

— Картечницата е облегната върху циментовия перваз, внимавайте, предпазителят е махнат, прожекторът е от лявата ви страна, на около един метър, като протегнете ръка, ще го стигнете.

Савил пусна ръката на Питър и се олюля. Питър продължаваше да обяснява тихо и сякаш само този слаб шепот свързваше Савил със света. Струваше му се, че всичко е недействително, че не той, а някой друг изживява този момент.

— След няколко минути — каза Питър, — ще ви се стори, че виждате тъмносивия силует на „Кариби“, но това е чиста илюзия. Бързо разбрах. Сигурен ли сте, че сте напълно буден?

Савил се изтегна по корем на надуваемия дюшек:

— Идете да спите, Пит, всичко е наред.

Той чу стъпките на Питър, които се отдалечаваха, после слабо шумолене на одеяла и това беше всичко. Тишината го захлупи и изведнъж мракът му се стори по-тъмен. Нямаше никакъв вятър, морето беше толкова спокойно, че не се чуваше даже плискане на вълни във вълнолома на пристанището. Времето беше меко. Осми януари. Той беше залегнал неподвижно в нощта, с панталон от каша и пуловер, във въздуха едва се усещаше влага, по-скоро влажна хладина, но циментът на покрива продължаваше да излъчва набраната през деня топлина, носеше се дъх на йод, на сол и сухата нечовешка и мъртва миризма на скалите. Вчера прекара една от обикновените нощи в живота си, ако живее до осемдесет години, остават… остават му девет хиляди двадесет и пет дена и също толкова нощи. Малко, общо взето, даже при най-оптимистична прогноза, но сега вече не става дума за това. Всичко беше ясно от мига, в който разбра какъв огромен риск е поел Голдстайн, за да дойде като посредник, и още същия миг реши да каже „да“, а тази вечер, след прелитането на хеликоптера, пратен от Б., той бе минал без преход от един обикновен ден на живота си към нощ, която може би щеше да е последна. „Е, в края на краищата това не ми прави чак толкова силно впечатление, важното не е да живееш на всяка цена, а да знаеш защо умираш, ако бъда убит тази нощ, кой ще каже дали животът ми е бил успех или провал, къде е доказателството? Какъв е критерият? Славата? Но славата възнаграждава не много очарователни естрадни певци, артисти без талант, бездарни политици, лъжеучени, разбира се, аз мога да кажа, че поне съм направил нещо, пръв научих животни да говорят, но предполагам, че Прометей също се е радвал, че е дал огъня на хората, преди да знае какво ще правят с него, човекът животно в «Буря» казва на Просперо: «Ти ме научи да говоря и цялата полза, която имам от това, е, че умея да богохулствувам». Спомням си какво впечатление ми направи, когато прочетох това изречение, то изскочи от текста с ужасяваща сила, съдбата на цялото човечество беше в нея, човекът покварява всичко, замърсява всичко, превръща най-доброто в най-лошо, меда в злъч, хляба в пепел, аз също мога да кажа: «Господи, аз научих животните да говорят и цялата полза, която човечеството извлече от това, е, че получи ново оръжие за своето унищожение».“ Савил държеше дясната си ръка върху приклада на оръжието, дулото се опираше върху перваза на покрива, но ако чуеше обезпокояващ шум, в какво би се прицелил, по какво би стрелял? Разбира се, можеше да запали прожектора, но тогава щеше да се издаде, да стане мишена. Каква нелепост — без светлина той не можеше нищо да направи, ако запали, ще бъде убит. Нощта бе необикновено тъмна, без никакво светло отражение, без никаква светла зона, без преход от катраненочерното към тъмносиво. Ето какъв е светът, когато сто и осемдесет милиона американци спят — черен, пуст, безформен, истински първообраз на планетата след една атомна война, когато от нея ще изчезне буйният човешки живот. Беше почти невъобразимо — планетата Земя без човечество, без нито един човек, за да си спомня великолепните неща, които хората са направили, или религиите, в които са вярвали, или кланетата, които са извършили, нито дори клането, което се готвеше сега; без история, тъй като вече нямаше да има никакъв историк. Каква ужасна мисъл за християнин: бог създава човека, а човекът се самоунищожава и лишава бога от неговото творение. А за невярващия — непоправимо прахосване на земните надежди на човека. Индивидуалната смърт по същество не е нищо, във всеки случай може да се приеме, както я приема виетнамецът, когато защищава своята земя и своето достойнство, или даже както морският пехотинец без идеали — просто като професионален риск (и по този начин показва колко жалко мнение има за собствения си живот). Но пълното унищожаване на вида, след което не ще остане нищо, нито творчество, нито потомство, това е непоносима мисъл, отрицание от такъв мащаб, че не може да се побере в човешко съзнание. А точно това ни застрашава и никой не го вярва, даже онези, които ни тласкат към война. Те са неспособни да си представят собствения си край, за тях смъртта е хорската смърт. Савил прикри лявата си ръка под перваза и с дясната ръка запали за миг електрическото фенерче. Светлината го заслепи до болка, той премигна, после погледна циферблата на часовника си — пет часът, вече няма да дойдат.

Навярно беше задрямал за няколко секунди, а може би за няколко минути. Сепна се — бе чул звук, който приличаше на плискане на малка вълна, срещнала препятствие; може да беше вятърът или просто Дейзи и Джим в пристанището, сънят на делфините винаги е неспокоен, те непрестанно плуват, даже когато са заспали или полузаспали, освен това непрекъснато се движат и вертикално, тъй като на равни интервали се издигат на повърхността, за да поемат въздух. Савил се ослуша, но беше почти невъзможно без помощта на зрението да определи откъде иде шумът: чу само дишането на спящите до него върху покрива. Даде си сметка, че от самото начало го беше чувал, но съзнанието му веднага го бе отхвърлило, като шум без значение в момента, звук, от който трябва да се абстрахира. А сега, когато се ослушваше напрегнато, глухата неритмична какофония на тяхното дишане нахлуваше в ушите му, въпреки желанието му, силно и раздразнително, като паразитните шумове, които заглушават радиопредаванията. Отново дочу едва доловимо плискане на вълна. Но дали то идваше от пристанището или от друга точка на това късче суша сред морето. И най-слабата вълна, щом достигне до най-малката дупка в скала, може да произведе необикновен екот. Савил се присегна наляво, натъкна се на прожектора и го заопипва, докато намери ключа: „Но ако те не са в пристанището, а зад гърба ми, зад къщата, едно-единствено святкане е достатъчно, за да разберат къде съм. Ще ме видят, без аз да ги видя, и тогава една граната стига…“ От напрежение нервите му трептяха, пот се стичаше по дланите му и в същото време той се чувствуваше спокоен, хладнокръвен. Държеше показалеца на лявата си ръка върху ключа, ослушваше се, вече не го смущаваше дишането на спящите, а по-близък, по-силен и по-ритмичен шум — биенето на собственото му сърце, чиито глухи удари разтърсваха ребрата му, отекваха чак в слепоочията, и изведнъж, без преход, за няколко секунди тъмнината просветна и този път, без никаква илюзия, той различи силуета на „Кариби“, чиято тъмносива мачта се открояваше в мрака, отчетливо чу едно след друго две доста силни плискания на вълни. Откъде идваха? Зад него? От моста? Зад „Кариби“? Пръстът му натежа върху ключа, но той още не се решаваше да светне.

В пристанището блеснаха един след друг два огромни снопа ослепителна светлина, придружени от две толкова силни експлозии, че Савил почувствува как къщата потрепера под него, усети доста рязък удар в лявата ръка и това бе всичко. Той запали прожектора — „Кариби“ бе изчезнала. Чу гласове зад себе си и без да се обръща, извика:

— Не ставайте! Допълзете до перваза!

И започна да стреля на дълги откоси точно над края на моста.

— Къде стреляте? — изрева Питър на ухото му.

Без да изпуска спусъка, той извика:

— В канала! Те могат да се изтеглят само оттам! — Между два откоса чу отдясно острите чести и трещящи първи изстрели на винтовки М-16. Денят настъпваше невероятно бързо. Савил различи Арлет от дясната си страна, Маги — от лявата.

— Маги, бъдете готова да загасите прожектора!

В този миг затрака тежка картечница, първите трасиращи куршуми удариха във водата доста далеч, при изхода на тесния канал, и започнаха да се изкачват по него в зигзаг чак до входа — Адъмз влизаше в действие.

— Не му ли пречим с нашия прожектор? — извика Питър.

Савил престана да натиска с пръст:

— Не, не мисля, но му се обадете.

Той направи знак на Сузи и тя престана да стреля — беше безполезно. Тежката картечница кълцаше на ситно канала, огнените пунктировки методично чертаеха диагонали отпред назад и отзад напред, но беше ли наистина ефикасно? На каква дълбочина куршумите губеха ударната си сила? Той почувствува болка в лявата ръка, от нея течеше кръв, тя беше подута, болеше го.

— Ранен ли си? — попита Арлет.

— Не — каза той, огледа наоколо си, протегна ръка и взе от земята някаква отломка. — Няма нищо — каза той иронично, — парче от бедната „Кариби“.

Питър извика зад него:

— Адъмз казва да изгасим и да отида да видя. Какво да правя?

— Отидете, отидете — уморено каза Савил.

Във всеки случай опасността беше минала. „Да види? Какво имаше да се гледа?“ Никой не продума, докато Питър не се върна. Мъглата се вдигаше с настъпването на деня, тъмнината сякаш се пръскаше на валма. След малко черният силует на Питър отново се появи на циментовата писта. Вървеше бавно. Когато стигна на терасата, вдигна глава и погледна отдолу към Савил. В здрача лицето му изглеждаше бледо и измъчено. Той каза:

— Фа и Би… и двамата.

— Какво?

— Разкъсани на парчета.

Арлет се изправи.

— Но това не са…

Савил стисна китката й и тя млъкна.

— Предайте на Адъмз — каза Савил.