Лийла Мийчам
Пепел от рози (63)

63.

Кърмит, Тексас, два месеца по-късно

Рейчъл беше застанала пред вратата на дома, в който прекара детството си, и се огледа за последен път. Видимите следи от живота на хората в този дом бяха заличени. Белезите, следите и петната оставени от членовете на семейството й, бяха скрити под няколко пласта боя в цвят „яйчена черупка“, която тя положи сама, тъй като нямаше никакво желание да се довери на непознати, които да заличат спомените. Отне й шест седмици, за да изнесе и почисти къщата за новите й обитатели. Беше се споразумяла с брокера да не показва къщата и да не слага табела „Продава се“, докато тя не се приготвеше да си тръгне.

Съседката, от години най-добрата приятелка на майка й, я беше попитала:

— Защо продаваш къщата толкова скоро, Рейчъл? Остани си вкъщи известно време.

Тя бе поклатила мълчаливо глава, гласът й все още бе изгубен в кладенеца на мъката. Не заслужаваше да живее в дома, който обичаше и беше предала. Щеше да е светотатство.

— Рейчъл, ще останеш ли в Лъбок? — тъжно я бе погледнала Даниел, когато отиде да си събере вещите от кабинета. Някой вече се беше настанил на бюрото й, млад японец, прибрал прилежно личните й вещи в кашон, оставен в ъгъл. Рон Кимбъл, чийто баща беше един от оцелелите след похода на смъртта до Батаан^[1], вече бе напуснал и имаше нова работа в друга памукова плантация в съседна област. Нямало начин да работи за някакъв жълтурко, казал на Даниел. Тя също беше дала предизвестие за напускане.

— И какво да правя? — беше промълвила Рейчъл с горчива усмивка. — Да наблюдавам как памукът на рода Толивър расте, докато някой друг ръководи нещата ли?

Беше обявила къщата си в града за продажба и си беше събрала багажа. Докато уреждаше да остави всичко на склад, тя разбра, че след като вече няма да може да разчита на къщата на „Хюстън Авеню“, а домът й в Кърмит в най-скоро време щеше да бъде продаден, тя нямаше къде да си пренесе нещата. Буквално беше останала без дом… поне за известно време.

Рейчъл огледа за последно хола, взе си чантата и излезе. Вече бе посетила старата си градинка, сега вече част от двора с ниско окосен троскот. Почти не бе останало доказателство, че навремето тук е расла истинска джунгла.

— Доколкото знам, тук е започнало всичко — бе отбелязал Еймос след погребението, когато тя го завари да оглежда почти заличените лехи отстрани на къщата, беше се скрил в градината от хората, дошли да поднесат съболезнования.

— Да, тук започна всичко — беше потвърдила тя и си припомни късните следобеди, когато се грижеше за градината или стоеше под прозореца на кухнята и подслушваше разговорите на родителите си.

— Той искаше да дойде.

Тя не отговори.

— Двамата с Пърси убедихме Мат, че сега моментът не е подходящ. Той много се притеснява за теб, Рейчъл. Не разбира защо отказваш да се виждаш с него, защо поне не говориш с него по телефона. Честно казано, мила… и аз не те разбирам — погледна я той, а лицето му се намръщи от тревога. — Тази работа изобщо не е по вина на Мат. Знаеш го. Пърси казва, че ако се върнеш в Хаубъткър, за да ти разкаже историята на Мери, ще разбереш защо е постъпила по този начин, че всичко е било от обич към теб.

— Нима? — изви устни Рейчъл. — Преди може би щях да повярвам, но не и сега.

— Сега ли? Какво се е случило сега?

— Много скоро ще разбереш. Извинявай. Трябва да се върна при другите.

„Горкият Еймос, поставен между чука и наковалнята, въздъхна тя, когато запали беемвето. Ами Мат, и той…“

През изминалите два месеца се опита да не мисли за него и начина, по който се разделиха. Всичко й беше в мъгла от мига, когато отвори вратата и отстъпи пред групата мъже, застанали отпред. Мат се беше опитал да я прегърне, но тя се обърна за подкрепа към Еймос. Незнайно как намери сили да позвъни на Кари Съдърланд, най-добрата си приятелка и съквартирантка от Тексаския университет, която сигурно бе летяла по магистралата от Далас, за да пристигне два часа по-късно. Спомни си болката в очите на Мат, докато той наблюдаваше как двамата с Еймос се качиха в стаята й до пристигането на Кари и го оставиха сам на долния етаж. Ами по-късно… Със замъглено от болка съзнание тя изтича долу, щом чу гласа на Кари в антрето, и прегърна нея, вместо копнеещия да я утеши Мат.

— Най-добре да си тръгваш — рече му най-сетне тя.

Мат я стисна за раменете и наведе глава, за да се вгледа в празните й очи.

— Рейчъл, дядо ми каза за завещанието… че „Съмърсет“ е негов. Дори не мога да си представя колко те боли… колко си шокирана. Мен също ме боли и съм не по-малко шокиран от теб и не съм твой враг. Имаш нужда от мен. Можем да се справим заедно.

Гласът й прозвуча глух като на сомнамбул.

— Има неща, които не знаеш. Ще станеш враг. Просто нямаш избор.

Той я погледна така, сякаш му беше ударила шамар.

— Какво?

— Сбогом, Мат.

През следващите седмици останалата част от това ужасно време се проясняваше на части. Разговорът, който проведе с Кари на връщане, след като идентифицираха телата на другия ден, бе един от тези моменти на яснота. Кари разчупи мълчанието с въпрос.

— Да не би да се опитваш да ми обясниш защо снощи хлопна вратата в лицето на този великолепен мъжки екземпляр?

— Не съм я хлопвала. И не се интересувам от него. Ако си падаш по него, действай.

Тя извика възторжено.

— Голяма си сладурана, зайче, но той не ми прилича на човек, който ще се остави да бъде прехвърлян от жена на жена. Луд е по теб, Рейчъл. Защо го отблъскваш?

— Налага се. Ако не го направя, по-късно ще стане по-зле.

— По-късно ли?

— Като си взема онова, което ми се полага.

Сълзи опариха очите й, когато погледна къщата, в която беше отраснала. Щеше да остави ключовете в агенцията за недвижими имоти на тръгване от града. Заминаваше за Далас. Щеше да остане при Кари известно време, но основната причина бе, че искаше да се срещне с бащата на Кари. Тейлър Съдърланд беше известен адвокат по търговско право, специалист по имотни измами. Имаше среща с него, за да прецени съдържанието на зелената кожена кутия.

 

 

Мат спря на алеята пред дома на Рейчъл. Лесно откри адреса, след като Еймос му обясни как да стигне. Паркира взетия под наем джип и още със слизането го обгърнаха сухата жега и парещият вятър, който не утихваше никога в Западен Тексас. Сърцето му биеше като полудял барабан. Най-сетне щеше да види Рейчъл отново. Ако не го поканеше, той щеше да влезе насила. Налагаше се да поговорят. Тя трябваше да му каже в очите, че не иска да има нищо общо с него. Трябваше да има нещо повече от това, че дядо му наследи „Съмърсет“. Не спираше да си повтаря последните й думи след катастрофата; „Има неща, които не знаеш. Ще станеш враг. Просто нямаш избор.“

— Какво е искала да каже с това, дядо? — беше попитал той, когато му предаде думите й. — Какво не си ми казал?

— Нямам представа.

Най-притеснителна беше кратката забележка към Еймос, когато отишъл на погребението. По едно време му казала, че преди можело и да повярва, че Мери е направила всичко от обич към нея, но вече нямало да се подлъже, а когато Еймос я попитал какво се е случило, че да говори така, тя отвърнала: „Много скоро ще разбереш.“

— Защо сега, дядо? Това означава, че тя е открила още една причина, за да заклейми Мери… може би дори и нас.

Старецът сви рамене.

— Не знам, синко.

Не бе убеден, че дядо му няма представа. През последните два месеца разбра, че са скрити не една и две семейни тайни, за които дядо му отказваше да говори.

Дворът бе наскоро окосен. Усети мирис на прах и си спомни казаното от Еймос: „Какво забравено от бога място! Как е възможно друга твар освен гърмяща змия да оцелее тук?“ Мат бе напълно съгласен с него. По пътя от летището, заобиколен от пустинни храсталаци, които придаваха на мястото красота като на лунен кратер, той се запита как бе възможно тази пустош да е подпалила искрицата у Рейчъл да се занимава с фермерство. Това бе повикът на кръвта, причината не беше в мястото.

Пристъпи неуверено към предната веранда, разтревожен, че къщата изглежда необитаема и пуста. Зелените кепенци му се сториха прясно боядисани, както и затворената врата на гаража. На прозорците нямаше завеси, а стъклата блестяха, почистени съвсем наскоро. „Не, просто не е възможно…“, изпъшка той и сви длани от двете страни на очите си, за да надникне през малките квадратни прозорчета на вратата. Холът беше празен, изоставен като птиче гнездо през зимата, всички мебели бяха изнесени. Отчаян, той заобиколи отстрани, надзърна през прозорците и откри, че всичките стаи са празни, бяха останали само голите стени.

— Търсите ли някого?

Той се врътна от прозореца към дебела жена в широка рокля на тропически цветя. Зяпаше го, подпряла ръце на ханша.

— Да, всъщност, търся — заекна Мат. — Търся жената, която живееше тук. Рейчъл Толивър. Изглежда, се е преместила. Бихте ли ми казали къде е отишла.

— Кой пита?

— Аз съм Мат Уоруик. — Мат изтупа прахта, полепнала по дланите му, и протегна ръка. — Приятел съм на семейството от Хаубъткър, Тексас. — Реши, че жената е съседка и вероятно имената са й познати.

Жената бавно отпусна ръце и се здрависа.

— Чувала съм за семейство Уоруик от Хаубъткър. Казвам се Бърти Уолтън, приятелка и съседка. Живея в онази къща. — Кимна към дома си. — Какво искате от Рейчъл.

Мат се поколеба, след това изстреля първия хрумнал му отговор:

— Дойдох да видя как е и ако иска да я отведа вкъщи. Трябва да бъде с хора, които я обичат.

Жената явно си отдъхна.

— Напълно съгласна съм. — Огледа го и изглежда реши нещо. — Със съжаление трябва да ви кажа, че я изпуснахте с малко повече от час. Май си замина завинаги. Сигурно си е тръгнала, докато съм била в магазина, и така и не успяхме да се сбогуваме. — По гласа й пролича, че е обидена.

— Каза ли къде отива?

— За жалост не. Вчера каза, че ще се обажда, но… като знам в какво състояние беше, няма да се учудя, ако повече не се сети за мен.

Надеждите на Мат да се видят отново рухнаха.

— Познавате ли някого, на когото е казала къде отива?

— Абсолютно никого. Рейчъл не беше близка с хората от Кърмит, освен с мен. Аз бях най-добрата приятелка на майка й. Къщата ще бъде обявена за продажба. На ваше място бих поразпитала брокерите по недвижими имоти в града. Само двама са. Трябва да е оставила телефон за връзка, ако не на единия, то поне на другия.

Мат опипа джоба на сакото си за химикалка и бележник.

— Ще ми кажете ли имената им и как да ги намеря?

— Ще ви улесня. Елате, ще ви нарисувам карта. Иначе няма да ги откриете.

Тя се заклатушка към къщата си и Мат я последва. Няколко минути по-късно се беше настанил на масата в кухнята й и я наблюдаваше как налива киснал на слънце чай в чаши, които извади от специален шкаф.

— Госпожо Уолтън, защо се мести Рейчъл? Мислех, че… че при тези обстоятелства би предпочела да остане тук, където хората я познават.

— Казвай ми Бърти — рече жената, остави чашите с чая и взе с месестата си ръка химикалка и жълт бележник от онези, които използваха адвокатите. Отпусна се на дървено кресло и шляпна бележника на масата. — Хич не се изненадах, че си тръгна. Рейчъл отдавна вече не живееше в Кърмит. Тук нямаше нищо за нея и никога не е имало. Мислех, че ще остане, защото няма къде другаде да отиде, но тя се измъкна при първа възможност.

— Каза, че не била в най-добро състояние, когато си е тръгвала. Как изглеждаше?

Бърти започна да рисува улиците и забележителностите на жълтия лист.

— Кога я видя за последен път?

— Преди два месеца, когато дойде за погребението на пралеля си.

— Махаш десет кила от хубавото й телце, прибавяш изпито, измъчено лице и покафеняла като на препечена боровинка кожа и си готов. Не прилича на момичето, което беше тук по Коледа.

— Тя не е същото момиче — отвърна тихо Мат. — Откъде се е сдобила със загорялата кожа?

— Докато оправяше къщата отвън — покрива, кепенците, двора. Не позволи на никого да ги докосне. Ама не беше на себе си. Имаше обаче нещо, което не й позволяваше да рухне. Личеше от начина, по който забиваше пироните.

Мат се намръщи.

— А спомена ли какво става? Всичко, което ми кажеш, може да е от помощ.

Бърти се замисли за момент.

— Изглеждаше така, сякаш някаква вътрешна сила я тласка напред, но не точно… упорство, ако разбираш какво се опитвам да ти кажа. Не беше амбицията, която те кара да вървиш напред, независимо дали искаш, или не. Не беше това. По-скоро изглеждаше така, сякаш имаше цел, сякаш си беше поставила задача, с която да се заеме, след като приключи тук. — Тя щракна химикалката и скъса листа от бележника. — Друго не мога да ти кажа.

— Напротив, Бърти, беше много точна. Благодаря ти за помощта. — Той допи чая си и се изправи. — Би ли ми написала телефонния си номер, а аз, ако открия нещо, ще ти се обадя.

Бърти присви очи към него, сякаш се канеше да каже още нещо, преди да го изпрати.

— Ти си момчето, за което Рейчъл ми разказа преди години, когато се върна от Хаубъткър, нали? Тогава беше десетинагодишна, и божке, не помня да си е падала по някого, ама по теб беше лапнала. Преди малко спомена, че си дошъл, за да я заведеш при хората, които я обичат. Ти от тях ли си?

— Аз съм пръв в списъка.

— Личи си. Е, върви да я намериш, млади човече, и я накарай да разбере, че независимо от онова, което е изгубила… все още има всичко.

— Точно така ще направя, Бърти — заяви Мат и усети как гласът му потрепва. Сгъна листа и го пъхна в джоба си, а след това отпусна ръка на рамото й. — Не ставай. Сам ще изляза. Обещавам ти, че ще намеря начин да ти позвъня.

— Дано да е с покана за сватба — погледна го хитро тя.

Той й се усмихна.

— Само да стане.

Попадна на когото трябва във втората агенция за недвижими имоти, но се беше разминал с брокерката. Когато влезе в офиса, се оказа, че тя е тръгнала да сложи табела „Продава се“ пред къщата на семейство Толивър. Мат предположи, че ще бъде против политиката на фирмата да му дадат телефонния номер и адреса на продавача, но бе решил да използва невероятния си чар, за да получи информация от някого. Усмихна се на жената и обясни, че бил приятел на Бърти Уолтън и тя му казала кои къщи се продават. Имало ли начин да се свърже със собственика на въпросната веднага? Интересувал се да направи предложение, преди да замине.

По лицето на брокерката премина сянка на съжаление. Направо не било за вярване, забъбри тя. Само преди два часа можел да разговаря със собственичката, но заминала и не казала къде отива. Много странно. Не оставила нито телефон, нито адрес, на който да я открият, и казала, че ще се свърже с тях, когато се установи. Ако обаче господинът искал да направи предложение, тя можела да подготви договор и да й съобщи в мига, в който се обадела.

Мат попита кога щяла да позвъни.

Лицето на брокерката се смръщи. За съжаление, не се знаело.

Той се усмихна тъжно и заяви, че така не го уреждало, но щял да вземе визитката й.

Щом излезе от офиса, той пое дълбоко сухия въздух, разочарован от неуспеха. Беше почти сигурен, че Рейчъл е заминала при приятелката си в Далас, смахнатата блондинка в пола панталон и ботуши, която беше дошла в нощта след катастрофата. Карла или Каси, или нещо подобно. Тогава беше толкова развълнуван, че така и не запомни името й. Сигурно Еймос го помнеше. Щом научеше името на приятелката, останалото щеше да е лесно. Щеше да попита телефонистката за адреса, да получи разрешение за кацане в Далас и щеше да е там още тази вечер.

Качи се в джипа и набра домашния телефон от мобилния, който беше взел. Беше сигурен, че Еймос по това време ще бъде в „Уоруик Хол“ и когато дядо му отговори, го помоли да го свърже с него. Без да се колебае, Пърси подаде слушалката на адвоката.

— Какво има, Мат? — чу разтревожения му глас той.

— Рейчъл е обявила къщата за продажба и е напуснала града, без да каже на никого къде отива, но ти можеш да ми помогнеш да я открия, Еймос. Помниш ли името на съквартирантката й от Тексаския — фурията, с която се запознахме във вечерта на катастрофата? Според мен Рейчъл е отишла при нея в Далас.

Мат долови отчаянието в гласа му.

— Съжалявам, Мат, така и не чух името й.

Мат удари волана с длан, изсъска тиха ругатня, но каза успокоително:

— Нищо, Еймос. Може Саси или Хенри да ни кажат.

Хенри също не помнеше името.

— Знам само, че се казва госпожица Кари — отвърна Хенри. — Не запомням фамилиите на непознати. Може леля Саси да помни. Тя е у мама. Да й позвъня ли?

— Дай ми номера, Хенри.

Само че и този път не постигна нищо. Саси била така потисната от събитията през онези ужасни дни, та нямала представа нощ ли е, или ден, обясни тя на Мат.

Значи ми трябва детектив, реши той и включи джипа на задна. Щяха да се свържат с детективска агенция, за да я проследят. Набра номера на офиса си в Хаубъткър и си представи Рейчъл на покрива на къщата й как забива пироните с озлобление. Това ли беше целта й, това ли беше силата, която я тласкаше напред — озлобление и желание за мъст? Срещу кого? И защо? Дълбоко в сърцето си знаеше. Имаше неприятното чувство, че целта е дядо му.

— Нанси — започна той, когато секретарката му отговори, — остави всичко и ми намери името и номера на свястна детективска агенция в Далас, след това ми позвъни, за да ми ги кажеш. Аз се прибирам.