Свобода Бъчварова
Гонитбата (18)

Глава четвърта

Скарлатов дотолкова бе свикнал със съществуването на Кюлев, че го смяташе едва ли не за безсмъртен. Затова искрено се изненада, когато една сутрин в кабинета му нахлу Спас, без да чука.

— Господин Кюлев е на смъртно легло…

— Невъзможно!

— Сутринта е получил удар. Господин Динев е там.

— Викнал ли е лекар?

— Даже двама, но са казали, че си отива. Ето и бележката, която изпраща по едно дете от махалата.

Скарлатов разбра от краткия текст, че наистина краят на Кюлев е въпрос на часове и въпреки това не можеше още да повярва. Върху листчето пишеше, че са извикали попове, за да извършат елеоосвещение и му дадат последното причастие.

Двамата със Спас потеглиха към вилата. Дъщеря му и мис Стенли имаха урок по английски. Когато малката видя баща си облечен за излизане и намръщен, в миг се промени и го погледна изпод събраните вежди. Скарлатов въздъхна.

— Пригответе Яна, ще я взема със себе си.

Появи се и Неда. По уплашеното й лице Борис разбра, че вече знае.

— Приготви се и ти! Ще дойдеш с детето — каза й той.

Неда и Яна излязоха. Той обясни на мис Стенли какво се е случило. В колата мълчаха, не знаеше как точно да обясни на детето. Когато стигнаха пред едноетажната къща на Кюлев, цялата махала се беше събрала тук. Направиха им път. Никой не ги посрещна. Вратата стоеше отворена. Влязоха в обширната одая, пълна с хора, които пречеха да се види какво става тук. Ръката на малката се изпоти. Тя конвулсивно стискаше тази на баща си и започна да се дърпа назад, но той я поведе. Хората се отдръпнаха, за да им сторят място. Така се озоваха пред леглото на Кюлев — широк миндер, застлан с тъкано бяло платно. Той също бе покрит със снежнобял чаршаф и само главата му се виждаше. Носът му стърчеше, а очите му бяха полуотворени. В скръстените му ръце стърчеше една запалена свещ. Дишаше шумно и нещо клокочеше в гърлото му. Въпреки съпротивата, Скарлатов премести Яна точно пред себе си. Тя вдигна главичка и погледна баща си. В очите й имаше безмълвна молба да я махне оттук, но Скарлатов продължи да стиска изпотената й ръчичка.

Близо до леглото, върху дървена маса с покривка, стояха два лъскави медни съда — единият пълен с жито, от което се извисяваха седем свещи и седем пръчици, обвити накрая с памук. В другия съд имаше вино с елей. Седем свещеници, между които един владика, извършваха тайнството. На масата лежеха още кръст и Евангелие. Чак сега Скарлатов се огледа. Там, в края, един до друг стояха Йосиф Карасулиев и Туше Динев със запалени свещи в ръце. До него хълцаше една старица, сестра на Кюлев. Седемте свещенослужители изпяваха по ред по един текст от Апостола и един текст от Евангелието, като всеки от тях помазваше с пръчицата определено място от тялото на болния: ноздри, бузи, уста, гърди и ръце от двете страни. Докато траеше ритуалът, болният Кюлев не отвори очи. Яна проплака:

— Папа, не искам… Моля те…

В тоя момент дойде на помощ Неда. Тя я хвана за ръка и я прегърна.

— Ела, Яно — прошепна Неда. — Дядо ти иска да се прости с тебе… Най-много с тебе…

Отведе я при леглото. Детето вече не се съпротивляваше, само тихо заплака.

И докато траеше елеоосвещението, Скарлатов, освободен от детето, можа да разгледа одаята, изпълнена до краен предел с хора, както и двора, и улицата. Върху первазите на малките прозорци се виждаха саксиите с цветя, останали още от жена му Яна и грижливо поддържани, откато я нямаше. Всички присъстващи му заприличаха на членове от едно и също племе със свои религиозни ритуали, събрали се рамо до рамо пред лицето на смъртта, защото така се чувстваха защитени от нея. Само той оставаше чужд като Каин, отхвърлен от племето, но по собствено желание…

Погреба Кюлев при жена си. Прекръстиха се, хвърлиха по буца пръст върху ковчега и се разотидоха. Завещанието му, написано собственоръчно, изразяваше неговата последна воля ясно и кратко: оставяше всичко на малката си внучка Яна. Имаше специален пункт — парите от нумизматичната му колекция да бъдат за образованието на Яна в Оксфордския университет. За изпълнител на завещанието определяше „любимия си и уважаван зет“ банкера Борис Скарлатов. Къщата подаряваше на сестра си, докато е жива, с една скромна рента, платима от Търговската банка. Недвижимите имоти: къщи, дюкяни, един малък чифлик, оставяше по усмотрение на Скарлатов да ги запази или превърне в пари. Количеството злато, извън колекцията нумизматично наследство, се равняваше на около пет килограма. Заедно с каталозите, взети навремето от библиотеката на Скарлатов, Туше Динев ги пренесе в личната каса на банкера. Около сто акции от Суецкия канал — притежание на Кюлев, изненадаха Борис. Не очакваше, че такъв закостенял сарафин ще купува акции. Те бяха безценни и може би едни от най-сигурните, даваха високи дивиденти. Скарлатов взе от сарафския дюкян везните, малките бронзови капсули с капаци, старинната лупа и мерките върху основата на турската ока, заедно с литографията от миналия век на Цариград, личния му печат за червен восък и големия му златен пръстен с монограм. Нареди ги в един от стъклените шкафове на библиотеката. Заприлича му на фламандски натюрморт. Женски накити имаше съвсем малко — повечето сребърни, с груба изработка. Красивите бижута даде на Яна още при сватбата. Но от пръстените можеше да се направи интересна колекция. Между тях имаше с турски, с арабски букви, със скъпоценни камъни, с камеи, с камъни, върху които личеха надписи на притежателите им. Не липсваше и един старинен златен пръстен, вероятно от тракийски произход, носен от някой племенен владетел. Но най-интересен и, според мнението на специалистите, уникален беше златният пръстен със син, розетъчен, нешлифован диамант. При една шлифовка в Холандия от камъка щяха да останат не повече от петнадесет карата. Но сини диаманти се брояха на пръсти в света. А произходът му, без съмнение, идваше от Индия. Възрастта на пръстена се губеше във вековете, сменил бе вероятно много знатни притежатели на тоя свят. Карасулиев го помоли да разгледа монетите и вещите и Борис се съгласи, при условие това да стане в неговия дом. Така Йосиф за дълго време се превърна в постоянен посетител и когато Скарлатов се връщаше понякога в полунощ, често го заварваше надвесен с лупа в ръка над разгърнатите каталози, напълно погълнат от заниманията си.

Една вечер го свари да се разхожда из библиотеката. На масата нямаше нищо. Очакваше го за разговор — нетърпелив и възбуден.

— Вече свърши ли с научната си дейност?… С любопитство очаквам да прочета археологическия ти труд…

— Не се занасяй, Скарлатов! Работата е сериозна.

Още не се е освободил от човешките слабости за кичене, каза си Борис. Видът на златото, на пръстените и скъпоценните камъни му действа като на дивак. Скарлатов не бързаше. Спокойно си сипа коняк в чашата и седна във фотьойла.

— Слушай, Скарлатов, колко искаш за всичко накуп?

— Тикви ли пазаруваш?

— Говоря ти най-сериозно!

— Ако кажа пет лева, доволен ли ще си?

— Виж тоя лист!

Скарлатов бегло хвърли поглед, но когато прочете общия сбор отдолу в долари, подсвирна и учуден го погледна.

— Ти имаш тази сума на разположение?!

— Не, разбира се, но ще си скъсам задника, докато я набавя. Ще ме изчакаш като стар приятел половин година.

— А защо са ти?

— Казано честно, не ми трябват. Най-голямата глупост от моя страна е да затварям парите си по тоя начин, но не мога да се преборя със себе си. Искам да ги имам, и толкова! Както и да ти обяснявам, това е истината. Вари ме печи ме — такъв съм!

— А като ги притежаваш, какво ще правиш с тях?

— Ей така, ще си играя. Ще ги слагам пред себе си, когато съм напълно сам, и ще им се любувам.

За кой ли път Борис се учуди от детската откровеност на този голям търговец. Усмихна се. Време е да го охладя…

— Драги Йосифе, ако зависеше от мене, нямаше да имам нищо против…

— Повярвай ми, не те лъжа! Цената, която ти предлагам, е висока, по-висока, отколкото можеш да вземеш от друг, и то в долари.

— Представи си, че наистина ти вярвам. Но това, което искаш да купиш, не е мое. То принадлежи на дъщеря ми. Когато стане пълнолетна, ако имаш търпение, ще направим пазарлъка с нея.

— Но нали тия пари са определени за следването й?

— От твоите пресмятания не е трудно да се разбере, че те са неколкократно повече, отколкото ще и е необходимо за университета. Но те са нейни и само нейни! Така, както навремето запазих личните капитали на жена си в Швейцария на името на дъщеря ми. Банката може да изгори, аз да умра или ме убият, мога да се разоря и тръгна да прося, но това, което е оставено от други хора, а не от мене, е нейно и само нейно! Сега разбра ли?

Изведнъж напрежението в Йосиф изчезна. Той се засмя и отново стана какъвто го знаеше — експанзивен и майтапчия. Сам си взе от бюфета чаша и си наля мастика. Седна до Борис и протегна ръце към огъня.

— Дива работа! Тия дни просто изумях, но ми беше толкова интересно! Нали ще ми позволяваш от време на време да ги разглеждам. Аз самият събирам нумизматична колекция, пръстенчета и дрънкулки, но съм младенец пред тоя стар мюзевир Кюлев! Все пак голям търговец беше. Бог да го прости, ако прощава на такива като нас!…

Двамата отляха по малко алкохол в огнището в памет на Кюлев.

— А акциите от Суецкия канал ще запазиш ли?

— Засега да.

— Бих те посъветвал да ги продадеш и превърнеш във валута.

— В лири стерлинги?

— Лирата ще девалвира, в долари, разбира се. Сега те станаха световна валута.

— Ако реша, ще те уведомя.

— Значи снахата била доста богата…

Скарлатов остро го изгледа.

— Не прекаляваш ли с плоските си шеги?!

Останал сам, Скарлатов отиде към касата и извади оттам нумизматичната колекция. Дълго време разглежда класьорите с малки прозрачни джобчета, като прозорчета от паспарту, отдолу и отгоре станиол. В останалите класьори системата на подредба се определяше от епохата и датировката. Но един от тях му се стори особен. Беше и най-скъп — от червена, дебела кожа, изписан от чужбина. Едва ли Кюлев щеше да изхарчи толкова пари, ако наистина именно той не бе гвоздеят на колекцията. Монетите тук не бяха много на брой. Първата страница започваше с една-единствена златна, нескопосана монета. От обяснението на Кюлев върху малкото картонче, изписано със ситен почерк, с много заврънкулки, разбра, че се касае за монета вероятно от IV в.пр.Хр., с произход от Йонийските полиси. Отдолу имаше собственоръчно написана забележка: „Най-ценната! Да се провери!“ Следващите също бяха златни. Тогава изведнъж в съзнанието му проблесна, че този албум е само от такива монети. Разгледа го нататък. Оказа се, че е така. Лихварят, сарафинът и търговецът Кюлев бе изградил този малък апотеоз на любимия си метал, защото именно в този албум се виждаше система, страст, цел, същност.

Дълго време разглежда монетите. Когато погледна часовника, отдавна минаваше полунощ. Заниманието го бе увлякло. Помисли, че страстта на Карасулиев не е съвсем безпочвена и може би е същност на самата човешка природа.