Свобода Бъчварова
Гонитбата (14)

Глава четиринадесета

В един горещ летен ден в края на август 1925 година, малко предиобед, на площада пред гара София пристигна автомобилът на банкера Скарлатов. От него слязоха Ирина Матова и децата на Брезов — Кирил и Мими. Двамата се спуснаха да помагат на Спас, който се зае с багажа. Струпаха го на перона. Скарлатов освободи шофьора си да се върне в Банката. „Ориент експрес“ имаше почти един час закъснение. Двете деца останаха при багажа. Те се разбираха само от един поглед. В тия месеци бяха станали още по-мълчаливи и сериозни. Ирина и Борис тръгнаха по перона. Някога, в миналото, когато „Ориент експрес“ пристигаше от Костантинопол или от Запад, гарата се изпълваше с пътници и посрещачи. Сега никой не пътуваше от България. Паспортите на Ирина и децата извадиха с помощта на мистер Маркъм. За тях се застъпиха и образуваните комитети в чужбина за защита на жертвите от терора. Така че големи трудности нямаше. Тънката, стройна Ирина с гъсти, снежнобели коси бе облечена цялата в черно. Тя прие станалото като нещо, което рано или късно трябваше да се случи. Не се пречупи, не изпадна в безпомощно състояние. Напротив, още повече се стегна заради децата, поверени на нея. Тя умееше да таи скръбта дълбоко в себе си. Тази жена посвети целия си живот не само на мъжа си, но и на неговите идеи. Правеше го тихо и безропотно, но с ясното съзнание, че върши всичко в името на един възвишен човешки идеал. Освен обикновени думи, двамата никога не бяха водили разговори, както с Матов и Брезов. Тя бе само слушател. Може би затова в този ден те се притесняваха един от друг. Че го чувстваше близък, в това Скарлатов не се съмняваше. Някога тя, заедно с жената на Брезов Румяна, бяха единствените приятелки на покойната му съпруга Яна. След смъртта й Матови никога не го заговориха за нея. Бяха извънредно деликатни хора и си останаха такива. Имаше някои делови въпроси, които той отлагаше за последните минути, за да нямат време за спорове. Сега обаче, искат не искат, трябваше да чакат влака. Скарлатов извади от вътрешния джоб един пакет с долари.

— Не мога да приема, Борисе. Във Виена ще ни чака Марат, а пари за пътни разноски имам.

— Не ви ги давам подарък, къщата ви остана. Или смяташ един ден да се върнеш?

— Никога, макар че душата ми остава завинаги тук.

— Къщата, разбира се, струва повече. Като я продам, ще уравним сметката и ще ти изпратя остатъка.

— Борисе, каква къща е тя — една барака! И честно казано, никога не ни е принадлежала! Но Миша я обичаше и казваше, че е удобна за писателя. Той нямаше чувство за собственост, но се гордееше, че има свой дом.

— Все пак тя има своята стойност заради парцела.

— Знам, че не казваш истината, но ще приема… мили Борисе.

— Багажа и книгите ви ще пристигнат след седмица.

— Ако искаш, запази си нещо от вещите.

— Не, Ирина. Ще ми бъде тежко да ги виждам.

— Борисе, ако някога случайно откриеш останките на Миша, нали ще се погрижиш за тях?

— Бъди спокойна.

— Ти знаеш, че дясното му бедро беше засегнато от шрапнел. Освен това не се разделяше от две вещи: един джобен шведски нож с много части, с кука за ботуши — подарък от баща ти, и златната автоматична писалка, която ти му подари. Може би по тях ще го познаеш?

— Едва ли са ги оставили…

— Имаше и златен пръстен с емайл, върху който бе изобразен герба на България — личен подарък от княз Александър Батенберг по случай завършването на Военното училище. Не го слагаше на ръката, а го носеше в джобчето на рубашката.

— Добре, Ирина.

Те пак млъкнаха, стигнаха края на перона и бавно се върнаха. В същото време на площада пред гарата спря колата на Карасулиев. Пръв скочи той, после Анастасия, Иван и Евангелия. Шофьорът им, подпомогнат от носачи, почна да пренася багажа. Карасулиеви в купом се явиха на перона. Скарлатов искрено се учуди, като ги видя. Йосиф изтича към двамата и спря при тях. Анастасия се занимаваше с куфарите. Струпаха ги до тоя на Матови.

— Каква среща! — възкликна Йосиф. — И ти ли пътуваш?

— Само изпращам.

— Аз също съм изпращач. Анастасия и децата заминават за Виена.

Скарлатов представи Ирина на Карасулиев. След малко дойде и Анастасия — все така стройна, красива и елегантна, в джемпър.

— Простете за момент… Борисе, ела малко… — помоли го Йосиф.

Двамата отидоха настрани. Карасулиев бързо и възбудено почна да говори.

— Ти знаеш какво се случи при нас…

Скарлатов нищо не каза.

— Иван не е болен от шизофрения! Шокът го съсипа!

— На лечение ли отива?

— Тя е дълга и широка. Анастасия реши да заминат за Виена. Така препоръчаха и докторите.

— Едно пътуване понякога е повече от лечение.

— Не ме разбра. Отиват задълго. Иван там ще учи. Анастасия ще остане при него, а Евангелия ще дадем в пансион. Това е всичко.

— Мисля, че добре постъпваш.

— А аз мисля, че всичко рухна оттам, откъдето не очаквах…

Камбаните на гарата удариха. Влакът скоро щеше да дойде. Чиновникът с червена шапка излезе да го посрещне. Носачите се засуетиха по перона. Скарлатов отиде при двете жени. Скоро локомотивът се зададе, спирачките изскърцаха и късата композиция спря. Борис се сбогува с Анастасия. Хвана един носач и бързо настаниха багажа в празно третокласно купе. Главите на Брезовите деца се показаха от прозореца. Той се качи при тях. Разположили се бяха удобно. Прегърна Мими, а тя сякаш искаше да скрие главата си в широките му гърди. Нещо му стегна гърлото. Галеше я по косите. Чак сега му стана ясно, че момиченцето е изпитвало чувства към приятеля на баща си. За да не се издаде, извика Кирил в коридора. Момчето застана срещу него и го погледна с открития си поглед. Сякаш виждаше някогашния Марат в неговата младост.

— Кириле, някога баща Ви ми помагаше и аз дължа много на него. Сега Вие сте отговорен както за Мими, така и за Ирина. Разчитам на Вас!

— Не се безпокойте, господин Скарлатов.

— Разбрахме се като мъже, нали?

— Да, господин Скарлатов. Исках, много исках да говоря с Вас, да Ви попитам за различни неща… но така и не събрах смелост…

— Сбогом, Кириле. И аз съжалявам, че не седнахме да си поговорим като мъже — каза Борис и прегърна момчето.

После се върна в купето, целуна Ирина и отново в порив на жалост прегърна Мими. Момичето заплака.

Той слезе на перона. Главите им се подадоха от прозореца на купето. Ирина се мъчеше да се усмихне. Йосиф и Анастасия се настаниха в луксозния вагон. Влакът имаше дълъг престой на гарата, затова и двамата съпрузи слязоха на перона. Борис погледна тази красива жена… И сега, след толкова години, изведнъж разбра, че нейната красота не криеше нищо тайнствено, нищо необяснимо, защото майчинството у нея бе всичко. Тя бе родена за деца и семейство и беше постигнала своята мечта. Сега стоически вървеше по избрания път и приемаше бедите като нещо дадено. Тя не се поколеба да се жертва за сина си и Скарлатов можеше само да предполага какви разговори, какви мъки, какъв труд са били нужни, за да победи упорството на Йосиф — човек със стоманена воля. Но когато тя реши нещо, успява да постигне своето. Карасулиев доказа с покорството си своята любов към жена си и към децата си. Той също жертва всичко, което досега бе смисъл на личния му живот. Иван и Евангелия слязоха, за да се сбогуват със Скарлатов. Тя беше вече голямо момиче и се оформяше като красавица, но имаше нещо посредствено в нея. Иван се държеше все така мълчаливо и вглъбен в себе си, сякаш не присъстваше.

— Акордираха пианото — заговори го Борис. — Когато се върнете, ще ми посвирите, нали?

— Аз никога няма да се върна тук, господин Скарлатов.

— Не Ви ли харесва България?

— Разделям се с болка, но не мога да живея тук.

Борис не попита нищо повече. Майката и дъщерята се качиха в купето, подпомогнати от Йосиф. Чиновникът с червената шапка излезе да изпрати влака. И тогава Иван тихо каза:

— Сбогом, господин Скарлатов, поздравете малката Яна. Няма да я забравя.

— Само Яна ли?

— Да. Тя на никой не е причинила болка и от нея се излъчва само радост.

Момчето изтича и скочи на стъпалото. Влакът се разклати. Локомотивът изсвири. Борис тръгна към третокласните вагони. От прозореца на едно купе го гледаха развълнуваните лица на Ирина, Мими и Кирил. Влакът потегли и постепенно усили ход. Дълго време ръчичката на Мими маха през прозореца и чак зад завоя се скри. Той се почувства ужасно самотен на перона. Някой докосна рамото му. Беше Йосиф. Този железен мъж плачеше.

— Да тръгваме… — каза Борис.

Йосиф се обърна с гръб и избърса очите си с носна кърпичка. Двамата излязоха на площада пред гарата.

— Ще те закарам с моята кола — каза Йосиф.

— Благодаря, имам нужда да походя.

— Ще имаш ли нещо против, ако те придружа?

— Ела, щом искаш.

Тръгнаха пеша по булеварда.

— Е, Скарлатов, след толкова години труд и мъки накрая и двамата сме без семейства. При тебе поне остана детето ти, а при мене кой? Кажи!…

— Децата не се създават за твоя лична полза, щастие или удоволствие. Те се раждат, за да живеят като самостоятелни личности, а не като твоя собственост.

— Не си прав, Борисе. Някога в Македонско всяко семейство имаше по седем, осем, девет деца. В България същото. И децата бяха единственото богатство на бедняците. Сега чак ги разбирам и им завиждам.

— Вярно е… донякъде. Защото децата се смятаха работна ръка и докато се задомят, носеха своята полза на семейството. Но светът се измени, а заедно с него и хората. Вече не е така…

— И жалко! Навремето всички хора бяха сякаш роднини от едно племе, а сега са разделени и всеки е враг на останалите.

— Що се касае до теб и до мене, наблюдението ти е вярно. Но не съм съгласен, че в семейството и роднинството може да се намери идеала за щастие.

— Едно знам, че живота се разбърка и тия мръсници ми отнеха жената и децата. Но, от друга страна, ме освободиха. Сега ще бъда безмилостен и ще им платя за всичко! И не ми говори повече за Отечество, национална икономика и тути-кванти, защото живеем не в държава, а в разбойнически вертеп!

Скарлатов погледна стоманените очи на Йосиф. Този човек не говореше празни думи. Той се чувстваше засегнат и изпълнен с неприязън към всички. Дали това не беше неговата същност?… И сега, освободен от благотворното влияние на Анастасия, накъде щеше да избие този сатанински ум?… Борис почувства тръпки от тия му думи.

— Но какво ти пречи да бъдеш често със семейството си? Ти си богат и можеш доста неща да си позволиш.

— Семейство с посещения от време на време не може да съществува! Семейство аз вече нямам! Имам само жена, която заради децата се махна от мене.

— Но те са твои деца и тя се жертва за твоите деца!

— За сина и само за сина! Поне да приличаше малко на мене! Да имаше надежда, че ще поеме някога работата ми! Тогава бих приел всякаква жертва…

— А ако той е голям музикант? Ако музиката е смисълът на живота му, пак ли ще го мразиш?

— Обичам го, Скарлатов, много го обичам, затова ме боли. Знам, че ако не беше Анастасия, момчето щеше да свърши със себе си. Яд ме е, че е толкова слаб и беззащитен.

— А сигурен ли си, че твоя начин на живот е идеал?

— В едно съм сигурен, че парите са играли и за в бъдеще ще играят най-важната роля в живота на хората! Който това не знае, е обречен на гибел!

— Тогава работи не за себе си, а за другите! Радвай се, че парите ти ще помогнат на децата!

— Това ми е единствената утеха!

Те стигнаха халите и там се разделиха. Карасулиев се качи на колата, която ги следваше отдалеч, а Скарлатов влезе в Банката от улица „Търговска“, но не можа да остане в кабинета си. Всичко му бе опротивяло. Повика Спас и потеглиха за вилата.

 

 

Сега седеше в удобния фотьойл и стъклените врати на хола, широко отворени, сливаха помещението с парка. Лек ветрец от планината подухна и полюшна тежките завеси. Слънцето залязваше и ароматът от цветята в градината изпълваше въздуха. Един мирен, летен залез… Някъде в двора се чу лаят на Джейн — кученцето на мис Стенли, и веселият глас на Яна. Но той не се зарадва, нито покой настъпи в душата му. Мислите му бушуваха в главата — мрачни, безнадеждни… През изтеклите месеци той не им позволяваше да го обхванат, но сега, когато всичко приключи, не можеше да ги спре. Беше дошъл часът на равносметката. И както винаги той не скри пред истината главата си в пясъка. А тя бе проста, елементарна и ужасяваща. Живееше в страна без закони, с пиратски правила и пълно безправие на личността. Но не стана ли целият свят такъв след Световната война?… Защото злото раждаше зло, престъплението раждаше престъпление, насилието насилие. И такава държава, изградена на единствения принцип: принуждение чрез насилие, не можеше да има никакво бъдеще. Индустрия, цивилизация, прогрес — кому са нужни?… Те служат на насилниците за още по-голямо потисничество. Властта, държавата е всичко! А икономиката? Отсега нататък тя винаги ще бъде подчинена на целите на държавата. Следователно и Банката му щеше да служи на Сатаната. Тогава къде е изходът? Да бяга? Вече е късно! Старите идеали? Те помръкнаха и не защото престанаха да бъдат такива, каквито са били, а защото той не даде нищо от себе си за тях. Приятелите му дадоха всичко, каквото имаха. Ето, един вече си отиде… Смъртта за него беше логичен, ясен и честен завършек на земното му съществувание. А имаше период, когато сякаш единението на света бе предстоящо, липсваха или почти не се спазваха граничните бариери, икономическите и митническите. Те бяха повече символични, обменът между хората и целия свят беше свободен и вместо тази тенденция да се усили след войната, светът съвсем освирепя — духовно разделение и див национализъм, бодлива тел и вълчи ями между народите, а митническите закони почти прекъснаха свободната търговия. Думите на Йосиф не бяха празна приказка. От една страна; банките и банкерите, от другата — държавата! И главният враг ставаше именно държавата. В това той не си правеше илюзии. Отсега щеше да води неравна борба, изпълнена с хиляди перипетии, предварително изгубена. Но той щеше да впрегне всичките тъмни страни на своята душа. Щеше да бъде безмилостен като Карасулиев. Но с каква цел? Къде щеше да го заведе всичко това? В калта, разбира се! Там и само там, където се боричкат и изяждат влечугите.

Той не видя кога Яна е влязла в хола. Стоеше тихо, внимателно го наблюдаваше и, за разлика от друг път, бе съвсем близо. Изведнъж погледите им се срещнаха. И тогава на Борис му се стори, че в израза на малката имаше някаква загриженост към него лично. Той затвори очи и пак ги отвори. Яна продължаваше да стои до него. Тя направи крачката, която ги делеше, и хвана ръката му.

— Папа, много ли ти е мъчно?

Скарлатов не отговори.

— И на мене понякога ми става тъжно…

Изведнъж в порив той я вдигна и я сложи на коленете си. Тя го притисна с тънките си ръчички. Ето, само преди минути той бе готов да убие, а сега нещо топло, добро и радостно изпълни душата му. Яна слезе от коленете му и застана пред него.

— Папа, ще си имаме кученца. Джейн е бременна.

— Въобще домочадието ми се увеличава и ще е на берекет!

— Папа, много искам да те попитам нещо… Нали няма да ме излъжеш?

— Аз никога не лъжа.

— Истина ли е, че мама не ме е видяла, понеже умряла преди раждането ми?

Скарлатов трепна и разбра, че в малкото сърце на дъщеря му има печал.

Тя го гледаше доверчиво със светлосините си широко отворени очи.

— Питаш дали майка ти те помни?… Доколкото разбрах това е смисъла на въпроса ти…

— Да, папа. Дали ме е галила и обичала, но как, след като е умряла?…

— Слушай сега внимателно и ще се помъча да ти обясня… — Борис набираше сили. — За каква по-голяма обич и за каква по-голяма близост може да се говори, когато тя те е носила вътре в себе си цели девет месеца и ти си стояла точно под сърцето и! Мърдала си, ритала си… Не си й давала да спи и тя денонощно те е обичала, а сега поставяш глупавия въпрос дали те е видяла?!

— О, папа, чак сега разбирам! Тя ме е виждала не веднъж, а всеки ден цели девет месеца!…

Някъде отвън се чуха звънчетата на файтон. Кюлев идваше често във вилата по тоя начин.

— Иди да посрещнеш дядо си!

— О, папа, ако искаш ще остана при теб. Дядо ще почака!

— Иди! А когато съм тъжен, ще те викам, макар и за малко.

— Колкото искаш, папа!…

Тя се изправи на пръсти и го целуна, после весело побягна по алеята да посрещне дядо си.