Робер Мерл
Животно надарено с разум (13)

XII

На 7 януари, в деня след речта на президента Алберт Мънроу Смит по телевизията, Савил излезе от къщи в седем часа сутринта, преди закуска, и отиде на малкото пристанище, където „Кариби“ и по-голямата от двете надуваеми лодки бяха закотвени. На около шест метра от брега видя или му се стори, че вижда, Дейзи край лодката и й подсвирна. Отговор не последва. Вместо да дойде при него, както обикновено, и да сложи глава върху дъските на мостчето, за да я погали, Дейзи му обърна гръб, гмурна се и изчезна. Савил тръгна по мостчето между яхтата и лодката, но нищо не видя около лодката и нищо около „Кариби“. Отново свирна и след няколко мига във водата се очерта дългото, гъвкаво светлосиво тяло на Дейзи, встрани от „Кариби“. Тя подаде глава и обърна към Савил засмяно око.

— Първия път ти не ми отговори — каза Савил със свиркане.

Дейзи издаде звук, който приличаше на сподавен смях.

— Първия път не бях аз.

— Как така не беше ти?

— Друг делфин.

— Не говори глупости — каза Савил.

— Аз не говоря глупости.

В някои дни нищо не можеше да се изкопчи от Дейзи: или се преструваше, че не разбира свирканията му, или отговорите й бяха несвързани. Каква разлика между нея и сериозната Би. Раздразнен, Савил й обърна гръб и се отдалечи.

— Къде отиваш? — извика Дейзи.

— В къщи, да ям.

— Говори ми!

Савил каза през рамо:

— Ти говориш глупости.

— Аз не говоря глупости. Има друг делфин в пристанището.

— В пристанището има една много глупава делфинка, която се казва Дейзи.

— Аз не съм глупава. Гледай. Тя се гмурна, Савил я проследи с очи и тъй като туловището на „Кариби“ му пречеше да я вижда, той се върна назад. Когато стигаше до мостчето, той ясно забеляза два извити гърба, които едновременно се показаха над водата и пак изчезнаха. Савил застана неподвижен, смаян. Наистина бе видял два гърба. В същия миг те отново се показаха малко по-далеч. Дейзи и нейният посетител се въртяха в кръг, Дейзи плуваше от вътрешната страна на кръга и се опитваше да бута другаря си към мостчето, но изглежда без особен успех. Савил свирна, Дейзи забави плуването, гмурна се под тялото на своя другар, стигна до мостчето с три удара на опашката, подаде се от водата, сложи глава върху дъските и го погледна.

— Какъв е този делфин? — попита Савил

— Той е мой! — каза Дейзи победоносно, отдръпна се, скочи над водата и падна достатъчно близо до Савил, за да го изпръска.

— Спри, Дейзи!

— Па, глупава ли съм?

— Не.

Тя пак подскочи и го изпръска.

— Я спри, Дейзи. Добре, значи е твой — добави той, като гледаше делфина. — Чудесен е.

Дейзи се изкиска.

— Кога го намери?

— В морето. Снощи. Аз плувам и плувам. Изведнъж пред мене един делфин, един делфин и един делфин. Спират. Гледат ме и говорят.

— Какво казват?

— Те казват: „Коя е тази?“ Един голям самец се приближава, приближава се сам и се върти около мене. Аз не казвам нищо, не правя нищо, но ме е страх. Той е много голям. Той казва: „Къде е семейството ти?“ Аз казвам: „Загубих семейството си. Аз съм при хората.“ Едрият самец си отива и говори с другите самци. Говорят, говорят, после самците се приближават и ме заобикалят. А мене ме е страх. Те така убиват акулите. Приближават се и ги заобикалят. Но главният казва: „Добре. Или се върни при хората, или остани с нас.“ Аз казвам: „Отивам при хората, но играя с вас.“ Главният казва: „Добре. Играеш.“ Самките се приближават, любезни са, освен една много стара, тя иска да ме ухапе. Но аз щракам с челюсти и тя си отива.

Дейзи млъкна.

— Тогава? — каза Савил.

Дейзи се изкиска.

— Един едър делфин идва. Той изпъжда самките и иска да играе. Той е голям, и тежък, и красив.

— Ти играеш ли?

— Играя. Около нас е цялата група. Тогава аз го довеждам тук.

— Защо?

— За да бъда спокойна.

Савил се разсмя, после продължи:

— Този главният ли е?

— Не. Голям самец. Много голям. Кажи едно човешко име.

— По-късно.

— Кажи едно име на човек!

— Джим.

— Джим!

Тя се изсмя:

— Джим!

— Кажи му да се приближи.

— Той се страхува.

— Кажи му: тук той играе с тебе, а с мене говори. Кажи му.

Тя се изсмя:

— А може би ти говориш, а Джим не разбира. Ти лошо свириш.

— Стига глупости, Дейзи. Кажи му.

— Утре аз му казвам.

— Може би утре той не идва?

— Джим! — каза тя, като се изправи почти с целия си ръст над водата, и започна да се отдръпва, като се полюляваше тържествуващо, докато опашната й перка силно биеше водата. — Джим идва утре, утре и утре! Той е мой!

* * *

— Брудер — каза Голдстайн, — ако ме поканите, с удоволствие ще приема да споделя вашата скромна закуска. Кафето на Арлет е толкова ароматично. Вие сте виновен, Брудер, а не аз, че пристигам в този ранен час. Всъщност снощи трябваше да дойда, но нали съм си наивен, аз си представях, че след като направихте тая лудост да купите къща на Флорида Кийз, поне сте имали елементарния здрав разум да изберете някой от островите край шосето между сушата и Ки Уест, а не някакво проклето островче, загубено сред скалите и шибано от вятъра. Вчера привечер напразно се опитах да подкупя двама-трима бивши морски пехотинци, за да ме докарат до вас, но и дума да не става — „по sir, по sir, не ще си рискувам лодката, за да ви водя посред нощ при тези откачени“. Много са интересни и разговорливи бившите морски пехотинци, след две-три чаши от брадите им взеха да се сипят бисери на мъдростта. Та чух сагата за бункера, в който вие живеете, Брудер, знаете ли я?

— Да — каза Савил, — но пак я разкажете, често две истини се раждат от един и същ факт. — Той гледаше Голдстайн с тъмните си внимателни очи и си мислеше: „На повърхността леко, нападателно красноречие, по-навътре — скептицизъм, цинизъм, безогледност по отношение на средствата, а под всичко това — човек с наистина великодушно сърце. По дяволите, ако разбирам какво прави той тук и защо си е дал толкова труд и е губил толкова време, когато можеше просто да ми телефонира.“

— Добре — продължи Голдстайн, — човекът, който поръчал да се построи вашия бункер, както знаете, е знаменитият артист Хари Джеймс.

— Знаменит ли? — каза Арлет.

Голдстайн обърна към нея сините си очи и разтърси бялата си грива.

— Млада госпожо — строго каза той, — не ме подсещайте колко съм стар. Хари Джеймс беше знаменит преди двадесет години, а двадесет години бързо минават, сама ще забележите това. С една дума, Джеймс прочел „Валден“, или поне разправял, че бил чел „Валден“, защото надали има по-педантична и трудна книга.

Маги вдигна глава и каза с набожен и обиден тон:

— Не съм съгласна, това е един шедьовър…

— Много съжалявам — каза Голдстайн и сви рамене, — но мъж, който по свой избор живее сам в течение на две години в някаква си колиба, е монах, импотентен или…

— Не бъдете толкова груб! — разсмя се Арлет.

— С една дума, чекиджия — продължи Голдстайн. — Но слушайте по-нататък. Значи Хари Джеймс прочита „Валден“, решава да се върне към природата и да „живее сам и гол на остров“. Добре, купува тази загубена скала, нарежда да му построят пристанище, резервоар, бункера, който вие наричате къща, да му прокарат електричество от континента, телефон. Такава била представата му за връщането към природата. И след като всичко било готово, пристигнал. Стоял три дни и кракът му вече не стъпил тук до края на живота му. (Смях.) — Голдстайн се усмихна на Арлет: — Детенце, мога ли да получа още една чашка кафе?

— Ако тази къща не беше бункер, построен от бетон и даже със заоблени ъгли, за да устоява на вятъра — каза Савил, — някой циклон щеше да я отнесе. Ние сме точно на пътя на циклоните, когато се връщат от Караибско море, от десет циклона девет пресичат Флорида Кийз. Може би не знаете, че някога е имало железница, която свързвала островите чак до Ки Уест, но ураганът я разрушил. Такава, каквато е, къщата ми харесва. Съгласен съм с вас, че е доста страшно. Даже и без циклони, когато морето е развълнувано и духа вятър, някои вълни прескачат рифовете, минават над къщата и падат на снопове върху терасата и макар малкото пристанище да е закътано и добре защитено, все пак се налага да закрепяме с три въжета „Кариби“ и да запушваме прозорците на къщата с огромните капаци, които видяхте на влизане. Откровено казано, в продължение на няколко часа човек има чувството, че живее в подводница. Сигурен съм, че някои вълни заливат целия остров, чува се как се блъскат в бетона на покрива.

— Тогава е вълшебно — каза Сузи, леко задъхана, с широко разтворени сини очи и полуотворени устни. — Създава ми великолепно чувство на самота и уют. Надявам се, че тези дни ще имаме циклон, истински циклон, четиридесет и осем часа вятър със сто и петдесет километра скорост.

Питър протегна дългата си ръка и я сложи върху рамото на Сузи.

— И вода в резервоара — каза той със звучен глас, — един хубав, топъл пороен дъжд в продължение на четиридесет и осем часа, ето какво ни трябва.

— Брудер — каза Голдстайн и сложи длани върху широките си бедра, — предлагам ви да се отделим от компанията на тези млади любители на бури и да ми покажете „Кариби“.

Савил го погледна, каза си: „Най-сетне!“ и стана. От терасата до малкото пристанище водеше стръмна бетонирана червена пътека с напречни бразди. От двете страни, сякаш тя беше само жалък опит да се въведе кратковременен човешки ред във всеобщия хаос, се разстилаше пустиня от коралови скали. Голдстайн вървеше до Савил с тромава пъргавина, приличаше на мамут, дебелите му крака сякаш подскачаха по циментовата писта, очите му бяха малки и хитри, раменете — широки и закръглени, челюстта — тежка и издадена напред, бяло-сивата му грива като на стар лъв блестеше на слънцето. Той скочи на кърмата на яхтата, отпусна се на пейката и каза:

— Брудер, това е едно чудо, не ме карайте да слизам в кабината, там винаги е неприятно и тъжно, а кушетките са толкова тесни, че изключват всяка мисъл за любене, чувствувам се угнетен в кабина. Но това тук е чудо — продължи той, като галеше „Кариби“ с поглед, — чудо от хром, махагон, лак и мед. Красива е, да й се не знае, стройна и привлекателна. Да имах повече време, щях да ви помоля, да се поразходим. С такава яхта като нищо може да стигнем до Куба. Савил се усмихна:

— В такъв случай бих предпочел голямата гумена лодка с един мотор „Меркурий“. За по-малко от четири часа бих стигнал до Пинар дел Рио. Казвам четири часа заради силните течения от Мексиканския залив към Атлантика. Лодката не е висока и с нея бих имал много повече шансове да избягна бдителността на военните кораби на САЩ и на кубинската брегова охрана, особено последната, понеже предполагам, че с всички наши истории кубинците са винаги в бойна готовност. Е — продължи той, като се обърна към Голдстайн, — какво искате да ми кажете? Нещо ново за моя паспорт ли?

Голдстайн поклати глава:

— Държавният департамент има друга по-важна работа, както се досещате. Толкова е зает да ни насади в лайната на една трета световна война. Имам мъчителното чувство, че страната полудява, хвърля се с главата напред, сляпо, в атомен конфликт, от честолюбие, от лекомислие, от глупост, просто поради стечение на обстоятелствата. Невероятно, но никога не сме имали впечатлението, че сме по-малко управлявани, и никога не сме знаели по-малко кой управлява САЩ, разбира се, не този жалък Смит, със своя вид на студент, който се прави на зрял мъж. Неговата реч ми се стори доста мъчителна, толкова неувереност се чувствуваше под външната твърдост. Добре го познавам, знаете ли, имах случай да работя за него по време на изборната кампания, питам се какъв е всъщност този човек, кое го тласка да унищожи себеподобните си и преди всичко, какъв дявол търсим ние, американците, в Югоизточна Азия, можете ли да ми кажете? — Голдстайн бързо се огледа. — Предполагам, че мога да говоря, още ли не са успели да ви набутат микрофони в „Кариби“?

Савил се усмихна:

— Сам знаете, през нощта островът е недостъпен, а през деня винаги има някой на пристанището.

Голдстайн се наведе над борда.

— Но не виждам вашата делфинка.

— В момента работим само след настъпването на нощта. Дейзи скита през целия ден и се връща при нас само вечер, но всяка вечер се връща, привързана е към нас, и още повече към „Кариби“. Щом се стъмни, тя се прибира и се залепва до нея като дете, което се гушка до майка си. — Савил спря, изправи се и погледна Голдстайн. После каза: — Е, какво чакате?

Голдстайн примигна, отвърна очи и каза:

— Адъмз иска да се види с вас.

Савил стана, облегна ръце върху кормилото и го завъртя с няколко градуса наляво, сякаш „Кариби“ летеше с опънати платна и той искаше да измени посоката.

— Никога — каза, без да повиши глас, но пръстите му, конвулсивно стиснали колелото, започнаха да побеляват. — Никога — повтори глухо той. Мъчително му бе да говори, челюстта му бе толкова стегната, че едва успяваше да си отвори устата. — Аз скъсах с тези хора.

Той погледна Голдстайн и Голдстайн отвърна на погледа му. Настъпи тежко мълчание и двамата стояха като замръзнали: Голдстайн седнал, издал глава напред като костенурка, която внимателно проучва пътя си; Савил прав зад кормилото, разкрачил крака, насочил очи към бака, с вцепенена шия; сега изглеждаше по-висок, по-напрегнат, по-твърд, сякаш гневът и враждебността, които изпитваше, опъваха кожата му до спукване.

— Аз скъсах с тези хора — каза той със същия глух, сдържан, едва доловим глас.

„Не успя, помисли Голдстайн, няма да избухне, няма да излее гнева си, ще се овладее и по тоя начин ще го усили.“

Голдстайн повдигна широките си ръце на тридесет сантиметра над бедрата и отново ги отпусна.

— Брудер — каза той с дрезгавия си агресивен и жизнерадостен глас, — това е ваша работа. Аз всичко зарязах, за да дойда чак във вашето леговище, защото Адъмз пристигна вчера от Вашингтон, за да се срещне с мен. Той успя да ме убеди, че това е, цитирам, „ужасно важно“. Най-напред отказах, но никога не съм виждал толкова разстроен човек. Не казвам, че се е влачил на колене пред мен, но беше нещо такова. Никога не съм виждал Адъмз в подобно състояние. Обикновено той е студен като риба, с една дума, аз се съгласих да предам молбата му и си изпълних задачата. Ако отхвърлите молбата на Адъмз, то си е ваша работа. В никакъв случай не ме засяга. Напълно разбирам вашето становище. Тази клика се отнесе с вас като… Пак ви казвам, аз само предавам и толкова. Просто повтарям неговите думи, без да изменя нито една сричка. „Кажете му, че е ужасно важно“. Гласът му трепереше. Аз съм дебелокож, но все пак мога да почувствувам, когато един човек е наистина разтревожен. Той поне десет пъти повтори „това е ужасно важно“. И ви го казвам. Изпълних си задачата и си отивам.

Голдстайн пак се плесна по бедрата и това движение сякаш по рефлекс освободи коленете му и той пъргаво се изправи. Савил пусна кормилото, обърна се към него, пъхна ръце в джобовете и каза:

— При две условия. Първото е срещата да се състои тук. Второто е Фа и Би да ми бъдат подарени, а не само върнати за известен по-къс или по-дълъг срок. Повтарям подарени като моя лична собственост. Подчертавам, че тези условия не могат да бъдат предмет на преговори. Те са предварително условие.

— Е добре — каза Голдстайн и се засмя. — С радост констатирам, че вие умеете да бъдете твърд в сделките, когато не става дума за пари. Ако убедите вашия млад любител на бурите да ме закара с лодката през рифовете, ще предам вашето предварително условие на Адъмз. Той ме чака. Ако приеме вашите предложения, Питър ще може веднага да го докара на острова.

* * *

Питър се върна за по-малко от час с Адъмз и един младеж, когото Савил не познаваше.

— Лодката е малко спаднала — извика Питър, — май нещо се поодра. Помогнете ми, ако обичате, да я изкараме от водата и да я занесем на терасата. Веднага ще я поправя.

— Представям ви Ал, моя помощник — каза Адъмз с нервен и остър глас.

Савил леко махна с ръка вместо поздрав, но не каза нищо и не се приближи. Адъмз продължи:

— Ако желаете, ние можем да ви помогнем.

Лодката имаше гумени дръжки от двете страни и четиримата лесно я пренесоха на терасата, но когато по искане на Питър я обърнаха, заляха обувките и крачолите на панталоните си.

— Ще драсна клечка кибрит в камината и ще запаля огън, за да се изсушим, ако нямате нищо против — каза Адъмз. — През това време Ал ще обиколи къщата, за да открие дали не са ви бутнали някой микрофон.

— Не вярвам — каза Савил. — Островът е заобиколен с подводни скали и е недостъпен. Може да се мине само през канала, който води до пристанището, а той даже не е обозначен с буй. Трудно може да се избягнат някои скали, както сам сте могли да се убедите. За трети път през последния месец пробиваме лодката.

В камината се издигна висок пламък — червен в основата и бледорозов към върха, лизна, пращейки, еловите цепеници, бликнаха искри. Адъмз развърза обувките си, събу ги, сложи ги пред огнището, изтегна се в белия стол-люлка, на който седеше, и простря крака пред огъня.

— Не се ли е случвало островът да остане без човек, откакто сте го купили?

Савил поклати глава.

— Винаги има някой.

— При все това — каза Адъмз — един-двама леководолази при прилив в ясна нощ биха могли да минат през покрива.

Савил поклати глава:

— Покривът е от бетон, единственият отвор е коминът на огнището, а засега ние палим почти всеки ден.

Ал се появи на вратата на салона с кожена чанта в ръка и голям бинокъл, окачен на шията, беше млад и навъсен:

— Къде мога да намеря стълба?

— Има в сайванта — каза Савил, — попитайте Питър.

— Ще си сложа обувките — каза Адъмз и се поусмихна, — докато подметките не са започнали да се втвърдяват.

Той беше бледен, гладко избръснатото му лице с правилни черти беше напрегнато и хлътнало. Настъпи мълчание. Чакаха Ал, загледани в огъня. Савил се наведе, взе отстрани с машите едно почерняло клонче и го постави между две разжарени цепеници, неестествено дълго време, както се стори на Савил, не се случи нищо, после цялото клонче изведнъж се запали и двете цепеници отново пламнаха и запращяха весело, неудържимо.

— Вие се изсушихте, струва ми се — каза Савил, — можем да го оставим да изгасне.

— Във всеки случай времето е много меко.

Ал пристигна. Имаше детска уста, строги черни вежди, които пресичаха челото му, сдържан и компетентен вид.

— Всичко е наред — каза той, — не е бърникано, електрическата мрежа не е пипана, нищо подозрително и нищо на хоризонта, нито една рибарска лодка дори, но за всеки случай, докато разговаряте, аз ще отида да наглеждам от покрива.

— Оставете обувките си — каза Савил, — подгизнали са, Питър ще ви даде други.

— Не си струва — каза Ал със строг пуритански вид, излезе и затвори вратата.

— Благодаря, че ме приехте — каза Адъмз, втренчил очи в огъня. Отмести стола люлка, но без да обръща глава към Савил. — Излишно е да ми казвате, знам какво мислите — после продължи с усилие. — Телефонирах на по-горната инстанция, приемат условията ви. Фа и Би ще ви бъдат върнати още днес, ще ви се даде писмена гаранция, че те стават ваша лична и изключителна собственост. Трябва обаче да ви предупредя, че днес притежаването на два делфина е съпроводено с известни опасности.

Савил рязко обърна глава:

— Какъв род опасности?

Адъмз каза, без да го погледне:

— За тях, за вас… Но ако искате, можем да поставим охрана на острова.

— Не, благодаря — каза Савил с нотка на горчива ирония. — Моят остров е частна лаборатория, никой не ме субсидира, никой не ме контролира и никой не ще ме охранява.

Адъмз отмести стола си на около метър от огъня:

— Предвиждах вашата реакция. Добре. Оставете ме да ви обясня малкото, което мога да ви обясня. Фа и Би са изпълнили една мисия. Ние не знаем каква е била тя. Имало е две групи, група А — нашите хора, които закараха Фа и Би на мястото, откъдето те са били предадени на оперативна група, ще я наричам група Б.

Савил тихо се изсмя:

— Бихме могли да я наречем и В.

— Нищо не знам по този въпрос — каза Адъмз с унил и безизразен глас, без да отмества поглед от огъня. — Аз не изказвам хипотеза, а излагам фактите. Ние нищо не знаем за групата Б, нито произхода й, нито състава й, нито целите й. Още по време на Джонсън ние получихме нареждане от най-висока инстанция и го изпълнихме. Но да продължим. В часа Х групата А предава Фа и Би на група Б някъде в открито море и веднага се връща в базата си. Дванадесет часа след това група А получава известие от група Б: „Загубихме следите на Фа и Би, видели ли сте ги?“ След това, час след час ние получаваме от група Б същото известие. В Х плюс 26 часа, за общо изумление, Фа и Би пристигат в нашата база сами и видимо изтощени. Смятаме, че те непрекъснато са плували от часа Х, двадесет и шест часа непрекъснато бързо плуване. Боб ги разпитва.

— Извинете — каза Савил, — къде беше Боб след часа Х?

Адъмз поклати глава:

— Боб не е напускал групата А. Продължавам. Боб разпитва Фа и Би. Мълчание, пълно мълчание и даже по отношение на Боб недвусмислено изразена ненавист. Поразително държане, като се имат предвид добрите му отношения с тях. Губим се в догадки: Защо Фа и Би, след като са изпълнили или не са изпълнили задачата си, не са се върнали при група Б? Как са успели да намерят нашата база? Как най-сетне да се обясни тяхното държане към Боб? Веднага пращам шифрован доклад и получавам две нареждания: първо — да не осведомяваме група Б, че Фа и Би са намерени; второ — да репатрираме Фа и Би. Добре. От връщането на двата делфина ние непрестанно ги разпитваме, но досега без резултат. Мълчат враждебно, не се оставят да ги милват, заплашително щракат с челюстите, щом някой се доближи до тях.

Адъмз млъкна. Савил остана изненадан от промяната в лицето му и от отбранителния му тон. Погледна огъня — кой знае как, вместо да изгасне, той се бе съживил и малкото останали дърва припламваха пестеливо, но без пушек, без отвратителната димна миризма на отпадъци и развалини. Савил изправи гръб, сложи ръце върху страничните облегалки на креслото и погледна Адъмз:

— Предполагам, че ми давате Фа и Би, за да ги накарам да говорят и да научите от мене какво се е случило.

— Да — отвърна Адъмз, без да се помръдне.

— И по предупрежденията ви заключавам, че някои хора биха могли да имат най-голям интерес да…

— Да, да — каза Адъмз.

— В такъв случай вие ми казвате твърде много или твърде малко. Във вашия разказ има пропуски. Вие ми говорите за час Х, но не ми описахте мястото на операцията и не датирахте деня Д.

Адъмз поклати глава:

— Казах ви онова, което мога да ви кажа.

Савил го погледна, но не успя да улови погледа му. Стана и помисли веднага: „Аз ставам, защо? От потребност да действувам или от рефлекс за бягство?“ Принуди се да стои неподвижно, с ръка, облегната на креслото, но краката му трепереха. Погледна надолу и видя с изумление как левият му крак трепери конвулсивно от бедрото до края на палеца. Натисна стъпалото си о пода, но не успя да спре треперенето, пак седна. Краката му продължаваха да треперят, почувствува се отмалял, изтощен, като обезкръвен. Виждаше само профила на Адъмз и изведнъж му се прииска да извика: „Но погледнете ме, Адъмз, погледнете ме, моля ви, защо се страхувате да срещнете очите ми?“

* * *

Адъмз стана.

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Разбира се.

Той се приближи до бюрото с отсечена крачка, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ало, тук Херман… Дайте ми Джордж… Джордж, моля да ми докарате две каси с бира, една каса с кока-кола и един грозд банани. Благодаря, има достатъчно място за кацане.

Той остави слушалката и се обърна към Савил:

— Ще ги докарат с хеликоптер след един час и веднага ще ме отведат.

— Разбрах „двете каси бира“ — каза Савил, — не и кока-колата, нито грозда банани.

Адъмз се усмихна:

— Като се имат предвид вашите пацифистки възгледи, предполагам, че не сте въоръжен.

— Не.

— Кока-колата ще се погрижи за това.

Прибавих и една малка предавателна станция.

— Разбирам.

— Можете ли да си служите с леки пехотински оръжия?

— 1944. Ароманчи.

— Вярно, как не се сетих? Сякаш не знам вашата биография.

Настъпи мълчание. Савил каза:

— Ще пиете ли чаша кафе?

— С удоволствие.

Той мина пред Адъмз и го заведе във всекидневната. Трите жени бяха там.

— Въпреки че никога не сте ги виждали — каза Савил, — предполагам, че подробно знаете техните биографии. Арлет, представям ти Херман.

— Мисис Савил — каза Адъмз сериозно, — за мене е голяма чест да се запозная с вас. Вашият мъж има ужасно чувство за хумор. Вие знаете истинското ми име.

— Много ми е приятно, мистър Адъмз — хладно каза Арлет.

Адъмз поздрави отдалеч Сузи и Маги, те му кимнаха с глава, без да се приближат.

— Маги — каза Савил, — ще има ли по чаша кафе за мистър Адъмз и за мене?

— Разбира се — каза Маги.

Те седнаха от двете страни на дълга маса, покрита със син гетинакс. Телефонът иззвъня. Савил вдигна слушалката. Сложи я до ухото си и каза:

— Тук Савил… Кой? Джордж? Джордж чий?

— За мене е — каза Адъмз и протегна ръка. — Ало, Франклин?… Тук Натанаил… Какво?… — Адъмз пребледня и конвулсивно стисна слушалката. — Берти е отишъл? Тогава, кажете му да ми се обади и да ми докладва.

Той остави слушалката и погледна Савил с уморените си хлътнали очи. Задъхваше се, сякаш бе направил голямо усилие.

— Боб е катастрофирал с автомобил. Намерили тялото му в една урва.

Чу се вик и Адъмз подскочи като ужилен. Савил вдигна глава и видя гърба на Маги, която излизаше тичешком от стаята с ръце на страните.

— Отидете с нея, Сузи — каза Савил.

— Какво става? — попита Адъмз.

— Маги беше влюбена в него.

— Бях забравил — каза Адъмз, прокарвайки ръка по лицето си. — При това аз толкова…

— Извинете ме — каза Савил.

Той бързо излезе от стаята, догони Сузи на терасата и й каза на ухото:

— Преди да отидете да утешавате Маги, кажете на Питър да следи Ал по-внимателно.

Савил се върна. Арлет поставяше чаша кафе пред Адъмз.

— Благодаря — каза Адъмз признателно.

— Искате ли бисквити?

Савил я погледна. Тя говореше с враждебна студенина. Не беше забравила шпионирането в бунгалото.

— Не — каза Адъмз. — Благодаря, не съм гладен.

Той се обърна към Савил.

— Как шофираше той?

Савил го погледна.

— Много предпазливо. Там е работата.

Адъмз загледа втренчено синия гетинакс на масата, поднесе чашата към устните си и я изпи до дъно.

— Искате ли още една чаша? — каза Арлет с безизразен глас.

— С удоволствие.

Телефонът иззвъня. Савил взе слушалката, послуша и я подаде на Адъмз.

— Берти?… Тук Ърнст… Много слабо ви чувам. Нищо? Как нищо?… Овъглен?…

* * *

Маги лежеше по корем на леглото, заровила глава във възглавницата, раменете й се тресяха от плач. Сузи затвори вратата, седна до нея и сви рамене: „Ето още веднъж ставам съучастничка, приобщавам се към измислицата и също лъжа, но до каква степен съзнава тя, че лъже, никой не знае, даже и тя.“ Сузи погледна раменете на Маги, разтърсвани от хълцания, и помисли с угризение: „Смехът може да бъде маска, но болката, даже безпредметната болка, никога не е измислена“. Маги се обърна, хвана ръцете й и я погледна с плувнали в сълзи очи.

— Моля ти се — каза Сузи нежно и търпеливо, — успокой се, не изпадай в такова състояние.

В същия миг Сузи се видя в огледалото над дивана и помисли: „Дявол да го вземе, тази лигава симпатия, този сладникав вид на съчувствие и тези лъжи — просто да ти се повдигне.“ Чу, когато Маги каза: „Разбираш ли, Сузи“ с прекъсван от хълцане глас, и раздразнено помисли: „Започва нелепицата, циркът, сантиментално-сексуалната каша, просто не знаеш да се смееш ли или да плачеш.“

— Разбираш ли, Сузи — каза Маги през сълзи, — ужасното, онова, което никога не ще си простя, е, че аз го убих. О, Сузи, не казвай, че не е така, аз се държах толкова лекомислено, непоследователно, несъзнателно жестоко. — Тя още по-силно захлипа. Невероятно грозното й лице бе станало още по-грозно от сълзите. — Аз го доведох до отчаяние, това е истината. Най-напред като отказах да се оженя за него, нали съм ти разправяла. Знам, че може да изглежда странно, ненормално, даже чудовищно в известен смисъл, но аз не искам да имам деца, не обичам децата. Знам, че подобно нещо изглежда ужасно, но не мога да се променя, такава съм. Слушай, ще ти призная, има нещо по-лошо, много по-лошо, аз се държах с Боб наистина отвратително. Щом не исках да се оженя за него, бях длъжна, ти си справедливо момиче, Сузи, толкова си откровена, няма да твърдиш обратното, аз бях длъжна да отблъсна авансите му, а един бог знае колко аванси ми даваше той. Казвам си, и в известен смисъл това е моето оправдание, трябва да призная, че никоя жена не е била повече ухажвана, повече следена, бих казала, повече преследвана. Разбира се, Боб не го правеше грубо, нито подчертано, а толкова красиво, извънредно деликатно, с хиляди дребни неща, например как отбягваше моя поглед на масата, сякаш ми казваше: „Любов моя, аз не мога да те гледам, иначе всички ще разберат.“ О, той беше чудесен, мил, любезен, и толкова изтънчен. Слушай, Сузи, ще ти кажа всичко, не ми е лесно, но и аз мисля, че ще ми стане по-леко, ако ти кажа. Навярно си спомняш, че един петък ние двамата заминахме на уикенд с колата му.

— Не — каза Сузи със сдържано раздразнение, — не, съвсем не си спомням. — И веднага помисли: „Няма смисъл, все едно да се опитвам да заприщя порой с камъче.“

— Е добре — каза Маги, — може да се лъжа в датата, няма значение, във всеки случай беше през март, в това съм сигурна, двамата заминахме, нали си спомняш, той току-що беше купил своя закрит форд, вътрешността беше от кожа, от червена кожа, той не можеше да търпи пластмасата, та този ден той толкова ме моли, с истински сълзи и аз отстъпих и се съгласих да ме заведе в един мотел. Записа ме под свое име, горкичкият ми, колко ли е бил щастлив да ми даде името си, макар само за една нощ. Въпреки това не ме осъждай много, Сузи, не искам да смекчавам вината си, но даже там, в тази малка стая край морето, като сега си спомням, изгледът беше великолепен, бяхме почти на плажа, даже там, той беше толкова добър, толкова деликатен, нямаше да ме докосне, ако не исках, но аз, Сузи, тя захлупи едрото си червендалесто, обезобразено от сълзите лице в ръцете си.

— Моля ти се — каза Сузи, — не мисли вече за това, само се разстройваш.

— Ти не разбираш — изкрещя Маги. — Как можах да бъда толкова жестока, да му се отдам, а след това да откажа да се оженя за него. Това е отвратително, непрекъснато мисля за онази нощ. Не мигнахме, както се досещаш, времето беше меко, имаше чудна луна, морето стенеше на няколко крачки от нас, той ме гледаше, в очите му се четеше един мълчалив, отчаян въпрос, а аз, аз нищо не казах, аз не казах онова „да“, което той очакваше. Мълчах, имах ужасната смелост да мълча. Бях му отдала тялото си, но нищо повече. О, как си спомням! Той лежеше неподвижно до мене, даже сега сякаш виждам с абсолютна яснота профила му. Открояваше се върху стъклото, заляно с лунна светлина. Толкова беше красив, толкова деликатен, почти женствено деликатен, големите му отворени очи гледаха с бездънна мъка, как можах да бъда толкова жестока, Сузи, всичко е по моя вина, всичко започна през онази нощ в мотела. Мислиш ли, че Боб щеше да се съгласи да участвува в мръсните комбинации на тези хора и да замине с Фа и Би, ако аз се бях съгласила да стана негова жена. А ето сега ми казаха, че е мъртъв, жертва на нещастен случай, той! Та той караше като ангел, изпитваше ужас от бързината, нали си спомняш, той казваше, че колата трябва да се плъзга по пътя като кораб по вода. Истината е, че той се е самоубил, не, Сузи, аз не искам да скривам истината, даже ако трябва да страдам двойно повече и да се измъчвам от угризения. Той се самоуби, защото вече не можеше да понася да живее сам, далеч от мене, без надежда, без детето, което би желал да му родя. Как мога да си простя такава жестокост, безчувственост, несъзнателност, защото в края на краищата, Сузи, аз го отблъснах, горкичкия ми, както отблъснах Савил, но на Савил не му причиних истинска болка, защото той е човек на инстинктите, даже първобитен в известен смисъл, залови се с първата жена, която му се изпречи на пътя след мене, и се задоволи с нея. Бедната Арлет, в тази история тя беше просто заместител и се питам какво ли изпитва, когато от време на време си дава сметка за това. Савил вярно, че е много умен, но като мъж малко ме плаши, не намираш ли, с тези очи, тази уста, тези косми по гърдите, съвсем между нас, Сузи, бих изпитала ужас да се отдам на Савил, бих имала усещането, че ме обезчестява патрул моряци. В края на краищата Савил е такъв, какъвто е, не го осъждам, той е мъж и толкова, но Боб — продължи тя, а сълзите се стичаха на дълги вадички по бузите й, целите на петна, — Боб, та това не беше мъж, Сузи, а ангел, нещо като Шели, толкова чист, толкова нежен, толкова безплътен, той имаше дълбока душевна нужда от мен, не от моето тяло, а от мен, от мен, разбираш ли, от мен като човешко същество.

— Глътни това — твърдо каза Сузи, сипа няколко хапчета в шепата си и ги подаде на Маги. — Хайде, глътни ги и пийни вода. След малко ще заспиш. — После хвана ръката на Маги и я държа, докато тя започна да заспива. Гледаше невзрачното й червендалесто лице, белязано от сълзите, като лице на боксьор след загубен мач. И всъщност беше така. Горката Маги, елиминирана още при първия рунд в състезанието на пола, предварително осъдена на глад, на ужасния полов глад, който не е най-страшното, но най-унизителното страдание сред хора. Сузи вдигна лявата ръка към лицето си и леко го опипа. Но всичко си беше на мястото, правилно разпределено, младата кожа беше опъната върху нежните кости, носът — изваян, ушите — малки, трапчинките, устните със съблазнителни трапчинки. О, това е несправедливо, несправедливо, кой е осъдил Маги на глад, а заедно с нея милиони самотни човешки същества, които не могат да мислят за нищо друго. Маги спеше. Сузи полекичка измъкна ръката си, излезе от стаята, пое дълбоко дъх и се втурна тичешком към сайванта. Застанал на колене, Питър оправяше мотора на малката лодка.

— Прегърни ме — каза тя.

— Ръцете ми са мръсни — той се изправи и я погледна с нежните си усмихнати очи.

— О, Питър, какво значение има това.

Той я притисна до гърдите си — топла, закръглена, ухаеща, придържаше я с лакти, а ръцете бе разперил във въздуха.

— Не, не — каза тя, — не така, силно ме притисни — тя се задъхваше, в очите й блестяха сълзи. Прегърна го с две ръце и жадно се притисна, сякаш искаше да се скрие в неговото тяло, за да се запази от живота.

* * *

— Надявам се — каза Адъмз, — че сега вие ще приемете островът да бъде охраняван.

— Съвсем не — каза Савил, вдигна глава и го погледна в очите. — Категорично отказвам. Моето становище остава непроменено.

— Моля ви, Савил, позволете ми да настоя. След онова, което се е случило, ясно е, че ако Фа и Би ви бъдат предадени, вие ще бъдете изложен на най-голяма опасност.

Арлет отвори уста, за да каже нещо, но погледът й срещна очите на Савил и тя замълча.

— Мисис Савил, вие щяхте да кажете нещо?

— Не — студено отвърна тя. — Нищо важно.

Адъмз изгледа Савил.

— В такъв случай — каза бавно той, — не знам дали мога да ви поверя делфините. Струва ми се, че без охрана на острова не съществуват минималните условия за безопасност.

— Не ми ги поверявайте — кратко каза Савил. — Аз не съм ви ги искал. — После добави: — И не съм искал да се срещам с вас.

Настъпи мълчание. Пъхнал ръце в джобовете, Адъмз гледаше в краката си.

— Не мога да ви разбера. Преди няколко месеца, много добре си спомням, вие ми казахте, че смятате Фа и Би като свои деца.

Лицето на Савил се затвори.

— Може да съм надценил чувствата си.

Арлет погледна Савил, сякаш пак искаше да заговори, но се въздържа. Отново настъпи продължително мълчание.

— Позволете ми да изложа накратко положението — отчетливо каза Савил. — Ако, след като сте размислили, решите да не ми поверявате Фа и Би, много добре, ще съобщите хеликоптерът да не идва и Питър ще ви върне на брега. Ако ми ги поверите, ще потвърдите с писмен документ, че те са моя лична собственост. От своя страна, аз се задължавам, ако те се съгласят да говорят, да запиша на магнетофонна лента всичко, което кажат, и да ви връча записа. Но в никакъв случай не приемам на острова охрана. За сметка на това, ако желаете да организирате надзор в морето, на подходящо разстояние от острова, това си е ваша работа. Нямам нищо против. Нямам нищо против и да получа от вас оръжие, както и радиопредавател, за да държа връзка с вашите кораби. За сметка на това не желая въздушен надзор, нито прелитане над острова.

Адъмз стоеше с наведени очи. Той почака няколко секунди и каза:

— Сега е мой ред. Ако Фа и Би ви разкажат, запис не ми е достатъчен, ще трябва да чуя този разказ от техните уста.

— Прието — каза Савил. И веднага добави: — От дихателния им отвор.

— Моля?

— Не от устата, а от дихателния отвор.

— Бях забравил — каза Адъмз с изкуствена усмивка. — На второ място, струва ми се необходимо да държим Маги, Сузи и Питър настрана от всичко това.

— Прието — каза Савил. — По мълчаливо съгласие досега така сме постъпвали и вие, и аз и ще продължа. Ето какво ви предлагам във връзка с това: вашият хеликоптер ще се приземи на терасата, ще свали оръжието, радиопредавателя и делфините. Вашите хора ще пуснат делфините в пристанището, без никой от нас да присъствува, след това вие и Ал ще се качите на хеликоптера и ще си отидете. След заминаването ви само Арлет и аз ще влезем в контакт с делфините.

— Предлагам ви един вариант — каза Адъмз след малко. — Аз бих могъл да присъствувам, когато мисис Савил и вие влезете в контакт с Фа и Би.

— Не — каза Савил, — в никакъв случай.

— Защо?

— Трябва ли да повторя? Тази лаборатория ми принадлежи, никой не ме субсидира и никой не ще ме контролира. Адъмз — продължи ядосано той и стана, — ако непрекъснато оспорвате моите условия, ние никога няма да свършим. Решете. Що се отнася до мен, считам, че преговорите са приключени.

— Но аз съм съгласен — засегна се Адъмз. — Позволете ми да ви кажа, че според мен, вие спорите прекалено рязко.

Савил погледна Адъмз с тъмните си очи и миг-два не отговори. После леко махна с ръка и каза:

— Ако ми разрешите, ще ви оставя сам, колкото да напишете документа, че ми давате Фа и Би.

Савил кимна на Арлет, излезе с нея от стаята и се отправи към сайванта. Щом го зърна, Питър стана, написа набързо няколко думи върху една страница от бележника си, откъсна я и му я подаде. Арлет погледна Сузи.

— Как е Маги?

— Спи. Дадох й приспивателно.

— Как възприема…

— Както трябваше да се очаква. Всичко е станало по нейна вина. Тя е докарала Боб до отчаяние и той се е самоубил.

— Горката. Не знам защо, но винаги се чувствувам виновна по отношение на нея.

— Аз също.

— Знаете ли, роклята ви цяла е изцапана отзад. Навярно сте се опрели на мотора.

— Може би — каза Сузи и се усмихна.

И във внезапен изблик на нежност тя хвана двете ръце на Арлет и силно ги стисна.

Савил подаде на Арлет страницата с написаното от Питър. Тя прочете: „Ал инсталира микрофон в къщата, но не се е приближавал до пристанището.“

— Докъде стигнахте с ремонта? — попита Савил на висок глас.

— Голямата лодка е ремонтирана, но до утре няма да я пусна във водата. Почиствам мотора на малката лодка.

— Добре. Оставям ви. Ние с Арлет отново ще поставим мрежата на басейна.

Когато стигнаха на моста, Арлет се обърна към Савил и тихо каза:

— Защо не прие охраната, която Адъмз ти предлагаше?

— Настойчивостта на Адъмз не ми хареса. Такава охрана е нож с две остриета.

— Така ли мислиш?

— Да, разбира се. Почувствувах двуличие в държането на Адъмз. Той иска да знае истината, в това съм сигурен. Но защо? За да я предаде на „по-висшата инстанция“ ли? Може би. А може би, чисто и просто, за да му послужи срещу В. Не му вярвам.

— Ти смяташ ли, че той или началниците му биха могли да решат, след като размислят, да скрият истината?

— Да, мисля.

— И в такъв случай…

Савил я погледна с тъмните си очи.

— В такъв случай ние сме излишни.