Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Un animal doué de raison, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Робер Мерл

Заглавие: Животно надарено с разум

Преводач: Славчо Рибарски

Език, от който е преведено: Френски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: френска (не е указано)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 24.IX.1970

Редактор: Ерма Гечева

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Асен Старейшински

Технически редактор: Георги Русафов

Художник: Димитър Бакалов

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1393

История

  1. — Добавяне

X

От Калифорнийския университет, където изнасяше доста нашумели лекции върху Хусерл, югославският философ Марко Лепович писа през пролетта на 1972 година на приятеля си в Сараево, за да сподели с него своите размишления.

„Президентските избори, които ще се състоят в края на тази година (1972) и за които ще ви кажа две думи по-нататък, до такава степен условията, при които започна тяхната подготовка, ми изглеждат странни, ме карат отново да изживявам чувствата, които изпитах преди девет години, по време на убийството на Кенеди. Че един голям политически водач е бил убит вследствие на тъмна полицейска машинация, в това няма нищо изненадващо: подобна драма би могла да се случи в която и да било друга страна на земното кълбо. Обезпокояващото, по мое разбиране, е пасивността и податливостта, която американците проявиха в дадения случай. Тъй като в края на краищата те са прекрасни хора във всяко отношение: прости, великодушни, приветливи, пълни с добра воля в личните си отношения, дисциплинирани в обществено отношение, извънредно добросъвестни в работата си, с огромен опит и умение във всички области, да не говорим за великолепната им физика, постигната благодарение на спорта и на най-високото жизнено равнище в света, но в политическо отношение тези превъзходни хора са деца. Те се оставят да бъдат обработвани и ръководени с непонятна лекота. Да предположим, че в която и да било европейска страна убият един обичан и уважаван президент, че предполагаемият убиец е разпитан, но от разпита няма и следа (тъй като местната полиция «не разполага със средства, за да купи магнетофон»), че този убиец на свой ред е убит от гангстер, чиито връзки с полицията са установени, не би било необходимо повече, за да се раздвижи общественото мнение и да направи невъзможен официалния опит за задушаване на престъплението посредством доклада Уорън. В Съединените щати не само докладът Уорън можа да се роди благодарение на апатията на общественото мнение, но той едва не погреба делото и ако то в последна сметка се възобнови, но твърде късно — и по мое разбиране, без каквато и да било политическа ефикасност, — това е, защото от излишна предпазливост заговорниците премахнаха един след друг четиринадесет важни свидетели на драмата. Именно повторението на случаите на насилствена смърт в края на краищата стресна общественото мнение, но в много скромна степен, докато в Европа още от самото начало убийството на предполагаемия убиец от гангстер полицай би било достатъчно, за да раздвижи масите.

Със същото безпокойство наблюдавам и днес, при наближаването на президентските избори, податливостта на американския народ. В този момент присъствувам на едно явление, което би приличало на фарс, ако не беше ужасно застрашаващо. На американската общественост продават като бъдещ кандидат за президент холивудския артист Джим Крунър. Не предполагам да си гледал в Сараево филм, в който този артист играе, но тук той е доста известен. Физически той е нещо като смесица от Джеймс Стюарт и Гери Купер. Висок, тънък, петдесетгодишен атлет, с едва прошарена коса, с усмивка, пълна с меланхолична доброта, той сякаш носи на широките си плещи бремето на човешкия род. За американките той е едновременно брат, баща и съпруг, въплъщение на благосклонната мъжественост в три лица, широките гърди, върху които е толкова приятно да поплачеш. За всички той е силният човек, пълен с възможности и know-how[1], който с минимум думи и няколко дози хумор изтръгва бедната блондинка от петдесет индианци, решили да я изнасилят.

За съжаление героят на провидението вече не се задоволява да спасява сред пустинята ондулирани героини. Сега той ще спаси Съединените американски щати (и следователно свободния свят) от опасностите, които ги заплашват. Това е страшно, защото колкото и невероятно да изглежда на европееца, Джим Крунър има много шансове да бъде избран за президент. Всъщност всичко започнало преди шест години, през ноември 1966 година, когато артистът Ригън, който рекламирал някаква марка пури по телевизията, бил избран за губернатор на щата Калифорния. «Операцията Крунър» е логичното продължение на «операцията Ригън». Аз не знам какви сили издигат Крунър начело на Съединените щати. Но тези сили трябва да са извънредно могъщи, за да изразходват за него от няколко месеца баснословни суми, защото тази продажба струва скъпо. Крунър има зад себе си могъща машина, рекламна агенция, пресбюро и мозъчен тръст. Ето един пример измежду всичко, което се говори и даже печата тук: филмът, посветен на политическата слава на Джим Крунър струвал сто и петдесет хиляди долара и е представен около четиридесет пъти по различните канали на телевизията (която тук продава на телезрителите политика, както им продава сапун) при цена седем хиляди долара за едночасово предаване, т.е. всичко двеста и четиридесет хиляди долара. Това е само начало: вече рекламират и друг филм. При това една разкошна илюстрована брошура, разказваща живота, борбата и идеалите на Джим Крунър, е разпратена до днес на четиридесет милиона души. Изчислява се, че печатането и изпращането са стрували осемстотин хиляди долара. И каква е политическата програма във всичко това? Разбира се, политическа програма няма. Освен великолепната си физика и чудния си талант на артист, Крунър не знае нищо, не мисли нищо, не желае нищо. Това е празен съд, който очаква някакво съдържание. Речите му, шегите му, анекдотите му, sob-stuff[2] върху нещастното му детство и съкрушителните му отговори на лъжепротивници по време на фалшифицирани дебати по телевизията — всичко е научено наизуст. Обезпокояващото в операцията Крунър е именно това, че са се спрели на човек, до такава степен лишен от ум и политически опит, за да ръководи съдбините на най-могъщата държава в света. От Кенеди до Джонсън и от Джонсън до Крунър президентската функция ще претърпи поразяваща деградация. Кенеди имаше идеи и смелост, умееше да казва «не» — може даже да се предполага, че е бил ликвидиран тъкмо заради тази си способност да казва «не». Що се отнася до Джонсън, въпреки очевидните му слабости, той все пак е израснал в «сарая», това е един професионален политик. Ще ми се да вярвам, че той е тръгнал по пътя на войната против волята си, може би с угризение на съвестта. Нравствените речи, с които той смята, че е добре да придружава всяка нова степен на ескалацията, свидетелствуват за това. Но ако Крунър бъде избран, президентският пост на Съединените щати ще бъде зает от човек, който всъщност ще има почти толкова влияние върху политиката на Съединените щати, колкото Чан Кай-шъ или маршал Ки.

Че тази деградация е желана от онези, на чиито намерения служи, ето кое е обезпокояващото, тъй като с добрия, справедлив и отговорен вид, какъвто умее да си придава, Джим Крунър ще направи всичко, което пожелаят — включително и хвърлянето на първата водородна бомба над Китай. Надявам се, че се лъжа, но ако Крунър бъде избран, светът ще се приближи с главозамайваща бързина до голяма война в Азия, която може би ще прерасне в световна война.“

* * *

Арлет се обърна, изтегна се по гръб и заслуша в хладния мрак как морските вълни бият островчето. Шумът сякаш идваше от малкото пристанище, където се къпеха, но тя знаеше, че не е така — каналът между скалите беше толкова тесен и толкова извит, че никаква вълна не можеше да стигне до подпорната стена — на север, зад таблата на леглото й, зад стената на къщата, зад огромния резервоар, който последният циклон беше напълнил догоре, морето се разбиваше в пояс от подводни скали. На тази страна на островчето те никога не отиваха — то беше съвсем малко пространство, малка пустиня от камъчета, без нито едно пясъчно заливче, нито едно място за къпане или даже за спускане на по-малката от двете лодки, само подводни скали, в които се пенеха и разбиваха вълните, но на юг, върху насипа, беше донесена малко земя от континента, колкото да растат бугенвилии и да красят дългата ниска къща, без прозорци на север, която Хенри наричаше бункера, защото бе построена от бетон, за да устоява на тайфуните. Единственият шум, който идваше от пристана, беше постоянното свирене в бордовите въжета на „Кариби“, защото красивата алуминиева мачта беше толкова висока, че стърчеше над къщата, над островчето и скалите, нещо като антена за всички ветрове. „Кариби“ беше включена в цената, Голдстайн трябваше да се разсърди, за да попречи на Хенри да сключи веднага сделката. Една година, вече една година, а през цялото това време Майкъл е зад решетките, мисълта за него беше като угризение на съвестта: не е ли ужасно да си казваш, че ще бъде освободен едва през 1976 година, след четири години, пет години откраднат живот, на неговата възраст, защото не пожела да участвува във война, която смяташе за несправедлива. Конформизмът — издигнат в тираничен закон, свободата на съвестта — потъпкана в името на свободата. Лизбет, „но аз не искам да съжалявам Лизбет, тя предаде, опита се да навреди, очите на това момиче, начинът, по който ме разглеждаше, просто не знаех къде да се дяна“, „би трябвало добре да си дадете сметка, че за него вие никога не ще бъдете друго, освен пореден номер“, но в края на краищата тя все пак беше жена, само жена може да намери думите, които причиняват толкова болка, онази коварна малка стилна находка, която никога не може да се забрави — „пореден номер“. Арлет почувствува, че лицето й замръзва, тя протегна лявата си ръка, потърси по масата — беше там, обърнат както винаги надолу с циферблата, с маниерни, почти нечетливи цифри, които блестяха в полумрака: дали беше четири и двадесет или пет и двадесет. Не можеха ли да пишат цифрите като всички! Будилникът по начало е направен, за да показва часа. Тя се обърна, Хенри спеше свит и леко пухтеше, лицето му имаше израз на дете или на мил лъв, голямата глава бе прислонена върху кръстосаните лапи. Вълна от нежност нахлу в нея, Арлет прокара ръка по откритото рамо и веднага я дръпна — той толкова лесно се събуждаше. „Никога не ще му поискам, има по-важни неща в живота му, мъжът не е инструмент, който се употребява, но защо не мога да мисля за това, без да ми стане жал за Би и малкото й мъртвородено делфинче, каква скръб изживя тя и колко ще бъде трагично, ако първата двойка делфини, които говорят човешки език, никога вече не ще има бебе, спомням си разочарованието на Хенри преди една година, когато Би отказа да допусне друга делфинка в басейна и колко се зарадва, когато Би забременя: «Ще видиш, ще видиш, това делфинче ще има два матерни езика». Боже мой, колко ужасно бе раждането! Ако загубехме Би, губехме и Фа, всичко губехме, о, не искам да си спомням за това, а оттогава все на едно място тъпчем — изучаваме свирканията, и колко трудности. «Би, как ще кажеш със свиркане: „Хвърли ми тази халка?“ „Няма да кажа“ „Защо?“ „В морето няма халка“. Невероятно количество човешки неща, на които те очевидно нямат еквивалент и е почти невъзможно някои от свирканията да бъдат възпроизведени от човешки орган, тогава „ще трябва ли да бъде измислена машина, която да свирка делфински език?“ Хенри е толкова обезкуражен, толкова унизен: „Аз съм си откраднал репутацията, не съм решил нищо, нищо, нищо, два делфина, които говорят, не правят животински вид, Адъмз, вие трябва да разберете, че ще бъде дълго, научното търсене едва започва, научното дирене е дълго, аз не мога да изменя нищо, ние сме насред път, след две години, да, може би след две години ние ще овладеем делфински и тогава ще можем да научим целия вид на английски“. И оттогава цялата група работим като луди, Боб, Питър, Сузи, Симон. Толкова ми олекна, когато Хенри замени Лизбет със Симон, страхувах се да не избере друго момиче и да се влюби в него, „пореден номер“. Така беше и в оня случай с албума, бях разярена срещу Маги, а тя сякаш падаше от луната: „Но, моля ви се, Арлет, как можете да ми приписвате такова нещо, моля ви се“. Беше зрелище, способно да отврати и сатир, цялата тази колекция от женички, които се нахвърляха на Хенри като разюздани кучки, за да го душат, каква картина. Бедната Маги, не би трябвало да й се смея, колко е несправедливо за момиче да е като нея, не е ли ужасно, че й се надсмиваме, но не можем винаги да я съжаляваме, тя повтаря до втръсване: „Разбирате ли, Арлет, драмата ни с Боб е в това, че аз не желая деца“, със сериозни, втренчени към нас очи, издаден напред бюст, олицетворение на съзнателна жена, интелектуалка „с проблеми“ и на всичко отгоре лоша артистка, прекалено играе с глас, движения, поглед. „Веднага разбирам, когато започне да бълнува, казва Хенри, толкова неумело го прави“, а може би Боб е най-много за оплакване, през цялото време бяга от нея, даже погледа й отбягва, никога не сяда на масата до нея, „вече не смея да попитам даже колко е часът, кой знае какво ще си помисли“, той е смешен, трябва да призная, че е смешен, и досега не мога да разбера как Хенри толкова лесно му прости, че се бе поставил в услуга на този ужасен В., но Хенри е над всичко това, той витае в облаците, почти всичко извинява, може би държи сметка за факта, че след заминаването на Майкъл Боб започна да работи като луд, винаги е готов, щом стане дума за работа, прекарва много часове с Фа и Би, те са луди по него, той почти ни измести в сърцата им, това не ми харесва, питам се дали Боб не изпълнява някакво нареждане, ще трябва да предупредя Хенри, нямам никакво доверие в това змийче, толкова маниерен, женствен, влюбен в себе си, не мога да търпя начина, по който си прибира краката, когато сяда, просто може да е, както казва Гринсън, един от „американските самци от фригидното поколение“, от онези, които предпочитат хашиш или Д. Л. К. пред пола, които в това отношение търсят само бързи и лесни задоволявания, както казва Гринсън. Този евфемизъм ме удивлява. Бедният Боб, даже няма смелостта да бъде истински педераст, дотам стигнах, че го упреквам за това!»“ Тя взе будилника с досада и погледа няколко мига светещия му циферблат. „Когато човек не спи, времето тече много бавно, а толкова бързо минава през останалото време, седмица след седмица, вече две години, откак Хенри… Странно, че за мене образът на щастието е пороен дъжд, който шиба предното стъкло на кола. Лампичката осветяваше краката ми, страхувах се да не би да види, че те треперят, почувствувах как тялото ми се стопява под погледа му, циклонът се наричаше Хана, странно, че той е погубил сто и петдесет души, а на мене ми донесе живот, истински живот, преди това, пет години имах чувството, че се задушавам от самота, бях объркана, и тази нелепа връзка в продължение на една година, от леност, интелектуално деградираща, чувствувах се като в примка, и после, изведнъж, когато защитих доктората си, самочувствие, сила, гордост, разбрах, че ще успея да скъсам. «Мила мис Лафьой, прочетох дисертацията ви върху поведението на tursiops truncatus в плен и се питам дали не бихте желали да работите с мене.» Когато видях подписа му, подскочих от радост, той дойде с Майкъл да ме посрещне на летището. Аз почти го ревнувах от Майкъл, той толкова го обичаше, наистина го обичаше като син, беше го научил на толкова неща, сега обаче Майкъл, зад решетките, му влияе, има някаква магия в тези решетки. Хенри чете цялата преса, чете и препрочита писмата му, странно, че оставят всичко, което пише Майкъл, без каквато и да било цензура, предполагам, че фотографират всичко, както и отговорите на Хенри и че върху бюрото на Адъмз, на В. и на кого ли не има великолепно досие в пълна изправност със справки, забележки, аналитичен указател, нюансирани коментари върху всяко изречение на Хенри, направени от най-добрите политико-психолози, досието срещу Опи още преди процеса, беше високо няколко метра, но когато казах на Хенри, той се засмя и толкова: «Какво искаш, шпионажът и доносничеството са две вимета на интелигенцията на САЩ», като помисли, че ЦРУ субсидираше Националния съюз на студентите и че един американски университет бе приел да служи за прикритие на «мисия от специалисти» във Виетнам, човек си казва, че всичко, абсолютно всичко е възможно. «Но ти все пак би трябвало да внимаваш малко повече, когато пишеш на Майкъл, намирам, че си ужасно непредпазлив, твоята известност не те прави неприкосновен, припомни си Опи.» Но той никога нищо не желае да разбере, когато става дума за смелост, има испански рефлекс, заинатява се и парадира със смелостта си. «Аз не желая да започвам с автоцензура, това значи да наливам вода в мелницата на полицаите, те съществуват именно за това — да те накарат малко по малко сам да се кастрираш.» А наистина, не може да се каже, че Хенри подценява мъжествеността си.“ Тя тихо се изсмя, протегна ръка и докосна с края на пръстите си неговото рамо. След миг почувствува, че той затваря ръка върху нейната. Тя тихо казва:

— Не спиш ли? Ще ме прегърнеш ли? Може ли да поговорим?

 

Разговор между Савил и Адъмз

22 юли 1972 година, досие 56279, поверително

Адъмз. Много се радвам, че отново ви виждам. Мисля, че не сме се виждали от пресконференцията на 20 февруари 70-та година, но вие бяхте любезен и ми изпратихте книгата си. Чувам, че тя веднага се е разпродала.

Савил. За мое голямо учудване, тъй като не сложих никоя от подправките, които ми беше препоръчал Брюкер, само фактите.

Адъмз. Според мен, тъкмо тази сериозност се е харесала.

Савил. Голдстайн има много по-цинично обяснение. Той твърди, че книгата щеше да се разпродаде във всички случаи, даже ако я бях написал с краката си.

Адъмз. Аз съвсем не мисля така. Вашият намек за Джим Крунър много развесели Лоримър. Той не ви ли харесва?

Савил. Не.

Адъмз. Аз не споделям вашето чувство. Ако Крунър бъде избран, мисля, че ще прелее свежа кръв във вените на старата ни администрация.

Савил. Да се надяваме, че това е единствената кръв, която той ще лее.

Адъмз. Толкова ли коравосърдечен го смятате?

Савил. Струва ми се, че той ще направи всичко, каквото поискат от него.

Адъмз. Вие сте песимист! Доволен ли сте от услугите на Голдстайн?

Савил. Много. Не крия, че ми стана необходим. Той ми е приятел.

Адъмз. Много се радвам. Научавам, че вашата книга ще бъде преведена на двадесет и три езика и че Холивуд ще направи филм по нея.

Савил. Вярно е.

Адъмз. Научавам, че „Лук“ е откупил правото на предварително публикуване за шестстотин и шестдесет хиляди долара. Освен това Брюкер има текст за публикуване в „джобно издание“ за петстотин хиляди долара и за четиристотин хиляди долара — в съкратено издание на „Ридърс дайджест“. Брюкер навярно се облизва.

Савил. Не може да знаете всичко това от Голдстайн.

Адъмз. Не. Голдстайн е много дискретен. Тези цифри бяха публикувани миналата седмица в „Таймс“. „Таймс“ изчислява, че вашите хонорари достигат — или ще достигнат общо, включително филмите и преводите, три милиона долара. Точно ли е?

Савил. Браво на „Таймс“.

Адъмз. Какво изпитва човек, когато стане милионер?

Савил. Между другото чувство на свобода.

Адъмз. На свобода ли?

Савил. По-рано аз теоретически бях свободен да купя голяма къща на някой остров във Флорида с малко собствено пристанище и яхта…

Адъмз. „Теоретически“. Вие имате оригинален начин да определяте нещата. (Смее се.) Сигурен съм, че вие сте се оставили да ви ограбят ужасно при покупката на тази къща.

Савил. Не. Голдстайн ми беше съветник.

Адъмз. Вие казахте чувство на свобода „между другото“.

Савил. Да. Изпитвам и чувство на вина.

Адъмз. На вина ли? Защо на вина? Вие не сте откраднали тези пари, те са плод на вашия труд.

Савил. Имам впечатлението, че ми е платено повече, отколкото ми се полага.

Адъмз. Но какво ще кажете за Брюкер в такъв случай?

Савил. Аз не мисля за Брюкер. Имам впечатлението, че ми е платено повече в сравнение с други, които работят много и печелят малко.

Адъмз. Охо! Ако не беше яхтата, бих помислил, че сте социалист. Но, моля ви се, тези хора, за които говорите, нямат вашата квалификация.

Савил. Да, но е неморално да има такава разлика между тях и мене.

Адъмз. Поради това чувство на вина ли продължавате да държите парите си в банка, без да ги инвестирате?

Савил. Не. Проблемът е друг. Мисълта парите ми да работят вместо мене ме отвращава.

Адъмз. Във всеки случай те работят за някого. Вашият банкер навярно ви благославя.

Савил. Това си е негова работа. Предполагам, че затова е станал банкер: за да прави от парите пари. А моята работа е да се трудя.

Адъмз. В такъв случай трябва да раздадете милионите си. (Смее се.)

Савил. Да, но, на кого? Бих желал те наистина да бъдат полезни, а не вярвам във филантропията.

Адъмз. Моля ви се, аз се пошегувах. (Мълчание.)

Савил. Не бихме ли могли да съкратим встъплението? Вие сте толкова нервен, че малко ме плашите.

Адъмз. Не съм нервен.

Савил. Вие изтрихте два пъти дланите си с кърпичка.

Адъмз. (смее се). Трябва да внимавам с учените. Те са наблюдателни. (Пауза.) Е добре, аз изпитвам симпатия към вас и мисля, че това, което ще ви кажа, ще ви развълнува. Трябва да ви кажа много неприятни неща.

Савил. Това си помислих поради продължителността на встъплението. Но вече оцених вашата ловкост.

Адъмз. Това не е ловкост, а затруднение.

Савил. Е добре, стреляйте! Какво чакате?

Адъмз. Не ме насилвайте. Това, което ще ви кажа, е много по-лошо, отколкото можете да си представите. Получих едно неприятно нареждане, мой дълг е да ви запозная с него и това дълбоко ме натъжава. Както ви казах, аз изпитвам симпатия към вас.

Савил. Но тя не е по-силна от лоялността ви към вашите началници.

Адъмз. Откровено казано, не.

Савил. Е добре, говорете. Трябва ли да се откажа от проекта Логос?

Адъмз. Не, не е това. В известен смисъл е по-лошо. (Мълчание.) Ще ви отнемат Фа и Би.

Савил. Ще ми отнемете Фа и Би ли?

Адъмз. Временно. Моля, не ставайте. Да, съжалявам, но това е заповед.

Савил. Но защо? Къде ще ги пратите?

Адъмз. Не мога да отговарям на тези въпроси.

Савил. Та това е безумие! Вие не си давате сметка! Фа и Би никога не ще понесат тази раздяла! Вие унищожавате многогодишни емоционални връзки.

Адъмз. Боб Менинг ще ги придружи.

Савил. Боб?

Адъмз. Моля ми, овладейте се. Лошо ли ви е? Желаете ли да…

Савил. Не, благодаря… Нищо ми няма. Ще мине. (Мълчание.) Това е ужасно лицемерие. Адъмз, ще ви кажа какво мисля: от две години вие бяхте внимателен към мене, а в същото време по ваше нареждане Боб, зад гърба ми…

Адъмз. Това не беше мое нареждане. Но аз му го предадох. Моята отговорност свършва дотам.

Савил. Какъв отвратителен макиавелизъм! И се питам, с каква цел!

Адъмз. Ще бъда откровен. Ние решихме да ви държим настрана от всички практически приложения…

Савил. Искате да кажете от всички военни приложения…

Адъмз. Казах „практически“.

Савил. А Боб е по-гъвкав. Той значи може да знае къде ще бутнете Фа и Би и какви идиотщини ще ги накарате да правят.

Адъмз. По необходимост, щом ще ги придружава.

Савил. Просто не вярвам на ушите си! Вие сте забравили, че Боб е човек на мистър В.

Адъмз. Не виждам какво пречи това.

Савил. Благородният мистър В. значи е също замесен в тази история!

Адъмз. Ни най-малко.

Савил. Мислите ли, че Боб ще мръдне малкия си пръст, без да предупреди мистър В.?

Адъмз. Това е наша работа.

Савил. Но какво става с проекта Логос? Това е безумие! Ние сме наполовина път в изучаването на свирканията, а вие ни отнемате подопитните животни! Единствените делфини, с които понастоящем можем да работим! Та това е чудовищно! Помислете за вашата отговорност пред науката, ако нещо им се случи.

Адъмз. Няма да им се случи абсолютно нищо. Раздялата е само временна. Ние ще ви върнем Фа и Би.

Савил. След колко време?

Адъмз. Не съм упълномощен да ви определям дата.

Савил. И не се ли страхувате, че при завръщането си те ще ми разкажат какво са правили с вас?

Адъмз. Те няма да правят нищо, което да не могат да ви разкажат.

Савил. В такъв случай защо не ме упълномощите да ги придружа?

Адъмз. Казах ви вече.

Савил. Значи аз нямам право да виждам какво правят, но те ще имат право да ми разкажат!

Адъмз. Подобно противоречие не ме смущава.

Савил. Аз се питам какво изобщо ви смущава? Помислихте ли поне да поискате мнението на Фа и Би, преди да ги отнемете от семейството им? Тъй като ние сме тяхното семейство, надявам се, че разбирате това. Слушайте, не се срамувам да кажа, че ги смятам за свои деца.

Адъмз. Ние, разбира се, взехме най-сериозно под внимание сантименталната страна на въпроса. Боб предварително получи съгласието на Фа и Би за това пътуване.

Савил. Без мое знание!

Адъмз. Боб им е казал, че той ще ги придружи. Те много обичат Боб, както ви е известно.

Савил. Той направи всичко, за да постигне това. Отвратително змийче! Той два пъти ме предаде. Шпионираше ме в полза на В. и спечели, по ваше нареждане, зад гърба ми, обичта на делфините, за да ме замести.

Адъмз. Струва ми се, че вие прекалено драматизирате. В края на краищата Фа и Би са само животни.

Савил. Та вие нищо не разбирате! Те говорят, аз имам с тях много повече допирни точки, отколкото с някои хора. Фа и Би са същества като вас и мене и аз ги обичам като собствени деца, казах ви вече това.

Адъмз. Не го схванах буквално. Трогнат съм. Толкова повече, че трябва да ви съобщя най-лошото. Страхувам се, че ще ви причиня мъка.

Савил. Няма да ми причините никаква мъка: аз си подавам оставката.

Адъмз. Трябва честно да ви предупредя, че…

Савил. Не вярвам във вашата честност.

Адъмз. Освен по отношение на моите началници, знам. Е добре, аз говоря от тяхно име. Ако смятате вашата оставка като средство за оказване на натиск с цел да ни накарате да се откажем от нашия проект, вие се лъжете. Няма да се откажем. Но ако въпреки всичко вие упорствувате и подадете оставката си, този път сме решили да я приемем.

Савил. Вие не бихте говорили другояче, ако желаехте да ме накарате да я подам.

Адъмз. Съвсем не.

Савил. Хайде, хайде, Адъмз! Не подценявайте ума ми. Мислите ли, че не разбирам защо моята оставка би била добре дошла за вас?

Адъмз. Наистина не виждам защо.

Савил. Защото тя ще ви гарантира дискретността на Фа и Би по отношение на мене, след като мисията им бъде изпълнена.

zhivotno_nadareno_s_razum_eksplozia.png

Адъмз. Не се касае за мисия.

Савил. Как не! При това дяволски важна, щом заради нея сте готови да осуетите осъществяването на проекта Логос! Проект, за който от десет години изразходвате колосални суми!

Адъмз. Вие преувеличавате. Проектът Логос съвсем не е в опасност. Фа и Би ще ви бъдат върнати скоро без нито една драскотина.

Савил. А ще ми ги върнете ли морално незасегнати?

Адъмз. Не виждам какво искате да кажете.

Савил. Ще ви задам един въпрос: знаете ли как ще реагират Фа и Би впоследствие към това, което вие ще ги накарате да направят?

Адъмз. Не разбирам смисъла на вашия въпрос. Ние няма да ги караме да направят нищо ненормално. (Мълчание.)

Савил. И не се ли страхувате, че като се върна, мога да убедя Фа и Би да не заминат с Боб?

Адъмз. Да. Именно. Помислихме за това. И взехме предпазни мерки.

Савил. Какви предпазни мерки?

Адъмз. Казах ви, че ми остава да ви съобщя най-лошото. То е следното: когато се върнете, вие няма да намерите Фа и Би. Наши хора в този момент ги откарват.

Савил. Та това е отвратителна клопка! Вие ме накарахте да дойда тук, а през това време… Това е отвратително! Просто не мога да намеря думи! Как можете да третирате себеподобните си с такова презрение! Вие ме подхлъзнахте по най-циничен начин.

Адъмз. Овладейте се, моля ви. Във всеки случай това нищо не може да измени. Ние пожелахме да избегнем неприятните сцени.

Савил. Вие непрекъснато играете своята игра зад гърба ми. Това е страшно. Отнесохте се към мене с най-отблъскващо лицемерие!

Адъмз. Получил съм нареждания и ги изпълнявам.

Савил. Това са позорни нареждания, позволете ми да ви го кажа.

Адъмз. Защо не го кажете лично на Лоримър? Той ми ги даде.

Савил. Слушайте, Адъмз, аз… (Пауза.) Не се опитвайте да ме провокирате. Вие ще бъдете твърде доволен, ако ме накарате да подам оставка.

Адъмз. Никой не мисли да ви кара да подадете оставка. Вие страдате от мания за преследване.

Савил. Имате ли да ми направите други забележки, освен забележките относно моята психология?

Адъмз. Не.

Савил. В такъв случай предлагам да сложим край на този разговор. За мене всичко това е толкова отвратително, толкова гнусно. Предпочитам да си отида. Наистина, едва мога да ви гледам.

Адъмз. Не знам дали ще ми повярвате, мистър Савил, но аз съм съкрушен. Довиждане.

Савил. Не мисля, че ще се видим отново.

* * *

14 август 1972 година

Уважаеми мистър Савил,

Комисията се събра и ми възложи да ви съобщя нейните решения. Тъй като опитите, които вие провеждахте в басейна Б върху хидродинамиката на кожата, бяха прекъснати през 1966 година, за да ви позволим да съсредоточите усилията си върху лигвинистичните опити в басейн А, и тъй като те не могат да бъдат продължени поради заминаването на ваши питомци — това е терминът, който ви предлагаме да употребявате в тази кореспонденция, — комисията сметна, че няма да й бъде възможно да поиска от Конгреса подновяване на кредитите за лабораторията, която ръководите.

Вследствие на това, комисията, ви моли да съобщите на вашите сътрудници, че обезщетението, предвидено в договорите им, в случай на предсрочното му прекратяване, ще им бъде изплатено в най-кратък срок. От само себе си се разбира, че същото е валидно и по отношение на вас.

Комисията назначи д-р Едуард Е. Лоринсън за временен отговорник на лабораторията, която ръководите. Той ще се свърже с вас след 16 август и ще вземе всички необходими мерки за класирането и запазването на фишовете, архивите, записите, филмите и документите на лабораторията. Комисията ви моли да улесните, доколкото ви е възможно, задачата на д-р Е. Лоринсън и да ми съобщите за получаването на настоящето писмо.

Искрено ваш:

Д. К. Адъмз

 

15 август 1972 година

Уважаеми мистър Адъмз,

Уведомявам ви за получаването на писмото ви от 14 август. Моите сътрудници и аз ще бъдем от 16 август на разположение на д-р Лоринсън.

Не ми се нрави мисълта да моля комисията за каквото и да било, обаче мисля, че трябва да го сторя в интерес на моите питомци. Бих желал, когато те бъдат отново достъпни, да ми бъде разрешено да ги посетя.[3]

Искрено ваш,

Х. К. Савил

 

15 август 1972 година

Уважаеми мистър Савил,

След днешната си телеграма ви потвърждавам, че ще мога да пристигна едва на 20 август, тъй като съм възпрепятствуван.

Приемайки задачата, която ми бе възложена, аз държа да подчертая, че възнамерявам да се придържам строго в рамките на функциите ми на отговорник. При хипотезата, че вашите питомци ще бъдат върнати в лабораторията, която вие ръководехте, аз ясно дадох на комисията да разбере, че в никакъв случай не възнамерявам да продължа вашата работа: Наистина се надявам, че при такава хипотеза ще ви бъде възможно да се откажете от оставката и да продължите лично задачата, която започнахте толкова блестящо.

Предполагам, че ви е твърде неприятно да бъдете разделен с питомците си, но че за вас е утеха, че ваш асистент е приел да ги придружи.

Искрено ваш:

Е. Е. Лоринсън

 

16 август 1972 година

Уважаеми мистър Лоринсън,

Вашето писмо ми вдъхна голямо уважение към вас и отново събужда приятелските ми чувства към човешкия вид, който понастоящем не ми се представя, трябва да призная, в привлекателна светлина.

Боя се, че фактите са ви представени неточно. Аз подадох оставката си устно, вследствие на вълнението, което изпитах, когато научих, че питомците ми ще ми бъдат отнети. Но не съм потвърдил оставката си нито при продължението на разговора, нито писмено, разбира се. Освен това моят асистент е приел да придружи питомците ми без мое съгласие и даже без знанието ми.

Аз не възстановявам фактите, за да се откажете от решението си. Тъкмо напротив. Предпочитам вие да изпълнявате функциите на отговорник, отколкото някой друг учен, който не би имал вашите скрупули.

Чакам ви на 20. Искрено ваш,

Х. К. Савил

 

18 август 1972 година

Уважаеми мистър Савил,

Аз съм отново задържан и ще мога да дойда едва на 25. Огорчен съм от фактите, които ми съобщавате. Те хвърлят особена светлина върху ролята, която играе вашият асистент, и върху нехайството към истината у бюрократите, които ни ръководят. След като са „купили“ мозъци — тук и в Европа, — те смятат, че могат да правят с тях всичко, което пожелаят.

Не скрих от Адъмз, че според мене, е лудост да ви отнемат, даже временно, вашите питомци. Според мене, никакво практическо приложение не може да бъде толкова важно, че да оправдае прекъсването на едно задълбочено научно изследване.

Много искрено ваш:

Е. Е. Лоринсън

* * *

„В островите на Флорида Кийз не ми харесаха нито блатата, нито мангровите горички, нито пътят с мостове от остров до остров чак до Ки Уест, аз исках остров със скали, остров в истинския смисъл на думата, с пояс от рифове и когато видях скалите на Хоти с «Кариби», закотвена в малкото пристанище, сърцето ми подскочи, «Кариби» е чудна лъскава играчка за възрастни, юношеска мечта, станала действителност, когато човек още може да й се радва. А сега трябва да се насилвам, за да я извадя. Арлет чете на бака, ако беше останала с мене в кокпита, пак бихме започнали да говорим за Фа и Би, а когато съм сам, аз мълча и си мисля, държа кормилото на «Кариби» и това ме успокоява. Арлет го чувствува. Тя също страда, прави се, че чете. Зад кокпита се вижда само ореола на огромната шапка, с която си пази главата, трябва да е свалила банския си костюм, за да пече бледите места на тялото си. Даже когато мисля за тялото й, не изпитвам удоволствие, странно, как душевната болка унищожава желанието, макар любовта да е незасегната; сякаш болката не само те ограничава, но те кара и сам още повече да се ограничаваш, осакатяване, което води до други осакатявания. Не е вярно, съвсем не е вярно, че в страданието има магическа сила, страданието е поражение, парализа, унижение, от него никога нищо свястно не излиза, трябва да го побеждаваме. И за да го победя, аз си играя с «Кариби», тази яхта е моят наркотик, клатушкането ме приспива. Бягам от себе си, съзнателно бягам от себе си. С ръце на кормилото променям галса и хващам югозападния вятър, отклонявам наляво, под напора на вятъра бедрата ми равномерно се повдигат и спускат от дългите вълни, които бия на борд, и продължавам към открито море. Огромният океан се простира пред мене, няма и следа от човек, зад мене сушата изглежда все по-далечна, мъглива, а уханието на листа и дим постепенно се разсейва в соления въздух и миризма на пресен лак. Следата зад мене не е права, а извита надясно от отклонението на курса. Скоростта ми трябва да е осем възли, вълнорезът пори водата и я разпенва, синият грот е изпънат без нито гънка, огненочервеният генуезки кливер е издут като балон, а мачтата — извита от напрежение, вантите отдясно са опънати и трептят като струни на цигулка под невероятния напор на бриз със сила четири бала, който още може да се усили, но няма опасност, не ще стане нужда да свивам платната, нито да бягам на завет. Блестящо време, нахално, без нито един облак, слънцето още е високо, цветът на водата — успокояващ, дълбоко синьо без коварство, а вятърът и вълните са обуздани, но издават запаси от сила като тигър, който кротко мърка, докато страшните мускули трептят под кожата му, както вълните надигат водата, без да се разбиват, свивам пръсти около кормилото заради удоволствието да милвам гладкия махагон, без да го движа, «Кариби» се носи гладко, без качка и без крен, не лавира срещу вятъра, нито се снася, плъзга се тихо или по-точно с леки приспиващи шумове, които се сливат с тишината, носът пори водата, сякаш цепи коприна, бризът свири в опънатия такелаж, скрипците скърцат като чайки, корпусът проплаква, когато се спуска надолу и внезапно потреперва, когато отново полети на върха на вълната. Полуптица, полуриба, с едно червено и едно синьо крило, с красиво заоблено, гладко, лъскаво, продълговато тяло, «Кариби» се плъзга по морето.

Но къде ти, Фа умееше истински да се плъзга във водата — без бразда и без турбулентност, беше истинска радост да следиш гъвкавото му движение почти на повърхността, без никаква пръска. А когато завиваше, ме поглеждаше нежно и лукаво, сякаш ми казваше: «Па, не си отивай, Па, остани още малко, Па, ти вечно заминаваш.» Осем години откакто го хранехме с биберон, а той страхливо се притискаше в нас. Щом се почувствуваше сам, започваше да свирка и да скърца. Ние бяхме капнали от безсъние. Тогава намерих двата малки пластмасови сала. Той се настаняваше между тях и до известна степен те ни заместваха, поне през нощта. Какво място заемаше той в нашия живот в продължение на толкова години. Беше единственото ни безпокойство, единствената грижа, единствената работа, колко труд, докато запомни първите пет думи, а после колко фантастично бързо учеше с Би. И оня циклон на име Хана, ах, да мога отново да изживея всяка секунда от последните шест години, изпълнени с работа, с щастие, този период от живота ми, когато за пръв път заживях, без една част от мене да бъде пожертвувана заради друга, без да се чувствувам осакатен, без глупавата поредица сухи и груби истории като онази с Фъргъсън, Арлет и аз, делфините, групата, Майкъл, какъв богат, интензивен, творчески живот. Хайде, пак започнах с това вечно недоумение, с непрестанните въпроси, безкрайното предъвкване, никога няма да престана, все тези мисли, които ме гризат като плъхове, едни и същи, въртят се като в кошмар, все същото маниакално повтаряне — Лизбет, Адъмз, Боб, особено Боб, най-малко мотивираният от тримата, как в продължение на две години е пълзял милиметър по милиметър към поставената цел, ядеше с нас, пиеше с нас, държеше се приятелски, усмихваше се, винаги беше старателен. Знам, човек може да се усмихва, да се усмихва и да бъде предател, но невероятното тук беше отсъствието на каквато и да било подбуда — той не ни мразеше, даже такова извинение нямаше, не е действувал като Лизбет, за да си отмъсти, или по заповед като Адъмз, чисто безпричинно зло, необяснимо дори за онзи, който го извършва, спомням си учудването му, когато един ден казах, че обичам Фа. «Обичате Фа ли?» «Да, това учудва ли ви?» «Но, каза той, Фа все пак е само едно подопитно животно, нещо като морско свинче, плъх, куче.» Ние всички го погледнахме смаяни, ужасени, даже Маги каза: «Но, Боб, моля ви се, от толкова години…» Той се усети, засмя се и го обърна на шега. Но тогава за един миг блесна неговата безчувственост, ограничената му нечовечност, неизлечимата сухота на сърцето му, аз трябваше да бъда по-внимателен и да не му се доверявам, но от момента, в който стана доносчик на В., нямаше как, той беше табу, даже сега не мога да свикна с мисълта, че Фа и Би… никога вече, спомням си, когато напуснах Мериан, нощем се стрясках уплашен, облян в пот, при мисълта, че вече няма да виждам всеки ден двете момчета, беше като нож в сърцето, бях парализиран от болка, чийто край не виждах, въпреки че по онова време ги взимах два-три пъти седмично.“

Нещо го сепна, той погледна ръчния си часовник, от два часа караше „Кариби“ към открито море, беше време да завие, искаше да се върне, преди да се стъмни, невъзможно беше да се добере до заливчето в тъмнината, нямаше никаква шамандура, освободи шкота на голямото платно, прибра гика, обърна яхтата по вятъра, „Кариби“ се понесе, гикът се плъзна надясно, той развърза шкотите на кливера и ги завърза за кнехта отдясно.

— Мога да ти помогна за кливера — извика Арлет от бака.

Той направи отрицателно движение с ръка, разхлаби шкота на грота и също го привърза.

— Аз изгорях — каза Арлет с престорена веселост и скочи в кубрика, — ще се облека.

Тя изчезна в кабината и миг след това се появи облечена с моряшка фланелка на райета. Прислони рамо до рамото на Савил и глухо каза:

— Почти не можах да чета, ужасно ми е тежко, освен да те загубя, не виждам какво по-лошо би могло да ми се случи, помниш ли колко бяхме щастливи, когато купихме къщата, а сега, всичко се провали, пропадна, не мога да повярвам. Все ми се струва, че ще се върнем назад във времето, сякаш е филм, който ще извъртиш отново, че ще намерим лабораторията, Фа и Би в басейна, изучаването на свирканията им, струва ми се, че съм загубила децата си, смисъла на живота си, все ми се плаче.

Савил хвана тила й с дясната си ръка и притисна главата й до шията си.

— Да — каза той, — тежко е за Фа и Би и за работата, ужасно е след осем години научни изследвания да останеш с празни ръце, без работа, само да предъвкваш миналото. Двама нещастни безработни върху куп пари.

Той горчиво се усмихна. „Кариби“ плаваше към къщата, която бяха обичали, четирите часа в морето бяха само една скоба, сега се връщаха към своя пуст живот, без делфините, без другарите от лабораторията, без цел.

— Слушай — каза Савил, — ние ще полудеем. Така не може да продължава. Ще заминем. Мисля, че нямаш нищо против да видиш Испания, утре ще телефонирам на някоя агенция. Можем да отлетим към края на седмицата.

* * *

Държавен департамент, Вашингтон

До професор Х. К. Савил

Хоти Айланд Флорида Кийз

Флорида

Съобщаваме Ви, че с решение на Държавния департамент от 24 август 1972 вашият паспорт и паспортът на мисис Х. К. Савил са анулирани.

* * *

Разговор на Х. К. С., посетител, със затворника К. Б. 476, затвор „Синг-Синг“, 22 декември 1972, досие Р. А. 74612.

Поверително.

Посетителят. Както знаете, щях да дойда да ви видя по-рано, ако ми бяха разрешили.

Затворникът. Трябва да ви кажа, изненадан съм, че ви срещам в такава тиха и комфортна обстановка. Това е съвсем необичайно.

Посетителят. Предполагам, че желаят да запишат нашия разговор.

Затворникът. Вие не сте загубили дедуктивните си способности, както виждам.

Посетителят. Не е въпрос до дедуктивни способности, а до навик. Добре изглеждате.

Затворникът. Не могат да ни упрекнат, че водим нередовен живот.

Посетителят. А как е настроението?

Затворникът. Най-лошото мина.

Посетителят. Трудно ли ви беше?

Затворникът. В началото да, много, с другите затворници. Те не одобряваха моите политически възгледи. Нямате представа до каква степен консерватизмът се шири в престъпните среди.

Посетителят. Какъв вид трудности имахте?

Затворникът. Те тълкуваха моя отказ да служа във Виетнам като страх. За тях аз бях някакъв „nervous Nelly“[4]. Наложи се да се бия.

Посетителят. Какво стана после?

Затворникът. По осем дена карцер на всеки. Казах, че аз съм започнал. Противникът ми също. Както знаете, ние тук имаме възвишена представа за чест.

Посетителят. Предполагам, че след това вашите акции чувствително са се повишили.

Затворникът. Много. Вече не бях страхливец, а откачен. А на откачените тук не гледат с лошо око.

Посетителят. Да поговорим за нашите писма. Аз получих всичко двадесет и седем.

Затворникът. И по моя сметка са толкова. Значи никое не се е загубило.

Посетителят. И никое не е цензурирано.

Затворникът. Вашите писма също.

Посетителят. Чудесно. Ние живеем в свободна страна.

Затворникът. В положението, в което съм поставен, мога да й се радвам всеки ден. Успяхте ли да узнаете, защо са анулирали паспорта ви?

Посетителят. Да. Въпреки че отношенията ми с „политически подозрителни лица“ са предмет на критика, аз не представлявам „опасност за безопасността“ и винаги съм бил „лоялен към страната си“. Но ако отида в чужбина, не биха могли „да осигурят безопасността ми“.

Затворникът. Браво. Значи са действували в защита на вашите интереси. Оповестихте ли анулирането на вашия паспорт?

Посетителят. Не. Голдстайн ме разубеди.

Затворникът. Може да не е бил прав.

Посетителят. Не знам. Голдстайн беше невероятен. Той се бори като лъв. Нищо и никой не го задължаваше да се натопи толкова с моята защита. Голдстайн смята, че публикуването на анулирането е оръжие, което ние трябва да държим за резерва.

Затворникът. Голдстайн не ви ли посъветва да прекратите връзките си с политически подозрителните лица?

Посетителят. Съвсем не.

Затворникът. Благодарен съм му за това. Трябва обаче да ви кажа…

Посетителят. Не казвайте нищо. Ще кажете някоя глупост.

Затворникът. Добре. Ако ми разрешите, ще ви кажа, че вие също изглеждате добре.

Посетителят. Беше ни много тежко, когато ни отнеха Фа и Би. Това трая два месеца. После купих един делфин, по-точно една делфинка, и организирах частна лаборатория със собствени средства.

Затворникът. Къде държите вашата делфинка?

Посетителят. На острова. Долу пред къщата има малко пристанище.

Затворникът. Не го ли заграждате?

Посетителят. Заграждам го. Опъвам мрежа между двата вълнолома до дъното и над повърхността. Но това е почти безполезно. За няколко седмици Дейзи — така се казва делфинката — се научи да прескача мрежата и да лудува в открито море. Но не се отдалечава, освен когато излизаме с яхтата, и винаги се прибира през нощта. Обича да спи до борда на „Кариби“. Предполагам, че смята яхтата за нещо като делфинска свръхмайка, която й вдъхва чувство за сигурност. А през нощта опъвам мрежата, за да не влизат акули.

Затворникът. Разкажете ми за Дейзи. Като си помисля, че от две години не съм видял делфин!

Посетителят. Искате ли да ви изпратя няколко филма? Мислите ли, че ще можете да ги прожектирате?

Затворникът. Сигурно. Ние тук имаме всичко — дискотека, кино, театър и даже зала, в която човек може да се пече на ултравиолетови лъчи, но само когато наближи денят да напусне затвора.

Посетителят. Защо само тогава?

Затворникът. За да мислят съседите, че се връща от дълго пътуване в тропиците. (Смее се.) „Синг-Синг“ не е онова, което си мислите. Ние държим на мнението на хората.

Посетителят. Възхищавам ви се, че говорите за това с такова безразличие. Свиква ли човек в края на краищата?

Затворникът. Не, не свиква. Никога. Тук сякаш животът ти е между скоби. Нали знаете изтъркания израз „времето тече бавно“, никога не съм го разбирал толкова добре. Нямате представа колко дълго е времето тук. Просто невероятно. Дните се влачат като седмици, а седмиците като месеци. (Мълчание.) Разкажете ми за Дейзи.

Посетителят. Какво да ви кажа, тя е весела, палава, сърдечна, съвсем не свенлива, както беше Би отначало.

Затворникът. На колко е години?

Посетителят. Ако съдя по теглото и ръста й, трябва да е на възрастта на Би, когато стана съпруга на Иван. Вероятно на четири години.

Затворникът. Как е организирана вашата лаборатория?

Посетителят. Взех Питър, Сузи и Маги.

Затворникът. Вие ли им плащате?

Посетителят. Да.

Затворникът. Ще се разорите.

Посетителят. О, дотогава има време. А когато парите се свършат, ще престана. Сега-засега работата върви много добре. Напредваме.

Затворникът. Има нещо, което не разбирам…

Посетителят. Ще ви обясня: получих от Лоринсън копие от всички мои записи.

Затворникът. Лоринсън сигурно е имал неприятности.

Посетителят. Огромни.

Затворникът. Какво се случи?

Посетителят. Нищо в последна сметка… Аз имам всички свиркания на Фа и Би, а сега — и на Дейзи.

Затворникът. Докъде стигнахте?

Посетителят. Напредваме.

Затворникът. Не искате ли да кажете повече?

Посетителят. Не. (Смее се.)

Затворникът. Не очаквах да ви видя в това състояние, като съдех от последните ви писма. Вие сте възстановили целия си динамизъм.

Посетителят. Да поговорим за вас.

Затворникът. Не е интересна тема. (Мълчание.) Аз съм тук и чакам.

Посетителят. Продължавате ли да бъдете все така песимист по отношение на международното положение?

Затворникът. Повече от всякога. Но съм и оптимист. Що се отнася до далечното бъдеще.

Посетителят. Признавам, бях облекчен, че Джим Крунър беше бит и че Алберт Мънроу Смит бе избран за президент. Смит е по-малко зло.

Затворникът. Не мисля. Смит ще направи точно това, което би направил Крунър на негово място. Американската демокрация се състои в това да създава у избирателя илюзия за избор. При законодателните избори той избира между две еднакво десни партии. При президентските избори — между двама еднакво реакционни кандидати, но единият от тях успява да създаде илюзията, че е по-либерален от другия.

Посетителят. О, вие преувеличавате! Аз не слагам Смит и Крунър на една везна.

Затворникът. Не преувеличавам. Искате ли да ви дам няколко примера? През 1960 година вие гласувахте за Кенеди, защото мислехте, че той е по-либерален от Никсън, а Кенеди даде зелена улица на нахлуването в Куба и на масовото увеличение броя на „военните съветници“ във Виетнам. През 1964 г. вие гласувахте за Джонсън, за да провалите Голдуотър, но след като пое властта, Джонсън ни хвърли в ескалация, която Голдуотър горещо възхваляваше.

Посетителят. Значи вие мислите, че Смит е също толкова способен, колкото и Крунър да ни хвърли във война с Китай?

Затворникът. Да. С няколко високо нравствени речи в повече.

Посетителят. Това е потискащо.

Затворникът. Не съвсем. Разбирате ли, изборите не са важни. Те са фалшифицирани по начало. Трябва да се борим на нивото на общественото мнение.

Посетителят. Да, знам. Такъв е смисълът, който давате на вашето влизане в затвора.

Затворникът. Да. Понякога се отчайвам. Репресията спечели точки. Броят на разбунтувалите се срещу войната във Виетнам намаля.

Посетителят. Но благодарение на вашето влизане в затвора вие упражнихте голямо влияние върху всички хора, които познавате. Слушайте, аз не желая да цитирам имена, разбирате защо, но на самия мене вие ми отворихте очите за някои проблеми.

Затворникът. Ако това е вярно, струва си да бъде тук.

Посетителят. Това е вярно.

Затворникът. Вие ми доставяте голяма радост. Струваше ми се, че в писмата ви долавям нов тон.

Посетителят. Реших вече да не държа никаква сметка за фотокопията и записите… Мисля, че е много лошо сам да се цензурираш предварително. Решил съм повече от всякога да казвам, каквото мисля.

Затворникът. Възможно ли е да съм имал някакво участие във вземането на това решение?

Посетителят. Разбира се. Голямо.

Затворникът. Безкрайно съм щастлив. И каква скромност от ваша страна! При вашата възраст, положение… в края на краищата аз съм само ваш ученик.

Посетителят. Това не е важно. Когато човек търси истината, не може да се спира на съображения от този род.

Затворникът. Много великодушно е от ваша страна, че ми казвате това. (Мълчание.)

Посетителят. Мисля, че времето почти изтече.

Затворникът. Почакайте. Имаме още пет минути. Разкажете ми за Питър и Сузи.

Посетителят. Може би знаете, че те се ожениха.

Затворникът. Тя ми писа. Сузи е великолепно момиче. Знаете ли, щях да се влюбя в нея, ако Питър не ме беше изпреварил.

Посетителят. Тя говори много приятелски за вас.

Затворникът. Да. И аз много я обичам. Често мисля за всички вас. (Мълчание.) Не ми беше лесно да ви напусна.

Посетителят. Ние ви чакаме. Ще се върнете на работа при нас.

Затворникът. След три години. (Мълчание.) След три години свирканията вече няма да представляват никаква тайна за вас.

Посетителят. Ще има други проблеми.

Затворникът. Добре, тогава след три години.

Посетителят. Ще дойда да ви видя отново, ако ми разрешат. Мисля, че вече стана време.

Затворникът. Довиждане. Пишете ми. Благодаря за вашето посещение и ви благодаря за… Благодаря за всичко.

Посетителят. Довиждане, Майкъл.

* * *

Сайгон, 4 януари 1973 г. (Ю. П. И.)

Крайцерът на САЩ „Литъл Рок“ унищожен от атомна експлозия в открито море при Хайфонг. Няма оцелели.

Бележки

[1] Умение. Б.а.

[2] Сълзлив разказ. Б.а.

[3] Това писмо остана без отговор. Б.а.

[4] „Дрипа“ Изразът беше употребен за първи път от президента Джонсън и се отнасяше до отказващите да служат във войската. — Б.а.