Свобода Бъчварова
Гонитбата (12)

Глава дванадесета

Тия дни Скарлатов очакваше беда, особено след срещата с английската делегация. И тя не закъсня, само че не оттам, откъдето я очакваше…

В първите дни на месец май, рано сутринта след полицейския час, при Скарлатов дойде мистер Маркъм, крайно разтревожен.

— Господин Матов тази нощ изчезна.

— Обиск? Арест?

— Не. Просто изчезна. Той излизаше вечер на двора зад печатницата — да изпуши няколко цигари и вземе глътка чист въздух. Трудно понасяше доброволния затвор.

— От двора ли го задигнаха?

— Изключено! Дворът е глух, с високи стени и може да се проникне само през входа на канцеларията.

— Имате ли някакво обяснение?

— Имам, но не съм сигурен, че е вярно… Господин Матов четеше цялата преса, аз също му разказвах каквото знам. Беше много мълчалив и вглъбен в себе си. Преди три дни ме помоли да се свържа с две лица. Искаше среща с тях. Казах му, че е невъзможно и че се излагаме всички на голяма опасност.

— Настоя ли все пак да се свържете?

— Не. Нищо не каза. Смятам, че сам е излязъл на улицата и е тръгнал нанякъде. Вероятно е попаднал на патрул и са го арестували.

— Направихте ли нещо досега?

— Официални постъпки не, но разпитах живущите в околните улици. През тая нощ никой не е чул или видял инцидент. Така че кварталът около издателството е бил спокоен.

— А Ирина?

— Госпожа Ирина каза, че е излязъл след полунощ, когато всичко било тихо на двора, да се разтъпче… Не обърнала внимание и заспала. Събудила се към три часа през нощта. Него го нямало. Потърсила го на двора. Вратата към улицата била заключена.

— Имахте ли друг ключ?

— Да. Той стоеше окачен на стената в коридора. Този ключ именно липсва. Значи господни Матов сам е отключил вратата и е взел ключа със себе си.

— Какво смятате да предприемем?

— Трябва първо да разберем дали наистина е задържан, или изчаква в някоя квартира.

— Мистер Маркъм, може би има опасност за Вас?

— Не, господин Скарлатов. В края на краищата при евентуален обиск биха намерили една жена и две деца. А в господин Матов съм сигурен. Той, каквото и да се случи, ще мълчи. Той е християнин, господин Скарлатов, а това за мен е повече от сигурност.

Американецът си отиде. Скарлатов се срещна с Туше Динев у Кюлев. Описа му случая.

— Моля те, започни проверка по полицейските участъци.

— Това е най-лесното!

— Тогава?

— Работата, шефе, не е в участъците, а в казармите. Голямата част от арестуваните са там.

— Провери и там!

— Именно това е трудно, но ще опитам…

Разделиха се угрижени. Скарлатов се върна в Банката, за да чака някакво известие. Трепваше при всеки шум в къщата. Динев дойде чак следобеда направо при него и съобщи, че в полицейските участъци през изтеклата нощ лицето Матов не е задържано. Веднага след това тръгна отново да го търси. Борис вече не се сдържаше. Искаше да действа на всяка цена и с огромни усилия на волята остана в Банката. Не беше свикнал да стои, а трябваше! Най-сетне по тъмно Динев пристигна. В три от казармите и две училища, където пращали арестантите, го нямало.

— Не съм проверил само във Военното училище.

— Тръгвай веднага!

— Вие знаете ли какво е в момента там? Властта задържа в него лицата, които са най-голямата опасност за нея. Никой, който е влязъл, не е излязъл да разкаже. Там е щаба на терора! Взети са изключителни мерки, за да могат да си вършат работите в пълна тайна.

— Тогава ще опитам аз!

Скарлатов вдигна телефона и поиска канцеларията на Двореца. Отговориха му, че Царят не е в София и не е известно къде е. Трябваше да го предвиди. Това е изпробваният способ на Кобургите — при извършване на престъпления са някъде далеч и докато бандитите убиват, те не знаят нищо… Ще се върне и ще се покаже, когато всичко свърши. След кратък размисъл Скарлатов каза:

— Спас да приготви колата!

За пръв път, откакто познаваше Динев, който винаги се владееше, Борис видя, че тоя мъж пребледня като платно.

— Не правете това, шефе! Моля Ви!

Той дори стана от стола и му прегради пътя към вратата.

— Със сила ли ще ме спреш?

— С разум, Ваше превъзходителство…

— Аз не се нуждая от страхливи хора!

— Не сте прав! За да Ви докажа, ще дойда с Вас и аз ще карам колата. Навън е вече полицейски час.

— Отлично. Да тръгваме!

— Изслушайте ме, Ваше превъзходителство…

— И престани да ме кичиш с титли!

— Простете. Моля Ви, изслушайте ме. Позволете ми аз да опитам, ако не успея, ще бъда докрай с Вас!

Борис разбра, че този човек се боеше не толкова за себе си, колкото за него, и не можеше да не оцени това.

— Добре, ще чакам. Но ако не дойдеш до полунощ, ще постъпя както смятам.

— Шефе, знаете ли кой сега е там? Най-безмилостният звяр в България — Кочо Стоянов. Той е новият полицейски комендант на София и Ви мрази отдън душа! Само ако се мернете близо до Военното училище, няма да се поколебае да Ви унищожи. Разбирате ли, шефе?

— Тръгвай! Аз чакам.

Наближаваше полунощ. Скарлатов наблюдаваше улицата от прозореца на библиотеката при загасени лампи. Тиха, спокойна и топла нощ в един марсиански, опустял град, осветен от луната. Град на мъртвите, си каза Борис. Една кола със запалени фарове спря пред Банката. От нея слязоха Динев и един офицер…

Скарлатов светна полилея и ги посрещна на входа.

Офицерът беше полковник Найденов. Туше Динев се оттегли. Борис взе бутилка коняк, напълни две чаши и полковникът я изпи на един дъх. Такава жажда за алкохол изпитват само убийците, помисли Борис, но се овладя и любезно го заговори:

— Вие сте уведомен за моето желание, нали?

Той кимна с глава.

— Къде е господин Матов?

— Не знам.

— Тогава защо дойдохте?

— Не по мое желание. Господин Динев настояваше коленопреклонно да се видим.

— Полковник Найденов, ние никога не сме били приятели, но съдбата ни срещна не като противници. Някога в Свети Врач аз се грижех, доколкото можех, за Вас…

— Не съм забравил, господин Скарлатов.

— Даже имахме период на единомислие по бъдещето на страната…

— Ако тогава, господин Скарлатов, бяхте застанали на наша страна, сега щяхте да сте министър-председател! Военната лига, която според Вас беше несериозно предприятие, пое сега съдбините на държавата!…

Как се израждат идеите и как те се превръщат в престъпление?… Скарлатов би желал много да размишлява. Как Военната лига от антимонархическа се превърна в опора на престола си струваше да разбере, но такъв разговор щеше да доведе неминуемо до скъсване между двамата, а той преследваше съвсем друга цел.

— Ние, полковник, сме дори нещо като роднини — някога бяхте шафер на моята сватба…

— Не съм забравил и това.

— А помните ли, когато помогнахте да напусне страната същият този господин Матов?

Найденов нищо не му отвърна.

— Сега Ви моля само за едно нищожно сведение… Вие знаете, че никога не ще Ви издам!

— Господин Скарлатов, искрено желая да Ви услужа. Аз имам голям заем от Вашата банка. Мога да кажа, че в тия бедни години не ме оставихте да мизерувам и съм Ви благодарен.

— Тогава, полковник Найденов?

— Именно затова и дойдох. Защото изпитвам добри чувства към Вас.

— Мене ме интересува лицето Матов.

— А мене банкера капитан Скарлатов! Нямам право да Ви осведомя, но ще го сторя, за да разберете чувствата ми към Вас. Вие не сте запазен от удари. Даже напротив! Вие също бяхте в списъците на подозрителните лица. Много по-известни хора в тази страна, по-силни политически вече ги няма. А как мислите, защо Вие сте жив и здрав и запазихте всичко?

— Благодарение на Вас?

— На мен и някои други лица. А най-вече благодарение на Негово Величество!

— Ще Ви разочаровам, но не бих желал да съм му благодарен.

— Напразно, господин Скарлатов! Негово Величество на два пъти сложи своето тежко вето върху името Ви. Първия път, когато съставяха списъците и Ви зачеркнаха. Втория път — далеч по-страшен — след срещата Ви с английската делегация. Генерал Вълков и генерал Русев настояваха да бъдете озаптен!

— Тоест, убит?

— Може и така да се каже. Лично Негово Величество даде заповед да не се занимават с Вас.

— А Вашата роля?

— Тя не беше най-важната, но решаваща. Беше въпрос на часове. На заседанието във Военното министерство, където се разискваше Вашият случай, както и за много други хора, аз бях лицето, което тайно уведоми Негово Величество да предприеме мерки и Ви запази. Но Вие вече прекалявате, господин Скарлатов!

— С какво?

— Днес сте се опитали да влезете в телефонна връзка с Двореца. Всички телефони са в ръцете на войската. Много офицери протестират, че сте на свобода. Те никога няма да простят Вашата позиция по време на войната и може би именно защото излязохте прав. Спрете се, господин Скарлатов, докато е време! Негово Величество не е всесилен.

Борис не се усъмни, че сведенията на полковник Найденов са автентични.

— А според Вас, господин полковник, защо е тази грижа за мен?

— Богатите не ги убиват.

Тези думи прозвучаха като изстрел в съзнанието на Скарлатов. Те го унизиха. Отново почувства колко бе далеч от всякакви идеали. Все още до този момент се ласкаеше от мисълта, че не е като всички, че по свой начин се бори срещу престъплението и неправдата, че ако не посягат на него, това е, защото ги е страх от последствията. В тази кратка, но изчерпателна сентенция сега съвсем точно разбра истината. Богатите не ги убиват!

— Ако Ви помоля лично, като човек, да ми кажете нещо за Матов? В края на краищата той е офицер, герой от Сръбско-българската война! В даден период на живота си е бил приближен на Двореца. Писател, хуманист в своята същност. Ако щете, толстоист. А те са безобидни хора.

— Така ли мислите? Ние, военните, сме на друго мнение. Толстоистите ни създадоха много трудности, особено през Световната война. Те отказваха да вземат оръжие и повлияха отрицателно върху патриотичното съзнание на българина.

Скарлатов отново с усилие на волята се сдържа да не му противоречи.

— Господин полковник, Вашето материално положение не е блестящо. Считайте от този момент нататък заема Ви към Банката за ликвидиран!

— Благодаря, господин Скарлатов, аз никога няма да забравя това.

— И второ. Знам, че се излагате на голям риск, ако ми дадете сведения. Бихте ли взели този малък дар в знак на благодарност към Вас?

Той извади една пачка банкноти, която предварително бе приготвил в джоба си, и я сложи на масата. Очакваше най-лошото, но не виждаше друг начин. Не се учуди на отговора му:

— Не мога да приема, простете.

В думите му нямаше нито възмущение, нито обида, а нотки на съжаление.

— Вземете ги като благодарност за това, което сте направили за мен. А за господин Матов можете да ми съобщите нещо само по Ваше желание…

Полковникът дълго мълча. Колебаеше се.

— Не мога да взема подаръка, защото… защото е вече късно.

— Не разбирам.

— Вие искате да спасите господин Матов? Това е невъзможно и вече излишно.

— Мъртъв?!

— Да.

Скарлатов скочи от стола и застана пред полковника. Целият трепереше.

— Кога, как?

— Още веднага след ареста му.

— Застрелян?

— Не е ли все едно?

— Искам да знам!

— Методът е по-прост. Сяда на разпит… Двама души отзад му мятат тънко въженце около шията, без да види, и после дърпат, докато всичко свърши. Гадно, нали?…

За миг Скарлатов видя Матов пред съда на офицерите — пияни, разкопчани, със зачервени и озлобени лица, а зад него двамата, които пазят, се приближават с въженцето в ръка… Жертвата е изненадана, тя дори не може да осмисли какво става. Една-две минути и „разпитът“ свършва. Когато се натрупат достатъчно мъртви тела, камионетката ги натоварва…

Борис целият се тресеше. Той си представи това болно, слабо, изтерзано тяло на Матов, цялото в зараснали рани, с прояден дроб от туберкулозата, с въженце на шията, което лежи в черната земя. Задушаваше се. Разкъса копчетата на ризата, за да освободи яката.

— И за да не се съмнявате, аз лично видях трупа му, когато го товареха на камионетките.

— А гроба къде е?

— Едва ли някога ще се разбере. Война е, господин Скарлатов. Даже по-лошо от война! Простете, аз трябва да тръгвам…

Борис изгуби гласа си. Едва успя да каже довиждане. Догони офицера в коридора и сложи парите в джоба на шинела, после се върна. Няколко мига след това Туше Динев влезе в кабинета му. Той се изплаши от вида му.

— Ще доведа лекар!

— Стой тук при мен!

— Моля Ви, вземете нещо…

— Питам се, Динев, дали е по-добре да живееш, или да си мъртъв?…