Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Un animal doué de raison, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Робер Мерл

Заглавие: Животно надарено с разум

Преводач: Славчо Рибарски

Език, от който е преведено: Френски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: френска (не е указано)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 24.IX.1970

Редактор: Ерма Гечева

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Асен Старейшински

Технически редактор: Георги Русафов

Художник: Димитър Бакалов

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1393

История

  1. — Добавяне

IX

В чужбина реакциите, последвали пресконференцията от 20 февруари, не бяха неочаквани: учтиви в социалистическия лагер, въодушевени в приятелските държави, възторжени и тревожни в страните от Третия свят. В последните, чието безпокойство от ескалацията във Виетнам нарастваше всеки ден, отговорните лица си задаваха полугласно следните въпроси: докъде ще стигнат Съединените щати по пътя на индустриалното развитие, на научните чудеса и на световната експанзия? Няма ли сега да се главозамаят от своето могъщество и щом някоя малка страна им окаже съпротива, да изпратят делфините да минират нейните пристанища и да потопят флотата й?

В Англия А. К. Кресънт, представител на Ч. в парламента, запита министър-председателя по какъв начин Великобритания, класическа морска страна, бе допуснала до такава степен да изостане в научните изследвания върху делфините. А. К. Кресънт бе считан от собствената му партия за ексцентричен и налудничав свободен стрелец, но въпреки това агресивните му, крайни и винаги резки изказвания бяха изслушвани с голямо внимание. Министър-председателят отговори, че разбира се, „в тая страна“ има превъзходни делфинолози, но че Великобритания няма възможност да изразходва стотици милиони лири стерлинги само за делфинологията и че освен това тя не разполага край бреговете си с топло море, за да отглежда делфини. А. К. Кресънт запита дали министър-председателят е до такава степен несведущ по морските въпроси, та да не знае, че съществуват делфини и в студените води. Министър-председателят отговори, че Фа и Би са tursiops truncatus и че, доколкото му е известно, tursiops truncatus живее в топли води. А. К. Кресънт заяви, че по негово мнение температурата на водата няма нищо общо с въпроса (was completely immaterial). Ако съди за това по личен опит, той не вижда защо студената вода е пречка за ограмотяването. (Смях.) Той запита министър-председателя за какво служат огромните суми, изразходвани всяка година от кралската флота, щом като скъп британски самолетоносач може да бъде потопен за няколко минути от неприятелски делфин, който не може да бъде открит от никакъв сонар. („Hear! Hear!“[1]) Министър-председателят заяви, че страховете на уважаемия депутат не са основателни, като се има предвид, че до този момент само американските делфини са оперативни. Тогава почитаемият представител на Ч. пожела да узнае дали министър-председателят може да даде уверения, че народен Китай и СССР никога не ще разполагат с оперативни делфини. Министър-председателят каза, че той не може да даде такива уверения, но че в случай на нужда флотата на Великобритания би могла да се ползува от защитата на американските делфини към НАТО. А. К. Кресънт пое дълбоко дъх и очите му светнаха. Той беше докарал министър-председателя там, където желаеше.

„С други думи, заяви той, ние искаме Съединените щати да ни позволят да оцелеем и те ни позволяват това! Ние искаме от тях да спасят лирата и те я спасяват! Ние нямаме делфини, няма значение, те ще ни заемат своите! Както Дизраели казваше за Ирландия по отношение на нас, сега ние сме по отношение на Съединените щати в положение, на «величествени просяци». (Протести.) Ние вече нямаме икономика, нямаме независима монета, нито външна политика. (Викове «Голист! Голист!») Ако да бъдеш голист, значи да обичаш Великобритания, тогава, да, аз съм голист. (Смях.) Как бих могъл да скрия това? Аз съм дълбоко потресен от понижаването на нашия престиж в света, от безусловното ни обвързване със Съединените щати. Фактите са налице и би било лицемерно да им обръщаме гръб: ние постепенно се превръщаме в колония на нашата бивша колония!“ (Викове: „Shame! Shame!“[2])

Във Франция депутатът Мариюс Силвен, един от най-блестящите оратори на опозицията, се обърна към председателя със следните думи:

„Вие отдадохте заслужена почит на американската наука, която току-що извърши «великолепен скок напред», като научи делфините да говорят. Това е добре, господин министър-председател, но това още не е достатъчно. Аз ви предлагам да отидете малко по-далеч в своите разсъждения. Франция не притежава говорещи делфини. Съединените щати притежават. Мислите ли, че бе уместно да се оттеглим от НАТО през 1969 година, в исторически момент, когато всяка бойна флота ще има нужда да бъде защищавана и осведомявана от тези необходими помощници! (Ръкопляскания откъм банките на Федерацията и на Демократическия център). С една дума, аз приканвам правителството да погледне действителността в лицето и да изостави мечтите, за величие, вдъхновявани от най-тесен национализъм. (Протести от Ю. Н. Р.) Отворете си очите, господа. Икономически, финансово, военно Франция е малка страна, която не може fare da se![3] (Остри протести на Ю. Н. Р., на Независимите и на някои от комунистите.) Отричате ли? (Викове: «Да! Да!») Е добре, в такъв случай, аз казвам, че Франция трябва да избере: или ще приеме да се върне в НАТО (протести на Ю. Н. Р. и на комунистите), и в такъв случай нейните кораби ще получат от Съединените щати този щит от делфини, без който днес всяка бойна флота се превръща в куп железария (протести); или Франция ще обучи свои собствени делфини. (Викове: «Да! Да! Защо не?») Вие казвате: «Защо не?» И аз казвам същото. (Иронични викове на Ю. Н. Р.: «Тогава гласувайте с нас!»)

Аз също казвам: «защо не?» Но аз няма да гласувам с вас и ще ви кажа защо. Но преди това ви приканвам да поразсъдим върху някои факти и някои цифри. Съединените щати имат 150 делфинолози. Япония — осемдесет. Англия и Федералната германска република — по петнадесетина. А знаете ли, господа, колко делфинолога има Франция? Двама! (Възгласи и протести.) Повтаря: двама! Господа от мнозинството, които сте на власт от 1958 година, какво направихте от тази дата за делфинологията? Ще отговоря вместо вас: Нищо! Абсолютно нищо! (Аплодисменти и протести.) Организирахте ли делфиноложки научни изследвания? Не. Заловихте ли делфини в Средиземно море, за да ги изучавате? Не. Създадохте ли поне басейн, за да приемете в бъдеще делфини? Съвсем не. Един от двамата френски делфинолози ви поиска късче от един остров срещу Марсилия, за да настани там делфини: дадохте ли му го? Не. И знаете ли, господин министър-председател, къде отива този делфинолог, за да изучава делфините? Аз ще ви кажа: в Съединените щати“ (Смях, аплодисменти и протести.)

Но Министерството на военноморските сили и държавният департамент на САЩ трескаво очакваха как ще реагира СССР на пресконференцията от 20 февруари. Отзиви се появиха на два пъти, и то след доста време или поне така се стори на нетърпеливите наблюдатели. На 23 февруари, т.е. три дена след пресконференцията, правителството на СССР вежливо поздрави правителството на САЩ, американските учени и американския народ с „внушителния напредък“, който бяха постигнали в зоологията.

На 2 март в „Правда“ излезе редакционна статия, която се връщаше на проблема за делфините. Тя бе написана с грижливо отмерени думи. „Съветските учени, казваше авторът на статията, изучават делфините от редица години и са достигнали до «внушителни резултати».“ Авторът на статията изразяваше възхищение от постиженията на делфините на проф. Савил, но той нямал впечатление, че съветската делфинология бележи някакво закъснение в сравнение с делфинологията на Новия свят. „Вярно е, добавяше той, че сравнението не е лесно, тъй като делфиноложката програма на Съветския съюз се отличава както по целите, така и по методите си от американската делфиноложка програма. Противно на американците, които, жертви на индивидуалистичния начин на мислене, развит от капиталистическата struggle for life[4], са концентрирали своите усилия върху един или два делфина, и са успели да постигнат с тях чудеса, нашите учени се стремят да преминат направо към масовото развитие на делфините. До известна степен те са успели в това отношение, като са изработили опростена система на общуване, благодарение на която им се подчиняват стотина делфини в Черно море. Тези делфини вече се използуват за риболов и резултатите са напълно удовлетворителни.“

— Дявол да го вземе — каза Лоримър, когато Адъмз му донесе превода на тази статия, — и сега не знаем повече от преди. Какво значи: „до известна степен са успели“? И какво означава „опростена система на общуване“? И аз имам опростена система на общуване с кучето си, но това все пак не е език! Тези проклетници! И устата им са закопчани като униформите им!

* * *

Голдстайн, за чието посещение Адъмз бе предупредил Савил в петък, 6 март, в събота се появи веднага следобеда в бунгалото. Той беше висок, с широки рамене и гърди, с мускулеста шия, едри черти, вирната брадичка, гъста и къдрава бяла грива, която му придаваше вид на стар лъв; снопчета червеникави и бели косми се подаваха през разгърнатата риза; той вървеше малко встрани по терасата на бунгалото, а дебелите му мускулести крака като че ли при всяка крачка подскачаха върху подметките от суров каучук. Главата му беше леко наведена напред, раменете тежки и заоблени, малките му сини, засмени и хитри очи бяха устремени към Арлет и Савил.

— Казвам се Голдстайн — каза той със силен глас и протегна широката си космата ръка на Савил. — Аз съм оная еврейска акула, която от днес нататък ще взема десет процента върху всички ваши хонорари. Мис Лафьой, голяма чест е човек да се запознае с вас, вие сте надарена с очарователна красота, още по-великолепна и съблазнителна, отколкото на снимките, напълно приличате на Мария Манчини, сигурно знаете, момичето, което Луи XIV обожавал.

— Голдстайн — каза Савил усмихнато, — няма смисъл да се опитвате да смайвате Арлет, „Лайф“ преди вас я сравни с Мария Манчини, няма смисъл и да я ухажвате, аз ще се оженя за нея след седмица, по-добре седнете и пийнете една чаша.

— Ще се ожените за нея ли? — каза Голдстайн, като се отпусна в едно бяло лакирано кресло, което изпращя под него. — Кога смятате да довършите книгата за Фа и Би?

— След шест месеца, мисля.

Голдстайн вдигна глава весело и въодушевено, бялата му коса заблестя като ореол около главата.

— Е, добре, брудер[5] — каза той и леко тупна Савил по рамото. — Значи трябва да се ожените след шест месеца, когато излезе книгата. Отсега си представям заглавията във вестниците: „Pa weds Ма!“[6]

Савил и Арлет се разсмяха, а Голдстайн изрева като лъв:

— Каква реклама, ще станете ужасно популярен, Савил. Вие сте толкова знаменит, че хората очакват да се ожените за торба с пари и ще се трогнат до сълзи, че се жените за някаква бедна машинописка.

— Но аз не съм машинописка! — каза Арлет.

— Моля ви се — каза Савил, — тя е отрупана с дипломи, а баща й е голяма клечка по застраховките.

— Знам — каза Голдстайн. — Както ви е известно, подробно съм проучил биографиите ви, преди да дойда. Не ви казвам истината такава, каквато е, а такава, каквато ще я представят журналистите. Цяла Америка ща започне да лее сълзи от умиление, като научи, че Савил се жени за секретарката си, вместо да сключи втори брак с госпожа Незнамкояси, кралица на стоманата.

— За съжаление — каза Савил — изключено е да чакаме излизането на книгата, ние ще се женим след една седмица.

Голдстайн сви могъщите си рамене и свъси вежди:

— Слушайте, не искам да бъда невъзпитан…

— Не се и мъчете — каза Савил, като вдигна ръка и се разсмя.

— Добре — каза Голдстайн и промърмори през зъби нещо неразбираемо, което звучеше като немски.

Савил го погледна изненадано, а Голдстайн се вторачи в него за секунда. Беше сериозен, с напрегнат израз на лицето:

— Савил, би трябвало все пак да си изясним някои неща. Вие евреин ли сте или не?

— За мене би било чест да съм евреин — каза Савил. Беше облегнал глава върху гърба на креслото и гледаше Голдстайн с тъмните си искрящи, полузатворени очи.

— Това не е отговор.

— Това е единственият отговор, който мога да ви дам — отвърна Савил. — Истината е, че аз нищо не знам по този въпрос, даже мистър В. не знае, и право да ви кажа, питам се какво значение може да има в края на краищата това, дали съм евреин или не.

zhivotno_nadareno_s_razum_yahta.png

— Склонен съм да вярвам — каза Голдстайн с някакви ниски нотки в гласа и с донякъде истинско, донякъде престорено вълнение, което и на него сякаш миг след това се стори забавно, — че много видни личности на нашата епоха са евреи: Айнщайн, Фройд, Маркс.

— Какъв расизъм — каза Савил, — ще ви изредя други, по-затрудняващи имена: Опенхаймер, Телър.

Голдстайн изрева като лъв:

— Да не смесваме Савил! Аз осъждам Телър. Той направи водородната бомба в мирно време, но Опи, оо, аз защищавам Опи, той започна да прави атомната бомба по време на войната, когато се страхувахме да не би Хитлер да ни изпревари.

— Знам — каза Савил горчиво. — Той изобрети атомната бомба, за да победи нацистите, а Труман я употреби срещу японците, това е иронията на научното търсене.

Голдстайн поднесе чашата с уиски към устните си и отпи, Савил погледна ръката му със завист — широка, мускулеста, с много дълъг палец, тя сякаш не хващаше чашата, а я завладяваше; беше ръката на човек, който се чувствува удобно в света на вещите. „Аз съм загубил тази простота“ — помисли Савил. Голдстайн остави чашата.

— Драги мой, щом аз ще се грижа за финансите ви, трябва да гласувате доверие на вашия доктор. Адъмз ми каза, че вие от две години държите петнадесет хиляди долара в банка. С десет процента лихва за две години вие бихте могли да спечелите три хиляди долара, т.е. достатъчно, за да смените стария си буик, без да пипнете капитала си.

— А защо да си сменям буика?

— Туйто! — каза Голдстайн, разпери дългите си ръце и погледна Арлет, за да му бъде свидетелка. — Сигурен бях, той е пророк. Ние, евреите, никога нямаме дребнобуржоазно отношение към парите, у нас няма средно положение, богаташи или пророци. Спомняте ли си героя на Дос Пасос? Той става милионер, получава съвсем нови банкноти от банката, те шумолят, миришат хубаво, толкова са хубави, че той ги допира до устните си и ги целува като нафора. И аз направих нещо подобно с първите си пари, когато бях млад, цял ден носих огромна сума налични пари до гърдите си, изпитвах необикновен възторг, имах чувството, че тези долари ми топлят сърцето през кожата и ризата, сигурно мистиците, които носят своя бог върху гърдите си, не са по-щастливи, че усещат присъствието му. Разбрах как доларите ми в оня ден ме направиха нов човек. Моята мощ беше нараснала хиляда пъти, усещах, че живея. Нямах желание да купя нищо, всички други удоволствия ми изглеждаха бледи в сравнение с властта, която имах да ги купя, и оттогава аз никога нищо не съм притежавал — яхти, автомобили, къщи — така, както притежавах тези първи долари. Това беше безумно щастие. Трябва да ви кажа, че съм побъркан по парите така, както вие, Савил, сте побъркан по безкористието, и за да бъдете толкова пристрастен в обратната посока, брудер, трябва да сме от една и съща кръв.

— Учудвате ме — каза Савил. — У вас има такава жажда за собственост, че искате да присвоите даже моя произход. Слушайте, нека веднъж завинаги изчерпим тази тема. Моят баща напусна майка ми, когато бях на осем години, и отиде да живее с някаква хубава кубинка в Майами. Сега, когато се замисля, ми се струва, че това е най-доброто, което той е могъл да направи, клетникът. Аз много го обичах. Беше толкова весел и нежен, колкото моята майка беше затворена. Както и да е, той избяга, майка ми сутрин и вечер ме караше да се моля на Дева Мария за спасението на душата му, а през останалата част на деня ме тровеше с ненавистта и презрението, които изпитваше към него. Беше ужасно. Като сега я виждам — мършава, жълта, с опънати коси, с безпощадни очи. Тя живееше, за да го ненавижда. Остатъкът от мисълта й беше посветен на вярата и на психиатрията. Странна жена, с изключение на ненавистта всичките й чувства бяха подправени, даже смехът й беше престорен. Тя се смееше ей така, ха-ха, от дъното на гърлото, с израз на презрително превъзходство. Като станах на дванадесет години, баща ми умря и от този ден на всичките ми въпроси за него — стена, никакъв отговор никога, забранена тема, сякаш с мълчанието си майка ми го погребваше за втори път. И как искате да знам дали баща ми е бил евреин или не, аз въобще нищо не знам за него, нито дори професията му. Единственото, което знам, е, че моят дядо произхожда от Галисия, даже и баща ми говореше с акцент, „инородец“, казваше майка ми с презрение, „аз не трябваше да се омъжвам за инородец“. Това е, Голдстайн, примирете се, аз съм един от милионите американци без корени, без традиции и даже без раса, приемете ме, какъвто съм, и престанете да мислите, че съм евреин, който се срамува от произхода си и гледа да го прикрие.

— Никога не съм мислил подобно нещо — каза Голдстайн, изпразни чашата си, остави я и замълча, навел тежката си лъвска глава до гърдите, докато двете му дълги ръце бяха отпуснати върху колената. После той вдигна ръце на тридесетина сантиметра, постоя така една-две секунди, после ги отпусна върху бедрата си. — Добре, къде е договорът, който Брюкер ви е изпратил?

— Тук, на масата, до вашата чаша. Извадих го, когато узнах, че идвате.

— Да видим — продължи той и взе договора, — дайте да разгледаме този паметник на несправедливостта. Преди да го прочета, ви поздравявам, че сте се сетили да не го подпишете — и той се зачете. — Дяволите да го вземат, какъв мошеник — промърмори той след миг.

— Мошеник ли? — каза Савил. Голдстайн се разсмя:

— Не, не в буквалния смисъл на думата, не го приемайте буквално. Той е мошеник, както, общо взето, са мошеници честните бизнесмени, тоест ще ви ограби, но в твърде разумни граници. Отгоре на това е добър издател, динамичен, смел. Вие сте в добри ръце, Савил. Мис Лафьой, мога ли да използувам вашия телефон?

— Ей сега ще ви го донеса — каза Арлет и след миг се върна, като влачеше дългия бял шнур, който криволичеше върху червените плочки.

Голдстайн я обгърна с поглед: „Бива си я, и при това вярна, сериозна, дълго ще издържи.“

— Ще се обадя на този разбойник — каза той, намигна и взе телефона в широката си ръка.

Мина известно време, празно време, очакване. Просто Голдстайн чакаше Брюкер да му се обади. Савил погледна Арлет и й се усмихна. Тя също му се усмихна. Голдстайн се взря в тях с отсъствуващи, нищо неизразяващи очи. Изведнъж Савил почувствува, че животът с неизчерпаемия си непрекъснат прилив от вълнения, идеи, проекти и страхове, сякаш неусетно бе спрял на един празен миг, без цвят и без съдържание.

— Брюкер? — каза Голдстайн със силен глас и животът веднага потече отново. — Брюкер, тук е Голдстайн. Телефонирам ви във връзка със Савил. Аз съм негов пълномощник, недейте толкова да се огорчавате, драги, ха-ха, но моля ви, аз също много ви обичам, след шест месеца той ще ви предаде ръкописа си. Положително ще го напише. Толкова е жив и духовит. Не се безпокойте, по тази линия всичко е наред. Само че вашият договор не е наред. Сега ще ви кажа: ние запазваме всички права върху публикациите преди и след издаването и всички права върху преводите и киносценариите. За вас ли? Не сте за оплакване, за вас остават изданията в Англия, Канада, Австралия и всички други страни, говорещи английски. Не ви е малко. Второ, нашият хонорар ще се повиши на петнадесет на сто. Не, господине, не. Петнадесет на сто, това е последната и окончателна дума. Казвам, петнадесет, осем плюс седем, и, разбира се, аванс, и то да не е мизерен, като петдесетте хиляди долара, които предлагате. Какво? Какво? Казвам: мизерен. Сто хиляди ли? Хайде, Брюкер, нека бъдем сериозни. Чудете се, колкото си щете. Казвам, че не ща сто хиляди долара, не ги искам, ритам ги, плюя на тях, сера на тях, ако искате да знаете. Не, Брюкер, няма да получите тази книга за вашите мизерни, жалки, просяшки сто хиляди долара! Брюкер, аз сера на тях. Ще говоря, както си искам. Най-после! Браво! Но моля ви се, аз искам двеста хиляди — Голдстайн отстрани слушалката от ухото си, затисна микрофона, с дясната ръка, погледна Савил и каза с естествен глас: — Реве като магаре, но онова, което казва, вече няма никакво значение. Решил е да ги даде. А продължава да протестира само за успокоение на професионалната си съвест.

Савил вдигна вежди:

— Но това не е ли огромна сума?

— Шегувате се — каза Голдстайн, — само за страните, говорещи английски, ще получите над два милиона долара хонорар, а колко ще лапне Брюкер, даже не смея да ви кажа. — Той пак опря слушалката до ухото си: — Моля? Не, не сме прекъснали. Слушайте, Брюкер, губите ми времето, губите времето на Савил и собственото си време. Аз казвам двеста хиляди! Как? Приехте ли? Кога? Току-що ли? Чудесно! Изпратете нов договор на Савил и той ще ви го върне с обратна поща. Казвам с обратна поща, абсолютно се нагърбвам с това, не утре, но в понеделник, ако желаете. Лично аз, и то с удоволствие, в понеделник — той остави слушалката и сложи ръце на бедрата си. Погледът му мина от Арлет на Савил, изглеждаше горд и уморен. Капки пот блестяха по челото му. Дишаше малко запъхтяно, сякаш току-що беше направил тежко физическо упражнение.

— Толкова пари — каза Савил след миг.

Голдстайн погледна часовника си и стана:

— Ще ви кажа нещо, Савил, не подценявайте съвета, който ще ви дам, той е сериозен. Щом Брюкер ви внесе аванса, купете голяма къща с голяма градина и в тази голяма градина си постройте противоатомно скривалище. Аз вече направих това. Имам чувството, че вървим с гигантски крачки към едно доста голямо лайно от световен мащаб.

* * *

— В този момент — каза Савил — Голдстайн вечеря в самолета и е напълно доволен от себе си.

Той се разсмя.

— Симпатичен е — каза Арлет. — На мене много ми хареса неговият номер с Брюкер по телефона.

Излегнат в стол-люлка, той я гледаше как слага вечерята — шунка, маруля, авокадо. Благодарение на едно остроумно хрумване скамейките край двете дълги страни на масата бяха прикрепени към нея, така че се вдигаха заедно с нея. Масата беше от дебели дъбови дъски, потъмнели от дъждовете, попукани от слънцето. Савил я погледна с удоволствие — здрава селска маса, почерняла от дългия престой на открито върху тази тераса, където тя прекарваше триста шестдесет и пет дена в годината и където щеше да свърши живота си, без никога да помръдне на повече от няколко метра — когато я пренасяха на сянка на обед и на слънце към залез. Известно е, че дъбовото дърво, ако не се случи кой знае какво, може да изкара над 600 години. „Колко поколения прави това, господи, колко кратък е човешкият живот в сравнение с него, ние отминаваме като насекоми, ходим насам-натам, работим, телефонираме, любим се, времето тече секунда след секунда, минута след минута и с неумолима бавност ме приближава до момента, когато ще агонизирам в замърсени чаршафи, тръпки на безумна паника ме побиват, само като помисля, това е ужасно и невероятно, и най-невероятно е, че се преструваме, че го забравяме, живеем, сякаш нищо такова не съществува, вместо да вием от страх; но не, ние сме тук — мъдри, уверени, действени, оптимистични, правим проекти, животът е наш, при това доказано е, че винаги другите умират.“ След малко, с угризение се сети за Майкъл, Майкъл в килията очаква делото, присъдата, разрушаването на младия си живот.

— Мечо, нещо си тъжен?

— Не — каза той и се усмихна, — мисля за книгата. Може би се поувлякох, като казах, че ще я свърша до шест месеца.

— Всички на масата! — каза Арлет. — Мечките, котките, кучетата.

Савил стана и я обгърна с нежен поглед, как умееше тя да повтаря същите весели и успокояващи ритуали. Той пъргаво прекрачи пейката, сложи длани върху потъмнялата дъбова маса и каза:

— Гладен съм!

И като режеше на съвсем малки парчета салатата и шунката в чинията си, продължи:

— Един милион долари! Какво ще правим с тях? О, знам, ще ги вложим с десет процента, както каза Голдстайн, и те ще ни донесат сто хиляди долара лихва, добре, и какво ще правим с тези сто хиляди долара? Ще ги похарчим ли? Сто хиляди долара за една година! Не е възможно, във всеки случай не при живота, който водим, и при положение че и без тях печелим достатъчно много.

— И тях ще вложиш — каза весело Арлет.

Савил вдигна ножа си като пръчка:

— Браво, това се казва здрав разум. Ще ги вложим и следващата година ще имаме лихви сто и десет хиляди долара. Ако върви така, за колко години ще удвоим милиона? И после, какво ще правим с двата милиона?

Арлет го погледна засмяно:

— Ще продължим!

— Добре — каза Савил, — ще продължим и след още няколко години ще имаме три милиона и тогава, както се полага, аз ще умра, ще оставя един милион на Джон, един милион на Алан, един милион на теб. И какво ще направиш с милиона си, бедничката ми? Разбира се, и ти ще продължиш така, и ще се натрупат колосални суми, които никога не ще можеш да похарчиш. — Той погледна Арлет, като вдигна вежди. — Не бих искал да мислиш, че се поставям над парите, това не е вярно, хората винаги малко лицемерят, когато става дума за пари, правят се на безкористни, или като Голдстайн, на скъперници. Фактически, от Адъмз знам, че Голдстайн сам е отгледал шест братя и сестри: баща му умрял гол като пушка, когато той бил на четиринадесет години, и той ги е изхранил, отгоре на това и майка си, баба си и една стара леля, цяла тайфа. Той плащал за образованието на по-малките си братя, оженил сестрите си, наредил братята си. Някой може да каже, че великодушието му се е ограничило в рамките на тесен кръг, но и това е доста рядко и е чудесно, че е успял да достигне стадия на груповия егоизъм, повечето хора никога не отиват по-далеч от собствената си особа. И на всичко отгоре Голдстайн се нарича скъперник, а мене ме смята за безкористен, защото не съм пуснал в оборот петнадесетте си хиляди долара. Но истината е, че аз просто се страхувам да не ги загубя. Аз не съм безкористен, а некомпетентен. Всъщност често съм мислил за тези петнадесет хиляди долара, те ми даваха чувство на сигурност. А, ако щеш, вярвай, перспективата за един милион долара ме оставя безразличен. Но нека не лъжем, в едно индустриално общество парите са единствената свобода, която не е теоретична. Великолепно е да си кажем, че утре с този милион ще можем да живеем, където искаме, да правим, каквото желаем, обградени, защитени от тази златна бариера. Да, мощ и свобода, но аз все пак малко се страхувам от тези пари, няма ли те да ми отнемат желанието да творя, да ме покварят, да ме размекнат и подличко да започна да правя заради тях неща, които не бих одобрявал изцяло, да ме разяждат отвътре като термити.

Той се обърна към морската шир и пое дълбоко въздух. Слънцето потъна зад скалите и морето се покри с нежни успокояващи отблясъци. В този миг човек забравяше акулите, искаше му се да се потопи в морето — то изглеждаше гладко, едва надиплено, всъщност вълните бяха високи, но равни и заоблени, без пяна, като тръпки под кожата на кон, само последната се разбиваше, събираше и търкаляше гладките камъчета, едни и същи от десет хиляди години, и се оттегляше със страшен шум на смукало, като последно дихание на смъртник. Арлет разтребваше масата. Той остана известно време сам, с вестник в ръка. Винаги скучаеше, когато тя не беше при него. Щом Арлет излезеше, му ставаше хладно и пусто. На трета страница попадна на интервю с Алан и Джон, които репортерът беше успял да намери в онова забутано градче на Нова Англия и в едро заглавие им приписваше идиотски изявления.

Ние не ревнуваме от Фа, смятаме го за наш полубрат.

„Бедните момчета, те даже не са виждали Фа, ще трябва да накарам Мериан да ги заведе в Европа, тук за тях вече не е сигурно. Някой ден ще ми ги отвлекат, за откуп. Но я някой да се опита да убеди Мериан, достатъчно е аз да предложа нещо, за да откаже, враждата й към мене винаги стри над интереса на децата.“ Чу стъпките на Арлет по терасата. Настъпи странно мълчание. Той вдигна глава, тя беше пред него, дишаше бързо, напрегнато, малка гневна бръчка се бе издълбала между веждите, черните й очи блестяха като две зърна кафе.

— Аз не знам — каза тя — дали се дължи на известността и парите, но намирам, че и без това си доста разглезен. И за съжаление, предполагам, че е нормално от 20 февруари да получаваш по десет любовни писма на ден. Но това, че си наредил на Маги да открие специално досие, за да ги класира и да лепи снимката срещу всяко писмо, и че взимаш това досие през уикенда в бунгалото, за да му се наслаждаваш в моята компания, според мен, е отвратително, отвратително, отвратително.

Савил вдигна вежди:

— Но, моля ти се, идеята за досието не е моя, а на Маги. И го донесох тук, защото нямах време да прочета нито едно от тези писма.

Той млъкна. Очите на Арлет блестяха от гняв. Когато се наежеше, даже гласът й се изменяше, ставаше по-плътен, и по-силен, а тялото й изглеждаше по-стегнато. Цяла се затваряше в себе си като в крепост и най-разумният аргумент имаше нужда от два пъти повече време, за да пробие защитата й.

— Добре, щом е Маги — каза тя, без ни най-малко да се успокои, — значи е действувала необикновено подло и ти не е трябвало да я окуражаваш, като вземеш това досие за уикенда с мене. Това е отвратително и отгоре на всичко говори за най-лош вкус.

Той стана:

— Моля ти се, не го вземай толкова присърце. Мислех, че ще бъде забавно да прегледаме тези писма.

— Забавно ли? Този маскарад? — каза тя, като се тресеше от гняв. — Писмата на разни луди, които никога не са те виждали и ти предлагат брак в повече или по-малко прикрита форма, а някои даже връзка, цитирам: „без задължения от твоя страна“.

Савил се изправи:

— Ти значи си ги чела.

— Да — извика тя и от очите й бликнаха сълзи и потекоха по бузите й. — Позволих си да разгледам този… харем, този пазар на робини и даже да се възхитя от снимките. Какви рокли! Широко деколтирани, предизвикателни, обещаващи, прилепнали, толкова прилепнали, че просто се питаш дали жените не са зашити в тях. Истински фестивал на подлудяваща голота с тия подчертани или недвусмислено загатнати форми под прозрачни платове, има и по бикини и даже две-три чисто голи, в артистични пози. Не се смей, не се смей, никога не съм виждала нещо по-ужасно от това изложение на жени, които се предлагат. Каква плачевна представа може да си създаде човек за нашия пол. Наистина се почувствувах унизена заради тях.

— Спри — каза Савил силно, стана и протегна ръка полушеговито, полузаповеднически. После влезе в дневната, отиде с бързи крачки до малката маса, върху която на обяд при пристигането си бе хвърлил папката, взе я и се върна на терасата. — Това ли е? — попита той, като го показваше на Арлет, без да го отваря.

— Да — каза тя. — Това е.

Той пристъпи до парапета, отметна ръка назад и със силен замах захвърли папката в морето. Двамата мълчаливо гледаха как тя се разтвори, снимките се разпиляха и започнаха да падат безкрайно бавно, докосваха водата с едва доловим плясък, заглушен и отнесен от зелената пяна на вълните.

— Спорът е приключен — каза Савил и сложи дясната си ръка върху рамото на Арлет. Тя се облегна на него, без да каже нищо. — Странно — заговори той след малко, — успехът веднага се изразява в пари и секс. По същество това са признаците на мощта. Ние не сме излезли даже от феодализма: дворецът и харемът, замъкът и правото на първата брачна нощ. Още сме в разгара на цивилизацията на насилието.

— Голдстайн — тихичко каза след миг Арлет, — спомена нещо, което ми направи много силно впечатление: той твърдеше, че с гигантски крачки вървим към трета световна война.

— Не знам — каза кратко Савил, — не знам. Хайде да се поразходим, докато е още светло?

Той мълчеше, докато се спускаше пред нея по изсечените в скалата стъпала, които водеха към малкия залив. Някои бяха толкова тесни, че трябваше да се стъпва настрани, по рачешки. В скалата отляво, на височината на бедрото имаше халки, но теленото въже, което трябваше да служи за опора, бе изчезнало. Савил си каза за стотен път, но някак разсеяно, че не е зле да го замени, достатъчно е да купи стоманено въже, да направи един възел долу и един възел горе, за да го закрепи на двата края, не е кой знае каква работа, но знаеше, че няма да го направи. В малкия залив имаше ъгъл, където някой, може би децата на предишните наематели, бе издигнал груба стена от камъни, която пазеше от североизточния вятър. Беше направена нескопосано и една част се бе срутила, но останалата бе устояла. Савил подаде ръка на Арлет да прескочи стената. Седнаха рамо до рамо, облегнали гърбове на още топлата скала.

— Вечерта, когато ми връчи оставката си — каза Савил, — Майкъл също ми говори за третата световна война. Ето как той вижда нещата: Съединените щати, даже да хвърлят един милион войници, няма да могат да спечелят войната във Виетнам с класическите оръжия, а със задълбочаването на войната американските ястреби ще печелят все повече влияние и ще успеят да направят президент някой, който ще бъде още по-голям реакционер и от Голдуотър. Тогава генералите, които като Айзенхауер отдавна искат да се прибегне до атомното оръжие в Азия, ще вземат връх, ще пожелаят да ликвидират Виетнам, а заедно с него и Китай, преди той да има достатъчно ракети. Ще изфабрикуват някаква провокация, ще насъскат общественото мнение и ще хвърлят над Пекин първата кобалтова бомба.

— А СССР? — каза Арлет.

— Според Майкъл, СССР ще се намеси рано или късно, и там била главната грешка на американските ястреби. Според него, те мислят, че СССР ще бездействува, защото ще е доволен да се отърве от китайската заплаха на границата му. Но в действителност СССР не можел да позволи Съединените щати да завладеят огромните богатства на Азия и по този начин, в кратък срок да станат господари на планетата и да го унищожат, след като остане сам.

Арлет го погледна уплашено и каза със задавен глас:

— А ти мислиш ли, че Майкъл е прав?

— Как бих могъл да знам? — каза Савил и раздразнено разпери ръце. — За да успее човек да реши една трудна задача, трябва да съсредоточи цялата си мисъл в нея и да изключи всичко останало. — Той махна нервно и раздразнено с ръка, когато произнесе „като изключи всичко останало“, сякаш отпъждаше тези думи далеч зад себе си. — Все пак — продължи той по-спокойно, — трябва да призная, че това, което Майкъл ми каза, ми направи впечатление — и преглътна с горчивина. — Интелектуално Майкъл беше толкова честен — говореше в минало време, сякаш Майкъл беше мъртъв.

Арлет отвори уста, за да каже нещо, но го погледна и замълча. Навъсен, с отпуснати крайчета на устните, той гледаше право пред себе си. После рязко стана.

— Може би трябва да се връщаме — каза нервно.

Арлет вдигна вежди:

— Вече? Но ние едва сме дошли.

— Извинявай — каза Савил и се обърна към нея. Тя помисли: „Гледа ме, а не ме вижда.“ — Можем да поостанем, ако искаш — добави той нетърпеливо.

— Не — веднага отвърна тя, — да си вървим.

Тя стана и му се усмихна.

— Извинявай — повтори той смутено и раздразнено, — това е заради проклетото бунгало. Само се качваме и слизаме, няма къде да ти се отморят краката, да повървиш по равно.

— Защо? — каза тя. — Можем да се разходим по брега — място, колкото щеш, с километри.

— Не, не — каза той и леко махна с ръка, — да се прибираме.

— Щом държиш — и тя се разсмя, — но не аз искам да се прибираме, а ти.

Той я погледна тъжно, смутено и нетърпеливо, но очите му бяха вече по-меки. Поусмихна се, каза:

— Да, да, аз — и тръгна по стълбата в скалата.

Изглежда, че архитектът на бунгалото е обичал вратите не повече от стъклата на прозорците — нямаше врата нито между кухничката и малката столова, нито между столовата и дневната, нито между дневната и спалнята, нито дори между спалнята и банята. Докато се събличаше, Савил гледаше Арлет, която си миеше зъбите гола. За да се вижда по-добре в огледалото, тя се бе навела над умивалника, с прибрани ходила, наклонено напред тяло, стегнат корем и издадени бедра, грациозна и наивна, като малко целомъдрено момиче. Савил се усмихна и въздухът нахлу в дробовете му. Мъчеше се да спре бързото, почти задушаващо избликване на радостта, не на желанието. Радостта сякаш го повдигаше победоносно, като птица, но той знаеше, че в чувството на щастие има една граница, която не бива да надхвърляш, ако не искаш да го унищожиш. Той се чувствуваше лек, разнежен, щастлив, и в същото време внимаваше да не бъде прекалено щастлив. Каква светлина го обливаше! Сякаш призори се носи по младите върхове на света. Чувствуваше се изпълнен от красотата на това тяло, от веселост, надежда, благодарност. Гърдите му сякаш се бяха разширили до границите на поносимото, щастието изведнъж се разбуйства, задмина границата, едва не помръкна. Савил започна да се смее, да, разбира се, трябваше да се смее, да хитрува, да възстанови полущастието чрез смях, нали знаете, винаги ще се намери нещо забавно, нелепо. Ето например сега се чувствуваше щастлив, че тя си мие зъбите. Той се засмя, но долови неистинността на този смях, невъзможно е да се задържиш повече от секунда върху невероятния хребет на живота, веднага преминаваш от единия склон на другия — смях, за да избегнеш силната тревога, обладаване, за да стигнеш отвъд смеха, нежност, за да се излекуваш от обладаването — мигът на лудо щастие никога не може да продължи, нещо те тласка за раменете, хайде, напред, напред.

— Защо се смееш? — попита Арлет, както се бе навела към огледалото.

— Приличаш на малко целомъдрено момиченце.

Тя обърна глава, видя очите му, долови погледа му, гореща вълна премина по тялото й от прасците до кръста, засмя се: тихо, гърлено и каза:

— Но аз съм целомъдрена.

Главата на Арлет лежеше във вдлъбнатината на рамото му, обляното му в пот тяло беше изтегнато, с отпуснати мускули, той протегна дясната си ръка, загаси лампата. Дълго мълчаха, Савил дишаше тихо и Арлет помисли, че е заспал, но той заговори спокойно, сякаш продължаваше току-що прекъснат разговор:

— Ако руснаците не блъфират — в тишината гласът му прозвуча ясно и отсечено, — ако те са успели да използуват за риболов стотина делфина, тогава в общуването между видовете са по-напреднали, отколкото мислехме, даже ако оставим настрани техните приказки за индивидуализма и капиталистическата борба за живот, която ни е заставила нас, бедните долни американци, да се съсредоточим върху една-единствена двойка, но вярно е, че да научим два делфина да говорят, още не е нищо, остава да обхванем целия вид или поне две-три десетки индивида, а дявол да ме вземе, ако зная как ще започна този процес.

* * *

Разговор на Фа и Би с професор Савил

Понеделник, 9 март 1971 година, 10 часа сутринта

 

(Забележка на проф. Савил: Не бях виждал Фа и Би от заминаването си от лабораторията в петък, 6 март, и щом ме видя, Фа изскочи от водата, плесна с опашка и издаде редица радостни свиркания. През това време Би стоеше малко настрана, мълчалива и въздържана, едва ме гледаше.)

Фа: Па! Къде беше? Къде беше?

С.: Добър ден, Фа!

Фа: Добър ден, Па! Добър ден, Па! Добър ден, Па! Къде беше?

С.: Добър ден, Би!

Би: Добър ден, Па! (Би е в средата на басейна, бавно се върти в кръг в посока на часовниковата стрелка и когато минава пред мене, ме поглежда с крайчеца на окото, но не свирка и не дава вид, че се приближава. Фа е на края на басейна, на един метър от мене, ликуващ и сърдечен. Когато се приближих, той си позволи обичайната шега — изпръска ме от главата до петите.)

С.: Бях на почивка с Ма.

Фа: На почивка ли? Искаш да кажеш да спиш?

С.: Да си почиваш, ще рече да не правиш нищо.

Фа: А тук ти не си ли почиваш?

С.: Не, не често.

Фа: А там, където отиваш, почиваш ли си?

С.: Да.

Фа: Къде е това място?

С.: — Край морето.

(Би престава да се върти, слуша внимателно, но не се приближава.)

Фа: Тук също е край морето. Понякога чувам вълните и когато опитам водата, тя има вкус на други животни.

С.: Обясних ти: при прилив отварят вратите на шлюзовете и водата от откритото море влиза в басейна.

Фа: Да, знам. Не съм забравил. Аз не забравям нищо, никога. На мен много ми харесва, когато водата има вкус на открито море и на морски животни.

С.: Би, ела насам!

(Би не се подчинява веднага, а когато решава да се приближи, не тръгва направо към мен, а прави няколко малки обиколки, за да покаже, че е в лошо настроение.)

С.: Би, какво ти е? Сърдита ли си?

Би: Ти не каза, че ни напускаш.

С.: Но това не е за пръв път. Преди пресконференцията два пъти заминавах.

Би: Да, но тогава ти каза, че заминаваш.

С.: Е, добре, следващия път ще ти кажа.

Би: Благодаря, Па. Хубаво ли е, където беше?

С.: Много хубаво.

Би: Какво правиш, за да не правиш нищо?

(Аз се смея, Фа веднага ми подражава и гледа Би подигравателно. Би недоволно примигва, но не казва нищо.)

С.: Играя с Ма, пека се на слънце и се къпя.

Би: Трябва да ни заведеш!

С.: Не мога, няма басейн.

Би: Къде се къпеш?

С.: В морето.

Би: А акулите?

С.: Там, където ходя, няма акули. Но и когато ме няма, вие тук не сте за оплакване, забавлявате се.

Фа: Да, особено с Ба[7]. Той е много мил. Другите също са много мили.

Би: Аз много обичам Ба. Той е с нас през цялото време. Къпе се с нас. Играе с нас. Милва ни. И говори, говори.

Фа: Той ни прочете статии за нас. Но не ни обясни. Каза: „Почакайте Па!“

С.: Аз му бях казал.

Фа: Па, на мен ми беше много мъчно. Има хора, които не ни обичат.

С.: Винаги има хора, които се страхуват от новите неща.

Фа: От нас ли се страхуват?

С.: Да.

Би: Не разбирам защо.

Фа: Има един човек, който е казал: „Мястото на рибата е в чинията ми.“

Би: Па, защо е казал това? Ние не сме добри за ядене.

Фа: И не сме риби!

Би: О, Фа, не бъди такъв сноб!

(Аз се смея и Фа ми подражава.)

С.: Би, от кого научи думата „сноб“?

Би: От Боб. Защо се смееш? Лоша дума ли е?

С.: Много добра дума е. Особено когато Фа се хвали, че е китоподобно.

Фа: Но аз съм горд, че съм китоподобно. Мозъкът на делфина е тежък колкото човешкия.

С.: Добре, не си забравил.

Фа: Аз не забравям никога нищо.

Би: Има ли и други статии за нас?

С.: Ще видим по-късно. Сега искам да ти кажа нещо.

Фа: И на мене ли?

С.: И на тебе. Нали си спомняш, Фа? Ти научи Би да говори!

Фа: Да, аз.

С.: А сега бих искал вие двамата да научите и други делфини да говорят.

Фа: Защо?

С.: Не е достатъчно само два делфина да говорят.

Фа: Защо?

С.: Много е дълго за обясняване.

Фа: Ще се радваш ли, ако научим и други делфини да говорят?

С.: Да.

Фа: А как ще стане това?

С.: Ще ви доведа делфини.

Би: Тук, в басейна ли?

С.: Да.

Би: Делфини или делфинки?

С.: Отначало една делфинка.

Би: Не! Не!

С.: Как така не?

Би: Аз не искам.

С.: Не искаш ли?

Би: Ще я бия! Ще я хапя!

С.: Но, моля ти се, Би…

Би: Ще й изяждам рибата.

С.: Но, моля ти се, Би, това ще бъде много лошо от твоя страна.

Би: Да!

С.: Значи искаш да бъдеш лоша?

Би: Да! Ще бъда много лоша, непрекъснато! Ще я хапя!

С.: Но моля ти се, Би, защо?

Би: Не искам Фа да се извива като S пред нея.

(Фа се смее. Би се обръща към него и го перва с опашката. Той избягва удара и не й отвръща.)

С.: Би, нали знаеш, че в морето е така.

Би: Не е същото.

С: В морето един самец винаги има няколко самки.

Би: Не е същото.

С: Кое не е същото?

(Мълчание.)

Би: Ние с Фа говорим.

(За миг онемявам — до такава степен сложността на този отговор ме поразява.)

Фа: Защо мълчиш, Па?

С.: Би, ами ако другата делфинка е по-силна от тебе?

Би: Тогава ще накарам Фа да ми помага да я бия.

С.: А ти, Фа, ще я биеш ли?

Фа: Да.

С.: Защо?

Фа: Аз винаги правя, каквото Би ми каже.

С.: Защо?

Фа: Така ми се иска. Аз много обичам Би.

С.: — Ами ако доведа делфин в басейна?

Фа: Ще го бия, може и да го убия.

С.: Ами ако той е по-тежък и по-силен?

Фа: Би ще ми помага.

(Поглеждам Би — тя кима утвърдително с глава.)

С.: Би, защо каза, по повод на тази делфинка, че сега има разлика, понеже Фа и ти говорите? Преди да говорите английски, вие говорехте делфински.

Би: Не е същото.

С.: Какво не е същото?

Би: Не знам.

С.: Щеше ли да приемеш друга делфинка в басейна, преди да говориш английски?

Би: Аз много обичам Фа. Обичам го, както ти обичаш Ма.

С.: Значи си забелязала, че аз обичам Ма?

Би: Да.

С.: А ако аз не обичам Ма, ти би ли приела друга делфинка?

Би: (с вълнение): Ти ще престанеш ли да обичаш Ма?

С.: О, не. Аз ти казах „ако“. Нали ти обясних думичката „ако“?

Би: Аз не обичам думичката „ако“. Фа разбира добре думичката „ако“. Аз не. Нещата са истински или не са истински. Защо „ако“?

С.: Слушай, Би. Слушай, това е важно. Защото аз обичам Ма, затова ли не искаш друга делфинка в басейна?

(Мълчание.)

Би: Да, може би.

С.: Ти искаш да си с Фа, както аз съм с Ма.

Би: Да.

С.: А ако не говореше английски, щеше ли да забележиш, че аз обичам Ма?

Би: Аз не обичам думичката „ако“. Думичката „ако“ ме обърква.

С.: Опитай се да ми отговориш, Би, моля ти се.

Би: Не знам, уморена съм.

(Тя ми обръща гръб, плува към каучуковата халка, нахлузва я на муцуната си и я хвърля на Фа, който я улавя във въздуха и я хвърля обратно. Аз правя редица опити, за да възобновя разговора. Тя не отговаря. Часът е десет и двадесет.)

* * *

Сузи погледна групата. Това беше първото им събрание от 20 февруари. Столовете бяха подредени около масата, върху която беше поставен магнетофонът, ритуалът беше винаги същият — сътрудниците пристигаха пет минути по-рано, Савил влизаше последен с пъргава крачка и сядаше последен. Беше назначил Симон на мястото на Лизбет, но било случайно, било нарочно, не бе назначил заместник на Майкъл. „Една замяна, едно отсъствие. Но като се изключи Майкъл, от лявата ми страна местата са си същите. Без да знае, невинният Симон е седнал като Лизбет отдясно на Арлет, Питър, разбира се, до мене, с ръка върху облегалото на стола ми; не ме докосва, но с тила си чувствувам неговата топлина; а Маги е до Боб; изискано облечен, той се старае да се държи колкото е възможно настрани, почти й обръща гръб, но, обзалагам се, че не успява да обезсърчи нейните полугласни забележки. Тя ще прави същото и със съседа си отляво — Симон. Скромен и свенлив, той е сложил стъпалата си под пръчката на стола, няма да й отговори, но и това няма да го спаси, нещастникът, напротив, за Маги всичко е признание, даже мълчанието.“

— Вие ще чуете — каза Савил — разговора ми с Фа и Би на 9 март. Слушайте внимателно, той ще бъде темата на нашето обсъждане.

Включи магнетофона, сложи длани върху масата, замлъкна и устреми очи към магнетофонната лента, която се развиваше. Кресливите гласове на двата делфина изпълниха помещението.

— Е — каза Савил, когато лентата свърши, — какво мислите за това? В момента не искам от вас практически предложения, а анализ на поведение. Какво мислите?

Настъпи мълчание, после Сузи каза:

— Според мене, реакцията на Фа е естествена. Искам да кажа: тя отговаря на онова, което знаем за поведението на мъжкия делфин. Той живее в басейна сам с Би. Въвеждането на друг самец поставя въпроса за разделяне на самката между два делфина и въпроса за йерархията.

— В такъв случай — каза Арлет, — и реакцията на Би е естествена. Въвеждането на друга самка в басейна би поставило пред нея същите проблеми.

— Не съвсем същите — каза Питър.

Арлет го погледна. Откакто Майкъл бе заминал, той изглеждаше по-уверен, по-зрял, а в отношенията си със Сузи — по-спокоен, по-мъжествен.

— Би е живяла в морето — продължи той, — с други думи, тя е живяла с група делфини, където двойките не са стабилни, а самецът има няколко самки. И въпреки това тя избира моногамията.

— Прав сте — каза Савил и Питър светна от радост. — Това е окончателен избор.

— И даже мотивиран — каза Боб с нежния си глас.

Той носеше сини платнени обувки, небесносини панталони и бледосиня риза с къси ръкави, през широко отворената яка на която се виждаше тюркоазено шалче, бродирано с черно. Сузи го изгледа. „Наистина изискана хармония в синьо, но как ли търпи шалче в такава горещина?“

— Именно — продължи Боб, — но бих казал, че в тази мотивировка има известно двусмислие, тъй като Би не е дала едно, а две обяснения на поведението си. Първо. Тя говори нашия език. Второ. Тя желае да има с Фа отношения от човешки тип.

Савил погледна Симон, чиито крака бяха свити под стола, и учтиво каза:

— А вие, Симон, какво мислите за това? Има ли двусмислие в тази мотивировка?

Симон се изчерви. Той беше високо мършаво момче, със стеснителен и съвестен вид; всичко у него изглеждаше неопределено — възрастта, чертите, цветът на косата, възгледите.

— Може би — съгласи се той предпазливо, — може би би могло да се каже, че има двусмислие.

Маги му се усмихна, за да го насърчи, а от страх да не се покаже невъзпитан, той присви устни, което можеше да мине за нещо като усмивка. Маги наведе очи: „Бедното момче, пълно е с комплекси, толкова е стеснителен, и как жадно ме гледа, също като улично хлапе пред витрина на сладкарница; сигурна съм, че никога не е целувал момиче, в известен смисъл почти е жалко, че съм до такава степен ангажирана с Боб, ако не се страхувах да предизвикам ревността му, бих се заловила с това момче, сигурна съм, че бих успяла да го направя свестен човек, в края на краищата той не е грозен, има толкова изразителни очи, толкова скрита топлина — ако се съди по пълните му устни.“

— Аз не мисля, че има двусмислие — каза Арлет. — Вярно е, че Би дава две причини за поведението си. Първо. Аз говоря вашия език. Второ. Аз желая да имам с Фа отношения от човешки тип. Но ако погледнем добре, тези две причини са всъщност само една. И в двата случая става въпрос за силно желание за идентификация с човека.

— Браво, Арлет — каза Савил топло, обърна се към нея и й се усмихна. — Може би си спомняте — продължи той, като обгърна групата с поглед, — че на пресконференцията от 20 февруари един журналист попита Би дали тя счита факта, че говори, за „привилегия“. Между толкова глупости това беше един интересен въпрос. За Би да говори човешки език наистина е привилегия. Щом говори, значи не е толкова различна от нас. Следователно нашият тип на любовни отношения трябва да бъде и неин. Взимайки за пример моногамията на човешката двойка, тя се идентифицира с нас.

— Това е много интересно — каза Питър, — но защо Фа няма същата реакция като Би? Ако правилно съм разбрал, в началото Фа не се противопоставя на пристигането на втора делфинка.

— Може би — каза Сузи, — защото делфинът самец, както впрочем и самецът човек, е по-склонен към полигамия…

Последваха смехове… „Добре че Лизбет не е тук, помисли Арлет, нейният смях не би бил много приятен; странно, как понякога една-единствена враждебна воля е достатъчна, за да развали всичко.“

— Позволявате ли? — каза Боб с претенциозния си глас и постави дясната си ръка на кръста. — Позволявате ли да вложа малкия си дял във вашата постройка? (Сузи още веднъж се удиви на гъвкавостта, с която той изоставяше позициите си, щом Савил си кажеше думата.) Фа също проявява стремеж към идентификация, но по друг начин: той повтаря, при всеки удобен случай, че не е риба, а китоподобно. Защо? Защото знае, че китоподобното, наричано делфин, има толкова тежък мозък, колкото човекът. Това именно аз нарекох пред него снобизъм. Но този снобизъм е същевременно желание за идентификация с човешкия вид.

Савил кимна одобрително, но без обичайната си топлота. Беше раздразнен. Когато Боб подкрепяше чужда идея, винаги си придаваше такъв вид, сякаш той я е измислил.

— Е, добре — каза той, — всички ли сме съгласни с тази интерпретация? Симон?

— Аз съм съгласен — каза Симон и Маги му се усмихна съучастнически.

— Аз не съм моралист — каза Савил. — Не мога да кажа дали фактът, че първата двойка делфини, говорещи човешки език, възприема и моногамията на западния човек, представлява напредък. Но за нас тази мутация е сериозна пречка и поставя тежък проблем. Как ще постъпим сега, за да разпространим познанията на Фа и Би сред други делфини?

Телефонът рязко иззвъня, Савил раздразнено махна с ръка и каза на Маги: „Няма ме“. Маги стана, отиде до масичката с телефона и откачи слушалката.

— Ало? — каза тя вежливо и въздържано, както обикновено отговаряше на повикванията. — За съжаление, не е възможно, професор Савил е на съвещание. Ако обичате, обадете се по-късно. Съжалявам, мисис Джилкрист.

— Мисис Джилкрист ли? — извика Савил и стана толкова бързо, че столът му падна. Без да го вдига, той отиде с големи крачки до телефона и почти изтръгна слушалката от ръцете на Маги. — Мисис Джилкрист, Савил… кога? Вчера следобед? Та това е най-тежкото!… Отвратително! Просто не намирам думи да ви изкажа… Той как възприе това? Да, знам, той е толкова смел… Не се безпокойте за глобата, аз ще я платя… Добре, да кажем, че е заем, той ще ми го изплати, след като излезе от затвора… Не, не, няма защо… Да, ще му пиша, да, непременно, кажете му, че ще отида да го видя, щом ми разрешат, още днес ще подам молба.

Той закачи слушалката и се обърна с лице към сътрудниците си. Беше бледен, с празен поглед.

— Майкъл вчера е получил най-тежката присъда — каза той с безизразен глас: — пет години затвор и десет хиляди долара глоба.

Бележки

[1] Браво! Браво! (англ.). Б.а.

[2] Позор! Позор! (англ.). Б.а.

[3] Да кара сама (итал.). Б.р.

[4] Борба за живот (англ.). — Б.пр.

[5] Брат (нем.). Б.р.

[6] Па се жени за Ма. Б.а.

[7] Боб! Б.а.