Робер Мерл
Животно надарено с разум (7)

VI

— Събрах ви с точно определена цел — каза Савил хладно и млъкна за миг.

Арлет седеше от дясната му страна, Маги — от лявата, Питър, Сузи и Майкъл — срещу него, Боб и Лизбет — вляво от Маги. На масата бе сложен магнетофон. Савил огледа събеседниците си — опозицията на Негово Величество беше групирана от лявата му страна. Той помисли раздразнено: „Какво нелепо положение. И аз като толкова други лесно бих могъл да стана голям шеф с божествени права.“ И наистина от него се изискваше голямо търпение, за да зачита свободата на мнение на сътрудниците си, даже когато те злоупотребяваха с нея.

— Бих искал най-напред да ви припомня — продължи той, — възприетото у нас правило за абсолютна дискретност, което вие се задължихте да изпълнявате, постъпвайки на работа тук. Трябва да ви напомня, че нашият проект не предполага никакво разгласяване, той е субсидиран от едно държавно управление и само на това управление ние сме длъжни да съобщаваме резултатите от нашите изследвания. Всякакво нарушаване на това правило би било тежко нарушение на нашите задължения — на вашите, както и на моите. Както знаете, аз винаги съм внимавал сред нас да цари най-широка свобода на мнения и критика, без оглед на йерархията. Но тази свобода свършва на прага на лабораторията. Нито нашите успехи, нито нашите провали могат да бъдат съобщавани на чужди на нашия проект лица, колкото и високопоставени да са те. Повтарям, това е абсолютно правило.

Савил млъкна, внимателно огледа присъствуващите и помисли: „Целта е постигната. Боб и Маги са смутени от нечистата си съвест, Лизбет остана сама.“ Той не желаеше да се откаже от либерализма си, но нямаше намерение да допусне необуздани спорове. След миг продължи:

— Днес сме 3 юни. На 6 май тази година, точно преди четири седмици, Беси беше пусната в басейн № 1. Опитът не оправда нашите очаквания. Отсега обаче можем да кажем, че той съдържа известни положителни елементи: първо, ние показахме, а това не се разбираше от само себе си, че едно бебе делфин, отгледано от човека в човешка среда, на зряла възраст е способно да установи връзка със самка от своя вид и да се съвкупява с нея. Второ, ние потвърдихме, че делфинът самец, даже отгледан напълно сам, остава сексуално доста селективен и не приема за своя партньорка коя да е самка. Трето, ние потвърдихме способността на делфина да създава дълбоки емоционални връзки. Понастоящем активността, естествена за медения месец, намаля по честота и сила, но държанието на Иван към Беси говори за страстна привързаност. Донякъде именно поради тази привързаност и нейния изключителен характер човешкото семейство на Иван вече не може да влезе в контакт с него. На четвърто място, изглежда вероятно, че Иван и Беси са споделили познанията си. Ние сме сигурни в това, що се отнася до Иван: той научи Беси на всички свои човешки игри — с топка, каучукова халка, пръчка. От друга страна, доколкото можем да си позволим да изкажем подобна хипотеза, Беси научи Иван на делфински език. Във всеки случай, безспорно е, че има голяма количествена и качествена разлика между свирканията на Иван преди 6 май и днес. Когато напреднем повече в тази насока, сравненията между тези две категории свиркания ще представляват най-голям интерес за научните изследвания.

Питър вдигна ръка и Савил му направи знак с очи, че може да говори.

— Ако разбирам добре, вие смятате, че свирканията на Иван преди 6 май, т.е. преди срещата му с Беси, бяха от рода на детското бъбрене и че сега той е преминал от бъбренето към делфинския език.

Савил кимна.

— Точно това предполагам. Беси замени майката във възпитанието му. Пак повтарям, това е само хипотеза. Но мисля, че за четири седмици Иван е научил от Беси огромно количество неща и че за него това е още едно основание да отказва всякакъв контакт с нас: съзнанието му е прекалено заето.

— Не мисля, че е полезно да правим такъв род хипотези — каза Лизбет, — тъй като не можем да ги проверим. Понастоящем ние дори не знаем дали може да се говори за делфински език.

— Винаги имаме право да правим хипотези — каза спокойно Савил, — стига да не ги представяме като доказани истини. От друга страна, ако не правим хипотези, не можем да правим и опити, за да ги проверяваме.

Той поспря, за да позволи на Лизбет да отговори, но тя замълча.

— Продължавам — каза Савил. — Ако опитът съдържа известен брой положителни елементи, които може би не всички вие сте забелязали…

Той остави изречението недовършено.

— Не всички — каза Сузи.

Майкъл, Питър, Арлет и Боб кимнаха с глава в знак на съгласие. Лизбет остана безучастна.

— Опитът съдържа обаче — продължи Савил — един явно отрицателен аспект. Присъствието на Беси наистина измени държанието на Иван, той стана по-радостен, по-доверчив, по-динамичен, но…

— Но това не засили творческия му устрем — каза Лизбет.

Савил я погледна с тъмните си очи.

— Ще ви дам думата, ако искате — каза той студено, — но не мога да ви позволя да ме прекъсвате.

— Моля да ме извините — каза Лизбет.

— Струва ми се малко несериозно — каза Савил.

Майкъл, Сузи и Питър се спогледаха.

— Нещо, което ние не бяхме предвидили — каза Савил, — е, че Иван напълно ще изостави човешкото си семейство заради самката. По мое мнение, Иван не бездействува умствено, но неговите отношения с нас вече не го интересуват. Той се върна към вида си.

Сузи вдигна ръка.

— Да, Сузи!

— Смятате ли, че това е връщане назад?

— Не, ако допуснем, както казах, че има делфински език и познания, които се предават чрез този език от майката на детето, в дадения случай от Беси на Иван.

Лизбет вдигна ръка.

— Лизбет?

— Искам само да повторя, че не виждам ползата от подобно теоретизиране.

— А аз я виждам — каза Савил. — Ние се опитваме да разберем какво се е случило.

— По мое мнение би било много по-правилно да признаем, че опитът е провален.

— Опитът за момента е провален, но ние не сме му поставяли граници във времето.

— Той трае вече четири седмици.

— Това не е нищо. Някои опити изискват години.

— Възхищавам се от вашето търпение.

— Във вашето положение, намирам, че това е естествено.

Някои се усмихнаха, Лизбет изправи гръб и каза:

— Смятате ли, че прекалявам със спора?

Савил я погледна, почака, за да придаде повече тежест на отговора си, и каза:

— Така мисля.

— А аз не мисля така — каза Лизбет.

— В такъв случай по-късно ще поговорим по това. За момента не изучаваме вашето поведение.

Настъпи мълчание. Лизбет седеше изправена на стола си, с опънати рамене и високо вдигната, късо подстригана глава. „Нещо като Жан д’Арк, помисли Савил, и което е по-лошо, тя сякаш иска да ме принуди да я изгоря.“

— Пристъпвам към целта на нашето събиране — каза Савил. — Искам да ви задам един въпрос, въпроса, който сам си задавам и който от четири седмици всички вие си задавате. Ние загубихме връзката с Иван; какво мислите, че трябва да направим, за да я възстановим?

Настъпи доста продължително мълчание, преди Боб да вдигне ръка.

— Да, Боб?

— Аз бих искал да предложа следното. Строго погледнато, предложението ми е доста неизяснено, но казвам онова, което ми идва наум. Когато се дресира животно, обикновено се употребява системата награда-наказание. Това е системата, която позволява на човека да въздействува върху животното и да получава онова, което желае. Досега ние възнаграждавахме Иван, като го хранехме, като го милвахме, като му дадохме Беси. Ние използувахме само наградата. Не би ли било възможно сега да използуваме наказанието?

— Има нещо разумно в това — каза Савил, — но вашето предложение не може да бъде приложено в неговата буквална форма.

Той спря.

— Не е възможно да се накаже делфин. Това е животно, пълно с достойнство. Той не приема наказанието и веднага скъсва всякакви отношения. Можем даже да се запитаме доколко той приема като награда рибата, която му се дава. Вземете морските лъвове, те са много лакоми и за храна ще ги накарате да направят, каквото искате. Не и делфините. Ууд твърди, че е видял един делфин цял ден да изпълнява циркови номера, без да приеме храна. Делфинът изпълнява своите номера от приятелство към вас или от интерес към работата си. Рибата, която му давате, е между другото.

После Савил добави:

— Друго предложение?

Настъпи мълчание. Лизбет вдигна ръка.

— Да, Лизбет?

— Според мен, има само едно разрешение. Трябва да махнем Иван от басейна и да го отдалечим от Беси.

Савил й хвърли бърз поглед.

— Искате да кажете, че трябва да махнем Беси от басейна и да я отдалечим от Иван. Тъй като, в края на краищата, нас ни интересува Иван.

— Да, това именно исках да кажа — отвърна Лизбет. — Ех, че съм идиотка — добави тя, като се изчерви, и за първи път прояви известно смущение. — Извинявам се, просто разместих имената.

— Няма значение — каза Савил и продължи да я гледа внимателно. — Надявам се, че не изпитвате антипатия към бедния Иван.

— Разбира се, че не — отговори Лизбет, — обикновено объркване на имената. Продължавам — добави тя твърдо. — Моето предложение е да ги разделим, тъй като тяхното съжителство не даде очакваните резултати.

— Мислил съм за тази възможност — бавно каза Савил. — Всички сме мислили за нея, струва ми се. Но ми е много противно. Страхувам се да ни би раздялата сериозно да травматизира Иван.

— Нищо — каза Лизбет почти тържествуващо, — тази травма е цената, която той ще заплати, за да възстанови контакта с нас.

Савил се навъси.

— Искате да кажете, че това е цената, която ние ще го накараме да заплати, за да възстанови контакт, който той не желае.

За пръв път от началото на разговора Савил изглеждаше раздразнен. Той добави сухо:

— Неприятното с жертвите е, че хората, които ги препоръчват, почти никога не ги понасят.

— Това лична нападка ли е? — запита Лизбет и предизвикателно вирна глава.

Савил нетърпеливо вдигна ръце:

— О, не, това е нападка срещу определена концепция за саможертвата. И престанете, моля ви се, да носите съчки за собствената си клада, аз съвсем нямам намерението да я запаля.

Савил почувствува, че този образ е ясен по-скоро за него, отколкото за Лизбет. Но ясен или не, той оказа върху нея неочаквано въздействие: накара я да млъкне.

Савил продължи:

— Има една точка, която искам да подчертая: травмата, която ще нанесем на Иван, като го разделим с Беси, е може би много по-тежка, отколкото мислите. През 1954 година една млада самка, която наричахме Полин, бе хваната с помощта на желязна кука, която я нарани. Сложихме я в басейн с възрастен делфин, който й помогна да се държи над водата и се привърза към нея. Лекувахме раната с пеницилин, и поне външно, изглеждаше излекувана. Но няколко месеца по-късно инфекцията предизвика вътрешен абцес и тя умря. След смъртта й делфинът изпадна в силно отчаяние. Той се въртеше без прекъсване около тялото й, отказа всякаква храна и след три дена умря от скръб. Даже да допуснем, че Иван няма да стигне до такава крайност, мъчно можем да си представим, че той не ще затаи известна злоба към нас за това, че сме му отнели Беси, и в такъв случай не ми е ясно как ще възстановим контакта с него.

Той спря за миг, после запита:

— Друго предложение?

Майкъл вдигна ръка.

— Кажете, Майкъл.

— Забелязвам, че сега единствената връзка между нас и Иван е храната, която му даваме. Само в момента, когато му давам риба, два пъти дневно, съществува някакъв контакт между него и нас. Не би ли могло да се опита нещо в тази насока?

— Превъзходно — каза Савил. — Ако позволите, аз ще уточня вашата мисъл, тъй като и аз я имах предвид. Да предположим, че пропуснем да им дадем риба в 11 часа и надвечер, в 18 часа; Иван ще огладнее и това трябва да го накара да потърси контакт с нас, а може и да започне, по своя инициатива, разговор с нас, па било само, за да си поиска риба. Разбира се, ще му дадем риба: това ще бъде наградата, че я е поискал на нашия език. По този начин ние се връщаме към системата наказание-награда, препоръчана от Боб, но под нетравматична форма, косвено, прикрито.

Савил спря и изгледа събеседниците си.

— Мислите ли, че има смисъл да се направи този опит?

Всички се съгласиха, освен Лизбет. Савил я погледна. Не искаше да я остави да се заинати в сръднята.

— Лизбет?

Настъпи мълчание.

— Да — каза Лизбет с усилие. — Защо не!

Савил пъргаво стана. Изгледа Арлет и лицето му светна от щастие. За пръв път от четири седмици действуваше и групата отново се бе сплотила около него.

* * *

— Маги — чу се гласът на Боб през вратата на спалнята. — Сама ли си?

Тя каза „да“ и оправи нощницата си. Беше изтегната на леглото, с роман в ръка. Боб влезе.

— Не те ли безпокоя? — попита Боб, като влезе.

— Много добре знаеш, че не.

Той беше в светлосив панталон, бели платнени обувки и синьо-зелена риза. Свъсил вежди, седна на леглото на Лизбет с прибрани колена и сплете тънките си ръце върху тях.

— Маги — каза Боб с тон на актьор в психологическа драма. — Ти каза ли на Савил?…

— Разбира се, че не, нали ти обещах. И между другото, за никое обещание не съм толкова съжалявала. За пръв път крия нещо от Савил и никак не ми е лесно.

— Тогава трябва да е Арлет — каза той, — защото Савил знае, сигурен съм. Ти сама видя колко хладно се държи с мен. И да беше само той, ами и Арлет, и Питър, и Майкъл, даже Сузи. Вече не разговарят с мене. Ясно е, че съм станал нещо като парий. Но какво мога да направя? — добави той и скръсти дългите си гъвкави ръце. — Все пак не мога да ги попитам: „За бога, в какво ме подозирате?“ Ще ми се изсмеят в лицето. Как да се защитя, когато съм обвинен в престъпление, което даже не знам? Всичко това е полутрагично-полунелепо. Маги, ти нали чете „Процесът“? Е, моето положение сега е наистина като у Кафка — той спря за миг, свали ръце на леглото и дългите му вретеновидни пръсти изящно се отпуснаха върху покривката, после наведе дългите си черни клепки, каза с нисък, безизразен глас: — Маги, мисля, че ще се самоубия — и погледна Маги, през мигли.

Тя постави книгата на нощната масичка и каза спокойно:

— Каква идиотщина, ти се навиваш, никой не те гледа накриво, нито даже Савил. Познавам Савил по-добре от тебе. Когато той се държи хладно, това е от тактически съображения, вчера той целеше преди всичко да сплаши Лизбет.

Боб бавно вдигна клепачи.

— А в такъв случай какво означаваше конското евангелие върху тайната?

Очевидно — каза Маги — той се страхува да не би критиките на Лизбет да се разпространят вън от лабораторията.

Вратата рязко се отвори, Лизбет се появи по шорти и сутиен, с хавлия в ръка и залепена на устните цигара. Тя хлопна вратата зад себе си.

— Ти пак ли си тук? — каза тя и погледна Боб. — Що за момче си? Все се вреш при момичетата. Хайде, чупи се, трябва да се преоблека.

— Извинявай — каза Боб широко усмихнат, стана от леглото и огледа загорелите атлетически рамене на Лизбет.

Маги помисли раздразнено: „Боб е толкова чувствителен, а ето, тя може да му каже каквото си ще и той никога не се сърди. Просто сякаш му харесва тази кранта да го тормози.“

— Е, ти ще се разкараш ли? — продължи Лизбет, хвърли кърпата на леглото, без даже да го погледне, смачка цигарата в пепелника, изви ръка зад гърба си и си разкопча сутиена, гърдите й изскочиха — огромни, млечнобели. Боб пребледня, страните му потрепераха, сякаш беше получил плесница, и той бързо изчезна, сякаш вратата го глътна.

— О, Лизбет — каза Маги възмутено, — колко си невъзпитана, ти го смути, той е толкова свенлив.

— Аз съм си в стаята — каза Лизбет надменно и с едно движение свали шортите и гащетата си.

Маги отвърна поглед, тези обноски я ужасяваха. Лизбет застана гола пред тоалетната масичка, взе цигара и я запали с опитни движения.

— Ти също — отвърна тя с глас, в който звучеше обвинение, и презрително погледна Маги, — и ти си свенлива. Всички вие сте такива лицемери, че ми се повдига. Само че да ви е ясно, тази ваша лъжлива добродетелност е резултат от надценяване на пола. А аз пет пари не давам за пола, нито за моя, нито за другия, това абсолютно не ме интересува — добави тя, вирна глава, навлече един пеньоар и се хвърли по корем на леглото.

— В края на краищата — каза Маги, — Боб не е крив, че е старомоден и че малко се страхува от момичетата. Той няма сестра, загубил е майка си, когато е бил на дванадесет години, а баща му е пуритан, садист, който го тероризира. Израснал е в пансион и никога не е общувал с жени. Затова и не се е развил. Боб е дете, винаги го казвам.

— Е, добре, омъжи се за него — каза Лизбет, — ще му бъдеш вместо майка.

— За съжаление — каза Маги, сякаш не чу втората част от изречението — аз исках да ти кажа, Лизбет, всичко е под въпрос, даже не знам дали това лято ще мога да обявя нашия годеж, както мислех първоначално. Между нас има сериозно разногласие, Лизбет. Трябва да ти кажа, Боб на всяка цена иска деца, а аз не искам деца.

Лизбет се обърна, опря се на лакът, погледна Маги с укор и каза:

— Я гледай, това е ново! Не искаш деца ли? И защо не искаш деца?

— Ами не знам — каза Маги смутено, — много обичам децата, когато са на осем-десет години, но не обичам толкова бебетата.

— Глупости — каза Лизбет презрително, — ако на тая земя има самка, която с обожание би пипо̀тила сополанчета и би чистила мръсотиите им, това си ти!

— А, не, не, уверявам те — тихо каза Маги.

— И въобще ще млъкнеш ли? — каза Лизбет. — Започва да ми писва от вас, млекопитаещите, с вашите историйки, всичко това съвсем не ме интересува — и тя смръкна от цигарата рязко, по момчешки, изкара през носа кълбо дим, млъкна и устреми очи към щорите.

— Не съм толкова сигурна, че не те интересува — каза Маги с опасна кротост, — напротив, струва ми се, че в известен смисъл ти също си способна да се увличаш.

— Можеш да си спестиш блестящите анализи — каза Лизбет остро, отвърна очи и продължи с една октава по-ниско. — Прощавай, ако съм малко груба. Нещо съм нервна.

Двете се погледнаха, сдържано се усмихнаха и едновременно свиха ноктите си. Пред щорите мина сянка, Лизбет скочи на крака.

— Какво става? Стресна ме — каза Маги.

— Арлет е — отвърна Лизбет. — От няколко време я дебна. Ще отида да поговоря с нея.

Тя излезе и хлопна вратата. Маги скръсти ръце зад главата си и отново се изтегна. Колко е уморителна с тази нейна нападателност, сякаш все иска да докаже, че е мъж, и то с тези непристойни гърди. Маги измъкна дясната си ръка и леко я пъхна под робата си — нейните бяха малки, съвършени. „Арлет и аз сме от дребния, тънък женствен формат, нищо чудно, че Савил се насочи към нея, след като аз го пренебрегнах.“ Маги се изтегна, затвори очи, Боб седеше на леглото пред нея — елегантен, изящен. Той никога не кръстосва краката си един върху друг. Изправи се в целия си ръст, висок, с тая изтънченост, която придават дългите крака, беше в официален костюм, хубавата му кестенява расова глава блестеше над ослепително бялата риза; води Маги подръка; тя е обкръжена от възхитителен бял воал като облак; излизат от черквата; наложи се да промени религията си, за да се омъжи за него; леля Агата седеше отпуснато в старото кожено денвърско кресло, а аз — в краката й и се опитвах да я утеша. „Маги, не казвай, че ще се ожениш по обреда на тези паписти“, „Боб и аз заедно приехме католическата религия. Отец Доневърн ни покръсти, той беше добър, със сини очи и здрави, бели, криви зъби на ирландец.“ Черквата е нова, блестящо бяла. Аз се появявам пред входа на черквата — дребничка в белия воал, Боб е до мене, толкова красив, строен, ръката ми трепери в неговата, ужасно сме развълнувани, фотоапаратите щракат, с прошарени на слепоочията коси и с вид на кастилски аристократ Савил се приближава, облечен в редингот. „Маги, казва той с разтреперан глас, аз ви изказвам най-добрите си пожелания за…“ Той не успява да довърши, устните му се свиват, в черните му очи виждам сълза. В този миг Арлет го гледа и разбира, лицето й изведнъж се изкривява, посърва, тя става възрастна, вулгарна, дожалява ми за нея, стискам ръката на Савил и му прошепвам на ухото: „Амиго, ако ме обичате, помислете за нея“.

— Седнете, Лизбет — каза Арлет, като стана и посочи стол, после седна на около два метра от Лизбет с търпелив и затворен израз на лицето. Лизбет гледаше Арлет и се чувствуваше смутена, винаги се смущаваше от грацията. У Арлет имаше такова рядко съвършенство, до най-малката извивка, беше толкова дребна и красива, че човек имаше желанието да я вземе на коленете си като дете, от нея се излъчваше, като от дете, чарът на недостъпността. Тя гледаше със спокойните си очи и мълчеше, даже начинът, по който мълчеше, беше част от нейната тайнственост. Тя беше толкова нежна и проста, че изглеждаше леснодостъпна, но всъщност мълчанието я ограждаше като стена, и не беше само това, Лизбет чувствуваше, че никога не ще успее да стигне до нея, имаше усещането, че от нея я отделят огромни крепостни стени, зад които Арлет живее с тази усмивка, тези очи, това красиво тяло сред грубия свят на хората.

— Арлет — каза Лизбет с тих и треперещ глас, — ужасно мразя да се занимавам с хорските работи, но в края на краищата вие знаете колко държа на вас, ние сме приятелки, трябва да ви говоря. Не бих изпълнила дълга си, ако виждам как тръгвате по опасен път и не извикам: „Пазете се!“ Трябва да разберете, че пътят, който поемате, е безизходен. Друго щеше да е, ако той беше на вашата възраст, например като Майкъл или Питър. Помислили ли сте, че той е с двадесет и пет години по-възрастен от вас и че когато вие бъдете на четиридесет години, той ще е на шестдесет и пет, а когато станете на петдесет, той ще е на седемдесет и пет? Та това е лудост, самите цифри говорят.

Арлет вдигна вежди.

— О, знам — продължи Лизбет, — ще ми цитирате библията, ще ми кажете, че на петдесет години и самата вие вече няма да бъдете особено млада и че освен това жената остарява по-бързо, но най-сигурна си остава аритметиката. Арлет, такава огромна разлика във възрастта предварително осъжда тази история на сигурен провал. Послушайте ме, Арлет, моля ви, все пак е скандално, та той може да ви е баща. Ще ми кажете: главното е, че не е. Но въпреки това е шокиращо. Извинете, аз не съм лицемерно добродетелна, но намирам, че е отвратително. Не, Арлет, никога няма да ме накарате да повярвам, че можете да обичате мъж на неговата възраст, или в противен случай вие просто не знаете какво е любов. Няма защо да се усмихвате, Арлет, вие не познавате, вие не можете да познавате любовта. Вярвайте, от петнадесет дни аз се измъчвам денонощно заради вас, просто не мога да спя, сърцето ми се къса, като ви гледам как прахосвате най-хубавото време на младостта си. Вие се погубвате, това е истината, а той си играе с вашия живот, и поне да беше нещо сериозно, но той е латинец, женкар, страда от сексуална нестабилност, интересът му към една жена не може да трае повече от няколко седмици, та, моля ви, спомнете си за мисис Фъргъсън, как беше хлътнал по нея и колко грубо я изостави, нещастната телефонираше всеки ден, и вас същото ви чака, Арлет, това е съвсем очевидно, би трябвало сама да разберете, че за него вие няма да бъдете друго, освен пореден номер. Арлет, заклевам ви, опомнете се, отворете си очите и знайте, че за него вие можете да бъдете само играчка за ден — два, той ще ви счупи и ще ви захвърли. Когато се насити на свежестта ви, ще си потърси друга играчка, за да засили, както казва, творческия си устрем. Не ми казвайте, че можете да уважавате такъв човек, никога не бих повярвала, че такова изискано момиче като вас може да се възхищава от толкова лекомислен, слаб, мързелив човек, макар той да умее да прикрива недостатъците на характера си зад блестяща външност.

Арлет погледна часовника си, после погледна Лизбет, стана и каза спокойно:

— Наближава осем, извинете, но трябва да се облека за вечеря.

— Вие не ме слушахте — извика Лизбет със задавен глас.

— Напротив — отвърна Арлет, — слушах ви много внимателно. За да ме убедите, вие използувахте два аргумента, които взаимно се унищожават.

— Как така „взаимно се унищожават“?

— Много просто — продължи Арлет уверено, — ако след няколко месеца, даже след няколко седмици бъда захвърлена като счупена играчка, ще се съгласите, че проблемът за разликата във възрастта не ще възникне, ако, напротив, сегашното състояние на нещата продължава да трае и когато стана на петдесет години, значи въпросът за сексуалната нестабилност няма да се постави.

— Ах, вие вече разсъждавате като него — извика Лизбет и изскочи от стаята. Очите и бяха пълни с отчаяние.

* * *

Опит от 15 май 1970 година

(доклад, продиктуван от проф. Савил)

Иван и Беси не получиха дажбата си риба нито в 11, нито в 18 часа, а влизането в басейна е забранено целия ден: делфините не трябва да виждат никого. Но благодарение на огледало без амалгама, предварително монтирано на люка, наблюдението на двойката продължава, без делфините да имат възможност да виждат наблюдателя. При това различните звукове и под водата, и във въздуха, все така се записват.

В 12 часа Иван и Беси проявяват признаци на безпокойство. В 12,10 Иван подава глава над водата и няколко пъти енергично извиква „Па“. В 12,30 часа той се подава три четвърти над водата, в това положение плува заднишком, мощни движения на опашната перка и гледа на всички страни, видимо с надеждата да забележи край басейна някого от групата. Наблюдавам го с бинокъл иззад жалузите на кабинета си. Той енергично извиква пет пъти „fish“^[1]. В 13 часа отново се появява и заема същата поза, но след като оглежда наоколо, изчезва под водата, без да вика. Без съмнение решава, че няма защо да вика, щом не вижда никого.

От 11 до 13 часа Беси разменя много оживени свиркания с Иван, но не се показва над водата. Връзките с хората са възложени на Иван. Беси не е недружелюбна, но много резервирана и за четири седмици ние не постигнахме никакъв успех в усилията си да я направим по-общителна.

От 13 до 18 часа Иван и Беси подновяват обичайните си игри. В 18 часа (часът на второто хранене) безпокойството започва отново. На три пъти, в 18,11 ч., 18,26 ч. и 18,45 ч. Иван излиза от водата както преди, оглежда, докъдето му виждат очите, но не казва нищо. В 18,52 ч. той отново се показва и вика с много остър глас „Па!“

Решавам да се появя. Той ме съзира, преди да съм стигнал басейна, и вика „Фиш!“ Аз се приближавам. Ето нашия разговор:^[2]

С. — Fa, what do you want?

И. — Fish!

С. — Listen!

И. — ’sen!

С. — Pa give fish tonight.

И. — Night.

С. — Yes. Pa give fish tonight.

И. — K.

После се опитвам да започна игра с него. Хвърлям му топка и казвам:

— Fa, fetch ball!^[3]

Но той веднага изчезва под водата и отива при Беси. Получил е моето обещание и това му стига. Между него и Беси обаче се разменят оживени свиркания. Без съмнение той й съобщава, че ще получат ядене при залез-слънце.

При настъпването на нощта аз се появявам с ведро риба и се настанявам на един от саловете. Иван веднага се приближава. Възторжени свиркания и разнообразни звукове. Беси също се приближава, но оставя около два метра между нас. Вземам една риба и казвам:

— Fa, give fish Bi!^[4]

Той казва: „Би!“, взима рибата и я занася на Беси. Аз взимам друга риба и му я показвам:

— Fish for Fa!^[5]

Той повтаря „Фа!“, взима рибата и я поглъща.

Продължавам по този начин, като давам поред една риба за Би и една за Фа, после се правя, че сбърквам и му давам последователно две риби. Той веднага ме поправя много енергично, извиква „Би!“ и дава рибата на Беси.

Когато раздаването на храната свършва, аз моля Арлет да ми подаде транзистора, показвам го на Иван и го питам:

— Fa wants music?^[6]

(Преди 6 май, щом видеше някой от нас с транзистор в ръце, той викаше „Зик!“)

Но той не се оставя да го съблазня, гмурва се и започва да играе с Беси. Тя е запазила последната си риба и двамата се правят, че си я оспорват. Няколко пъти го извиквам, но без успех.

Заключение:

Както бе предвидено, гладът създаде нужда от контакт. Първа окуражаваща констатация, която може да се извлече от опита: Иван не е забравил своя английски. Той разбра всичките ми изречения, произнесе седем думи: Pa, fish, sen (вместо listen), night (вместо tonight), К (вместо О.К.), Би (вместо Беси), Фа (вместо Иван). Налице е обаче един далеч незадоволителен факт: Иван съзнателно ограничи контакта с нас до абсолютно необходимото. Може би е разбрал, че гладът е средство, за да го накараме да поднови разговорите с нас. В такъв случай той ни изигра: получи си рибата с минимум думи. Може би е уместно да променим мисловните си привички по отношение на него, да се отнасяме с него повече като с личност и да се постараем да го убедим да ни говори, вместо с механични средства да се опитваме да го принудим да прави това.

Опитът ще трябва да бъде повторен за потвърждаване или опровергаване на гореизложените констатации. Но от него очаквам само ограничени резултати.

* * *

— Разбери ме правилно — каза Майкъл, — аз не се противопоставям на военната служба по нравствени съображения.

Той лежеше по корем върху нажежения пясък, облегнал глава на ръката си, обърнал лице към Питър. Сузи седеше от другата страна на Питър и следеше с поглед вълните, които тихо се плискаха. От брега до хоризонта океанът беше набразден от три успоредни ивици — белезникава, петролносиня и тъмночервеникава. Беше много горещо. Сивкава мараня разсейваше блясъка на слънцето. Когато влизаше във водата, човек не успяваше да се разхлади. Но беше приятно да седиш с Питър и Майк, да слушаш как Майк излага проблемите си. Над главата на Питър Сузи му хвърли бърз поглед: „Красив, с толкова вяра говори, гори, живее само за идеите си и може би тъкмо за това не се влюбих в него, той няма нужда от мене.“ Сузи погледна огромните розови облаци, застанали неподвижно на хоризонта, не водоравни, а разположени отвесно, като атомна гъба. „Но Майк не се лъже, бъдещето не носи нищо успокояващо“. Питър лежеше по гръб между Сузи и Майкъл, с лявата си ръка пазеше очите си от белезникавата отразена светлина, другата бе сложил върху ръката на Сузи; тя потръпваше като малко топло животно. Питър се опитваше да слуша Майк и от време на време обръщаше глава надясно и поглеждаше Сузи. Тя седеше с лице към морето и той виждаше красивия й профил; чертите й бяха съвършено правилни и тази правилност беше успокояваща. Само като я погледне, човек усещаше, че тя не може да измени на приятелство, да лъже за чувствата си, да не удържи на обещание. Той беше сигурен, че щом я погледне малко по-настойчиво, ще срещне очите й. „Тя толкова се различава от другите момичета, не прави никакви сметки: ще му прощава всичко, винаги ще бъде на негова страна — разумна, вярна, сигурна за вечни времена, а краят на света не ще настъпи утре. Бедният Майк, той вечно предсказва катастрофи, съвсем не му вярвам, ние сме толкова богати, силни и щастливи, за да обявим война на когото и да било, а кой би посмял да ни нападне? Боже мой!“ Той погледна Сузи и изведнъж се удиви — „Тя е толкова по-малка, по-лека и по-слаба от мен, а така изтегната до мен, с малката си ръка под моята голяма ръка, ми дава невероятно чувство за сигурност.“

— Освен това аз не съм привърженик на несъпротивата на насилието — каза Майкъл, свъси вежди и замислено наведе кестенявата си глава към рамото.

„Очите му са вдъхновени, помисли Сузи, а лицето му — като на архангел.“

— Несъпротивленецът — продължи Майкъл — не приема войната, а аз я приемам, с радост щях да служа като войник във Втората световна война, но тогава агресорът беше Япония. И нацистка Германия.

Питър се опря на лакът и се загледа във вълните: когато пристигаха, те се заобляха и вдлъбваха, после се оттегляха по пясъчния наклон с шум на смукало и се сблъскваха с пристигащата вълна, която се издигаше, разплискваше се, превръщаше се в хребет, бяла по краищата, зелено-синкава отдолу, и се разбиваше шумно. „Все си е такъв, откачен, тоя Майк, Виетнамската война съвсем го е разстроила. Вече не е способен да мисли за нищо друго.“ Питър седна и лениво просна дългите си руси крака.

— Във всеки случай — каза той приветливо, — въпросът не стои пред тебе, ти работиш в лаборатория, субсидирана от държавно управление.

Настъпи мълчание. Майкъл каза:

— Аз смятам да си дам оставката и открито да поставя проблема, като откажа да отида войник.

Питър живо се обърна към него:

— Да си дадеш оставката ли? Та това е идиотщина! Това, което правим тук, е толкова интересно!

Майкъл неодобрително поклати глава:

— Интересно е само по себе си, но ние работим за войната.

— За войната ли? — удиви се Сузи.

Майкъл я погледна и се усмихна.

— Делфините — каза Сузи — могат да бъдат използувани за мирни цели.

Майкъл поклати глава:

— Между другото — да. Сузи — продължи гой, — ясно е, че не виждаш връзката между опитите, които знаеш толкова добре, колкото и аз. В Пойнт Мъгю слагат на делфина самар, след това го тренират да плува в открито море и да се връща при дресьорите си. В Чайна-Лейк учат друг делфин да разпознава върху туловището на кораб медена от алуминиева пластинка. Що се отнася до нас, целта на цялата ни програма е да научим Фа да говори. Да предположим, че успеем, какво значение ще има това? Фа ще изкара един стаж в Пойнт Мъгю и в Чайна-Лейк, за да допълни обучението си. След което ще му поставят самар и този самар, Сузи, ще бъде нещо като войнишка раница.

— Е, че какво? — каза Питър. — Какво страшно има в това?

Майкъл замълча и Питър повтори:

— Какво страшно има в това?

— Нищо страшно — каза бавно Майкъл, — ако войната, в която смятаме да използуваме делфините, е справедлива война.

— А тя няма ли да бъде справедлива? — запита Питър с усмивка. — Какво те кара да мислиш така?

— Контекстът.

— Какъв контекст?

— Питър — каза Майкъл, като го гледаше сериозно, — просто е невероятно до каква степен не познаваш света. Ти все още вярваш в образа на благородната Америка, която побеждава лошите нацисти и разгромява японските милитаристи.

Той помълча и после добави със сдържано отвращение:

— Сега агресорите сме ние. И като казвам „сега“ — продължи той след миг, — не говоря съвсем точно. Фактически американският експанзионизъм започна от началото на века, няма нужда да ти напомням нашите агресивни войни срещу Мексико и Испания.

— Слушай, Майкъл — каза раздразнено Питър, — може и да не съм чак толкова невежа по съвременната политика, както ти мислиш. Готов съм да се съглася с тебе: американската експанзия може наистина да е един вид колонизация, но в такъв случай, първо — тя е неизбежна, второ — по-добре да сме ние, отколкото руснаците или китайците.

— Ето — каза Майкъл — това се нарича „политически реализъм“. В името на подобен реализъм Хитлер се опита да завладее Европа.

— Ти с Хитлер ли ни сравняваш? Даваш ли си сметка какво говориш?

— Давам си сметка. Онова, което Хитлер се опита да направи цинично и с ограничени средства, ние го вършим в името на морала и с огромни средства.

— Това е неизбежно — каза Питър, като загреба пясък и го остави да тече между пръстите си. — Ние сме най-богатият, най-могъщият, най-добре въоръженият, технически най-напредналият народ.

— Това не е основание — каза твърдо Сузи.

Настъпи мълчание. Питър погледна Сузи, поколеба се, преглътна и продължи:

— В края на краищата ние носим цивилизация на народите и поемаме техните отговорности.

— Ние не вършим нищо подобно — каза Майкъл с негодувание. — Ние поставяме начело на тези народи кървави диктатори и ги държим в мизерия.

— В мизерия ли? — подхвърли иронично Питър. — Аз имах по-скоро впечатлението, че ги тъпчем с долари.

Майкъл сви рамене:

— Доларите отиват за управляващите, а мизерията си остава на народа. Гледай какво вършим в страните на Латинска Америка. Ние слагаме ръка върху суровините им, наводняваме ги с наши стоки и осъждаме народите им да си останат недоразвити.

Настъпи доста продължително мълчание, после Питър каза със сдържан смях:

— Майк, ти говориш като комунист.

Майк сви рамене, разпери ръце и каза с отвращение:

— Туйто.

Сузи погледна Питър, после измъкна ръката си, която той държеше, и коленичи на пясъка.

— Нямаш никакво основание да говориш така — каза тя сърдито.

Питър сви вежди и извърна глава.

— Пошегувах се — каза той смутено и раздразнено.

— Именно — каза Сузи. — Не бихме ли могли да говорим сериозно?

— Добре — каза Питър обидено, — да поговорим сериозно. Кой ще започне?

— Аз — каза Сузи.

Настъпи мълчание, Сузи стана, настани се между двамата младежи и обгърна колене с ръце. Питър сви устни и втренчено загледа хоризонта.

— Майк — каза Сузи, — предположи, че не се явиш, когато получиш мобилизационно: какво рискуваш?

— Пет години затвор и десет хиляди долара глоба.

— Практически ти жертвуваш кариерата си на учен.

— Да.

— И какво ще постигнеш?

— Това е начин да кажа, че Виетнамската война е несправедлива.

— По твое мнение това може ли да има значение?

— Да, мисля, че може. На хората винаги прави впечатление, когато видят, че един човек приема да отиде в затвора, за да защити своите възгледи.

— Не е ли малко театрално? — намеси се Питър.

— Театралността засилва впечатлението.

Сузи раздразнено поклати глава:

— Да оставим тази страна на въпроса. Във всеки случай тя е жалка и второстепенна. Майк — запита тя, — окончателно ли си решил?

— По начало съм решил, но се колебая за датата.

— Защо?

— Като се има предвид моята работа, ще се вдигне страшен шум, а аз не бих искал да навредя на Савил. Добре ще е, ако той скоро успее с опита си с Иван, защото тогава ще стане толкова известен и важен, че каквото и да направя, скандалът няма да му навреди.

— Ти говорил ли си за намеренията си със Савил?

— Не. Савил смята, че Виетнам не е негова работа. Но аз предполагам, че щом попадна в затвора, той ще се позамисли за Виетнам.

— И че тогава ще възприеме твоите възгледи ли?

— Да, надявам се. Разбери, аз избирам затвора, за да докажа, да убедя. И не само Савил. Но трябва да ти кажа, че никого не желая да убедя повече от него.

— Защо именно него?

— Затова защото в него има нещо много лъчезарно. И защото много го обичам! — добави Майкъл полугласно и някак стеснително.

— Защо, според тебе, Савил е безразличен към тези проблеми? — продължи Сузи.

— Не е осведомен.

— Предполагам — каза Питър, — че и неговото неведение за света, в който живее, е „невероятно“.

— Питър, моля те, млъкни — каза Сузи.

— Цитирах Майк. Добре запомних урока му.

— Аз не ти давах урок.

— Как не! Урок в три точки. С нравствено заключение.

— Питър! — каза Сузи.

— О, кей! — каза Питър, извърна се, преглътна и прибави с безразличие: — Щом тук вече не съм популярен, ще отида да се изкъпя.

Стана с един скок, премина с няколко широки крачки разстоянието до морето и бясно се хвърли в пристигащата вълна.

Секунда по-късно той се показа над водата и започна да плува кроул в открито море. Да плува, да плува до изтощение, да се остави да потъне с отворена уста. Кратък миг на агония и всичко би свършило. А преди малко беше тъй щастлив и изведнъж, за няколко мига, с няколко думи бе загубил всичко. О, той вече не искаше да мисли, водата се плъзгаше покрай краката му, той регулираше дишането си, продължаваше да плува с механично съвършенство, но движението не успяваше да изтръгне страданието от главата му. Беше загубил, загубил. Беше толкова самотен и изоставен, като куче без господар. Отново видя очите на Сузи, устремени към него, „млъкни, Питър!“, сякаш му бе ударила плесница. Усещаше силата на мускулите си и скоростта на плуването, но вътрешно се чувствуваше слаб и размекнат, със срам потискаше ужасното желание да заплаче. Изведнъж помисли с яд: „А какво общо имам аз с това, с Виетнам, с войната и какъв смисъл да се оставя да ме пратят в затвора, какво съм аз в сравнение със Съединените щати и с онези, които ги управляват, бедно кученце, чието мнение не се иска, дори когато става въпрос да го удавят. Загубих я, тя ме презира.“ Главата му сякаш щеше да се пръсне, болката почти надмина способността му да усеща, беше зашеметен като от удар, изпъна се неподвижно и погледна към плажа. Майкъл и Сузи стояха прави, там беше и Савил. Маха към него. Питър се почувствува необикновено облекчен от присъствието на Савил, заплува с пълна скорост към сушата, след малко някой хвана ръката, после шията му — беше Сузи. Лицето й се подаваше над водата, беше покрито с блестящи капки. На двадесет метра от брега Питър се изправи сред вълните, като едва движеше дългите си крака, хвана я с две ръце и тревожно се вгледа в нея.

— Савил ни вика — каза Сузи. — Смята, че е намерил решение, има нужда от нас, за да направи някакво приспособление.

Тя го гледаше, усмихваше му се нежно, майчински. Питър сложи голямата си руса глава до нейната и затвори очи.

* * *

Приспособлението, измислено от професор Савил, беше предназначено да раздели на две кръглия басейн, в който живееха Фа и Беси. Савил държеше то да бъде от много здраво дърво, отстрани трябваше да има широк отвор, който да се затваря с плъзгаща се от горе на долу врата, движена от макара. Дебелите бичмета, които образуваха рамката на преградата, бяха завинтени за трупчета в бетона, а самата преграда от тридесет и пет милиметрова водоустойчива плоскост — завинтена и закована за бичметата. Тъй като и въпрос не можеше да става да се пресуши басейнът, за да се построи приспособлението, Питър си сложи скафандър, за да работи под водата. Фа използува случая да си прави шеги, като най-често се приближаваше до Питър изотзад и леко го удряше в кръста с глава, от което Питър загубваше равновесие и падаше, или пък, докато Питър завинтваше рамката, Фа хващаше ръката му, която държеше отвертката, и прекъсваше работата му, после се преструваше, че отпуска стягата на бърните си и щом Питър се опитваше да се освободи, той отново стискаше. След като си поиграеше десетина минути, Фа отиваше да се перчи пред Беси и двамата си разменяха весели свиркания. Беси не участвуваше в тези закачки, но те видимо я забавляваха. Държанието й, както казваше Сузи, напомняше държанието на майка, която наблюдава гордо и снизходително палавините на своя син.

Това продължи цял ден. После във водата спуснаха мрежа, която Боб и Майкъл придържаха от двата края, така че да отстранят Фа от Питър. Фа веднага се включи в играта и опита всичките си номера, за да преодолее препятствието било отдолу, въпреки оловните топчета, които крепяха мрежата, било отгоре, като подскачаше. Той щеше да излезе победител в състезанието, ако Беси, щом видя мрежата, не избяга на другия край на басейна. Тя толкова тревожно го викаше, че накрая Фа се спусна към нея, за да я успокои. Беси беше като парализирана. Тя навеждаше глава наляво, после надясно, махаше с опашната си перка и издаваше невероятно остри свиркания. Без съмнение мрежата й напомняше нейното пленяване, и ако се съди по силната й тревога, то трябва да е било крайно мъчително. Това обясняваше и неестествената й боязливост по отношение на хората.

Когато преградата беше монтирана, вкараха вратата в жлебовете, без да я спускат — макарата я държеше на необходимата височина. Савил знаеше, че делфинът не минава доброволно през тесен проход — спомен от неволно заклещване между две скали, или неуспешни сражения в затворено пространство — и поради това бе предвидил отвор с широки размери и бе наредил да тапицират преградата и вратата от двете страни със стъклена вата, покрита с пластмаса, прикрепена за дървото. Той предвиждаше, че Фа ще се опита да разруши преградата с глава, по-точно с брадичката си и затова я направи достатъчно солидна, за да устои на ужасните удари на делфина, който с един удар може да умъртви акула. Но Савил същевременно се опасяваше да не би в бясната си ярост Фа да се пребие. Ето защо преградата надвишаваше с цели два метра нивото на водата, така че Фа да не може да я премине с един скок, а в разположената над басейна част тапицировката бе допълнително уплътнена, тъй като Савил предполагаше, че в отчаяните си усилия да мине от другата страна Фа непременно ще се блъсне в нея.

Савил бе надценил недоверчивостта на Фа. По-малко от половин час след довършването на преградата той мина през отвора, обиколи втората част на басейна и се върна при Беси. Двата делфина размениха бурни свиркания, сякаш тя не приемаше поканата да го последва и го дразнеше с отказа си. Той отново прекоси преградата, после се обърна и я повика, но тя не се реши да тръгне с него. Тогава той изглежда й се разсърди и направи няколко кръга в своята част на басейна, без да се връща при нея. Тази маневра обезпокои Беси и тя нададе плачливи викове, но не успя да победи страха си.

Тъй като сръднята на Фа продължаваше, Савил реши да се възползува от нея и веднага да започне опита. Той даде знак на Майкъл, който задвижи макарата, вратата се спусна без засечка от горе на долу и запуши отвора: Фа и Беси бяха разделени. Савил погледна часовника си и каза високо:

— Четиринадесет и шестнадесет! — После добави с известна тържественост: 12 юни 1970 година, четиринадесет часа и шестнадесет минути. — Погледна сътрудниците си — напрегнати и мълчаливи, те стояха от двете страни на басейна.

Когато вратата се спусна, Фа беше гърбом към отвора. Тъй като долната част беше предварително потопена във водата, не се чу плясък, спускането се извърши тихо. Последва глух удар едва когато вратата се удари в жлеба на дъното. Фа се обърна. Не беше видял падането на вратата и сега изведнъж забеляза, че отворът, през който беше влязъл, е затворен от преграда, която по нищо не се отличаваше от останалата част на стената. Той застана неподвижно, само въртеше главата си на една страна, после на друга, за да види по-добре. След това бавно се доближи до вратата и методично я огледа отдолу догоре. Не издаваше никакъв звук. Когато прегледът му свърши, той също така внимателно я изследва отдясно наляво, от край до край. Оттегли се, изскочи три четвърти над водата, като се крепеше в това положение благодарение на движението на опашната си перка и измери височината на преградата. След това няколко пъти обиколи своята част от басейна. Нито за минута не загуби спокойствие, нито самоувереността си. Пред него се поставяше нов проблем и той мислеше как да го разреши.

От самото начало Беси реагира съвсем различно. Тя гледаше заплашителния отвор, през който беше изчезнал Фа, и видя падането на вратата, която го отдели от нея. Сметна, че Фа е загубен завинаги. В изблик на неудържимо отчаяние започна да обикаля в кръг в своята половина от басейна и нададе сърцераздирателни викове за помощ.

Нейните призиви незабавно подействуваха на Фа. Той издаде няколко успокоителни свиркания, на няколко пъти се изправи над водата, крепен от опашната си перка, за да види Беси, и тъй като не успя, реши да премине към действие. Най-напред се насочи към вратата, било защото откри, че тя е най-слабото място в преградата, било защото помисли, че като я повали, ще намери отвора, през който беше минал. Отиде на края на басейна, изплува над водата, за да поеме въздух, застана неподвижно, после се спусна със светкавична скорост и като изстрелян от каменохвъргачка удари с брадичка препятствието. Ударът беше достатъчно силен, за да разтърси вратата в жлебовете й, но те бяха широки, прикрепени със здрави медни винтове към рамката и не помръднаха.

— Отново ще започне — каза Савил с глух глас.

Майкъл го погледна и забеляза как лицето му се беше изкривило.

— Добре че тапицирахме вратата — каза Савил и като забеляза, че ръцете му треперят, пъхна ги в джобовете. — Даже при това положение се боя да не се пребие.

Арлет не изпускаше Савил от очи. Знаеше точно какво чувствува той и в момента, в който скри ръце в джобовете си, изпита желание да хване главата му и да я притисне до гърдите си.

— Надявам се — каза неуверено Сузи, — че Фа е в състояние да измери ударите си.

— Разбира се — каза Савил. — Но ще настъпи доста опасен момент, когато разбере, че не може да направи нищо на преградата.

Питър премигна, погледна Сузи и каза:

— Вие искате да кажете, че от отчаяние задето е загубил Сузи, би могъл съзнателно да се убие?

— Искате да кажете Беси? — каза Арлет с усмивка.

— Да, разбира се, Беси, колко съм глупав.

— Не виждам как ще му попреча да се убие — каза Савил, — имам чувството, че си играя с живота му.

— Смущава, ли ви това, че си играете с живота му? — каза изведнъж Лизбет с толкова злоба в гласа, че Савил трепна.

Той отвори уста, за да отговори, но се отказа, млъкна и остана неподвижен, с ръце в джобовете, устремил очи в Иван.

— Вие не отговорихте на въпроса ми — каза Лизбет.

— Не ми харесва вашият тон — каза Савил, все така загледан в Иван. — Затова не ви отговорих. А сега — добави той с досада и махна, сякаш пъдеше муха — ще ви бъда признателен, ако млъкнете, искам да се съсредоточа, за да следя опита.

— Нареждате ми да мълча ли? — възмути се Лизбет.

— Аз не се изразих така — отвърна Савил, — но ако ме питате за мнението ми, това е почти едно и също.

Настъпи мълчание.

— В такъв случай аз нямам какво да правя тука — каза Лизбет и рязко се обърна.

— Вие сте на работа — каза Савил.

Той говореше съвсем спокойно, без да повишава тон, но гласът му прозвуча като лек удар с камшик.

— Аз вече не съм на работа — каза Лизбет през рамо. — Подавам си оставката.

— Докато не съм я приел, вие не сте освободена от вашите задължения.

— Ще я приемете ли? — каза Лизбет, спря се и погледна Савил с очи, искрящи от омраза.

— Подайте я писмено — каза хладно Савил, — ще ви съобщя решението си.

— Какво лицемерие! — каза Лизбет.

Тя му обърна гръб и си тръгна, Савил проследи с поглед атлетическите й рамене и въздъхна. Ето че Лизбет си отива. Беше се случило прекалено бързо и рано, но сега, когато всичко бе свършено, той се чувствуваше облекчен.

Фа престана да се върти, пое въздух, застана неподвижно и отново се спусна като гюлле срещу вратата. Тя само потрепера в жлебовете си. Тогава Фа продължи да обикаля, няколко секунди изтекоха и от другата страна на преградата Беси отново нададе жалните си призиви. Фа се изправи на опашната си перка и се отдръпна до края на басейна. Но навярно реши, че не може да прескочи препятствието, отпусна се във водата и отново се хвърли срещу вратата с брадичка напред. После размени с Беси дълга серия от свиркания и след нещо като малък отдих нанесе трети удар във вратата. При десетия удар стана ясно, че вече не се надява да повали вратата наведнъж, а е решил да я повали с много последователни удари. Ясно беше също така, че действува методично, без нито за секунда да загуби изключителното си хладнокръвие.

— Петнадесет и двадесет — каза Савил, — повече от час блъска тази врата и не дава признаци на умора. Дълго ще има да стоим тук.

Арлет поклати глава:

— Едно ми прави силно впечатление. Той действува като разумно същество, спокойно и обмислено, без следа от паниката на животно, хванато в клопка.

— Съгласен съм — каза Майкъл, — но все пак мисля, че вие надценявате ума на Фа. На негово място човек вече би си дал сметка, че усилията му са безполезни.

— Фа не може да си даде сметка за това — каза Сузи живо. — Той не знае какво е врата, не знае даже какво е дърво, за пръв път в живота си се намира пред материи, които са му напълно неизвестни, как би могъл да си представи степента на тяхната устойчивост?

Савил погледна Сузи:

— Права сте, Сузи. Как ще опознае солидността на дървото, ако не го постави на изпитание? Според мен обаче той няма да закъснее да разбере, че не може да повали препятствието.

— А ние как ще разберем, че той е разбрал — каза Сузи, — по паниката му или по отчаянието му?

Савил поклати глава:

— Страхувах се от това, но вече много по-малко се страхувам. Прави ми силно впечатление неговото спокойствие. Според мен, ние ще узнаем, че той се отказва от опитите си да повали преградата, като се обърне към нас, за да разреши проблема.

В същия миг Фа подаде глава от водата и каза с извънредно остър глас:

— Па!

Савил, който се намираше на другия край на Ивановата част от басейна, пристъпи към Фа, даде знак с ръка на сътрудниците си да пазят тишина и се наведе над водата.

— Yes, Fa, what do you want?^[7]

Цяла секунда изтече и отговорът прокънтя с необичайна сила, съгласната просто избухна, а „и“-то продължи като свиркане.

— Биии!…

Савил направи същото леко движение с дясната си ръка и остана мълчалив, с очи, устремени към Фа. Бледността му личеше под загара, чертите му бяха изопнати, капки пот блестяха по челото му.

Фа наведе глава надясно и наляво, за да огледа Савил, и повтори по същия начин:

— Биии!…

Савил мълчеше. Фа се приближи с няколко бързи удара на опашната перка и както имаше навик преди пристигането на Беси, извади изцяло главата си от водата и я облегна на ръба на басейна.

— Па!

— Yes, Fa^[8]? — каза Савил, коленичил и го помилва по главата.

— Биии!

Савил мълчеше, Фа го гледаше напрегнато, с удивление.

— Па!

— Yes, Fa?

— Биии!

Савил вдигна вежди, без да отговори.

Фа каза изведнъж:

— ’stand?^[9]

— No^[10] — каза Савил.

Фа отново го погледна с учудване и изглежда, че се съсредоточи, после каза отчетливо, с прекъсване от една десета от секундата между всяка дума:

— Pa, give Bi!^[11]

— Боже мой! — тихо каза Савил.

Пот потече под мишниците му и ръцете му отново се разтрепериха. Той повтори:

— Pa, give Bi!

— ’stand? — попита Фа с остър глас.

— Yes.

Фа свали главата си от ръба на басейна и се отдръпна малко, сякаш за да вижда по-добре събеседника си.

— Listen, Fa^[12] — каза Савил.

— ’sen^[13] — каза Фа.

Савил се облегна с ръка на ръба на басейна и каза бавно, остро и отсечено, сякаш се опитваше да подражава гласа на делфина.

— Fa, speak (пауза). Pa give Bi night.^[14]

— Pa give Bi night — каза Фа и веднага повтори в изблик на необикновена радост: Night!

— Yes, Fa, night.

Фа се изправи над водата, обърна се към преградата и издаде цяла серия възбудени свиркания. Беси му отговори.

— Listen, Fa — каза Савил.

— ’sen!

— Fa, speak. Pa give Bi night.

— ’stand — каза Фа веднага. И добави с радостно ликуване: — Fa speak. Pa give Bi night!

После застана неподвижно, извика „’stand“ и като плесна силно с опашната перка, изпръска Савил така, че го намокри от главата до петите. „’Stand“ — повтори той с глас, в който звучеше нещо като победен смях, и подскочи във водата.

Савил се изправи.

— Господи, господи — каза той задавено и погледна сътрудниците си, застанали безмълвни като статуи около него. От Савил течеше вода, той едва можеше да говори. — Господи — добави той и сякаш с мъка изтръгваше всяка дума от гърлото си, продължи: Ние спечелихме, той премина от думите към изречението! И като се обърна към Фа, вдигна ръце към небето и извика като луд: Pa give Bi night!

— ’stand! — повтори делфинът и направи великолепен скок над водата.