Лийла Мийчам
Пепел от рози (42)

42.

Подкара към дома с натежало сърце. Сара го напускаше. Беше приела пост някъде в Западен Тексас, където училище в богатите на петрол земи й предлагаше двойно по-голяма заплата, отколкото в Хаубъткър. Тук за нея нямаше бъдеще, беше му казала тя, а намекът бе съвсем ясен. Пърси се беше примирил.

Зави по алеята към къщата. Искаше му се да има къде да отиде. Предпочиташе да е където и да било другаде, но не и тук. Можеше да отиде в кабинета си, но днес нямаше повече сили, за да се занимава с документи. Беше гладен за храна, утеха, а у дома му нямаше да има нито едното, нито другото. Къщата му и градината изглеждаха като запуснат мавзолей. Прислужниците бяха напуснали, чистачките идваха от време на време, когато Луси организираше партита за игра на карти. Вече не канеха гости; откакто готвачката им се пенсионира, Луси прецени, че не е необходимо да й търси заместница. Не обичаше да наглежда работата в кухнята, нито да планира менюта, още по-малко да проверява сметки, затова предпочиташе да сготви нещо простичко за тях двамата с Уайът и да седнат на масата в кухнята часове, преди Пърси да се прибере. Понякога му оставяше по нещичко в чиния, друг път не.

Докато минаваше покрай къщите и гаражите отзад, Пърси забеляза обраслите с бурени лехи, окапалите листа, които трябваше да бъдат събрани. Сякаш никой не живее вече тук, помисли си мрачно той, когато забеляза, че един от прозорците между вертикалните колони на зимната градина е пукнат. Влезе в къщата и когато коленичи, за да огледа пукнатината, чу някой да прочиства гърлото си зад него.

— Татко?

Погледна стреснато през рамо.

— Уайът? Какво правиш тук? Мислех, че си у семейство Дюмонт.

Уайът избърса една паяжина от вратата и провлече крака в стаята. „Той никога ли не повдига краката си“, запита се Пърси, обзет от раздразнение, след това се упрекна, че не е прав. Разбира се, че го беше виждал как вдига стъпала номер четирийсет и седми — добре поне, че не бяха широки, — докато е на футболното игрище. Единствено когато беше около него, се влачеше като мърда.

— Да не би нещо да не е наред с прозорците?

— Един се е пукнал. Или птица се е блъснала, или е ударен с топка. Трябва да го сменя. — Той изтупа прахта от ръцете си и се изправи. Черчеветата бяха мръсни, както и по-голямата част от къщата. — Всичко тук се разпада — той се усмихна тъжно. — Какво те измъчва? Кажи?

Пърси предполагаше какво ще попита. Беше време да се прибира реколтата и сигурно беше дошъл да попита дали в съботите може да работи заедно с Матю в плантацията. Всяко момче беше наясно, че през учебната година трябва да посвещава съботите си на работа за семейния бизнес, както и всеки ден, освен уикендите през лятото. Пърси често се питаше дали на Матю му е предоставен избор между плантацията и магазините. Още откакто проходи, Мери го водеше със себе си в „Съмърсет“. Не вярваше, че момчето ще се справя добре зад някой щанд в универсален магазин „Дюмонт“. Матю не беше във възторг от бъдещето си на фермер, но и не отказваше да работи, поемаше задълженията ведро, както се отнасяше към всичко останало.

Пърси нямаше представа какво изпитва Уайът към работата, за която го подготвяха. Момчето работеше с готовност, без да се оплаква. Не беше казал нито дума за бизнеса, който някой ден щеше да ръководи заедно с баща си, а по-нататък щеше да наследи.

— Казвай — подкани го отново той.

Уайът както обикновено зарея поглед настрани, за да не срещне очите на Пърси.

— Става въпрос за Матю — заяви с присъщата си апатичност той.

— Какво за него?

— Според мен е тежко болен, татко, но не ми позволява да кажа нито на господин Оли, нито на госпожица Мери, нито на треньора. Само че не му обещах да не казвам на теб.

На Пърси му се стори, че времето е спряло.

— Защо реши, че е болен, синко? — Обръщението се изплъзна съвсем естествено. Нито един от двамата не му обърна внимание. — Хайде, кажи ми. Чух го да кашля в църквата и помислих, че е настинал. Защо си решил, че е нещо друго?

— Има температура. Накарах го да ми позволи да му я премеря. Беше четирийсет градуса. Да не говорим, че хич не изглежда добре. Много съм се скапал заради него.

Пърси за пръв път не обърна внимание на простоватия говор, който обикновено го изнервяше. Беше доловил тревогата в гласа на Уайът, беше я забелязал и в сините му очи, които най-сетне срещнаха неговите.

— Матю къде е сега?

— Горе, в моята стая. Техните мислят, че тренираме на игрището. Матю едвам издържа обяда.

Пърси беше ужасен.

— Искаш да кажеш, че са го пуснали да излезе? Не забелязаха ли, че е зле?

— Нали го знаеш какъв е Матю, татко. Така се държи, че никой не разбира какво става. Страх го е да не би треньорът или техните да разберат, защото няма да му позволят да играе в петък вечер.

— Което означава, че не е трябвало да се обръщаш към мен, Уайът. Ако е болен, ще съобщя на родителите му, независимо че имате мач в петък.

Уайът кимна.

— Тъкмо затова ти казвам на теб. Знаех, че точно това ще направиш. Матю е по-важен от тъпата футболна игра.

Пърси вече прескачаше през стъпало по стълбите към стаята на Уайът.

— Уайът, плямпало такова! — обвини го Матю, когато Пърси влетя в стаята и забеляза изражението по лицето на кръстника си.

— Не съм обещавал да мълча пред татко — отвърна Уайът. — Болен си, човече. Трябва да идеш на лекар.

Пърси притисна длан към челото на момчето. Гореше. Зъбите му тракаха, въпреки че Уайът го беше увил като пашкул в одеяла.

— Прав е, Матю — отвърна Пърси. Усети металическия вкус на страх в устата си. Момчето беше прежълтяло. В очите му се виждаха синкави нишки, също и под ноктите. Пърси беше виждал нещо подобно през 1918 година сред приятелите си от армията, пренасящи у дома смъртоносния вирус, който щеше да убие четиристотин хиляди души по време на грипната епидемия. „Господи, моля те, Господи, нека не е това, което си мисля“, молеше се той и усети как краката му омекват.

Оказа се дори по-зле. Стафилококова бронхопневмония бе диагнозата на заместника на доктор Танър. Наскоро откритите антибиотици не можеха да я победят. Как, къде и кога беше успял Матю да прихване заразната болест, наречена още огнищна пневмония, никой не можеше да каже. Онези, които бяха застанали смазани от мъка край леглото му, знаеха само, че го е поразила необяснимо бързо и беше устойчива на всяко лечение. Здравият, енергичен тийнейджър, решен да поведе отбора си към победа в петък вечерта, сега лежеше и едва си поемаше дъх, щом се закашляше, на устата му излизаше пяна, а смъртта вече надничаше от хлътналите зелени очи, впили се в лицата около него със същото отчаяние, което беше изписано и по тях.

— Докторе, направете нещо! — простена Мери и стисна ръкава на новия лекар, лицето й беше побеляло като маска.

Само че и той, и специалистите, извикани за консултация, бяха единодушни, че не може да се направи абсолютно нищо, освен да се молят Матю да оцелее. Беше млад, здрав и силен, а имаше сведения за поразени от същата болест на неговата възраст, които бяха преживели болестта.

В дома на семейство Толивър приготвиха стая за Пърси и Уайът, за да бдят край леглото на Матю.

— За всички ни ще означава много, ако двамата с Уайът останете тук, докато момчето се оправи, Пърси — заяви Оли, когато стана ясно, че е много малко вероятно Матю да оздравее. — Ти му беше като втори баща. Друг мъж не би бил по-грижовен, а пък Уайът нямаше да го обича повече дори да бяха братя.

Пърси погледна приятеля си, мъжа, който знаеше, че неговият син, братът на Уайът умира, и не можеше да промълви и дума, тъй като обичта и мъката го задушаваха. Беше благодарен, че Уайът е до него в стаята на болния и в стаята за гости, където спяха на съседни легла, взираха се в тавана, свързани от общата си мъка, докато най-сетне, рано сутринта, Пърси с облекчение чу тихото прохъркване на по-малкия си син.

В последния час от живота си Матю поиска да види Уайът. Пърси го откри да се лута в коридора като сляп бик, с едри рамене, прегърбен, навел рошавата си глава, натъпкал ръце в джобовете, смазан от мъка.

— Матю иска да те види, синко — рече той тихо и без да каже и дума, без да вдигне очи към него, Уайът последва баща си към стаята на болния и се вмъкна срамежливо.

— Здрасти, Уайът — поздрави Матю.

— Здрасти.

— Как вървят тренировките?

— Не много добре без теб.

— Ако мога, ще се върна.

Сякаш събудил се неочаквано, след като през него бе минал електрически ток, Уайът се втурна през стаята и дръпна стол близо до леглото.

— Никакво „ако“ — изрече настоятелно той към изпитото от пневмонията лице. — Трябва да се върнеш, Матю. Имаме нужда от теб, човече. Аз имам нужда от теб.

Матю мълчеше. След това зашепна и в гърдите му просвири останалият дъх.

— Ще се върна, човече. Ти може и да не ме видиш, но ще съм там. Продължавай да вкарваш голове.

— Не… — простена Уайът. Посегна към ръката на приятеля си и я притисна с всички сили към гърдите си, сякаш за да попречи на смъртта да го отведе. — Недей, Матю… не можеш да ме оставиш, братле.

Мери се извърна, с разширени очи от ужас, а Пърси и Оли наведоха глави. За пръв път си дадоха сметка, че Матю знае, че ще умре.

Накрая онези, които го обичаха най-много, бяха до него. Саси и Тоби стояха с насълзени очи на вратата. Ейбъл наблюдаваше съкрушен от стол в ъгъла, Уайът, Мери и Оли бяха край леглото му. Единствено Пърси стоеше настрани и гледаше през прозореца към слънчевите лъчи, промушващи се през обраслите с мъх кипариси, които Сайлъс Уилям Толивър беше пренесъл от езерото Кадо преди един век. Според историята на семейство Толивър никой не очаквал дърветата да се хванат, но всичко, което семейство Толивър засаждали на тяхна земя, оцелявало, година след година, независимо какви нещастия ги поразявали. Умирали единствено децата им.

— Татко…

Пърси се напрегна, но не се обърна. Отговори Оли.

— Тук съм, моето момче — каза той и Пърси чу как столът му изскърца, когато се наведе близо до сина си. Септемврийският ден навън беше като истинско море от синьо и златно. Кипарисите плачеха.

— Всичко е наред, татко — произнесе Матю ясно. Вече не се задъхваше. — Не се страхувам да умра. Предполагам, че раят прилича на дома ни, а Господ е като теб.

Пърси се обърна от прозореца навреме, за да види как угасва последната искрица в зелените очи, впити в Оли, преди клепките му да се спуснат и светлината да изчезне.