Свобода Бъчварова
Гонитбата (11)

Глава единадесета

В края на седмицата след Великден рано сутринта мистер Маркъм посети Скарлатов. Последният помисли, че се е случила някаква беда, но веднага се успокои. Засега Матови били добре, доколкото могат да бъдат при такава обстановка. Издателството и канцеларията му не били под наблюдение. Матов бил много угнетен, изчитал цялата преса, с която го снабдявал. После американецът пристъпи направо към целта на посещението си.

— Господин Скарлатов, пристигнаха трима пратеници от Националния комитет на Лейбъристката партия. Водач на делегацията е депутатът от Камарата на общините във Великобритания — Уеджуут, придружен от Маккиндер и Мейлън, Те дойдоха по повод на терора, провеждан от правителството на Цанков, но се случи така, че попаднаха непосредствено след атентата, сякаш за да станат лични свидетели на събитията…

— А нашите власти приеха ли ги?

— Те идват като частни лица, а не по покана на Министерския съвет. Тяхното присъствие много затруднява външния министър Калфов. Правителството прави всичко възможно да ги изолира и да попречи на срещите им с частни лица.

— Вие имахте ли разговор с тях?

— Да, господин Скарлатов, и им дадох моите сведения за кървавата саморазправа, която цари. Но аз също съм изолиран и нямам контакт с пряк източник за информация.

— Какво е Вашето предложение?

— В качеството си на бивш депутат в Парламента и на изтъкната личност сред деловите кръгове бихте ли се срещнали с тримата англичани?

— Господин Маркъм, аз съм напълно изолиран, а те няма да се церемонят и с мен.

— Навсякъде тази мълчалива стена на страха!… Мислех, господин Скарлатов, че поне Вие ще съберете смелост.

Скарлатов стана и взе да крачи напред-назад. Той събираше сили, за да не излезе подлец в очите на чужденеца. И както винаги ставаше в такива случаи с него, отначало гневът, а после скарлатовската гордост взе надмощие.

— Съгласен съм, господин Маркъм. Ще се срещна с английската делегация. Ще им разкажа каквото знам, но Ви предупреждавам, че ще дам своя интерпретация за злодеянията.

— Отлично, господин Скарлатов! Винаги съм мислил, че сте храбър човек.

— Ще поставя въпроса и за Матов, и за децата на Брезов.

— Оставете това на мене! Аз ще разговарям с англичаните по този въпрос и ще поискам тяхната закрила. Кога предлагате да се осъществи срещата? Времето не чака.

— Трябва ми поне един ден, за да уточня за себе си някои неща и се опитам да събера нови факти.

— А имате ли идея как да ги доведа?

— Ако се срещна официално с англичаните, това ще е най-добрата защита за мен, не смятате ли?

— Напълно съм съгласен. Освен това ще присъствам и аз.

Смел християнин е мистер Маркъм, помисли си Борис.

— Къде са отседнали?

— В хотела няма да можете да се доберете до тях. Пазят ги на всяка стъпка. Ще направим така: утре преди обед, посред бял ден, аз ще ги взема с кола, под безобидния предлог да ги разведа из София. Така колата ще спре пред Вашата банка.

— Не на улицата! Вратите ще бъдат широко отворени и влезте направо в двора!

— Още по-добре! А след това ще Ви посетим официално.

— Аз ще Ви чакам на входа. И не бързайте! Нека всичко разиграем бавно и тържествено, така че колкото се може повече хора да видят.

— До утре, господин Скарлатов.

— Поздравете Матов и му напомнете да се пази.

Веднага след посещението той изпрати Спас с колата да докара Динев, комуто обясни всичко. Искаше подробен доклад за това, което знаеше.

— Не много, шефе.

— А нима убийствата на толкова хора са малко нещо?!

— Уважаеми шефе, има един интересен феномен в историческите събития. Не става дума за интерпретирането им, а за фактите и особено трудно става, когато се касае до кървави престъпления, току-що извършени. По принципа на самия престъпник, всеки мълчи. Истината и подробностите ще се разберат с годините, когато картината ще се съедини в едно цяло, когато отделните парчета ще се слепят и всеки свидетел прибави по нещо. А самите убийци — било в трезво, било в пияно състояние, или в момент на себеизтъкване, или в момент на разкаяние, ще се изпуснат, все пак преследвани от собствената си съвест. Сега всичко е в мъгла…

— Къде ще работиш?

— Ще сляза в старата ми стаичка, долу в Банката. Там се чувствам най-добре.

— Ще те чакам — каза Борис.

Останал сам в библиотеката на горния етаж, Скарлатов поработи по предстоящата среща. Скицира в бележника си своите факти и изводи. Замисли се по всичко… Две тежки войни — 1912/1913 и 1915 до 1918 година, Владайските бунтове, деветоюнският преврат, септемврийският метеж, сега атентатът и последствията от него… Та не е ли това седемгодишна непрекъсната гражданска война?! А българският народ е малък народ. Не го ли е смачкала тя за години напред? И колкото е по-малък един организъм, толкова по-зле понася големите рани. Скарлатов се съмняваше, че България и преди всичко мозъкът на нацията — интелигенцията, ще се оправи някога от този удар. Защото военните простаци с лека ръка разрушиха не само крепкото единство на един народ, без което всякакъв обществен живот е невъзможен, но и основите на икономиката след Освобождението, градени десетилетия с толкова труд, с толкова мисъл и вяра!… Те отнеха надеждата на нацията за по-добро бъдеще. Да, наистина бяха прави анархистите — властта е една чума! Особено в ръцете на офицерството! Те нямаха избор на друг лозунг, освен лозунга на самите убийци: властта е всичко и в нейно име всичко е позволено! В този злокобен период всяка банкова активност спря. Разрушиха се търговските връзки между хората. Борис не се срещаше с никого. Изгуби всякакво чувство на сигурност. В даден момент изпитваше и някакъв смътен ужас. Те нямаше да се спрат пред нищо!… Но както винаги спокойно разгледа всички обстоятелства и възможности, докато стигна до извода, че няма да посегнат на него. Той е богат, неговата Банка е важна част от гръбнака на икономиката. Те добре разбираха, че именно тук е ахилесовата им пета, понеже нищо друго не знаеха и не можеха, освен да убиват. И отново се върна към настоящия миг. В тези дни изчезнаха завинаги от интелектуалния хоризонт на България толкова много хора, хора далеч по-неизвестни и по-известни от Матов!… Все пак до него не можаха да се доберат. Мистер Маркъм се оказа най-добрият вариант в безизходицата. От предпазливост много рядко се срещаха с него. Но за това какво става из страната научаваше ужасяващи подробности от Динев, който акуратно го осведомяваше за всичко. За пръв път в живота си Борис се страхуваше от физическа разправа. Все пак очакваше, че терорът лека-полека ще отслабне, но той продължаваше и Скарлатов със своето мълчание и бездействие се чувстваше истински мръсник, въпреки обясненията на Динев, че играта отдавна се е изплъзнала от ръцете на такива като него, че в момента те нямат никакво влияние, че всичко решава военщината.

Късно вечерта Динев донесе своя доклад, написан на пишеща машина от самия него. Скарлатов разбра, че е готов за срещата.

— Какво мислиш, Динев, може би застрашени от физическо унищожение, хората ще се вдигнат?

— Не, шефе. Народът е уморен.

— И какво ще стане?…

— Лека-полека работите ще утихнат. Военните започват вече да се плашат от мълвата за делата си. Общественото мнение в Европа и в цял свят е против тях! Съседите също.

— Питам за бъдещето.

— Бъдещето ли? То е ясно! Кръвта изисква кръв. Нацията завинаги е разделена. Ще избухне нова революция, не по-малко кървава от сегашния терор.

— Но ти беше в услуга на властта.

— Това бе грешка от моя страна, непоправима грешка! От тоя момент нататък всички пътища за мен са затворени. Аз завинаги съм свързан с убийците, а те не се церемонят. Тактиката им е ясна. Те убиваха на девети юни и по време на метежа, а прехвърлиха всичко на полицията, както прехвърлиха убийството на Стамболийски върху македонците.

Динев си отиде към полунощ. Скарлатов остана буден до сутринта, като се разхождаше, пушеше и се опитваше да измисли своя изход…

Вълната от арести непосредствено след атентата не издаде веднага замисъла на военната банда. Но в цялата страна продължаваха да затварят хиляди… От ден на ден почваше да се очертава една система в терора. А тя недвусмислено показваше, че посягат предимно на най-образованата, най-свободолюбивата и най-критично мислещата част от нацията и, разбира се, на своите политически врагове. Мина време и народната мълва стана зловеща, но действителна, надхвърляща всяка човешка логика. Динев му разказа как задигат хората не само вечер, но и посред бял ден. Водят ги на определените места: Военното училище, казармите, полицейските участъци. По пустите улици на София след полунощ бумтят камиони, реват и огласят тишината. От тия, които влизат, никой не се връща, никого не пускат да разказва. Принципът е: „Само мъртвият мълчи“, и все пак се чуват подробности… Заравят ги в общи гробове на пусти местности. Така, без съд, без най-малък опит на властта да придаде някаква правна основа на кървавите си деяния, се унищожава най-мислещата част от народа. Основният план за геноцид на българската интелигенция е изпълнен. Оттук нататък тя никога не ще може вече да се привдигне. И в това няма съмнение! Няма! — каза си Скарлатов.

На другия ден срещата с англичаните протече точно по запланувания ред. Агентите, които следваха с две коли английската делегация, не очакваха острия завой на автомобила право в двора на Търговската банка. Инструктираният Спас незабавно залости желязната порта след тях. Агентите изглежда нямаха указания за подобен случай. Също слязоха от колите и наблюдаваха през решетките на оградата какво става. Струпаха се и минувачи. Те грубо ги разпръснаха. Така мнозина узнаха за официалното посещение на английската делегация при Скарлатов. Разговорът мина делово, на английски. Предаде им материалите. Извини се, че не е имал време да ги преведе. Мистер Маркъм обеща, че ще свърши веднага тая работа, даде им богата закуска, а после ги изпрати навън без Динев и нарочно се забави, за да събере отново любопитна публика. Автомобилът на англичаните напусна двора.

Съобщението на мистер Маркъм за срещата прочетоха малцина протестанти в неговото вестниче, но още същия ден той изпрати дълга статия по телеграфа за американската преса. Не посмяха да я цензурират. И като последствие от цялата тая акция на Скарлатов пред Банката му денонощно стояха на пост цивилни агенти. Наложи се оттук нататък да се среща с Динев у стария Кюлев.