Свобода Бъчварова
Гонитбата (29)

Глава трета

Скарлатов отвори вратата на ахчийницата. Обгърна го бяла топла па̀ра и миризма от гозбите. Беше рано за обед, полупразно, но топло и уютно. Тенджеретата върху огромната печка с много колела къкреха. На крайната маса в едно сепаре Карасулиев вече го очакваше. Пред него имаше чиния с варено и нарязано шкембе, посипано с лют червен пипер и мастика във водна чаша. Стана прав, докато Скарлатов седна.

— Защо досега не си ми казал за тази ахчийница? — попита Йосиф.

— Не знаех, че си такъв любител на фолклорни манджи!…

Скарлатов го изгледа. Лицето му съвсем не излъчваше радост, по-скоро нескрито напрежение. Стоманеносивите му очи гледаха събеседника някак тежко, а не живо както в миналото.

— Ти често употребяваш думата „благодарен“ и хубавото е, че не влагаш никакво съдържание в нея…

— Да не започваме по тоя начин! Искам да се отпусна… Искам да се наям като хората! Аман от неприятности!…

Йосиф изпи на един дъх мастиката и поръча нова. Скарлатов поиска за себе си кана вино и същото мезе.

— Отдавна очаквах да седнеш на една маса с мен и поговорим като стари приятели…

— Не чух добре, като какви?… — попита Борис.

Йосиф съвсем спокойно каза:

— Скарлатов, не искаш ли да си подадем ръка?

— С удоволствие, но как? По кой начин?

— По човешки!

— Някога аристократите на ешафода, преди да склонят глава на дръвника, подавали ръка на палача — кавалерски жест, с който го оневинявали за занаята му.

— И ти си благородника, така ли?

— И двамата не сме аристократи. Сравнението не беше подходящо. А и унизително е приятелски жест към крадец!

— Аз също мога да говоря хамалски!

— Йосифе, искам да ти разкажа една история…

— Нямам време за бабини деветини, но за да разбереш, че съм любезен, карай!…

— Имало един стар, почтен търговец…

— Анонимни лица не ме интересуват!

— Казвал се Ханджиев. Предприятието му вървяло, докато дошъл сина на брат му…

— Мошеник, женкар и подлец.

— Но преди няколко години си го кредитирал с пет милиона!

— Аз си получих вземанията и за мен въпросът е приключен!

— Само че за моя сметка!

— Срещу теб не съм извършил нищо!

— Но той дължи на банката ми над двайсет милиона лева!

— Моите съболезнования!…

— Щях да ги приема, ако не беше ти главният виновник!

— Аз също имам в запас подобни обвинения за теб!…

— Изпаднал в паника, ти извършваш престъпление.

Йосиф спря да яде и втренчи стоманените си очи в Скарлатов. Сега го слушаше с цялото си внимание.

— Подплашваш глупака Ханджиев с предстоящия му банкрут и позор, а после му подаваш „спасителен“ пояс — продажба в Румъния на складовата наличност от машини! При това отлично знаеш, че стоката му е под варантен кредит от мене! Намираш му и мющерията и взимаш своя дял. Което е най-подлото, внушаваш му, за да ме приспи, да изплати поредната вноска от лихвите, докато трае прехвърлянето на стоките в Гюргево. Ти, Йосифе, си по-лош от крадец, защото си моралният подбудител, на престъплението, но уви, Ханджиев ще бъде вкаран в затвора!

Докато траеше обвинението на Скарлатов, Карасулиев не трепна. Заговори веднага, след като Борис свърши.

— А как ще докажеш?

В този въпрос се криеше всичко. Сега беше сигурен, че Йосиф е действал именно така! И не от паника, а със студен разум, целенасочено и планово срещу неговата Банка. Това бе отговорът! Но не можеше да го докаже. Не можеха да му помогнат нито Туше Динев, нито Чернаев. Настъпи тежко мълчание.

Докато се хранеха, Скарлатов го наблюдаваше. Карасулиев ядеше, но някак механично и злото изражение на лицето му не слизаше. Поне накара звяра да изскочи от бърлогата си!…

— Мечтаех за такова ядене, но ти ми го развали!…

— Е, вярно е, не струва пет милиона, колкото изяде от моята Банка!…

Скарлатов допиваше втората кана вино, но алкохолът не му действаше. Ахчийницата се изпълни с хора. Шумът стана непоносим за Борис. Той искаше да си отиде, и то веднага, понеже рискуваше да избухне. Когато се надигна от стола, лицето на Йосиф изведнъж се промени и стана дружелюбно. Устните му бяха готови да кажат нещо смешно, закачливо:

— Борисе, почакай! Стига сме се карали! И двамата сме на един хал. Да си подадем ръце! Гръб до гръб съм сигурен в успеха. Двама срещу всички! Иначе ни чака банкрут!…

Ето това бе моментът, в който Скарлатов се изправи отново пред решение. Предложението бе приятелско, разумно и най-важното — му спестяваше бъдещи неприятности. Йосиф успя да се преодолее и постъпи като цивилизован човек. Но годините на финансови битки, на възход и погроми бяха отнели на Борис присъщата нему доброжелателност и развили в него свирепите инстинкти на отмъстителност и вечно подозрение. Чувството на обида, че е изигран, че някой, който и да е, а особено Йосиф Карасулиев, му предлага подкрепа, го изпълни с яд и отвращение.

— Твърде късно, Йосифе! Аз приемам нещата такива, каквито са!

Лицето на Карасулиев помръкна.

— Тогава и аз!

Без да се сбогува, Скарлатов излезе от ахчийницата. С разкопчан балтон, въпреки студа, той вървеше по влажните софийски улици и устните му мърдаха, сякаш за да кажат нещо особено лошо, унизително и обидно на Карасулиев. Все пак разумът му, тая вечна спирачка и опонент на действията му, и сега, макар и подтиснат, макар и задушен, му казваше, че е постъпил зле, че това ще му струва скъпо и вероятно всичко. Но той не можеше да се върне назад. Вероятно Йосиф още седеше в ахчийницата и ако кавалерски му признаеше, че е сгрешил, тогава всичко се решаваше още в същия миг. Обаче тоя глас на разума заглъхна. Злоба обхвана изцяло душата на Скарлатов и затъмни съзнанието му.

Когато се прибра в Банката, върху бюрото му стоеше писмо от Банк дьо Пари е де Пей Ба, явно донесено от куриер, тъй като липсваха пощенски печати. Скарлатов внимателно го прочете. Не че се надяваше на някакво чудо, но вярата в могъществото на този финансов гигант, макар и твърде разколебана, все още съществуваше. Преди две години Скарлатов бе предупреден да не се разпуска и събере вземанията си. Той си взе бележка, но беше вече късно. Парите отдавна бяха раздадени. От съобщенията в световния печат знаеше, че и Пари Ба изпитва големи трудности. Та коя банка по време на криза не изпада в тежко положение! И все пак никой не се съмняваше, че финансовите гиганти ще се задържат. Той се надяваше както преди векове, че Гранд сеньорът — банката-майка — ще се притече на помощ. Но писмото не оставяше никакви илюзии. Сухо и делово му съобщаваха да се оправя сам, тъй като собственото им съществувание е поставено на карта. Това обаче, което го засегна най-много, беше, че на тях им е все едно дори ако изчезнеше от лицето на финансовия свят. Точно такава формулировка в писмото нямаше, но тя се чувстваше. Пожеланията в края на писмото за успех му прозвучаха като гавра. Дали баща му е изпадал в подобно положение? От разказите и кратките записки на стареца знаеше, че в миналото два пъти е банкрутирал. Първия път умишлено, за да запази капиталите си, а втория път действително. Въпреки това се бе съвзел и довел Банката до разцвет. Но времената бяха други. Сега един банкрут означаваше окончателно ликвидиране, смърт. Тези разсъждения го мобилизираха и той реши да поеме битката сам, без съюзници, като разчиташе единствено на ума и опита си. Паниката му се замести с увереност и готовност за действия. Затова когато въведоха Татарски в кабинета му, той го посрещна спокойно, дори весело.

Отдавна работите на Татарски никак не вървяха. Скарлатов дълго време отлагаше тази среща. Изпитваше нескрити симпатии към него. А може би го спираше и връзката му с Роза, колкото и рядко да я посещаваше. Сега той стоеше пред Скарлатов с внушителната си физика на борец, с неподвижен, мускулест врат. Костюмът сякаш едва удържаше фигурата му и внушаваше впечатление, че е достатъчно едно рязко движение, за да се разпорят елегантните дрехи, като паднат в краката и оставят тялото му в неговата антична голота и хубост. Татарски винаги го предразполагаше и със своята учтивост — малко високопарна, но бодра и човешка. Борис твърдо вярваше, че силните и едри хора крият благородство в себе си. Покани го горе в библиотеката си. Пред чаша коняк беседата им щеше да прилича по-скоро на приятелска, отколкото на делова. Пръв заговори Татарски:

— Ваше Превъзходителство, знам, че поводът, по който се срещаме, прилича на погребение, но искам да Ви кажа, че аз и моите колеги сме Ви дълбоко признателни! Никога в целия ни чергарски живот не сме живели по-човешки.

— И аз Ви благодаря, Татарски. Вашето заведение беше за мен пристанище в житейските несгоди и може би единственото място, където получавах малко човешка радост.

— Щастлив съм да чуя, господин Скарлатов. За всеки случай мога да Ви уверя, че ние напускаме без грош в джоба!

— Никога не съм се съмнявал във Вашата почтеност! А парите отдавна съм ги прежалил, така че е излишно да говорим за тях. Чернаев ще извърши юридическите формалности, които ще отнемат време. Така че ще се виждаме още…

— Простете, но не мога да отбегна един въпрос… Във Вашата банка остана някаква моя нищожна гаранция — колекцията ми от марки. Знам, че сега цената им в цял свят е паднала, но все пак те струват нещо. Ако ги запазите, един ден ще се вдигне цената им и ще възмездите част от загубите си. Моля, оставете ги за Вас лично. Филателията е велика страст. Сам ще се убедите…

Скарлатов се усмихна и каза:

— Стига ми Банката…

Той стана, отиде при касата и взе оттам трите тежки кожени английски класьора и допълнително донесе българския. Остави всичко на голямата маса.

— Аз нямам право да Ви отнема тази велика страст.

Татарски се развълнува и очите му се навлажниха.

— Простете, господин Скарлатов… — и той се извърна, за да избърше сълзите си.

Борис знаеше, че артистите са емоционални натури и плачат по повод и без повод, но му стана приятно.

— О, господин Скарлатов! Повярвайте ми, никой в живота ми не е правил подобен подарък. И запомнете, няма нещо на тоя свят, което не бих сторил за Вас, разбира се, според своите възможности. Благодаря Ви, че в тия години запазихте единственото дело на моя живот. Иначе отдавна да бяха продадени. Но, моля Ви, нека останат при Вас! Иначе нуждата ще ме накара да посегна към тях.

— Добре. Ще ги оставя в трезора на Банката. Какви са Вашите планове за бъдещето?

— Никакви. Ние, циркаджиите, живеем ден за ден. Даже при тоя крах изпитвам някаква радост, че ще бъда отново свободен, напълно свободен!…

— А препитанието Ви?

— Вероятно ще тръгна по света… Малко затлъстях, но бързо ще си върна формата. Ние, цирковите артисти, никога не се изоставяме помежду си.

— Е, тогава желая Ви всичко най-хубаво!…

Останал сам, в Скарлатов нахлу някаква бодрост от тази среща, въпреки паричната загуба. Той се бе сблъскал с един свободен човек!… Дори му завиждаше.

В младите си години Борис имаше подобна психика. И той тръгваше по пътищата на света с една раница на гърба, чифт здрави обувки и не знаеше къде ще осъмне на другия ден. Нима Банката струва повече от свободата?… И той отново почувства колко е голяма цената, която трябва да плати заради страстта си към битката за пари. Тази среща му даде още нещо — спокойствието, че каквото и да стане, все пак е човек, отворен за радости, непонятни за Борис през изтеклите години. Един крах можеше да означава началото на смислен живот. Може би с краха на Банката щеше да направи най-големия си удар в живота, с най-голямата печалба — личната свобода?… Той с радост си помисли, че ще отиде да се повесели в заведението на Татарски.

Но той не го посети нито на другия ден, нито в близките дни, защото събитията се развиха със замайваща бързина и го завариха донякъде неподготвен. Първо, трябваше да реши случая с Ханджиев. Ако го предадеше на съдебните органи, рискуваше аферата да получи гласност. Даже да го вкара в затвора, не можеше да си върне парите. Пресата неминуемо щеше подробно да отрази скандала. Загубата от двайсет милиона лева щеше да впечатли обикновените хора, а още повече вложителите. Това щеше да хвърли сянка върху стабилността на Банката. Но въпросът за Скарлатов бе принципен. Той не можеше да не накаже крадеца. И още на другия ден подведе Ханджиев под отговорност по Наказателния закон за измама, а не по Търговския — присвояване и подправка на документи. Арестуваха го без право на гаранция. Скандалът избухна с всичка сила. Вестниците се разграбваха. Пред очите на читателите се разиграваше истинска криминална история. Всички жадно следяха перипетиите. Жълтата преса прояви нескрито съчувствие към „поредната жертва“ на Банката. Припомни верни и неверни истории от миналото й, като самоубийството на бившия главен счетоводител Георгиев. Борис очакваше тъкмо такава реакция и не се изненада. Тълпата имаше своя психология. След злорадството и любопитството на хората, заобиколили ешафода, следваше съчувствие към жертвите и омраза към палача. Това, което изпълваше западната преса — банкрути, самоубийства, корупция — сега ставаше реалност и за България. Скарлатов знаеше, че лека-полека възбудата у тълпата ще спадне и така щяха да протекат събитията, ако не се беше прибавил още един факт. В понеделник сутринта намериха мъртъв стария Ханджиев в спалнята му. Заключението на следствените органи бе, че е починал вследствие на задушаване от дървени въглища. Старецът от години се отопляваше с мангал. Но защо точно сега почина? Нямаше ли отношение тази смърт с ареста на племенника му? Така в съзнанието на всички остана убеждението, че той се е самоубил.

Този случай сложи началото на поредица от самоубийства и банкрути, които причини свирепата световна криза в България. Но Ханджиев бе първият и хората го запомниха като жертва на Търговската банка. Скандалът отново набра сила. Не помогна и протестът на Осигурителното дружество с чужд капитал. Ханджиев бе направил на себе си осигуровка за живот в размер на един милион лева. Дружеството се мъчеше да докаже, че се касае до самоубийство и по този начин да спечели делото. Но следствените органи не потвърдиха тази версия и то трябваше да изплати на снаха му сумата в брой. В завещанието си старият Ханджиев оставяше всичко, включително и своята осигуровка, на името на снаха си. Така този почтен търговец извърши в края на живота си едно непочтено деяние, което изкупи със саможертвата си за своите близки. Хората не запомниха неговата непочтеност, но запомниха саможертвата му и в крайна сметка всичко падна върху Търговската банка. Лявата преса поде случая в морален аспект — за зверския образ на капиталиста. Появи се и неговият портрет — специално подбран — с тежък, жесток поглед на черните очи. Скарлатов нито се възмути, нито се учуди. Той познаваше добре своите събратя — банкери и капиталисти. Общественото мнение можеше да избере далеч по-сполучлив образ, например Йосиф Карасулиев! Пират по същност, той разоряваше крехкото стопанство на България. Но извратливият Йосиф, който навсякъде се вреше и шушнеше с политици и журналисти, който играеше на демократичност и достъпност, стигаща до простащина, беше неподходящ за целта. Можеше да избере и Неделчев, в чиито мини царяха условията на египетските каменни кариери. Но на тълпата й трябваше не заспала шушумига като него. Избраха именно банкера Скарлатов, защото беше горд, недостъпен, презрителен към всяка фамилиарност, далеч от всякаква простащина, истински джентълмен, който живееше като такъв пред очите на всички. Да, той, Скарлатов, се оказа жертвата. И цялата тълпа зарева: „Разпни го!“ Но той не трепна, защото очакваше именно такава реакция срещу себе си. Реши да държи високо глава над водата и да плува право срещу течението. Цялата му същност се преобрази и отново почувства, че живее.