Робер Мерл
Животно надарено с разум (2)

I

— Уйлям, карайте, моля ви, у дома — каза мисис Джеймсън с надутата учтивост, запазена за разговорите й с шофьора. (Виждате ли, Дороти, моите слуги ме обожават — аз никога не забравям рождените им дни и винаги им говоря учтиво.)

Уйлям наведе тлъстия си бръснат тил. Впрочем той не се казваше Уйлям, но за по-удобно мисис Джеймсън наричаше така всички шофьори, които бе сменила след смъртта на мъжа си. Уйлям постави двете си пълни ръце върху волана, някъде далеч пред него кадилакът меко замърка и потегли безкрайно бавно и предпазливо.

На задната седалка мисис Джеймсън опря масивния си гръб на коженото облегало с цвят на хаванска пура — специална тапицировка от специална английска кожа срещу допълнително заплащане, — оправи очилата си, украсени с малки, но истински диаманти, намести чантата от крокодилска кожа върху обемистите си бедра, насочи наляво тежката си глава, провиси долна устна, широко отвори сивите си очи, после ги присви и заразглежда професор Савил спокойно, мълчаливо, без всякакво стеснение, сякаш той беше вещ. Първото й впечатление се потвърди — тъмни очи, мургаво лице, гарванови коси, прилича на циганин, предполагам, че е космат като бедния Джон, същинска горила, с косми дори по гърба, с руно на гърдите, още един от онези свръхмъжествени, винаги възбудени латинци с червена кръв.

— Мистър Савил, вие от чужд произход ли сте?

— Съвсем не, аз съм стопроцентов американец, но дядо ми по баща е роден в Галисия.

— В Галисия ли? — продължи тя и вдигна вежди.

Савил я погледна и се усмихна любезно. Прилича на риба меру, същата гримаса на устната, същите неподвижни и глупави очи.

— Галисия е испанска провинция, мисис Джеймсън.

— Колко романтично — каза тя, като щракаше закопчалката на чантата си.

Почувствува се угнетена — „значи наистина е нещо като циганин“, — но пак обърна глава наляво и грабна с поглед Савил. Красиви ръце, тъмни очи, черна коса, посребрена на слепоочията — онези идиотки ще полудеят по него. Както и да е, ще трябва да се изкара един час. Почувствува леко дърпане в горната част на дясната гръд и потуши желанието да пъхне ръка под блузата, за да усети как под кожата й се търкаля малка като лешник топчица, която може би се нарича смърт. Мърфи я успокояваше, но нали на него занаятът му е да успокоява. „Та това не е нищо, мисис Джеймсън, абсолютно нищо“, с дълбок глас и проницателен поглед. Търпеливо и уморено тя се наведе напред, затвори очи, пот потече по гърба й. Ужасена си представи как умира. След няколко секунди тя се опря на облегалката, вдигна клепачи, стоманеносивите й очи изскочиха като малки неспокойни животни, доловиха чантата от крокодилска кожа върху коленете й, седалките с цвят на хаванска пура, обръснатия тил на Уилям — всичко беше налице. Господи, не беше справедливо, не беше вярно, че мисис Джеймсън, вдовица на Джон Б. Джеймсън, може да умре. Тогава Джон побледня, погледна я с кръвясали очи, пое въздух с ужасен шум на смукало и се сгромоляса мъртъв върху чинията, „има справедливост, господи, той пиеше прекалено много, пушеше прекалено много, беше космат и похотлив“. Мисис Джеймс седеше на върха на една планина, беше съвършена, носеше бледосиня рокля, осеяна с цветчета, а лъвовете ближеха християнските й нозе. Тя изправи глава, издаде устна, за да скрие двойната си брадичка, после отвори чантата, извади един запечатан плик, хвана го между палеца и показалеца и без да каже нито дума, го подаде на Савил, протягайки ръка през дългия кадилак.

— Благодаря — каза Савил. Тъмните му очи примигнаха, той се изчерви под матовата си кожа, но устоя на желанието да пъхне веднага плика в джоба си и се застави разсеяно да го повърти, сякаш се касаеше за нещо незначително, което би могъл на слизане да изостави върху кожената седалка.

— Някои наши лектори предпочитат да им се плаща в налични пари — каза тя с безизразен глас.

— Но това няма абсолютно никакво значение, мисис Джеймсън — промърмори Савил. Мериан му струваше скъпо, той й плащаше огромна издръжка. Скъпа моя, сигурно казва Мериан, като развежда гостенката из новото си жилище, просто е невероятно как всичките тези пари ми се изсипаха като по чудо. Но чудото беше тя — на процеса предяви максимални изисквания и показа максимална хитрост, плътта й беше заплатена скъпо и прескъпо. Върви, че вярвай после на набожните жени, ще ти изсмучат и последния долар. Савил неприязнено погледна мисис Джеймсън. Пилее по 100 000 долара годишно, какво ли ги прави? Съпругът бил починал на шестдесет години от преумора — за да я направи богата. Един съкратен живот заради един излишен живот. Два абсурда.

— Женен ли сте? — каза мисис Джеймсън.

Той отговори кратко:

— Разведен.

— Имате ли деца?

— Две.

Тя неодобрително погледна тила на Уйлям, после каза с гърления си глас:

— Не смятате ли, че е шок за децата да виждат родителите си разделени.

— Аз мисля, мисис Джеймсън, че е много по-голям шок за децата да живеят в разединено семейство, при това много по-разрушителен шок, защото се повтаря ежедневно.

— Аз не съм на това мнение — каза мисис Джеймсън и с рязко движение затвори чантата си от крокодилска кожа.

— Значи не сме на същото мнение. — каза Савил.

Уйлям премести пълните си ръце върху волана, хвърли поглед в обратното огледало и докато лицето му си оставаше безчувствено и спокойно, помисли: „Стара кучка, не може да не измъчва хората“.

— На колко години сте?

Савил обърна глава:

— На петдесет и две.

Малко след това се ядоса, че е отговорил толкова покорно. Човек винаги прави прекалено много отстъпки на хората в името на учтивостта, а те използуват това, за да се държат лошо.

— Мъжът ми — каза мисис Джеймсън — умря на петдесет и четири години. Беше прекрасен човек и, слава богу, ние образувахме много хармонична двойка. Винаги съм имала силно развито чувство за светските си задължения, само съжалявам, че недостатъчно се радвах на присъствието му, но Джон отиваше много рано сутрин в завода, като внимаваше да не ме събуди, а се връщаше вечер късно, винаги късно, горкичкият, когато аз обикновено бях излязла. Добре ли сте със здравето?

— Доста добре — каза Савил и остана нащрек, напрегнат и недоволен.

Мисис Джеймсън млъкна. Устната й на меру беше леко провиснала. Въпросът й беше безсмислен, отговорът не й донесе нищо. Тя приличаше на кокошка, която, кълвейки, е изровила малко парче, стъкло и го гледа отстрани с кръглото си око. Последва мълчание. Мисис Джеймсън полупритвори очи и забрави Савил, сякаш той беше предмет, поставен върху седалката, който, след употреба, трябваше да върне в ъгъла, откъдето го бе взела. Въздъхна — Клубът, председателството на Клуба, беседите, каква ангария, а времето минаваше, минаваше, по една пролет на година, колко пролети правят един човешки живот? Кадилакът намали скоростта, зави под прав ъгъл и бавно навлезе в една алея, оградена със сини кипариси. Чакълът пращеше под гумите.

— Професоре, мога ли да ви препоръчам беседата да не трае повече от четиридесет минути и да говорите с прости думи.

* * *

Мисис Джеймсън посочи на Савил едно широко кресло, покрито с червено кадифе. Той се обърна с лице към аудиторията: четиридесет чифта очи го сграбчиха. Кимна с глава и седна. Възглавничката меко се поддаде под него и той потъна до гърдите. Направи усилие да се изправи, но не успя да отлепи бедрата си. Беше очаквал, че ще седне на стол, зад маса, на която би могъл да разположи бележките си. Но нямаше нищо — нито пред него, нито встрани, нямаше дори ниска масичка. Както бе потънал в пурпурното кадифе, почти погълнат от него, чувствуваше се парализиран от комфорта. Дори не можеше да постави лактите си върху страничните облегалки: беше твърде нисък за тях. Но беше изключено да държи лист хартия върху наклонените си колене. Савил посегна към джоба си, поколеба се и реши да говори без бележки. Насядали в полукръг, четиридесетина дами на най-различна възраст го гледаха. Савил на свой ред ги обгърна с дискретен поглед и им се усмихна. Усмивката му беше доста очарователна, откровена и млада, и той знаеше, че може да разчита на нея. Но никой не реагира. Лицата пред него останаха безизразни. Разглеждаха го без зложелателство, но и без доброжелателство. Очевидно фактът, че той беше единственият мъж в стаята, не му даваше никаква привилегия. Савил погледна втори път седящите пред него и му стана забавно. Той почти можеше да види как работеха умовете на слушателките му: членките на Клуба се събираха по веднъж седмично, за да изслушат някой лектор и да узнаят нещо за света. При такава възвишена цел полът на лектора имаше малко значение. Клубът не му обръщаше внимание.

Савил си даде сметка, че мисис Джеймсън стои изправена от дясната му страна и разказва неговата биография с помощта на написани на машина бележки, които държи в ръка. Тя беше претърпяла изненадваща промяна: обсипваше го с комплименти и похвали, приписваше му всички онези християнски добродетели, с които сама блестеше. Плуваше във въодушевяващ оптимизъм. Всичко беше съвършено и чисто: Америка, щатът Флорида, Клубът, великолепният град, където той се бе родил, членките на Клуба, председателката на Клуба, лекторът. А мъжете им, помисли Савил, какво ли правят, нещастните, през това време? Печелят пари, така че да осигурят на жените си свободно време, за да се образоват. А защо не, в края на краищата? Те биха могли да вършат нещо по-лошо. Този клуб, правилно погледнато, им прави чест и даже им прави чест като на нация.

Докато мисис Джеймсън преливаше от любов към ближния си, лицата, обърнати към Савил, се очертаваха все по-ясно. Три-четири бяха красиви: една хубава рижава ирландо-американка с млечен тен и зелени очи; една еврейка с тънки расови черти, много импозантна, като скулптура, една млада дама, произхождаща вероятно от Южните щати, с много деликатен, овал, матов тен, черни морни очи с бавен и съблазнителен начин да свежда клепачи. Имаше и други млади жени, доста хубави, доста елегантни, но по-сухи, по-неспокойни, издаваха неудовлетвореност от себе си. Надхвърлилите петдесет години се отличаваха с пълнота, очила с диаманти и шестмесечни лимби. Погледът на Савил се спря на тях. „Каква пустота, каква скрита покруса. За никого не е приятно да остарее, но да остарееш без професия, без усещането, когато си минал шестдесетте или седемдесетте години, че си работил, че си търсил и напредвал. И какво жалко алиби е този Клуб в последна сметка. Днес им говорят за делфините, след осем дена — за Марсел Пруст, след две седмици — за Югоизточна Азия, всестранна култура по четиридесет минути седмично. От всичко по малко — като в кафене.“

Мисис Джеймсън млъкна, преизпълнена с такт и съвършенство. Масивна и с вдигната брадичка, тя постоя за миг неподвижно, сякаш позираше за собствената си статуя. Изръкопляскаха и тя поздрави и седна с наведени очи. Зае място върху малък, нисък тапициран стол. Повече от другите можеше да си позволи да бъде смирена, тъй като беше у дома си. Впрочем ниското столче служеше за две цели: подчертаваше скромността й и й отморяваше краката.

— Целите сме слух, професоре — каза тя с лукаво закачлив вид, сякаш току-що беше измислила формулата нарочно за него.

Мисис Джеймсън седна. Беше гърбом към Клуба. Вече не го държеше в клещите на сивите си очи и Савил забеляза как погледите на много от слушателките му се оживиха, те вече седяха по-отпуснато. Всичко това опровергаваше първоначалното му впечатление, че липсва интерес. За голямо свое облекчение той отново почувствува, че съществува като мъж, на свой ред погледна приятелски слушателките си и започна живо:

— От няколко години делфинът е предмет на толкова статии, изявления, предсказания, карикатури, филми и сценарии за Холивуд, че ми се струва, че нищо ново не мога да ви кажа за него. (Протести.) Ако мислите, че това не е така, ако не протестирате от учтивост, ще се опитам, доколкото мога, да доизясня този въпрос. Моля ви обаче да не очаквате нищо сензационно или непубликувано. Научните изследвания напредват бавно, а делфинологията е едва в своето начало.

Американците — продължи Савил — са известни с любовта си към животните и със страстта си да ги изучават. Но несъмнено, от десет години насам, няма животно, което да поражда у нас по-голям интерес, и то от най-различно естество, от делфина. Никое животно също така не се изучава повече. Военноморските сили на САЩ и различни държавни управления всяка година изразходват значителни суми за финансиране на изследванията на много групи учени, между които и групата, която ръководя. От своя страна, различни частни организации като „Локхийд Калифорния къмпъни“ или „Спери джайтроскоуп къмпъни“ отделят също големи средства за делфинологията. Без да мога да ви дам съвсем точна цифра, не бих се учудил, ако общата сума, която се изразходва годишно от тях и от държавните управления понастоящем, достига петстотин милиона долара.

Савил спря, за да остави тази цифра да проникне в съзнанието на слушателките.

— Петстотин милиона долара — продължи Савил — представляват маса центове, но делфинът ги заслужава, това е моето убеждение. С прости думи и накратко, както ми препоръча вашата председателка (оживление), ще се опитам да ви обясня защо делфинът стана най-скъпото и най-изучавано животно в Съединените щати.

Вие няма да ми се разсърдите, ако най-напред ви кажа няколко думи за физиологията му. Делфинът не е риба, а китоподобно. Той няма хриле, а бели дробове. Тъй като диша кислород от въздуха, той излиза на повърхността, за да го получи. Рибата, като всички животни, наречени неточно студенокръвни, възприема околната температура: ледена във водата на Антарктическия океан и умерена в Караибско море. Но делфинът е топлокръвно животно, т.е. неговата температура остава постоянна, каквато и да е температурата на водата, в която плува. На това се дължи слоят мазнина, с който е покрит, както и големият му братовчед китът, за да устоява на студа. Този слой мазнина, обвит в гладка кожа, която прилича на каучук, придава на тялото му заоблена и издължена форма, много удобна за движение във водна среда. Делфинът не снася яйца като рибата. Той е бозайник и общото у него с всички млекопитаещи, включително и човека, е начинът на размножаване, който ни е добре познат (жив интерес): съвкупление, бременност, раждане и кърмене на малкото с мляко. У делфините тези процеси са живописни и правят силно впечатление, защото протичат във водата, но физиологически не представляват никакво изключение и аз нямам намерение да ги описвам. (Прикрито разочарование.)

Вероятно, ако се съди по някои особености на неговата анатомия, в отдавнашни времена делфинът е бил сухоземно животно, и морето е среда, към която е бил принуден да се приспособи. И се е приспособил. Достатъчно е да кажем, че той плува със скорост, която превъзхожда скоростта на повечето риби.

Защо науката на САЩ проявява толкова голям интерес към този морски бозайник? — продължи Савил, като малко повиши глас. — Защото той притежава онова ценно качество, което ние, хората, наричаме разум. Това ще рече, че неговият ум ни изглежда достатъчно близък до нашия, за да можем да разбираме постъпките му, като разсъждаваме по аналогия.

Савил направи малка пауза, погледна слушателките си и се запита дали не бе започнал да се отклонява.

— Всички китоподобни са умни и ако измежду всички тях сме избрали делфина за предмет на изучаване, това е, защото той е по-малък, и ако смея така да се изразя, по-лесен за манипулиране от братовчедите си: китове, кашалоти или делфини — афалини. „Tursiops truncatus“, които ние предпочитаме пред останалите, не надминава три метра дължина. Средният делфин е дълъг два метра и петдесет сантиметра при сто и петдесет килограма тегло. Следователно много лесно е той да се пренася с автомобил или самолет. Той има нужда само от басейн, голям колкото обикновен плавателен басейн, и макар да изисква доста грижи, издръжката му не е разорителна: десетина килограма риба на ден.

Но онова, което прави делфина идеално за изучаване животно, е изключителната му дружелюбност. Тази дружелюбност не означава слабост. Той е способен с един удар на мощната си челюст да пребие едра акула, ако я засегне в хрилете. Освен това той притежава двоен ред извънредно остри зъби, всичко осемдесет и осем, и би могъл, ако пожелае, да изпочупи ръцете и краката на онези, които го хващат в плен. Но от незапомнени времена никога не е насочвал оръжията си срещу нашия вид. Нещо повече — повечето домашни животни, когато ги подлагаме на малко по-болезнена операция, хапят или драскат. Делфинът приема болката, която му причиняваме, без да се съпротивява, без да става опасен. Сякаш в отношението му към човека има някаква неизчерпаема доброжелателност. От най-древни времена той е известен с това, че търси нашето общество, и особено обществото на децата. Пленен в диво състояние, той се опитомява с удивителна бързина и с удоволствие приема ласките ни. — Савил замълча. В очите на слушателките си бе доловил някакво разнежване и тъй като сам беше голям приятел на животните, се зарадва на това вълнение и поспря, за да участвува в него. „Ние сме добър народ“, помисли той разчувствуван.

— Алпърс — продължи след малко — разказва една много интересна история за приветливостта на делфините. На Коледа през 1955 година, в Нова Зеландия, близо до някакъв малък плаж, наречен Опонони, се появил един делфин или по-точно делфинка, отишла при къпещите се и за всеобщо изумление започнала да играе с тях. Тя имала подчертано предпочитание към децата и ги оставяла да си играят с нея, без да проявява нетърпение. Когато й хвърляли топка, тя я улавяла със зъби, мятала я много високо и далеч, после бързо се спускала, така че да се окаже под нея, и винаги успявала да я хване в муцуната си, преди топката да докосне морето. Тя се забавлявала и с игра, която никой не й бил показал. Поставяла топката под корема си, гмурвала се с нея във водата и когато стигнела известна дълбочина, я освобождавала. Тогава топката изскачала от водата, делфинката се устремявала, за да бъде точно там, където топката щяла да падне, и силно я ударила с опашната си перка, като със стик за крикет. Когато нямало топка, отивала да вземе бирена бутилка от дъното на морето и я закрепяла на муцуната си. С една дума, тя не се задоволявала да играе с децата, а ги забавлявала.

Излишно е да ви казвам, че славата на Опо — така нарекли децата тази делфинка — се разпространила из цяла Нова Зеландия. От всички краища на острова и на съседните острови се стичали да я гледат. И тогава, според наблюдателите, станало нещо странно. Приветливостта на животното заразила и хората. Вечерно време на плажа непознати си заговаряли, правели си услуги. Социалните и расовите прегради отпаднали. Опонони се превърнало в село на дружбата.

В този миг в ума на позадрямалата мисис Джеймсън думата „социални“, последвана от думата „расови“, задвижи тревожен сигнал. Тя се изправи в малкото си кресло, стисна устни и погледна Савил едновременно строго и уплашено, сякаш за да го предупреди за бездната, която се разтваря пред краката му. Но Савил не видя нищо. Той беше изцяло погълнат от беседата си.

— Бих искал — продължи той със светнали от нежност очи — да ви говоря повече за приветливостта на делфините, но това не е точно темата на моята сказка. Искам обаче да подчертая, че смятам за голяма привилегия възможността, която имам, да прекарвам живота си в изучаване на това великолепно животно. Делфинът е чудесен другар, той е умен, закачлив, сърдечен. Въпреки че вие всички сте виждали делфини, аз съм донесъл — каза Савил, като извади една снимка от портфейла си и я подаде на мисис Джеймсън — снимка на един от моите делфини и не мога да устоя на изкушението да ви я покажа. Играе в басейна с моята асистентка Лафьой (тя е канадчанка по произход и затова има френско име). На снимката ясно се вижда формата на устата. Говоря за делфина… (Смях.) Широко разцепена, извита, повдигната към краищата. Особената й форма придава на делфина вид, че се усмихва, при това с дяволита усмивка. Всъщност — продължи той, докато снимката минаваше от ръка на ръка — това впечатление, колкото и субективно да е, не е погрешно: делфинът е най-веселото, най-игривото животно.

Савил почака да му върнат снимката и да утихнат шушуканията.

— Казах, че делфинът е много умен и бих желал да обясня по какъв начин стигаме до това заключение. Първо указание: теглото на мозъка. То е 1700 грама средно при делфина, 1400 грама при човека, 350 грама при шимпанзето. Това е факт, който ни дава основание да очакваме много от способностите на делфина, но е трудно да го изтълкуваме точно. Съотношението тегло на мозъка — тегло на цялото тяло, което бе взето под внимание от някои учени за сравнителното интелектуално класиране на ума на човека, на делфина, на маймуната и на слона, днес изглежда се изоставя. Анатомичното изследване се смята за по-убедително. То също е в полза на делфина. Тъй като неговият мозък, както и мозъкът на човека, е сложен, наситен с клетки. Приликата с главния мозък на човека е особено поразителна по отношение на значителното развитие на малкия мозък и на мозъчната кора.

Савил спря за миг. Малък мозък, мозъчна кора, не трябваше ли да обясни тези термини? Той погледна мисис Джеймсън, но тя седеше с отпуснато тяло и полузатворени очи и изглеждаше, че се е оттеглила в такава област на своето аз, където простотата на лекторовия речник вече нямаше значение за нея.

— Друго основание да вярваме в разума на делфина — продължи Савил — е, разбира се, неговото поведение. Вие знаете колко се намножиха морските аквариуми от единия до другия край на Съединените щати и какъв успех имат спектаклите, в които се показват делфини. Ако сте видели такъв сеанс, ще се съгласите с мен, че в номерата на делфина няма нищо от безцветната рутина на цирковото животно. То е роб, когото наказват, или награждават в зависимост от това, доколко добре изпълнява своя номер, то се подчинява сляпо, като автомат, на човека, който го е дресирал, при това само на него. Делфинът приема наградата, защото тя е част от играта, но отхвърля всякакво наказание. Толкова му е приятно да изпълнява номера си, че ще го изпълни с когото и да било, стига да му се дават правилни сигнали. Освен това му е забавно да работи, обича да работи и се радва на аплодисментите. Човекът, който му показва номерата, не е дресьор, а приятел. Например учат го да хваща топка между зъбите, да изважда от водата тялото си до половина и със силно движение на шията да праща топката в баскетболен кош, висящ над басейна. Щом делфинът разбере какво очакват от него, няма нужда да го подтикват, за да повтаря опитите си. Той ще ги повтори сам толкова пъти, колкото е необходимо, за да поправи грешките си. Той не е животно, което дресират, а атлет, който тренира.

Умът на делфина е още по-очевиден, когато се забавлява. Вие знаете колко е привлекателно да се гледа играта на млади животни. Сериозност и шеговитост, грация и неловкост, смесицата е удивителна. Но в играта на делфина има и нещо друго.

Млад делфин случайно открива, че когато пусне перо на пеликан над един от крановете, които пълнят басейна, течението отнася перото на другия край на басейна. След това е достатъчно да плува след перото, за да го улови. Той е очарован, че е открил това развлечение, и го повтаря десет, двадесет, тридесет пъти. Млада женска наблюдава играта и се намесва, за да я усъвършенствува. Вместо да пуска перото отвесно над струята вода, тя го пуска във водовъртежа, който се образува. Тогава, щом падне във водата, перото започва да се върти по периферията на вълнението и преди да бъде подхванато от центъра и да заплува по течението, минават две-три секунди, които тя използува, за да избърза да му пресече пътя и да го улови. Младият делфин й подражава. Скоро се сдружават. Всеки на свой ред отива да занесе перото във водовъртежа, докато другият го чака няколко метра по-долу. Наистина, при някои насекоми се наблюдават доста сложни колективни действия, но това са стереотипни действия, не подлежащи на усъвършенствуване и нямат за изходна точка инициативата на един отделен индивид. При делфините един индивид създава игра, други я усъвършенствуват, после мнозина играят на нея. Тук има разумно творчество, групово организиране на играта и способност за съсредоточаване на вниманието, твърде рядка в животинския свят.

Савил млъкна и за пръв път, откакто бе започнал да говори, спря погледа си на двете или трите хубави лица, които бе различил в началото. Темата все така поглъщаше вниманието му, но той чувствуваше нужда да се отвлече за малко, преди да поеме с нов устрем. „Това момиче, помисли той, като погледна южнячката^[1], има възхитителен овал.“ В същия миг южнячката обърна глава с няколко градуса надясно, деликатният профил на лицето й се очерта в три четвърти върху стената, покрита с тъмно кадифе, тя хвърли бърз поглед към Савил и веднага бавно отпусна клепачи над черните си очи, сякаш за да скрие тайни съкровища. Всичко беше прекрасно отмерено: положението на лицето, бързината на погледа и бавността, с която бе спусната завесата. „От лукавите е“, помисли Савил с лека сладостна тръпка. Прекъсването не трая повече от секунда, но когато продължи беседата, той се чувствуваше значително ободрен.

— Навярно сте срещали хора, които ви казват, говорейки за кучето си: „Колко е умно, само дето не може да говори!“ Очевидно тази фраза съдържа едно неосъзнато противоречие. Тъй като именно езикът е проверка за истинския ум. Да се опитаме да измерим степента на ума на делфина, значи да се запитаме дали той е способен да общува чрез думи със себеподобните си.

Делфинът не издава звуци с устата, а с дихателния си отвор, който е малък, разположен зад челото, служи за дишане и при потапяне във водата се затваря посредством клапа. Говорните органи на делфина са следователно различни от нашите, но не са лишени от известна гъвкавост.

Шумовете, които делфинът е способен да произведе, са многобройни и разнообразни. Различаваме скърцане, доста наподобяващо скърцане на несмазани панти, джафкане, цъкане, свистене, много видове свиркане и накрая други шумове, които бих окачествил като неучтиви (усмивки).

Въпросът е дали делфините са способни да си предават информация с помощта на звукове. Става дума за сложна информация, в която не включвам призивите за помощ на ранено животно към другарите му, нито, при съвкупление, властната заповед на самеца към партньорката му, когато тя започне да се прави, че се отдалечава от него или че се интересува от някой друг. За тази цел — преведено на човешки език — едно обикновено изръмжаване би било достатъчно (смях).

Разбира се, истинският говор предполага общуване на не толкова елементарно равнище. Днес сме склонни да смятаме, че делфините са способни на общуване от този род. Наистина засега ние имаме само предположения, но и като такива те са вече доста показателни.

Ето един от опитите, на които се основават тези предположения: два делфина, мъжки и женски, са разделени от мрежа, опъната от единия край на басейна до другия. Срещу всеки се поставя табло с три различни на цвят светлини, а под водата — три клапи, до които делфинът има достъп. Когато на таблото пламне зелена светлина, той трябва да натисне с муцуната си дясната клапа: ако е запалена червената светлина — лявата клапа; а когато светлината стане бяла — средната клапа. Подават се серии, като трите светлини минават в различен ред, и ако делфинът реагира без грешка, дават му една риба за награда.

Няколко минути след като една серия е предадена на самката, същата минава и пред самеца, в неговата част на басейна, върху таблото, което е срещу него, тогава се забелязва, че самецът изпреварва светлините на таблото, и натиска клапата още преди съответната светлина да е запалена. Тази констатация става изходна точка на нови опити. Поставя се непрозрачна преграда между самеца и самката, така че той да не може да вижда и съответно — да „имитира“ онова, което тя е направила преди него. Опитът се повтаря. И удивително, резултатът е същият. Самецът продължава да изпреварва въпросите. Следователно самецът не е бил осведомен по зрителен път.

Тогава отиваме по-нататък. Между самеца и самката се издига звукова преграда по протежение на целия басейн, по такъв начин, че да се осуети всяко словесно съобщение между двамата, понеже се наблюдава, че докато отговаря на теста, самката не престава да издава звуци. След това показват на самката серия светлини и тя дава правилни отговори. Но този път, и то за пръв път, когато идва ред на самеца, той чака светлините да се запалят върху таблото, за да реагира.

След това се пробива отвор в звуковия екран, който позволява на двойката да общува на глас. Изпитанията се повтарят и самецът отново изпреварва въпросите. Следователно той наистина е бил осведомен благодарение на издаваните от самката звуци (жив интерес). Всичко протича, сякаш при натискането на различните клапи самката казва на мъжа си, който не може да я вижда: „Аз натискам лявата клапа, после дясната клапа, след това средната клапа и отново дясната клапа. Побързай да направиш същото, тъй като в края на серията ще получиш една риба…“ (Смях и умиление.)

Ако такова общуване съществува, а как да не допуснем, че съществува, то става посредством такива абстрактни понятия, като лява страна, дясна страна, среда и за да бъде осъществено, предполага истински говор^[2].

Други изследователи се занимават със записването на различни звуци, издавани от делфините, като ги трансформират в светлинни форми, които фотографират върху плаки. Ако един ден успеем да разшифроваме тези плаки с помощта на експерименталния контекст или на преживяната от животното ситуация, може би ще сме на път поне елементарно да опознаем езика на делфините.

Вторият етап, но може би е самонадеяно да го предвиждаме отсега, би бил да преподадем на делфините, въз основа на нашето познаване на делфинския език, елементарните понятия на човешкия език. Това очевидно предполага делфинът да е способен да имитира човешките звукове. Такова е, както знаете, схващането на д-р Лили, който се стреми понастоящем да преподава английски език на своите делфини.

Преминаването от делфински към човешки език обаче предполага от страна на животното такъв поразителен скок напред, че би било разумно да сложим край на ескалацията на „ако“, която ни доведе дотук, и да се откажем да следваме по-нататък пътя на предположенията.

Савил спря, усмихнато погледна слушателките си, поклони се и каза: „Благодаря ви за любезното внимание“. (Продължителни аплодисменти.) Савил добави:

— На ваше разположение съм, ако имате въпроси, ако, разбира се, не смятате, че вече съм злоупотребил с вашето време. (Протести.)

Мисис Джеймсън стана. Преливаща от любезност и такт, със сплетени пред слънчевия възел дебели, покрити с пръстени ръце, тя започна да благодари на лектора с гърления глас.

Слушателките обърнаха едновременно към нея пълни с внимание очи и престанаха да слушат.

— … И аз съм уверена — заключи мисис Джеймсън, — че всички ние сме благодарни на професор Савил, задето сам ни подсказа да му зададем въпроси. (Ръкопляскания.)

Мисис Джеймсън седна. Настъпи мълчание, продължи, стана неудобно. Тук-там шушукаха, покашлюваха, разменяха си погледи. Възкостелива девойка, която седеше на първия ред, гледаше професор Савил напрегнато през големи очила с кокалени рамки.

— Аз лично ще дам пример — каза мисис Джеймсън сладникаво, сякаш не знаеше, че всички очакваха тя първа да заговори.

— Мистър Савил — добави тя и обърна към него устната си като на меру, — вие споменахте за океанските аквариуми и за успеха на демонстрациите в тях. Вие казахте също така, че те са се намножили от единия до другия край на САЩ. Предполагам следователно, че те са рентабилни предприятия?

— Много рентабилни — каза Савил с весел блясък в дъното на очите. — За сведение мога да ви кажа, че едно от тях тази година спечели 4 милиона долара. Разбира се, общите разходи са значителни. Освен това необходимо е време и търпение за изработване на програма, която да привлича хората. Публиката се пресища от всичко, даже от делфините.

Кокалестата девойка вдигна ръка, но южнячката я изпревари.

— Мистър Савил — каза тя, като завъртя прелестния си овал в три четвърти и спусна наполовина клепачи, — възможно ли е да се гледа делфин в частен басейн?

— Разбира се, ако басейнът ви се отоплява.

— А проблемът със сладката вода?

— Можете да купите морска сол от някоя солница и да я сложите във вашия басейн; въпрос на пропорция.

— За колко може да се купи един делфин?

— 1200 долара, предаден в Ню Йорк.

— Та това е нищо! — каза южнячката със смес от учудване и неодобрение.

Савил се усмихна:

— Грижите за делфина са все пак доста обременителни — каза той успокоително. — Според мен, трябва да има постоянен човек, който да се занимава с делфина. Иначе той се отегчава и линее. Освен ако купите двойка.

— Това възможно ли е?

— Напълно. Във всеки случай, ако имате деца, трябва да ви предупредя, че по време на любовното съвкупление те са изложени да присъствуват на малко груби зрелища.

Мисис Джеймсън премигна, кокалестата девойка вдигна ръка, но южнячката продължи:

— Но от кого може да се купи двойка делфини?

— Има специалисти, които ги ловят.

— Можете ли да ми дадете някакъв адрес?

— Не… Не е у мен — излъга Савил.

Той кръстоса крака и прибави с безизразен глас:

— Но ако бъдете така добра да ми позвъните утре сутринта, ще ви дам справката. Номерът ми е в телефонния указател.

Южнячката бавно наведе клепачи, а мисис Джеймсън сви дебелите си устни. Тези двамата, почти под носа й, като животни. Долната й устна се отпусна и потръпна. Джон беше толкова мил по време на годежа, тя беше се изтегнала с ледени ръце върху леглото в колониален стил с балдахин от бял муселин, бяла беше и роклята, която току-що беше съблякла, той излезе от банята като горила. „О, Джон, Джон, мразя ви!“ „Но той е мъртъв, помисли тя учудено, траурът ми отиваше добре, аз харчех толкова пари, къщата беше толкова тъжна, овехтяла, исках да сменя всичко, Дориан, Дориан ли се казваше?“. „Мисис Джеймсън, това червено кадифе ще придаде достойнство на вашия салон“. Руси коси, прибрани на тила, къдрави, леки; дълги нежни ръце, сладък напевен глас, а в плавателния басейн… гладките му гърди, дългите му грациозни крака. Той промени всичко в къщата, луди, луди суми, съвсем баснословни. „Мисис Джеймсън, имам една идея“, казваше с вид на поет, с къдравите си коси, и толкова беше грациозен във всяко движение. Скъпо ми струваха неговите идеи. „Скъпа мисис Джеймсън, много съжалявам, трябва да замина, майка ми е болна.“ И оттогава нито една дума, нито един ред, писмата ми се връщаха, телеграмите ми оставаха без отговор, проклет жалък мошеник. Вълна от горчивина се разля в нея сякаш се бе пукнал абцес, в устата си усети вкус на жлъчка и остра болка над дясната гръд. Болката, премина, тя се изправи, вдигна глава и огледа Савил, сякаш никога не беше го виждала. „Животни, помисли тя презрително, всички до един…“

Една дама на петдесет години, с коси със слабо убедителен цвят на махагон, вдигна ръка и каза:

— Започнал ли е делфинът да става домашно животно?

Савил погледна събеседницата си със симпатия. Дори да бе говорил само за нея, не си бе загубил времето.

— Вашият въпрос е много интересен, но преди да отговоря, би трябвало да определим какво е домашното животно.

— Добре, нека се опитаме — каза дамата с увлечение. — Да речем, че това е животно, което приема да бъде хранено от човека.

— Не върви — каза Савил. — Почти всички пленени животни приемат да бъдат хранени от човека, включително и лъвът, тигърът, боата… Лично аз по-скоро бих казал, че даден животински вид е домашен, когато приема човешкият вид да борави с него. По това именно домашното животно се различава от укротеното. Последното наистина приема връзката със своя укротител, но само с него, и тази връзка е несигурна и следователно предполага възможни инциденти. Освен това има степени на опитоменост. При говедата например самката е стопроцентово питомна, но бикът продължава да бъде доста опасен за манипулиране. А питомността бих определил така: възможността да манипулираме дадено животно без опасност.

— Струва ми се — каза дамата с махагоновата коса, — че това определение може да се отнася и до укротеното животно.

Савил поразмисли:

— Укротеното животно е винаги само един отделен индивид. Опитомяването важи за целия вид.

— В такъв случай — каза дамата бързо, — делфинът още не е домашно животно, тъй като повечето делфини живеят в диво състояние.

— Но щом бъдат уловени — каза Савил и я погледна с интерес, — те стават много приветливи. Впрочем — добави той след миг, — понастоящем се поставя въпросът за опитомяването на нов животински вид, но ако един ден се постигне човекът и делфинът да общуват словесно, вече не ще можем да считаме делфините за животни и ще трябва да бъдат установени нови отношения.

— Може би, за жалост, отношения между господар и роб.

— Надявам се, че не — каза Савил развълнувано.

Тя поклати глава и му се усмихна. В отговор той й се усмихна и помисли с тъга: „Нищо не е съвършено. Под тази боядисана коса има мозък от добро качество. Жалко, че не е предпочел да се настани в главата на Южнячката. Нея вече я знам, сякаш съм я създал — снобизъм и горделивост, все още инфантилна чувствителност и самовлюбена чувственост, колкото да обича да бъде милвана. Боже мой, защо трябва да ме привлича това парче бездушна плът, няма никакъв смисъл тази моя жажда, тази треска, тази натрапничава потребност от другия пол.“ (Всички членове на семейство Савил бяха католици, майката на Савил ходеше на черква всяка сутрин заедно с двете си момчета, те помагаха на свещеника в службата, а през това време, с наранени от коленичене колена, тя се молеше с ненавист за спасението на бившия й съпруг, който живееше в Майами с една кубинка.)

Кокалестата девойка вдигна ръка, но ирландо-американката я превари:

— Вие ни казахте, че военноморските сили на САЩ се интересуват от вашите научни изследвания. Може ли делфинът да служи за военни цели?

Савил незабележимо се наежи, но лицето му остана усмихнато.

— Би трябвало да зададете този въпрос по-скоро на някой адмирал. (Усмивки.)

— Все пак може да се предположи — настоя ирландката, — че интересът на военноморските сили на САЩ към делфините не е напълно безкористен.

— Не познавам проектите на военноморските сили на САЩ — каза Савил. — Аз съм пълен невежа по въпроса. Бих могъл само да направя известни предположения. Мога да кажа само следното: полицията използува кучета, защо флотата да не използува делфини?

— След всичко, което казахте, би било голямо подценяване на делфините, ако ги поставим в категорията на кучетата.

Савил я погледна. Тя имаше сини като незабравка очи, невероятно свежи, невинни и непоколебими. Човек можеше да си я представи много добре в Рим, по времето на Нерон, завита с дълга бяла дреха, как гори жива върху кръст, за да не се откаже от Христа.

— Права сте — каза Савил. — От тях може да се очакват други услуги. Но не бих могъл да ви кажа точно какви. Това не е моя работа. А не желая да правя хипотези.

— Смятам, че би трябвало още отсега да се интересувате от практическите приложения на собствените си изследвания, за да не става нужда по-късно да съжалявате, че сте ги правили.

Последва раздвижване в залата и мисис Джеймсън свъси вежди.

— Нека не преувеличаваме — каза Савил, като вдигна ръка. — Нашите мили делфини нямат нищо общо с водородната бомба.

Някои се усмихнаха, но лицето на ирландката остана сериозно, напрегнато, загрижено.

— Струва ми се — каза мисис Джеймсън, — че някой отдавна искаше думата. Мис Андерсън?

Кокалестата девойка трепна и големите й очила се плъзнаха на края на носа. С рязко движение на много дългия си показалец, тя ги намести, издаде плоските си гърди и отправи към Савил напрегнат поглед.

— Вие казахте — започна тя сериозно и някак старателно, — че делфините се размножават като бозайниците. Струва ми се обаче, че всички тези операции, като съвкупление, раждане, кърмене, не може да се извършват толкова леко, тъй като стават във водата, а сигурно понякога и при силно вълнение. Може би бихте могли да уточните…

Мисис Джеймсън стана.

— Предлагам — каза тя със смразяващ такт, — да не злоупотребяваме с търпението на професор Савил и да минем в съседния салон, за да пийнем нещо разхладително заедно с него.