Свобода Бъчварова
Гонитбата (6)

Глава шеста

Сутринта, когато излезе от малката спалня, която навремето ползваше и баща му, Борис замалко не настъпи един гълъб. С клатушкаща се походка и присъщото нахалство за вида птицата само се отдръпна, колкото да не я настъпи. По коридора важно се разхождаше втори гълъб. Отначало се ядоса, после се усмихна. Трябваше нещо да се промени в тая къща!… Влезе в тоалетната. Навън по коридора се чу веселият глас на Яна и гугукането на гълъбите. Докато се къпеше под душа, изведнъж се сети за молбата на мистер Маркъм. Може би тази англичанка би приела да стане гувернантка на Яна?… А време й е да изучава чужд език, това е в най-подходящата възраст. След това ще бъде късно. И… разбира се, английски и само английски. Той ще бъде общочовешкият език. Какво ли ще излезе от всичко това?… Беше му крайно неприятно да се занимава с домашни работи. Но Яна бе човек, нов човек в тази къща, негова дъщеря и, иска не иска, отсега нататък щеше да се съобразява и с нея. Той въздъхна.

След като се облече, Скарлатов не слезе в Банката, а се запъти към мистер Маркъм. Знаеше, че канцеларията му е някъде на улица „Гладстон“. Намери я бързо. Помещаваше се заедно с печатницата в една къща. Американецът заемаше целия долен етаж. Издателството му се казваше „Зорница“. Скарлатов влезе направо от тротоара, нямаше даже едно стъпало, измина коридора и почука. Посрещна го мистер Маркъм, учтив и доброжелателен. Канцеларията му имаше съвсем аскетичен вид. Бюрото, касата, закачалката и двата стола за посетители едва се побираха в няколкото квадратни метра. По стените висяха доста безвкусни литографии с религиозни сюжети, календари с цитати от Библията, а също и правила за поведение на християнина — една наивна, детинска изложба на издателската продукция. И ако пред него не стоеше самият мистер Маркъм, сериозен и делови човек, би помислил, че се намира в благотворително заведение за бавно развиващи се деца. Една друга ниска врата стоеше отворена и се виждаше още по-малка стаичка с легло, скрин и върху него леген и кана за вода. Явно тук той си почиваше. Зад стола, на който седна Борис, видя един голям американски флаг върху стената.

— Мистер Маркъм, англичанката все още ли е в България?

— За съжаление, да.

— И не сте й намерили подходяща работа?

— Все още — не.

— На колко години е?

— Мис Стенли е на петдесет години. Характерът й е добър, истинска християнка. Що се касае до възможностите й като преподавател, референциите са отлични.

— Зависи какви условия тя ще постави.

— Имате нещо конкретно предвид?

— Става дума за моята дъщеря Яна. Тя е на шест години. Искам да знае английски език.

— Мис Стенли е в затруднено положение и струва ми се ще приеме всякакви условия.

— Мистер Маркъм, погрешно ме разбрахте. Аз не искам да се възползвам от нещастията на другите. Оставям на Вас да уредите въпроса. Разбира се, освен преподавателка, тя ще се занимава и с възпитанието на дъщеря ми. А Яна е буйно и упорито дете… доколкото я познавам.

— Значи ще живее у вас?

— Да, поне засега. Но ако не се разберем… Искам да кажа, ако не си допаднат с детето…

— Разбирам. Ще обясня и това. Вие тази сутрин много ме зарадвахте, защото аз, от своя страна, ще зарадвам една наша сестра во Христе, както казвате вие, православните. Кога ще ни приемете?

— Днес след свършване на работа.

Когато се върна, повика Неда в библиотеката. Както винаги става в един голям дом, Скарлатов отделяше, или по-точно не отделяше никакво време на хората, с които живееше постоянно. Те сякаш бяха част от заобикалящите го мебели, с които бе свикнал. Приемаше техните услуги, тяхната всеотдайност като нещо съвсем естествено. Плащаше им добре и според него те бяха доволни. Но сега, когато влезе Неда, той сякаш за пръв път я виждаше. Спомни си я в двора на сарая в село Скарлатово — младо, тънко, стройно русо момиче, за което не можеше да предположи, че има вече дете. Тя беше тиха, стеснителна, не се натрапваше, затова остана дълги години незабелязана от него, но не и от жена му Яна. Още от мига, когато Яна заживя в неговия дом, двете се държаха една към друга като че са най-близки приятелки. Често ги бе заварвал в кухнята да разговарят най-сериозно и да се смеят, седнали на чаша чай. Двете заедно решаваха какво ще е менюто, какво има да се прави в огромния дом. След смъртта на жена му с годините тази мълчалива селянка се бе превърнала постепенно в някаква важна опора на семейството, както навремето свекърва й. Донка взе всичко в свои ръце и със спокойствие, такт и ум ръководеше безшумно домакинството. Той никога нямаше да забрави, че в най-тежкия момент от неговия живот — смъртта на Яна — Неда бе тази, която задържа да не рухне напълно семейството му. Благодарение на нея остана жива и малката Яна. Грижила се бе за дъщеря му далеч повече, отколкото за своите си деца. От собствената си гръд откърми Яна. И тя за нея остана втора майка, а син им Никола — неин млечен брат, с когото израсна на село. Да, Борис й дължеше твърде много, но чак днес си даде сметка. И ето, тази тиха, миловидна жена, вече напълняла с годините, с лице, излъчващо доброта и спокойствие, стоеше пред него, навела глава, като понякога го поглеждаше със сините си ясни очи и внимателно слушаше какво й говори. Беше трудно на Борис да й обясни всичко. Защото тя наистина бе привързана към малката Яна като към свое дете.

— Днес следобед ще пристигне една англичанка, която ще се занимава с Яна. Моля те, приготви две свободни стаи.

— Яна сама ли ще спи?

— Не е бебе!

— Тя се плаши от тъмнината.

— Ще свикне.

— Добър човек ли е тази англичанка?

— Не знам.

— Яна трудно се привързва. Ще й бъде тежко.

Изведнъж Борис си спомни и файтона, и баща му до него, и шосето, и как си сдържаше сълзите, когато тръгнаха за Цариград и го откъснаха от майка му. Но после си каза, че сега е далеч по-добре.

— Англичанката ще се грижи за възпитанието й и ще й преподава език. Всичко останало ще бъде както досега.

Тя със съмнение го погледна. Беше й тежко. Той разбра и каза:

— Аз самият съм объркан. Не знам какво ще излезе от всичко това. Разчитам на твоята помощ.

Тя кимна с глава и после заплака.

— Бих ли могъл да направя нещо за теб?

— Искам, много искам да се прибера на село… Разкъсвам се. Децата са там… Спас не иска и да чуе за село. Но ще остана.

Тази жена наистина се разкъсваше в своите чувства. Каква разлика от мъжа й! С годините той дебелееше и ставаше все по-самодоволен. Това, че можеше да кара кола, че е добър шофьор и монтьор в една страна с толкова малко автомобили, връзките му с царя му създаваха някакъв ореол в София, който така или иначе му замая главата. Държеше се тежко, говореше малко, презираше обикновените прости хорица и се оформяше като типично парвеню. Но бе глупав и тъп. Той дори не подозираше колко го превъзхожда Неда! Но и тя, като повечето българки, далеч по-интелигентни, с богат душевен мир, се подчиняваше на простака. Силно нещо са традициите.

— Аз съм сам. Не познавам Яна. Между нас няма никаква връзка. В тоя период ще са ми нужни твоите съвети. Всяко нещо ще трябва да обсъждаме заедно. Ще имаш ли нещо против?

Неда го погледна с добрите си сини очи и лицето й стана меко, женствено. Усмихна се. Тя победи в себе си личното и отново стана радостна.

— Не се безпокойте, господарю. Всичко ще бъде добре.

Тя пак мислеше не за себе си, а за другите.

— Да Ви сервирам ли? Обед е.

— Не мога нищо да хапна. Направи ми едно силно кафе и го донеси тук, в библиотеката.

След работа разгледа с Неда приготвените стаи. Остана доволен. Точно в шест часа на външната врата се позвъни. Скарлатов покани мис Стенли и мистер Маркъм в салона. Последният се извини, че има срочна работа, и Борис остана насаме с англичанката. Покани я да седне. Очакваше някоя от тия сухи, плоски жени, и то непременно с очила, каквито бе срещал на Запад. Но мис Стенли бе възпълничка, закръглена като топка, с весели, сини, сякаш малко измити очи, със силно къдрави светли коси, по всяка вероятност боядисвани. От нея се излъчваха енергия, бодрост и живост. Усмихваше се често. Говореха на английски.

— Тук е хубаво и уютно… — каза тя.

— Радвам се, че Ви харесва. Предполагам, че мистер Маркъм Ви е обяснил всичко.

— Да, той беше много мил към мен. Но къде е детето?

В салона влезе Неда, хванала Яна за ръка. Малката бе хубаво облечена, но стоеше леко назад, сякаш се криеше зад Неда, и гледаше изпод вежди намръщено, като някакво бурсуче. Мис Стенли стана и се обърна към нея на английски.

— Казвам се Кетрин Стенли, мис Стенли…

Яна нищо не отвърна.

— Бих искала да бъдем приятелки… — англичанката протегна ръка. Яна сви юмручето, сякаш някой щеше да й открадне ръката. Първата среща не обещаваше нищо добро. Скарлатов трябваше да се намеси, а не искаше. И в тоя момент от коридора се разнесе лай на куче. Англичанката с пъргави стъпки отвори вратата и в салона нахлу едно малко кученце с пухкава, къдрава козина. Очите му не се виждаха от космите. Спас и файтонджията, който бе довел мис Стенли, внасяха багажа й. Кученцето първо се спусна към господарката си, а после право към малката Яна и замаха с опашка. Тя нямаше никакъв страх от животните, особено от кучетата. Изглежда на село добре се бе разбирала с тях. Изведнъж лицето й се промени, бузите й се зачервиха. Тя клекна и зарови пръсти в бялата му козина. После го пусна и пак недоверчиво погледна към англичанката.

— Джейн, поздрави мис Яна!

Кученцето легна по корем на килима и протегна лапа. Яна най-сериозно я пое и я раздруса.

— А сега да се запознаем… — каза мис Стенли и отново протегна ръка.

Тоя път детето я пое и стисна. Нямаше нужда от преводач. Странно е, че разбира всичко, помисли си Борис.

— Аз се казвам Яна Скарлатова.

— Приятно ми е…

— Кученцето женско ли е? — попита детето.

Скарлатов преведе.

— Да, казва се Джейн.

— Значи ще има кученца?

— Да, като порасне. Сега е на годинка…

Борис акуратно превеждаше. Той взе да се успокоява. Дано всичко тръгне както трябва!…

Англичанката се представи на Неда. Всички излязоха от салона и Борис я придружи до стаята й. Мис Стенли дръпна завесите. Навън мръкваше и падаше есенна мъгла. Кученцето се разлая и се затича след детето. Тропотът на Янините крачета и лаят на Джейн изпълниха коридора чак до кухнята. В стаята почнаха да внасят багажа — два огромни сандъка в медна обковка и още много други неща. Скарлатов леко се поклони и се оттегли. Идваше чужд човек вкъщи, и то жена. Налагаше се да се съобразява и с нея. Навън отново се разнесе тоя режещ, метален звук на трамвая, взимащ завоя край Банката. Сградата леко се разтресе. Трябва да се махна от тоя дом, но къде?…