Свобода Бъчварова
Гонитбата (15)

Глава първа

Един мек ден, когато снегът се бе вече стопил, в началото на март 1927 година пред „Юнион клуб“ около обед започнаха да пристигат една след друга колите на министър-председателя Ляпчев, министъра на войната генерал Вълков, министъра на външните работи Буров, министъра на финансите Моллов, председателя на Народното събрание проф. Александър Цанков, останалите министри, председателите на парламентарните групи, изявени политици, депутати, банкери, индустриалци, дипломати, множество акредитирани журналисти от чужбина, представители на българския печат и фотографи. Улицата се задръсти. Зад плътния полицейски кордон се натрупаха многобройни зяпачи. Софиянци — любопитен народ — обичаха такива зрелища. Господата в официални облекла, придружени от накичените си съпруги, пресичаха тротоара и влизаха в клуба. Имаше какво да се види в тоя мартенски ден!

Почти едновременно пристигнаха с колите си Скарлатов и Карасулиев. Никой не ги придружаваше. Още щом влязоха, Йосиф — бърз и нервен, отиде при Борис и го дръпна за ръката.

— Как ти се струва всичко това?

— Уйдурма! — каза Скарлатов.

— Тия тъпанари ще постигнат точно обратния ефект.

— Защо не ги посъветва?

— Защото искам той сам с очите си да се убеди, а и ние с теб имаме полза. Но да влизаме!…

Двамата — един до друг, подадоха в гардероба цилиндрите си. Едновременно се огледаха в огромното огледало — тънкият, слаб Йосиф и по-високият, с по-едра фигура Борис. Йосиф оправи малко папионката си и се отправиха в голямата банкетна зала с гордо вдигнати глави. Разпоредителят ги отведе към местата им, близо до тия на правителството. Масата бе наредена със скъпи сребърни и кристални прибори, с вази, пълни с ухаещи цветя. От отсрещната страна седеше Неделев с жена си. Той кимна на двамата със заспалото си лице.

— Сарданапаловски^[1] банкет — каза Скарлатов. Всички разговаряха на висок глас, така че двамата спокойно водеха беседата помежду си.

— За българина кьорсофрата е важно нещо… — говореше Йосиф. — Душа и сърце му е да се наплюска за чужда сметка. Може вкъщи да яде и пие на корем, но банкет на държавни разноски за него е вълнуващо преживяване.

— Струва ми се целта на домакините е изразена по толкова примитивен начин, че изпитвам неудобство за тях.

— Те са уверени, че всеки, който седне да яде и пие с тях, вече им става приятел до гроб! Ще наблюдаваме голям сеир…

Мина около половин час и двамата повече не размениха нито дума. Разпоредителят влезе в залата и на висок глас обяви:

— Господин Рене Шарон със съпругата си!

Настъпи гробна тишина. Всички извърнаха очи към голямата врата. Появи се една млада, елегантна жена, облечена в скромен, но скъп тоалет от черен и червен плат, отличаващ се от тия на всички присъстващи жени с необикновената простота на изпълнението, характерна само за големите парижки модни къщи. Едното й рамо беше голо, а на изящната й ръка имаше тънка гривна с няколко перли. Никакво колие, никакви диадеми. Младата жена леко се усмихваше. А държанието й пред погледа на толкова непознати лица бе най-естествено и спокойно. Тя с интерес наблюдаваше огромната маса, отрупана със скъпи прибори, и господата, насядали там. Малко зад нея застана един мъж, почти младеж, със сериозно, хубаво лице, черни очи и малки мустачки. Гъстите му черни коси бяха сресани назад. За разлика от присъстващите беше облечен не във фрак, а във всекидневен тъмен костюм. В цялото му държание имаше нещо сдържано и аристократично. Разпоредителят ги настани на местата им до министър-председателя Андрей Ляпчев.

Този млад, изискан и спокоен мъж внесе в залата някакъв респект. След като седнаха, разговорът по масата не се възобнови с предишния шум. Всички безцеремонно разглеждаха двойката. След кратко колебание министър-председателят стана. Не се наложи да почука за тишина.

— Дами и господа, щастлив съм да приветствам дошлия между нас… големия приятел на България… — Тук той целият се извърна към чуждия гост. Учтиво беше последният да кимне с глава, но той не направи нито едното, нито другото, а седеше и гледаше пред себе си. — … господин Рене Шарон — продължи Ляпчев, — главния комисар на финансовия комитет на Обществото на народите…

По-нататък речта му беше изцяло посветена на Шарон. Той съобщи и годината на раждането му, значи в момента този човек беше само на тридесет и три години. Спомена солидното му образование — бе завършил право и финанси в Париж. Изреди множеството дипломатически мисии, с които правителството на Франция го е натоварвало, а после описа работата му в Обществото на народите — главен делегат на комисията за възстановяване на Австрия, член на Комитета по репарациите на Австро-Унгария, специален финансов пратеник на френското правителство в Италия, Англия и Америка, главен комисар на Обществото на народите в Будапеща и така нататък… Една поредица от важни задачи, изпълнени блестящо. Как ли щеше да се справи със службата си в София, с новата си най-трудна задача в своята кариера, която можеше да завърши с пълен провал?… Това си мислеше Скарлатов и наблюдаваше непрекъснато застиналото, отегчено лице на Шарон. След представянето официалният банкет започна. И малко по малко присъстващите, под влияние на френското шампанско, което се лееше без мярка, се оживиха. Гласовете станаха все по-високи. Макар и начело на държавата, тези дами и господа смесваха аристократичната простота с простотията, а алкохолът ги караше да мислят, че всеки, който е седнал на софрата, е техен брат, че е като тях, но понеже не ги познава и не знае с какви славни хора се е събрал, все още не се отпуска. Реакцията на Шарон беше точно такава, каквато очакваха двамата банкери — реакция на културен, умен, наблюдателен мъж с достойнство, което се разграничава от всичко, което го заобикаля. Направи му впечатление, че нито за миг строгото, сериозно изражение на Шарон не се смекчи, дори стана зло. Един от депутатите се опита да се чукне с него, като се пресегна с чашата си през цялата маса и разля виното върху снежнобялата покривка. Намериха се хора да го спрат. Усмивката изчезна от лицето на красивата госпожа Шарон. Скарлатов забеляза, че той не се докосна до чашата си с шампанско. И когато мълчанието на Шарон стана толкова явно, че трябваше да се направи нещо, министър-председателят му даде думата за тост, като предварително вдигна чашата си и с поглед го подкани да вземе своята. Тогава Шарон каза, без да стане от стола:

— Извинете. Ако обичате, чаша минерална вода.

Не само желанието му стресна изведнъж присъстващите, а и това, че бе изречено на добър български език. Келнерите се засуетиха и най-сетне намериха минерална вода.

— Той е полиглот — каза Йосиф на Борис. — Знае единадесет езика и се е постарал да научи български. Значи е слушал и разбрал всичко издърдорено тук. Българинът особено много обича да дрънка каквото му скимне, когато мисли, че не разбират езика му…

Всички бяха притихнали. Рене Шарон се изправи. Не взе чашата в ръка и заговори бавно, но съвършено правилно, ясно, макар и със забележим акцент, на български:

— Дами и господа. Аз съм пратен от Обществото на народите в България да контролирам Бежанския заем, така че парите да бъдат използвани точно за предназначението им. Вие сте страна със стотици хиляди бежанци от войната, водещи мизерно съществувание — без имот, без добитък, без къщи, без бъдеще, на границата на глада. Тези невинни, нещастни хора очакват помощ. Вашето правителство не бе в състояние да задоволи най-елементарните им нужди от хляб и покрив над главата. Затова съм тук и така схващам мисията си. Вие може би очаквате да кажа нещо за България. За да имаш мнение за една страна и за един народ, трябва дълго да си живял сред него. Но ще ви кажа първото си впечатление… От пет дни съм в София и това е шестият банкет, на който присъствам. Не подобава на една бедна, измъчена страна, в плачевно икономическо състояние, с изстрадало население и половин милион окаяни пришълци да дава такива пищни пирове и харчи толкова много пари! Моля да ме извините. Желая ви всичко най-хубаво!…

Той не взе в ръка дори чашата минерална вода. Младата красива жена стана. За общо изумление на всички двамата най-спокойно си тръгнаха и, без да се обръщат, излязоха от залата. Трябваше време, за да разберат присъстващите какво всъщност е станало. Само това никой не бе очаквал. Настъпи мъртва тишина. Този млад мъж поне ги накара да се засрамят. Силните на деня изпаднаха в паника.

Малко по-късно си тръгнаха и двамата банкери. На улицата Карасулиев каза:

— Борисе, отдавна исках да се срещнем и поговорим по много въпроси. Защо ме избягваш? Ако не беше твоят инат, досега да бяхме станали некоронованите крале на тази страна!…

— Пазил ме господ от такива амбиции!… Що се касае до теб, наблюдавам с интерес възхода ти. А той е направо главозамайващ!

— Това като комплимент ли да го считам?

— Защо пък не! Имаш пълното право да приемеш ръкоплясканията на публиката.

— Мога ли да дойда с теб?

— Сядай в колата ми! Отиваме в Банката.

— Не искам да срещна тоя мижитурко Неделев.

— Тогава у дома, но няма да се сърдиш, че ще те посрещна по ергенски.

Йосиф въздъхна.

— Вече свикнах…

Те удобно се настаниха в кожените фотьойли пред горящата камина. На масичката имаше бутилка мастика и коняк. След заминаването на Анастасия Йосиф забележително се промени. Личеше и по пиенето. Капацитетът бе нараснал, така че беше равностоен партньор на Скарлатов. Алкохолът притъпяваше пъргавия му ум, а изявяваше една грижливо прикривана в миналото страна на неговата същност — ставаше зъл и злъчен, защото богатството му даваше това право. Държеше се с хората отвисоко и много често грубо и арогантно. Позволяваше си да казва в повечето случаи истината и по тоя начин шокираше събеседниците си. В тия години той се учеше от Скарлатов и възприе много от държанието и насмешливостта му към събеседниците. Като се прибави и неговата наблюдателност, както и вроденото му чувство за хумор, получаваше се една ярка личност, всяваща респект в себеподобните. Може би само към Борис запази уважението си. И след втората чаша мастика набраната в него енергия избухна в дълга филипика:

— Какъв късмет, а! Да живееш в най-скапаната държава на света! Кажи, има ли по-скапана? Един и половина милиарда златни франка външни дългове! Два милиарда и двеста и петдесет милиона златни франка репарации, без заема към Дисконто-Гезелшафт от двеста и седемдесет милиона златни марки!… Като прибавиш вътрешните дългове от пет милиарда лева и още пет по издръжката на окупационните войски, какво се получава, а? И земя, и море, и въздух, и реки, и население, и внуци, и правнуци — всички купени и продадени!…

— Ти, Йосифе, изглежда си роден за пророк… И както при пира на Балтасар във Вавилон — нали си спомняш, от пророк Данаил? — появява се тайнственият пръст, който написва върху стената: „Мене, Те кел, Фарес“. Тоя пръст, знаеш, изкарва акъла на пияните. И ти искаш сега да ме уплашиш в ролята на тоя пръст, който, предполагам, е бил средният!…

— Ами! Аз самият се плаша!

— При такива печалби?! Имай страх от бога! Все пак може би гледа отгоре и ако продължиш в тая насока, ще го нервираш.

— Не говоря за печалбите. Не се оплаквам. Но защо са ти без сигурност? Ето къде е въпросът, Борисе! Сигурност! А такава в една скапана държава просто липсва. Сега разбра ли ме?

— Не си прав, Йосифе. Такава сигурност съществува на Луната, а не на грешната Земя. И ако един ден се възцари над планетата сигурност и мир, знаеш ли какви ще бъдат последствията за нас, банкерите? Ще станем излишни! Откакто съществуват банките, именно благодарение на тая несигурност ние благоденстваме, тоест печелим, и ти добре го знаеш! Затова не проклинай несигурността!

— Проклинам държавата!

— Това е друго.

— Без нито да са копали, нито сяли, жънат от такива като мене и тебе по трийсет и шест процента от печалбата ни под форма на данъци.

— При положение че я знаят, нали така? Защо се гевезиш и оплакваш! Ако разберат действителните ти печалби, ще те обесят на първия фенер и може би това ще бъде най-човечният им акт от иначе касапското им управление. Нещо, което ще ги издигне в очите на поданиците!…

— А те знаят ли твоите?

— А по кой начин! Като цялата ми енергия отива да скрия именно тях?!… В момента сме като овчари, затворени с агнетата си в кошарата, откъснати от света, а наоколо вият вълците, гладни глутници, наречени правителство, войска и Дворец. Ако за миг заспим, те влизат и не само се наяждат, но издушват и останалите овце.

— А аз какво ти говорех досега?

— Да речем, същото… Но се питам, каква е целта ти?

— Много проста. Да осъзнаеш, че живеем в държава без бъдеще и че тя ти е главният враг — натърти Йосиф.

— Доколкото схващам, това е първата част от мисълта ти. Искам да чуя и втората.

— Толкова ли ти е трудно да разбереш, или се правиш на улав? Щом тя е враг, ще се борим срещу нея!

— Ако пропееш и „Интернационала“, съвсем ще ме убедиш… Та ти си бил опасен революционер!

— Терсене върви всеки разговор с теб, Скарлатов! Сега ме е яд, че го почнах!

Двамата отпиха от чашите си. Борис се замисли. Йосиф с мъка овладя яда си.

— Общо взето, си напълно прав в изводите си — каза Борис.

Йосиф недоверчиво го погледна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. Тези изводи, до които си стигнал чак сега, аз ги направих през 1925-а, две години по-рано!

— Проклетата година, която ми донесе всички нещастия!

— И така, след като се разбрахме по тоя въпрос, нека преминем на по-интересна тема!… Много бих желал да узная как успя да уредиш Бежанския заем. Ти, Йосиф Карасулиев, направи това, което не можаха нито политиците, нито финансистите на тази страна.

Това беше искрена похвала и Карасулиев я разбра точно както трябва. Той засия и стана весел и дружелюбен. Нямаше нужда да го подканва. Разказа за успеха си в детайли. Разбира се, неговата дейност остава и за дълго време ще остане прикрита. Правителството ще постави пред народа този заем в свой актив. Името на Йосиф никой няма да узнае, с изключение на малко хора. Той имаше амбициите да покаже своите възможности пред света, но естеството на професията не му позволяваше именно това. Пред Скарлатов обаче — можеше! Той щеше да оцени по достойнство ума му! Разказът му бе дълъг, изпълнен с хумористични подробности. Още с падането на Цанков и идването на власт на Ляпчев — един културен, кадърен финансист, правителството, което до тоя момент е напълно откъснато от света, прави опит да спаси потъващия кораб. След разговор с Карасулиев последният заминава на Запад за проучване. Общо взето, банките на Запад са в конюнктура, когато имат свободни пари и търсят място къде да ги вложат. Един външен заем с държавата е добър обект, но ги спират политическата изолация на България и лошото отношение на собствените им правителства в страна, в която цари невиждан терор. Един американски финансист му дава идеята да действа под егидата на Обществото на народите. Тогава Карасулиев се среща с Рене Шарон. Чак като уговарят всичко и сондира с Финансовия комитет при ОН, където Шарон има голямо влияние, тогава се открива път на правителството към официални постъпки.

— Много ли пари пръснахте по техническата част?

— Общо взето, под очакваното.

— А ти?

— Не се прави на неосведомен! Туше Динев ти е докладвал всичко!

— И после?

— Обикалях като шантав всички банки, накрая успях да получа принципното съгласие на Отоман Банк, Джон Хенрих Шрьодер енд Корпорейшън, Щерн Брадърс, Банка д’Италия, Креди сюис и Хоуп енд Корпорейшън — обща номинална стойност два милиона четиристотин хиляди английски лири и четири милиона петстотин хиляди американски долара.

— Поздравявам те! Процента ти е великолепен, да не говоря за влиянието, което придобиваш чрез връзките си с Рене Шарон.

Лицето на Йосиф помръкна.

— Нещо лошо ли има?

— Разбира се! Кога ли съм имал безоблачен успех?!

— Можеш и да не ми казваш.

— Там е работата, че Рене Шарон е много недоволен от мен. Съди сам по думите му: „Вие много ме разочаровахте, господин Карасулиев“. Аз като стреснат питам: „Но защо, господин Шарон?“ „Защото Вие ме излъгахте…“ Идеше ми да се разплача!

— Какво всъщност е станало?

— Тежко ми е да говоря. Ето главната цел на нашата среща! Рене Шарон ще се свърже с теб. Аз съм вън от играта.

— Той ли ти възложи тази задача?

— Не. Но това е единственият му път и съм напълно убеден, че в най-близко време ще те потърси и ще разбереш всичко.

— А ти няма ли да ме осведомиш?

— Не че не искам, но е излишно! Само ще те забъркам. Едно те моля — не ме забравяй! Аз ще съм ти много нужен…