Лийла Мийчам
Пепел от рози (65)

65.

Рейчъл последва стрелките към архива в съда на Хаубъткър. Беше понеделник следобед след срещата с Тейлър Съдърланд. Избра времето като най-подходящо, за да влезе и излезе незабелязана от Хаубъткър. Беше октомври, но жегата притискаше града и по улиците не се мяркаха много хора. Повечето бяха полегнали за следобедна дрямка след обилния обед или се криеха на хладно зад щандовете в магазините си. Резервира стая в мотел в съседната област, в случай че се почувстваше твърде уморена да измине тричасовия път до Далас след изпълнението на мисията.

Рейчъл не беше виждала никога служителката в архива, но бе сигурна, че чиновничката ще я познае. Дори жената да не беше минала, за да изкаже съболезнованията си на погребението, беше достатъчно да погледне закачения зад нея портрет на пралеля й, рисуван през 1914 година, след откриването на сградата на съда, за да се сети коя е. Прииска й се да остане анонимна. Мат щеше да хукне да я търси в мига, в който научеше, че се намира в града, и тъкмо затова тя смени зеленото си беемве, което Еймос познаваше, с черния „Събърбън“ на Кари и си запази стая в мотел в друга област. Не можеше да рискува да го види, защото не знаеше как ще се отрази срещата на решителността й. Ако подозренията й се окажеха основателни, за тях така или иначе нямаше да има никаква надежда. Никога вече нямаше да изпитва същото към Пърси, а Мат никога нямаше да й прости, ако принудеше дядо му да се яви в съда и разкриеше, че е извършил измама. Беше напълно сигурна, че няма да се стигне дотам, но самата заплаха щеше да съсипе онова, което съществуваше между тях. Трябваше да си свърши работата, преди той или дядо му, или Еймос да влязат случайно.

Жена на средна възраст с лятна рокля я оглеждаше любопитно, докато приближаваше, и се опитваше да си припомни откъде познава кльощавото момиче с изпито лице.

— Заповядайте — започна тя и зяпна лявата й ръка, когато Рейчъл я отпусна върху изтъркания чамов плот.

— Имам нужда от малко помощ — отвърна Рейчъл. — Искам да видя копие на нотариалния акт, прехвърлен през 1935 на Пърси Уоруик от Мери Толивър Дюмонт. Датата трябва да е около осми юли.

Очите на чиновничката заблестяха, когато я позна. Погали ръката на Рейчъл.

— Госпожице Толивър, от името на цял Хаубъткър приемете най-искрените ни съболезнования за сполетелите ви загуби — заговори тя и подчерта „загуби“, като по този начин очевидно включваше и загубата на „Съмърсет“.

— Благодаря. Много сте мила — отвърна равнодушно Рейчъл. Винаги говореше така, когато искаше да откаже някой непознат от други въпроси.

— Един момент, ако обичате, ще проверя индекса за този период. — Докато правеше справката, Рейчъл не откъсваше поглед от входа. Служителката се върна с дебела книга. — Страница триста и шест — уточни тя. — Ако ви трябва някаква помощ…

— Благодаря, ще се справя и сама. Страница триста и шест.

Тя отнесе тома до една маса, настрани от любопитния поглед на чиновничката, и откри веднага отговора, който търсеше. На страница триста и шест беше записано, че на 14 юли 1935 година Мери Толивър Дюмонт е прехвърлила нотариален акт за земя на Пърси Матю Уоруик. Описанието на парцела съответстваше с описанието в завещанието на Върнън Толивър. Приложеният план показваше, че парцелът граничи с река Сабин. Имаше и обща граница с имот, който тя позна, че е „Съмърсет“.

Вдигна поглед от книгата и усети кисел вкус в устата си. Завладя я толкова силна ярост, че се разтрепери. Пърси… и леля Мери, крадци и мошеници… да мълчат през всичкото време, докато лъжата е изяждала майка й отвътре, съсипвала е отношенията в семейството й, така че тя вече не можеше да се прибере у дома. Колко различно щеше да бъде, ако баща й знаеше истината. И родителите й, и по-малкият й брат щяха да са все още живи…

Тя пренесе отворената книга при служителката и посочи картата.

— Има ли някакво сведение, което да покаже какво, ако изобщо има нещо, е построено на този парцел?

Жената повдигна леко очила, за да огледа по-добре скицата.

— Данъчният регистър ще покаже, но няма нужда да проверявам. Там се намира дървопреработвателният завод и заводът за хартия на „Уоруик индъстрис“.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Къщата ни е съвсем наблизо. — Тя посочи място на скицата. — Живеем в квартала, който „Уоруик индъстрис“ построи за работниците. Съпругът ми е техник в завода.

— Наистина ли?

Тонът на Рейчъл накара жената да я погледне остро. Служителката отдръпна пръста си, очевидно изненадана защо младата госпожица се интересува от местоработата на съпруга й, където имаше и осигуровки, и премии, и пенсионен план. Да не би да беше решила да съсипе всичко това, след като вече не притежаваше нищо?

— Бихте ли ми казали защо се интересувате?

— Възможно е да имам законно право над парцела — отвърна Рейчъл и гласът й прозвуча като пропукване на лед. — Бихте ли извадили данъчните регистри на тази собственост, а също и датата, на която Мери Толивър Дюмонт е станала настойник на Уилям Толивър. Сигурно е подала документи през 1935.

— Този архив е долу в мазето и ще ми отнеме известно време.

— Ще почакам.

Чиновничката се оттласна от плота с учудено изражение, без да крие колко неловко се чувства, и се скри зад някаква врата. Рейчъл усети как я обхваща страх. Какъв късмет извади само, съпругът й работеше при Мат. Ами ако жената — и без това вече проявяваше любопитство — му разкажеше какво е търсила, а той на свой ред хукнеше да съобщи на Мат? Ако беше в завода, щеше да му трябва поне половин час, за да се върне до града. Щеше да даде двайсет минути на жената, преди да се качи в „Събърбън“-а.

Канеше се да тръгва, когато жената се показа.

— Ето копие от данъчните декларации от 1984 — шляпна тя листа на плота, — а това е съдебното решение, с което на пралеля ви се дава настойничество. Друго? — Тя погледна многозначително часовника над фонтана. — Времето ми за почивка отдавна мина.

Рейчъл погледна бързо датата, на която баща й официално беше станал повереник на леля Мери — 7 август 1935 година.

— Моля да ме извините, но имам още една молба — продължи тя. — Искам фотокопие на страница триста и шест, както и на скицата от нотариалния акт.

Служителката стисна устни.

— За това се плаща — заяви тя.

Рейчъл отвори портфейла си.

— Колко?

След десет минути, изпълнени с напрежение, фотокопията бяха в чантата й и тя излезе, но на входа се обърна и погледна назад. Точно както предполагаше, чиновничката беше притиснала телефонната слушалка до ухото си и четеше на слушателя в другия край на линията нещо от регистъра с нотариалните актове.

 

 

— Мат, обажда се Къртис. Не знам дали е важно, но жена ми току-що звънна от съда. Каза, че Рейчъл Толивър е била при нея допреди няколко минути.

Притиснал слушалката до ухото си, Мат извъртя стола от прозореца, през който се взираше нещастно през последния час.

— Какво? Рейчъл Толивър е в града?

— Именно. Мари каза, че е питала за някакво решение за попечителство.

— Още ли е там?

— Жена ми обясни, че току-що била тръгнала.

— Споменала ли е къде отива?

— Не, шефе. — От въздишката на Кърт стана ясно, че се пита защо изобщо му трябваше да звъни, след като Мат очевидно се интересуваше само от Рейчъл Толивър. — Мари каза, че не се държала много любезно. Мислех, че ще се поинтересуваш какво е ровила.

Мат натисна копчето на микрофона, върна слушалката на място и стана.

— Интересувам се, Кърт. Какво е търсила? — Отвори вратата на гардероба и дръпна спортното си сако от закачалката.

— Била е в архива, за да разпитва за нотариален акт, който Мери Толивър е прехвърлила на дядо ти през юли 1935 година — уточни Кърт. — Изглежда, по това време госпожица Мери е продала на господин Пърси някаква земя.

Мат застина на място, както бе понечил да мушне ръка в ръкава. Дядо му никога не беше споменавал, че е купувал земя от Мери. А Рейчъл защо ли се интересуваше?

— Сигурен ли си, че Мари е разбрала правилно?

— Колкото и че довечера ще похапвам кюфтета. Нали днес е понеделник? Жена ми разправяше, че не изглеждала много добре. Била адски отслабнала. Видяла я била на погребението на госпожица Мери. Тогава била поразително красива. Мари рече, че вече не прилича на същото момиче.

— И аз така чух — отвърна Мат и си дооблече сакото. — Мари каза ли от кой парцел се е интересувала?

— Каза, каза. Става въпрос за земята, на която стоя в момента.

Мат впери невиждащ поглед през прозореца.

— На завода ли?

— Именно. Мари се притеснила от интереса, който проявявала. Каза, че момичето изглеждало… ядосано.

— Сигурно — отвърна Мат. Добре, помисли си той. Гневът те държи на повърхността. Тъгата може единствено да те потопи. Въпросът бе срещу кого е насочен гневът й.

— И още нещо, шефе. Когато Мари я попитала защо се интересува от земята, на която е вдигнат завода, тя отвърнала, че може да има законно право над тази земя. Това пък какво трябва да означава, по дяволите?

Мат си припомни думите на Бърти Уолтън „вътрешна сила… цел“. Спомни си и думите, които Рейчъл бе казала на Еймос: „Много скоро ще разбереш.“

— Нямам представа, Кърт, но тръгвам, за да разбера.

— Още нещо трябва да ти кажа, Мат — продължи Кърт. — Момичето на Толивър накарало Мери да провери датата, на която съдът е дал попечителството на баща й Уилям Толивър на госпожица Мери. Кажи сега, цялото това ровене и душене не ти ли се струва зловещо?

Мат беше отворил вратата на офиса си, стиснал ключовете от автомобила в ръка.

— Благодаря ти, Кърт и… колкото по-малко говориш по този въпрос, толкова по-добре, разбра ли ме?

— Разбрах, шефе. Научил съм се никога да не казвам нищо на жена, ако не искам въпросът да го нищят по всички веранди в цялата област.

— Браво на теб — побърза да добави Мат.

Изтича от офиса към колата и набра номера на Еймос, докато излизаше от паркинга.

— Сюзан? Обажда се Мат Уоруик. Би ли ме свързала с Еймос?

Наложи се да го прекъснат, защото даваше показания под клетва.

— Какво има, Мат? — попита той разтревожено. — Да не би да е нещо с Пърси?

— Не, Еймос. Извинявай, че те изплаших. Става въпрос за Рейчъл. Казаха ми, че е в града. Каква кола кара?

— Последния път, когато я видях, беше със зелено беемве. Тъмнозелено. Да не би да искаш да кажеш, че е в града и не ни е казала? Пролича му, че е обиден. — Ти как разбра, че е в Хаубъткър?

— После ще ти разкажа. Сега отивам да я намеря.

— Мат…

— По-късно, Еймос — отсече той и го прекъсна, за да се обади другаде. Ако се беше установила в Далас, може би вече бе поела обратно. Набра нов номер.

— Искам да говоря с Дан — каза той на диспечера и след няколко секунди чу гласа на шерифа на област Хаубъткър. Мат му каза молбата си.

— Тъмнозелено беемве — повтори шерифът. — Ще изпратя момчета на магистралата и ако я видят, веднага ще ти звънна.

— Ако я засекат, кажи им да не прекаляват, когато я спрат — нареди Мат.

— В какво да я обвиним?

— Все ще измислят нещо, но нека да са любезни.

Мат се замисли над следващия си ход. Беше станало почти четири. Надяваше се Рейчъл да осъзнае, че не е в състояние да пътува към Далас толкова късно. Ако тръгнеше, щеше да попадне в трафика на пиков час — истински ад в Тексас. Набра офиса си.

— Нанси, позвъни в хотел „Феърфакс“, в „Холидей Ни“ и „Бест Уестърн“ и попитай дали при тях се е регистрирала Рейчъл Толивър. Ако не я откриеш, остави им моя номер и ги помоли да ме уведомят в мига, в който се появи. След това ми кажи какво си открила.

След като трийсет минути обикаля из града, така и не видя тъмнозелено беемве, а секретарката му звънна, за да му съобщи, че госпожица Толивър не била регистрирана в нито един от трите хотела, на които е звъняла. Тъй като не знаеше какво да прави, Мат обърна рейнджроувъра към „Хюстън Авеню“, за да разпита дядо си от къде на къде ще си мисли Рейчъл, че има законно право над завода.