Робер Мерл
Животно надарено с разум (8)

VII

Запис на разпита на Савил от Адъмз, състоял се на 26.XII.1970 година, досие 56–278, приложение — 3 снимки

Поверително!

Адъмз: Извинявайте, че ви накарах да дойдете чак дотук, и то посред зима. За съжаление ние нямаме климата на Флорида. Неприятното е, че ако хванете грип, ще се почувствувам виновен. Една пура?

Савил: Не, благодаря, господин Адъмз, не пуша.

Адъмз: Не ме наричайте „господин Адъмз“, наричайте ме Дейвид. Не мисля, че е нужно да бъдем толкова официални. Още повече че изпитвам към вас голяма симпатия и ако ми позволите да ви кажа — голямо възхищение. Вие навярно сте най-умният човек, когото съм срещал, и никак не съм сигурен, че имам какво да ви уча, че съм способен да ви накарам да кажете това, което ме интересува.

Савил: С такова намерение ли ме накарахме да дойда?

Адъмз: Може би не е много умно от моя страна, че ви го казах толкова грубо още в началото на разговора ни.

Савил: Доколкото разбирам, струва ми се, че това е ролята ви.

Адъмз: Да. Да речем, за да бъдем точни, че ми е възложена известна отговорност по отношение защитата на вашето дете.

Савил: То заплашено ли е?

Адъмз: Да. (Мълчание.) Съжалявам, че трябва да ви кажа: има изтичане на информация. Съветите отчасти са осведомени за вашите резултати.

Савил: Боже мой, аз… Възможно ли е! Извинете… Това ми подействува като шок.

Адъмз: Успокойте се. Разбирам вашето вълнение.

Савил: Но как е възможно? Това е безумие. Какво точно знаят Съветите?

Адъмз: Слушайте, да процедираме по реда. Ще ми позволите ли да оставя учтивостта настрани и да ви задам въпросите направо?

Савил: Разбира се. Задайте ми всички въпроси, които желаете. Искам да ви помогна, доколкото мога.

Адъмз: Не бих желал да се формализирате относно въпросите ми. Повтарям, аз изпитвам големи симпатии към вас.

Савил: Готов съм да ви отговарям.

Адъмз: Да започнем от началото. На 12 юни вие отчитате пред Лоримър, че проектът ЛОГОС е преодолял решителен етап. Делфинът Иван е минал от думата към изречението. В същото време вие ни съобщавате, че двама от вашите сътрудници, Майкъл Джилкрист и Елизабет Досън, са подали оставките си и вие сте ги приели. Позволете ми да ви кажа, вие сте извършили грешка.

Савил: Като приех оставките им ли?

Адъмз: Да.

Савил: Не виждам защо. Договорът ми дава правото да назначавам и уволнявам сътрудниците си по свое усмотрение.

Адъмз: Да, но моля ви се, важното е духът на договора, а не един или друг отделен параграф. Договорът ви държи отговорен преди всичкото за тайната, която трябва да се спазва по проекта. Ако ни бяхте осведомили за двете оставки, преди да ги приемете, ние бихме могли да поставим двамата напуснали под наблюдение.

Савил: Съжалявам, не се сетих. Подозирате ли, че един от двамата може да е отговорен за изтичането на информация?

Адъмз: Ние подозираме всички.

Савил: Искате да кажете всички мои сътрудници ли?

Адъмз: Всички онези, които отблизко или отдалеч са били запознати с успехите на проекта ЛОГОС.

Савил: И мене също?

Адъмз: В известен смисъл, да.

Савил: Вие се шегувате.

Адъмз: Ни най-малко.

Савил: Признавам, не очаквах това.

Адъмз: Седнете, моля ви. Бих желал да разберете, че мой дълг е да ви подозирам въпреки личните ми симпатии към вас.

Савил: По дяволите, вашите… Адъмз, та това е просто отвратително! Аз не намирам думи, за да окачествя…

Адъмз: Съкрушен съм, че реагирате така. Обещахте да отговаряте на моите въпроси, но ако сте прекалено развълнуван, бихме могли да отложим разговора за утре.

Савил: Съвсем не, по-добре да свършим веднага.

Адъмз: Е добре, щом желаете, ще пристъпя направо към дело. Да се върнем на фактите. Имало е изтичане на информация по проекта ЛОГОС. Първи въпрос: подпомогнали ли сте пряко или косвено това изтичане на информация?

Савил: Този въпрос е глупав!

Адъмз: Ще отбележа, че вие не отговаряте на въпроса.

Савил: Отговорът е не, не и не!^[1]

Адъмз: Седнете, моля, и ми повярвайте, че съжалявам, задето трябва да ви поставя подобен въпрос. Но той е част от рутината на моя занаят. Разбирате ли, животът е наистина странен: когато влязох в университета, аз мечтаех да стана знаменит психолог, а не да седя в кабинет и да задавам неприятни въпроси на един голям учен. Ще ми позволите ли да продължа?

Савил: Разбира се. Извинявам се, че излязох от кожата си. И ще ви помоля за една услуга.

Адъмз: Какво?

Савил: Престанете да почуквате по масата с върха на ножа за разрязване на книги.

Адъмз: Извинявам се, това ми е станало просто навик. Но ако ви дразни, ще спра. Ето. Да продължим ли?

Савил: Моля.

Адъмз: Бих желал да ми дадете по-точен отговор на моя въпрос. Аз ви попитах: подпомогнали ли сте пряко или косвено изтичането на информация?

Савил: Нито пряко, нито косвено.

Адъмз: Може би що се отнася до „косвено“, малко избързахте?

Савил: Не разбирам.

Адъмз: Да предположим, че един от двамата подали оставка е предал сведенията. Не може ли да се сметне, че като сте ги оставили да си отидат, без ние да сме могли да организираме около тях наблюдение, косвено сте благоприятствували предателството?

Савил: Само при много превратно тълкуване би могло да се каже подобно нещо.

Адъмз: Защо?

Савил: Това би означавало да се сметне за съучастничество нещо, което е било само неблагоразумие.

Адъмз: Искате да кажете, че действувайки така, вие не сте имали намерение да укриете напусналите от нашето наблюдение.

Савил: Именно.

Адъмз: Ще ви направя едно възражение. Да вземем случая с Майкъл Джилкрист. На 29 май тази година, по време на разговор с другарите си в столовата на лабораторията, той критикува нашата политика във Виетнам. Вие подслушвате в кабинета си, веднага изключвате апарата, повиквате го и го отвеждате с вас на малка разходка по пътя. Защо?

Савил: За да му поговоря.

Адъмз: Защо на пътя? Защо не във вашия кабинет?

Савил: Не държех този разговор да бъде записан. Страхувах се да не бъда компрометиран поради възгледите на Майкъл, тъй като аз съм го назначил на работа. Исках да му направя лично предупреждение.

Адъмз: Преди нашите служби да се заемат с неговия случай.

Савил: Да, почти е така.

Адъмз: Ако оставим настрани мис Лафьой, не мисля, че ще се излъжа, като кажа, че Майкъл Джилкрист е бил вашият любим сътрудник.

Савил: Да, аз бях много разочарован от оставката му.

Адъмз: Да се върнем на вашия разговор с него на пътя. Аз продължавам да не разбирам защо сте се опитали да го укриете от наблюдението ни.

Савил: Току-що ви обясних. Страхувах се да не бъде компрометиран поради възгледите на Майкъл.

Адъмз: Да, това именно сте му казали, за да изтръгнете от него обещанието да мълчи. Фактически вашата подбуда е била съвсем друга. Вие не себе си сте се опитали да защитите, а Майкъл.

Савил: О, не знам, може би. Не съзнавах това.

Адъмз: Вие сте много умен човек, но не знам дали си давате сметка за значението на вашия отговор. Вие току-що признахте, че сте защитили едно политическо подозрително лице, опитвайки се да скриете от нас възгледите му.

Савил: Признал съм! Аз нямам какво да признавам! Вие забравяте, че по времето на този разговор аз не можех да зная, че убежденията на Майкъл Джилкрист са били толкова силни, че да го доведат до подаване оставка.

Адъмз: Още едно основание, за да ни оставите да съдим за тях.

Савил: Позволете ми да ви кажа, че всичко това е ужасно неприятно. Вие изглежда ме обвинявате, аз няма повече да понасям това.

Адъмз: Седнете, моля, съжалявам. Повярвайте, че бих предпочел да разговарям с вас за делфинология. Би било много увлекателно. Както знаете, аз считам, че благодарение на вас науката направи удивителен скок напред; вие пръв установихте общуване с животински вид. Лоримър беше във възторг от записа на последните ви разговори с Фа, който ни предоставихте.

Савил: Оттогава Фа още повече напредна.

Адъмз: Наистина ли? Струва ми се, че от 12 юни — нали именно на 12 юни мина от думата към изречението? — той е направил за шест месеца огромен напредък по отношение на речника, на синтаксиса, на произношението. И според последния ви доклад, Би също е започнала да учи.

Савил: Би го догони.

Адъмз: Наистина ли? И вие казвате, че оттогава Фа още е напреднал? Просто възбуждате любопитството ми. Накрая ще повярвам, че сте го научили да чете.

Савил: Опитвам се във всеки случай.

Адъмз: Та това е великолепно! Съжалявам, заради вас, че не можем да дадем гласност на тези забележителни постижения. От днес до утре вие бихте станали най-знаменитият човек в Съединените щати.

Савил: Аз никога не съм се стремил към известност.

Адъмз: Да, зная. Във връзка с това бих желал да ви запитам какво е мнението ви за един учен, чиято работа е много сходна с вашата — Едуард Е. Лоринсън.

Савил: Лоринсън е много добър.

Адъмз: Аз поверително ви искам мнението.

Савил: Дадох ви го. Той е много добър.

Адъмз: Но?

Савил: Няма „но“.

Адъмз: Вие му отдавате почит, но в тона ви няма топлота. Следователно във вашето съзнание има резерви и тъкмо тези резерви ме интересуват. Слушайте, ще ми направите истинска услуга, ако ми засвидетелствувате повече доверие. Разбира се, всичко това няма да излезе вън от моя кабинет.

Савил: Нямам резерви. Лоринсън спада към един тип учени, аз — към друг.

Адъмз: Е, добре, към какъв тип учени се числи Лоринсън?

Савил: Как да ви кажа? Той би се ужасил, ако знаеше как съм постъпил с Фа.

Адъмз: Да кажем, че неговият начин на мислене е по-традиционен, а вашият — по-артистичен.

Савил: О, аз не обичам думата „артистичен“. В науката Лоринсън изпитва ужас от скандал, ако схващате какво искам да кажа.

Адъмз: Да, схващам, благодаря ви! Всичко това представлява най-голям интерес и аз почти се срамувам, задето трябва да се върна към лошите си обноски и към неудобните въпроси.

Савил: Доколкото разбирам, вие ми дадохте малко почивка.

Адъмз: Възхищавам се от вашето чувство за хумор.

Савил: Значи сме квит: аз пък се възхищавам от способността ви да обработвате себеподобните си.

Адъмз: Струва ми се, че вие казвате това с известно огорчение?

Савил: Не ви ли се струва естествено?

Адъмз: Искрено казано, да. Но да продължим. Въпреки неизгодното положение, в което ни поставихте, ние успяхме да възстановим контакт с вашите двама бивши сътрудници и съм щастлив да ви кажа, че понастоящем те са в ръцете ни.

Савил: В затвора ли са?

Адъмз: Не съм казал, че са в затвора. Казах, че са в ръцете ни или по-точно в ръцете на хора, които ни дават приоритет при разпитването им.

Савил: Разпит на тайно място, без защитник, та това прилича на инквизиция.

Адъмз: Моля ви се, професоре, не говорете толкова горчиво. Ние живеем в страна, където изтезанията, арестуването на близките и куршумът в тила са недопустими методи.

Савил: Надявам се.

Адъмз: Да се върнем на тези двама младежи. Може би е време да ви кажа, че фактически ние знаем кой е предал сведенията. Не е Майкъл Джилкрист, както мислехме в началото. А Елизабет Досън.

Савил: Лизбет!… Но защо е извършила подобно нещо?

Адъмз: Защо го е извършила ли? Това е въпросът. (Мълчание.) Тя твърди, че е действувала под ваше давление.

Савил: Това е отвратителна клевета.

Адъмз: Можете ли да ни докажете твърдението си?

Савил: Как искате да докажа невинността си? Аз съм невинен и толкова. (Мълчание.) Моите отношения с Лизбет бяха станали отвратителни, вие знаете това. Впрочем вие имате стенограмите на всичките ми разговори с нея.

Адъмз: Ние знаем разговорите, които са се състояли в лабораторията, но нищо не знаем за разговорите, които сте могли да имате с нея по пътя или в някое недостъпно бунгало.

Савил: Мистър Адъмз, с това, че споменавате въпросното бунгало, вие ме настройвате против себе си в най-висша степен. То няма нищо общо с работата, която ви интересува. Вие сте достатъчно осведомен, за да знаете, че там съм водил само едно-единствено лице.

Адъмз: Ние считаме наемането на това бунгало като втори опит да избегнете наблюденията ни.

Савил: Слушайте, вие все пак сте човек. Трябва да разберете, че в живота ми има неща, които не съм склонен да предлагам за обсъждане на…

Адъмз: На куки. Кажете думата, тя не ме обижда. Да се върнем на Елизабет Досън. Тя твърди, че вашите караници са били само маскировка и че внезапната й оставка й позволила да се изплъзне, без да бъде проследена. Действително, след като ви напуснала, тя отишла в Канада, където съгласно вашите указания веднага влязла във връзка със съветското посолство.

Савил: Това е… Това е чудовищно! Нещо повече дори — глупаво! Какво основание съм могъл да имам, да…

Адъмз: Според Лизбет, вие сте били недоволен от мълчанието, което обкръжава вашата работа, и сте искали да ни принудите, с предаването на сведения, да ги оповестим.

Савил: Значи съм продал страната си от славолюбие! И вие вярвате в това!

Адъмз: Не вярвам, но вие сте могли да имате друга подбуда. Например може да не сте бил съгласен с правителството на Съединените щати по отношение на войната във Виетнам.

Савил: Но аз не съм несъгласен!

Адъмз: Сигурни ли сте?

Савил: Абсолютно.

Адъмз: Извинявам се, че ще ви противопоставям собствените ви думи, но по време на вълненията на будистите от Централен Виетнам срещу Ки вие сте казали: „Щом самите будисти вече не ни искат, не ни остава, освен да си отидем.“

Савил: Аз да съм казал това? Къде? Кога? На кого?

Адъмз: Не си спомням точно обстоятелствата. Но сте го казали. Някъде е записано.

Савил: Жалко, че този път паметта ви не е по-точна, тъй като, що се отнася до мене, аз съвсем не си спомням.

Адъмз: Вярвайте ми.

Савил: Да допуснем. И какво от това? Може просто да съм повторил някаква вестникарска фраза. Фактически вие познавате моята позиция. Аз смятам, че не е моя работа да се занимавам с въпросите на външната политика, тъй като, по мое мнение, само президентът познава фактите такива, каквито са. И само той може да решава тези проблеми, понеже само той притежава достоверни данни. Това е моето гледище.

Адъмз: То е съвсем разумно. И щом вие сте толкова откровен, и аз ще бъда откровен с вас.

Савил: Когато началник от служба на сигурността ми казва, че ще бъде откровен, почвам да изпитвам недоверие.

Адъмз: Грешите. Ето ще ви призная: аз не отдавам никакво значение на разкритията на Елизабет Досън по отношение на вас.

Савил: И ми казвате това едва сега!

Адъмз: Видях я няколко часа след арестуването й. Тя буквално се хвърли върху мене, до такава степен бързаше да признае и да ви изложи. Диагнозата е ясна: тя е неуравновесена. Само за да ви навреди, е извършила безумно действие, чиито последствия самата тя не е преценила.

Савил: Можехте по-рано да ми кажете това, вместо да ме въртите на шиш цял час.

Адъмз: Моля да ме извините, но аз имах известни съображения.

Савил: Имали сте някакви свои съображения, да си играете с мене като котка с мишка ли?

Адъмз: Да, имах.

Савил: И да ме разпитвате като престъпник?

Адъмз: Вие не сте престъпник, но, позволете да ви кажа, вие сте доста непредпазлив човек. Няма съмнение, че носите голяма отговорност за случилото се. Още веднъж ви припомням, че ако вие не бяхте приели толкова бързо оставката на това момиче, ние щяхме да осуетим предаването на сведения. Струва ми се, че ще ви предложим нов договор, според който вие ще ни предоставите по-голямо участие в назначаването и уволняването на сътрудниците ви.

Савил: Изглежда искате да ми наложите санкции!

Адъмз: О, ни най-малко. Моля ви да прогоните тази мисъл от главата си. Тя не съответствува на действителността. Ние просто ви освобождаваме от една второстепенна отговорност в момент, когато, благодарение на вас, науката на нашата страна прави гигантска крачка.

Савил: Вие отлично умеете да подслаждате горчивия хап. И преди забелязах това. (Мълчание.) Сегашният ми договор не е изтекъл. Следователно имам право да откажа да бъде заменен с друг договор.

Адъмз: В такъв случай съжалявам, но ние ще бъдем принудени да спрем кредитите ви.

Савил: А! Ето къде била работата. Добре, сега вече знам в какво положение се намирам. (Мълчание.) В случай че приема новия ви договор, има ли някой между сътрудниците ми, когото възнамерявате да поискате да уволня?

Адъмз: Не, никого.

Савил: Давате ли ми думата си?

Адъмз: Да. (Мълчание.) Трябва да се съгласите, че това обещание хвърля съвсем друга светлина върху предложението ми.

Савил: Наистина. Бихте ли ми оставили четиридесет и осем часа, преди да реша?

Адъмз: На драго сърце.

Савил: Този разговор не беше особено приятен и аз не желая да го продължа, но все пак бих искал да ви задам няколко въпроса.

Адъмз: Ще ви отговоря, ако мога.

Савил: Лизбет е влязла в контакт със Съветите на другия ден, след като е подала оставката си, т.е. преди малко повече от шест месеца, но, ако добре съм ви разбрал, вие сте я арестували едва неотдавна. Защо?

Адъмз: Бяхме загубили дирите й и не знаехме за нейното предателство.

Савил: Лизбет е могла да каже на Съветите само онова, което знаеше преди шест месеца, т.е. че Фа е минал от думата към изречението. Следователно руснаците не са в течение на фантастичния напредък, който Фа направи впоследствие.

Адъмз: Не са.

Савил: Следователно изтичането на информация не е толкова сериозно, колкото е могло да ви се стори на пръв поглед.

Адъмз: Не, но разбирате ли, сериозното е, че Съветите знаят нещо важно за нашите делфиноложки изследвания, докато ние нищо не знаем фактически за техните.

Савил: Разбирам. (Мълчание.) Какво смятате да правите с Майкъл?

Адъмз: Е, никой не може да ви обвини, че изоставате приятелите си в беда!… Знаете, аз просто ви се възхищавам. След всички неприятности, които имахте заради Майкъл, вие продължавате да се безпокоите за него!

Савил: Можете ли да ми отговорите?

Адъмз: Мисля, че да. Разбирате, случаят с Майкъл Джилкрист е съвсем различен. Фактът, че той отказва да замине за Виетнам, по никакъв начин не интересува моята служба. Но ние искаме да избегнем той да направи скандал и да бъбри наляво и надясно за делфините. Ако обаче решим да дадем гласност на вашите постижения, ние не ще имаме нищо против Майкъл. Неговият случай е от компетентността на съдилищата.

Савил: Просто не вярвам на ушите си. Значи не е изключено да отмените секретността на работата ми!

Адъмз: Да, не е изключено. Това е може би единственият начин да накараме Съветите също да разкрият докъде са стигнали.

 

Заключение на доклада на Адъмз за разпита от 26 Декември

Досие 56–279. Поверително!

… Очевидно е, че разпитваният прояви толкова малко заинтересованост по въпросите на сигурността, че предположението за съучастничество между него и предалия сведенията, колкото и нелепо да изглеждаше поради специалната психика на Д., не може да бъде отстранена априори. Но в това отношение разпитът премахна последните ни съмнения. Той прояви характер и поведение (досега ги познавах само по докладите на моя предшественик), които ми изглеждат съвсем несъвместими с макиавеличния и подъл прийом, който Д. му приписва. В течение на нашия разговор разпитваният се показа невъздържан, агресивен и огорчен, но откровен. Той нито веднъж не използува блестящите си полемични способности, за да хитрува, да лавира или да отклони въпросите ни. В отговорите си даваше онова, което смяташе за истината, даже когато тази истина можеше да му навреди. Той не е двуличен, а откровен, жив, гневлив човек, който се бие открито, поема рисковете, понякога даже безполезни рискове.

Струва ми се, че психологията му напълно обяснява грешките и неблагоразумията, които е допуснал. Във връзка с това неговите изказвания за Едуард Лоринсън, направени по време на нашия разговор, фактически съдържат твърде показателен автопортрет. Тъй като разпитаният наистина не може да бъде обвинен, че е „прекален традиционалист“, или че изпитва ужас от „скандала“. Случвало му се е неведнъж да се опълчва против общоприетото мнение и в личния си живот, и, непрекъснато, в специалността си, където той е смятан за „свободен стрелец“. Ако привидно е артистично нестабилен и своенравен, това отчасти се дължи на прекомерната му чувствителност, на верността му към някаква своя вътрешна последователност и на безразличието му към това какво впечатление ще направи на хората. Човек почти би казал, че в него има нещо женствено, тъй като той постоянно се вълнува. Но макар тази чувствителност да представя всички външни белези на слабост, фактически той разполага с големи запаси от сила, която се корени във верността му към себе си, в смелостта и безкористието му. Той очевидно предпочита професията си пред славата и не е алчен за пари. Характерно е, че той замразява значителни суми в банковата си сметка, без да ги сложи в обръщение даже за кратък срок. Въпреки че е горд и мнителен, той се държи непосредствено, приветливо, без никаква надменност. Даже в течение на нашия разговор, в който нямаше нищо „особено приятно“, както той отбеляза с чувство за хумор, естествената му веселост се прояви в отделни моменти.

Разпитаният е симпатичен като човек, но използуването му е съпроводено със сериозни неудобства по отношение на онова, което ни интересува. Разпитаният не се поддава на манипулиране, той е краен индивидуалист, не особено надежден, а при случай и опасен, тъй като е човек, когото нито можем да купим, нито да уплашим, нито даже да убедим. Той винаги ще направи онова, което е решил съгласно убежденията си, без да се остави да бъде отклонен и без да държи сметка за опасностите, на които се излага, нито за цената, която трябва да заплати. Въпреки че по принцип не оспорва необходимостта от нашето наблюдение, той го понася, без истински да го приема, счита го за тиранично и инквизиторско и вероятно ще направи нови усилия, за да го избегне поне в личния си живот. Освен това той вече не е политически толкова наивен, колкото беше или колкото вярва искрено, че продължава да е. Той не одобрява методите ни и гледа с подозрение на целите ни. В дъното на сърцето си е пацифист и би се чувствувал много по-добре, ако постиженията му не могат да бъдат използувани за война. Бидейки субсидиран от държавно управление, той от самото начало е трябвало да помисли, че това използуване се разбира от само себе си. Но е предпочел да се прави на сляп, но това не ще продължи винаги, както и доверието по начало, което той изпитва към мъдростта на президента, което в действителност е засегнато от сериозни съмнения, особено що се отнася до нашата политика в Югоизточна Азия.

За жалост невъзможно е да отнемем от въпросното лице ръководството на проекта ЛОТОС поради отдавнашните му емоционални връзки с делфина Иван, които са необходими за успеха на опита. Аз косвено го заплаших, че сме в състояние да го накараме да подаде оставка, като му дадох да разбере, че бихме могли да го заместим с Лоринсън и да отменим тайната около работата му. Това, разбира се, означаваше, че Лоринсън ще пожъне славата от положения от него труд. Това е максималното давление, което можех да упражня върху него и съм принуден да кажа, че то му направи твърде слабо впечатление. По характер това е последният човек, който би отстъпил пред заплахи, както и пред обещанията, и е твърде умен, за да не разбира, че при сегашната конюнктура той е незаменим. Даже се съмнявам, че той ще приеме, без да спори, изменението на неговия договор по отношение назначаването на персонала му, въпреки че чувствува цялата си отговорност в историята с Д. В заключение мисля, че нашето наблюдение трябва да стане двойно по-бдително и че ще бъде разумно, когато му дойде времето, да се издигне непроницаема преграда между въпросното лице и евентуалното военно приложение на неговите опити.

* * *

— Хенри — извика Арлет и изтича по терасата на бунгалото, за да го посрещне, хвърли се в обятията му и силно го прегърна. — По-късно те очаквах, мили, какво стана?

— Нищо, нищо — каза той с престорено спокойствие. — Най-обикновен разговор, обичайните идиотщини. Ще ми помогнеш ли, мила, в стария буик има една изненада.

Двамата се изкачиха по стръмната пътека до гаража, направен от кръгли трупи, Савил отвори багажника.

— Е, какво ще кажеш? Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш да занесем двете торби и моторната лодка до залива? Ще спрем за малко на терасата, колкото да се преоблека.

Времето беше чудно хубаво и топло за 23 декември. Докато Савил се преобличаше, Арлет застана неподвижно на слънце, облегната на парапета — боса, по бикини, тънка в кръста, с дълги заоблени бедра и мека извивка на корема. Тя го гледаше и се усмихваше.

— Ако си си починала — каза той, — можем да свалим всичко това до заливчето.

— Веднага ли? — каза Арлет разочаровано. — Още сега, преди обед, ли искаш да я монтираш и да я пуснеш във водата? Antes de la siesta sen҃or?^[2] — и го погледна. Очите му бяха хлътнали, лицето — изопнато, устните — свити.

— Слушай — каза той с престорена бодрост, — знаеш ли какво ще направим? Искам веднага да изпробвам лодката, помогни ми да я сваля, после ще се качиш да донесеш нещо за хапване и пуловери.

Когато тя се върна в заливчето, той довършваше монтирането на надуваемата лодка.

— Всичко пасва великолепно — каза той през зъби, с едва доловима насмешка. — Отлично направена. Колкото и да я разглеждаш, всичко си е на място. И навсякъде хитро измислени приспособления. Ние сме най-индустриализираната, най-техническата, най-богатата, най-могъщата и най-добродетелната страна.

Изненадана и разтревожена, тя го изгледа, без да отговори. Тази горчивина бе нова за нея. Лесно спуснаха лодката във водата, нямаше вълнение. Той хвана кормилото и лодката потегли в открито море. Той ускори, моторът захърка ритмично.

— Нищо не чувам — каза Арлет.

— Приближи си ухото — каза той през зъби. — По-близо, по-близо. — Дясната му ръка обърна кормилото, моторът изрева. — Сега — продължи той и се изсмя — мога всичко да ти кажа.

Докато говореше, той гледаше как бунгалото се отдалечава, вече се виждаше само като бяло петно върху стръмните крайбрежни скали, като спомен, като кацнала чайка, която ще литне. Наситената синева на водата контрастираше с пяната и белите отблясъци по повърхността, лодката подскачаше от вълна на вълна, пореше водата. Савил насочи лодката към едно островче на две-три мили от брега, пое вълните откъм борд и тя се наклони.

— Заплахата е ясна — каза Савил. — Ако не приема, ще ме освободят от длъжност и ще ме заместят с Лоринсън.

Арлет широко разтвори очи:

— Лоринсън ли! Онзи дълъг и тънък като конец белезникав човек, когото видяхме на последния конгрес. Спомням си го. Направи ми силно впечатление, нещо като църковна свещ.

Савил се разсмя:

— Не, не, ти го бъркаш с Хейгъмън. Лоринсън е нисък, широкоплещест и плешив. Той направи хубави изследвания върху свирканията.

— Хенри, но как могат да те заместят при Фа, това е невъзможно.

Островчето беше само отвесни скали и каменни блокове. Вълните се разбиваха в него и го ограждаха като с вихрушка от пръски. Савил се поизправи.

— Щом хвана вятъра, ще се приближа. Искам да разбера дали този камък е наистина недостъпен. — Той заобиколи островчето, но не откри никакъв процеп, никакъв подстъп. Отново реши да потърси, когато видя една кръгла скала, която връхлиташе върху него. Той намали скоростта, завъртя кормилото, мина съвсем близо до нея, друга скала се изправи от дясната му страна, той я избягна и изведнъж пред него се откри спокойно, бистро, плитко заливче. Перката подскочи, Савил спря мотора и го свали. Постави греблата в ключовете и започна да гребе внимателно. Под една огромна издадена скала се показа малък плаж, широк няколко квадратни метра. Савил изтегли лодката.

— Тук е чудесно — каза Арлет.

Струваше й се, че скалите са се затворили зад тях. Намираха се сред съвършен малък кръг, половината вода, половината ситен пясък, цял осветен от обедното слънце, големи кръгли скали се издигаха на петнадесетина метра над тях, като гиганти покровители. Тя се усмихна:

— Гладен ли си? Искаш ли да ядем?

— Не, не, не — каза той, — най-напред искам…

Той бързо свали пуловера и шортите си, гмурна се и пак се върна при нея. Гледа я, докато тя свали своите бикини и се плъзна във водата, заоблени линии сред заоблени линии, самата вода изглеждаше женствена. Винаги беше хубаво, когато тя сваляше дрехите си, за да си легне, а тук имаше и синя вода, бели скали, слънце, крясъци на чайки.

— А тебе не те ли е страх от акулите? — запита тя, като се намръщи.

Той поклати глава:

— Никога, щом дъното е покрито със ситен пясък. От водата песъчинките влизат в хрилете им.

Лежаха в заливчето под отвесната скала. Савил имаше чувството, че слънцето ги поглъща, беше великолепно да смениш влажната прохлада със сухата горещина. „Защо не можем да се ограничим с живота на тялото без професионални безпокойства? И тази бясна надпревара…“ Чувствуваше се добре, отново започваше да усеща мускулите си един след друг. Сложил ръка над очите си, за да ги защити от слънцето, той обърна глава, погледна Арлет и за първи път й се усмихна.

Малко по-късно, облегнати на грапавата скала, с вдигнати колене, те седяха рамо до рамо и лакомо ядоха сандвичи като щастливи животни. Приливът беше започнал и като полумилувка, полузакачка, малките неразпенени вълни лижеха босите им крака, после се оттегляха с шум на смукало, последван, някъде между скалите, от сух пукот на бутилки, чиито тапи изскачат. Мъничък розов рак се приближи до крака на Савил. Савил размърда пръсти, ракът се изправи, вдигна щипци и зачака като малък боксьор в положение на защита. Арлет се разсмя.

— О, виж го колко е храбър! Готов е да се бие с тебе.

— Този рак — каза Савил, — е мой съвременник. Аз съм роден малко по-рано и ще умра малко по-късно от него, това е всичко. Не ми е весело, когато си помисля за милиардите раци и за милиардите хора, които са живели преди нас.

Арлет потърка главата си о неговата, както кон се гали о шията на другаря си.

— Да бъдем като това мило раче и да не мислим за тези неща.

— Много бих искал — каза Савил, — но щом се почувствувам щастлив, в главата ми сякаш се задвижва някакъв механизъм, замислям се за смъртта и стигам дотам, че се боя да се чувствувам щастлив. Трябва да направим така, че сърцето ни да е като на първобитен човек, да живеем в сегашния момент, без да се измъчваме, както въобще белите, от мисълта за бъдещето. Но бъдещето настъпва, то ни всмуква като помпа, просто като че ли ни липсва. Когато е млад, човек се измъчва, защото още няма жена, професия, пари, независимост; на зряла възраст се измъчва от мисълта да преуспее, а когато мине петдесетте години, идва най-лошото — страхът от старостта; чувствуваш, че годините, които минават, те тласкат с ужасяваща скорост, стоварват се една върху друга, мършави, тънки, като карти за игра, малко остават, едва си започнал да живееш, и ето че вече наближава краят, с унижението от залеза на силите ти, от изчезващата ти жизненост.

— Ей, мечо — каза Арлет, — струва ми се, че ти доста добре се държиш.

Той поклати глава, взе шепа пясък и я хвърли върху рачето.

— Да — каза той с тъжен поглед, — аз доста добре се държа, но врагът ще ме победи.

Розовият рак свали клещите си, отстъпи настрана и забързано изчезна под скалата.

— Ти не ми беше казал, че искаш да купиш надуваема лодка — каза Арлет.

Савил обърна глава и я погледна с тъмните си сериозни очи, сякаш не беше чул.

— Нали си спомняш как ми описа В. Адъмз е съвсем друг човек. Той е проницателен, изтънчен, учтив, даже човечен, и все пак, професията му е същата като на В., и то каква професия. Упрекна ме между другото, че съм произнесъл следните думи: „Щом самите будисти вече не ни искат, не ни остава, освен да си отидем“. Откровено казано, в момента не си спомнях да съм казал такова нещо, даже не си спомнях да съм го мислил. Помолих го да уточни мястото и датата, а той не можа или не пожела да ми каже. Това ми се стори странно, тъй като той познава досието ми на пръсти, способен е да ми каже: „В еди-кой си ден, в еди-кой си час вие казахте това и това на Майкъл.“ Попитах се къде, кога и пред кого съм изрекъл тези думи.

— Но не ги ли каза на мене? — сепна се Арлет.

— Точно така — извика Савил, — знаех, че мога да разчитам на паметта ти. Казах ги на тебе и знаеш ли къде? На терасата на бунгалото. Ти слагаше масата, а аз се люлеех на стола, четейки „Ню Йорк таймс“.

— В бунгалото ли? — каза Арлет. — Но това е отвратително, значи… — Арлет широко отвори очи, пребледня, лицето й се сви и тя го скри в ръцете си.

Савил обгърна раменете й с дясната си ръка и я притисна до себе си. Тя хълцаше отчаяно.

— О, какъв срам — изхлипа тя, — какъв позор, какво презрение към хората, сякаш ни наблюдават под лупа, като че сме насекоми, но ти откри ли как?…

— Да не мислиш — каза Савил с искрящи очи, — че ще взема да играя на детектив и да опипвам стените, за да открия мръсните изобретения на тези подлеци. Ще си подам оставката. Никога няма да им простя това унижение. Омръзна ми да ме дебнат, да ме наблюдават, да ме разследват. Скоро ще започнат да броят колко пъти съм ходил по нужда, за да узнаят дали поради разстройство няма да изменя на Съединените американски щати. Какво невероятно положение. Станах научен работник, до голяма степен, за да избягна джунглата, в която живеем, исках да ме оставят на мира с тяхната политика и политици, според мене безкористното търсене на истината беше единственото чисто нещо и ето че тъкмо поради научните си изследвания попаднах в самия център на всички тези гнусотии, заставен съм да предпочета една политика пред друга, заплашен да си проваля кариерата и даже честното си име, ако не съм безусловно верен на правителството и на целите му, цели, за които, имай предвид, аз нищо не знам и впрочем кой ли знае нещо. Откакто Майкъл замина, аз започнах да чета пресата и в нея виждам само груби лъжи, на устата им е само думата „мир“, а всеки ден засилват ескалацията, кой знае по какъв начин Джонсън възнамерява да действува в края на краищата и с Китай, кой може наистина да каже това и какво общо имам с тези мръсотии, аз не съм специалист по международните проблеми, а зоолог, защо трябва на всяка цена да се намесвам в неща, в които не съм компетентен?

Той изведнъж стана, нагази във водата до глезените и се гмурна, но веднага се появи над водата и се обърна с лице към Арлет. Тя го гледаше със стеснителна, малко пресилена усмивка.

— Ще дойдеш ли?

Тя поклати глава. Той се обърна по корем, изпъна ръце напред и заудря с крака. След няколко мига издигна глава и каза:

— Напредвам ли?

Тя изведнъж се разсмя:

— Не, мили, съвсем не напредваш.

— Е, добре — каза той, внезапно развеселен, — това наистина е доказателство, че ритането не помага да напредваш.

Той излезе от водата, извади гребена от задния джоб на шортите си, седна до нея и грижливо се вчеса.

— Да знаеш само колко леко ми стана, като взех това решение. Толкова по-зле за славата и толкова по-добре за Лоринсън. Не че съм скромен — добави той след миг, — знам, че е голямо нещо да установиш връзка с един животински вид, това е голяма победа на човека, победа с морални, социални, философски и даже религиозни последствия и какво великолепно постижение е за делфина да се издигне чрез езика до човешкия разум. — Той се облегна на рамото на Арлет. — Нищо не казваш — добави той след малко.

— Слушам те — каза Арлет. — Бих искала да съм сигурна, че правилно разбирам твоето гледище.

Той повдигна гъстите си черни вежди:

— Защо? Това не е ли и твое гледище?

— Може би — каза тя. — По-точно — не съвсем.

Той я изгледа мълчаливо и продължи увлечено:

— Според мен, отношенията между учения и държавата не могат да се развиват добре, гледищата им са прекалено различни. За учения науката е познание, за държавата е съвсем друго. — Той спря за миг. — За държавата науката е могъществото, за държавата ученият е оръдие, което тя купува, за да постигне могъществото, и разбира се, понеже му плаща, тя чака от него напълно да се подчини на целите, които тя преследва. Ученият се смята свободен, защото търси истината, но фактически без сам да знае, той е завербуван, обработен, пленник. Е, добре, аз слагам край на този плен и толкова — завърши Савил, като внезапно повиши глас.

Настъпи мълчание. Арлет каза:

— Но, мили, ти забравяш едно нещо. Фа принадлежи на лабораторията, да напуснеш лабораторията, значи да го напуснеш. Не може да направиш такова нещо, Фа сега е личност.

* * *

27.XII.1970 година

Уважаеми господин Адъмз, размислих върху предложението ви. Бих могъл да се съглася, преди да назнача някой асистент, вие да го подложите на проверка, както и да не уволнявам, нито да приемам оставка, преди да сте ми дали съгласието си. Но не мога да ръководя лаборатория, чийто персонал не съм избрал лично.

Докато не получа отговора ви, аз се считам за излязъл в оставка.

Искрено ваш,

Хенри К. Савил

П. П. Пиша ви горното от терасата на едно бунгало, от чиято „недостъпност“ се оплакахте. То не е било недостъпно няколко седмици преди деня, в който ми направихте тази забележка.

30. XII. 1970 година

Уважаеми господин Савил,

Предложението, съдържащо се във вашето писмо от 27, напълно ни удовлетворява. Имайки предвид великолепната ви работа и силните ви емоционални връзки с Фа и Би, господин Лоримър желае вие да бъдете начело на проекта ЛОГОС в момента, когато комисията, след благоприятно мнение от най-високо място, ще реши без съмнение да даде гласност на вашата работа.

Искрено ваш, Д. К. Адъмз