Свобода Бъчварова
Гонитбата (34)

Глава осма

Месец по-късно, в един неделен ден, Скарлатов седеше в хола на вилата. Той запази Банката, но видимо остаря. Нямаше почти никаква работа. По същество тя спря кредитите, поради липса на достатъчно капитали. Приличаше му на огромен презокеански лайнер изваден върху пясъка на морския бряг, навяван от вятъра на дюните, които един ден щяха да го засипят… Чувстваше се психически и физически изчерпан. Дори не можеше да чете, въпреки свободното време. Това състояние щеше да мине и отново му предстоеше привичната дейност, но изпитваше отвращение от този ден и час. За пръв път имаше чувството, че работата за в бъдеще ще му тежи като кръст, който трябваше да носи към своята голгота до края на живота си. Същия ден следобед го посети Карасулиев. Рано или късно трябваше да се срещнат и, както винаги, Йосиф бе този, който пръв дойде. Поне щеше да има човек, с когото да пие, помисли си Борис. Напоследък пиеше сам, а това не беше добър признак. Изглежда, същото правеше и Карасулиев. Наля му в чашата мастика, а на себе си коняк. Двамата отпиха по една голяма глътка и чак тогава започнаха неприятния разговор.

— Правиш ми голяма чест, за съжаление това не намалява огромните ми загуби от твоите ходове… — каза Борис.

— Клиентите ти ще се върнат отново с влоговете си в твоята банка!

— Не аз, а ти направи така, че в тая малка страна да няма място за двете банки!

— И какво смяташ да правиш?

— Бих могъл да използвам кормилото на политиката и печата, да нажежа атмосферата, така че да направя невъзможно твоето пребиваване в България.

— Аз също мога да ги използвам не по-зле от тебе!

— Не, няма да можеш! Представи си, че в Парламента повдигнат въпроса за дейността на твоята банка, особено за сведенията от различен характер, които тя дава. Нали сам си го написал в проспекта й? Пресата ще подеме всичко това, а тя е моя, те всички са акционери във фабриката за хартия.

— Но това е антисемитизъм!

— Да, наистина опря и до този пункт — гаден и неприятен! Това ще се отрази на твоите сънародници. Ще събереш и тяхната омраза, омразата на дребните търговци, манифактуристи, на цялата еврейска консистория, с която отношенията ти не са блестящи. В техните очи ти си ренегат, вероотстъпник, католик и те никога няма да ти простят.

— Но ти не си такъв човек!

— Аз не съм човек, Карасулиев, аз съм банкер!

— Скарлатов, ще бъда откровен и аз! Настъпват тежки времена. Бог знае кой ще оцелее… Готви се нова война, защото тоя полудял свят е решил, че само така може да решава проблемите си. В Италия има фашизъм. В Германия милитаризмът настъпва. България все повече попада в нейните сфери. А има и един Неделев. Той ще глътне и тебе, и мене. Нека не се караме и обединим усилията си! Ти си патриот, но и аз обичам България посвоему. Ще бъде фатално, ако не й помогнем да не се повлече отново по стария път!… Истина е, че аз съм свързан с английския капитал, но ти си свързан с френския, а това е добра основа за сътрудничество.

— Всичко, което каза, е така, но има само един пункт, който мога да изразя с три думи: не ти вярвам!

— Сърдиш ли се? — попита Карасулиев.

— Не е точната дума. В нашата работа говори за морал само тоя, който губи.

— И двамата платихме, но разноските платиха най-слабите.

— Да. На бойното поле останаха само военачалниците, а всичко друго е трупове. Има нещо тъжно във всичко това… А като си помислиш, че работеха над сто и трийсет частни банки! Сега на пръсти се броят…

— За стопанското разорение не ние сме виновни. Всичко стана извън нас. Кой можеше да предположи, че ще има криза!… Даже през войната стопанската активност беше десет пъти по-голяма. Щом капиталът няма оборот, той става мъртъв!

— И все пак трябва да почнем! — каза Скарлатов. — Способните хора за финансиране не са се свършили у нас. Трябва да ги издирим!

— Как? Ти нямаш свободни пари, аз също. Има един изход, но аз не съм готов за него…

— Да слеем капиталите си?

— Да. Но съм твърде привързан още към това, което сам съм създал, и не мога да надвия душата си.

— На първо време можем честно и почтено да се информираме по всички факти и сделки.

— Значи сключваме примирие?

Скарлатов се забави в отговора, но каза:

— Да, за съжаление.

Лицето на Йосиф разцъфна. Той постигна минималната си цел. Сипа си нова мастика. Успокоен донякъде, върна се и привичната му живост.

— Усмихни се, Борисе! Камък ми падна от плещите! За разлика от теб аз вярвам на думата ти. Мир на земята и благоволение между човеците!…

— Доколкото разбирам, искаш да ми кажеш още нещо…

— Борисе, с какви свободни пари разполагаш в момента?

— Не знам точно. С няколко милиона.

— Можеш ли да се лишиш от тях?

— Искаш заем?

— Няма да ми дадеш!

— А защо ти е?

— За да кредитирам една великолепна сделка.

— Не мога да рискувам. Напарих се от нашите индустриалци и търговци.

— Ами ако ние двамата извършим сделката и се самокредитираме?

— Тоест, да станем ортаци?

— Не е чак толкова лошо!…

— Е?

— Смятам да се забием в петрола! Да вземем в ръцете си доставката и разпространението му у нас. Американските фирми ще ни помогнат.

— Това сериозно ли е?

— Имам думата им. Но ако не избързаме, твоят скъп Неделев ще ни отнеме сделката. Ке я апне месечината… — добави Йосиф и лицето му доби характерния закачлив израз.

Скарлатов за пръв път се усмихна. Предложението беше блестящо и може би единственото с перспектива за печалба в този период на смъртна депресия.

— Петролът е като хляба — продължи Карасулиев. — Занапред без него няма да може! Автомобилите се увеличават, става необходимост за фабриките, за електроцентралите и най-важно — за армията!

— Съгласен! — каза Борис. — Ела утре в Банката да обсъдим въпроса.

— Не. По-добре ела у нас и по-късно вечер. Неделев е подозрителен.

— Добре.

— Нека те придружи Динев, а аз ще бъда с Фархи.

Скарлатов помисли колко старателно се е подготвил Карасулиев за срещата с него. Всеки ход бе обмислен в детайли. Изхождайки от вълчия морал на банкерите, той не се извиняваше за нищо, но предлагаше съюз, и то скрепен не с празни обещания, а със сделка от голям мащаб. Тя бе стабилна гаранция за бъдещ мир помежду им.

Йосиф много не се застоя. Той не искаше с някаква глупава реплика да развали постигнатото. Скарлатов го изпрати по алеята до изхода на вилата, където го чакаше колата. Тогава Йосиф наново го изненада. Подаде му едно пакетче.

— Това какво е?

— Анастасия ти праща сърдечни привети. Била е в Швейцария при малката Яна.

Борис опипа пакета.

— От Анастасия?

— Не. От Яна.

— Какво е?

— Сам ще видиш.

Карасулиев се качи на колата и потегли. Скарлатов се прибра във вилата. Отвори пакета. Беше малко ковьорче с избродирано нескопосано куче, което би направило чест на един примитивист. Взе картичката. С едър, закръглен, все още детски почерк Яна му пишеше: „Обичам те като това куче. Ела да ме видиш! Мъчно ми е за теб.“

Стана му тежко на душата. Там някъде, сред швейцарските планини, имаше едно малко момиче, което той бе забравил. Най-близкото същество, част от него!… Пак хвърли поглед към ковьорчето. Кучето му заприлича по-скоро на лъв.

Две седмици след това, когато успешно приключи сделката с петрола, Скарлатов уреди някои необходими неща, свързани с функционирането на Банката, и замина за Швейцария при дъщеря си Яна.

Край на книга четвърта