Лийла Мийчам
Пепел от рози (66)

66.

Мат затича по стълбите към кабинета на втория етаж, където дядо му прекарваше все повече време напоследък. От смъртта на Мери и последвалите трагични събития беше изгубил енергията си. Нямаше апетит и се отказа от обичайните си упражнения в кънтри клуба. Посещенията му в офиса се брояха на пръсти, от два месеца не беше обикалял обектите на дървосекачите и пропускаше сбирките на Клуба на старите приятели в кафенето на съда всеки вторник.

Мат и Еймос все повече се притесняваха за ума и здравето му и всеки ден обсъждаха настроението и държанието му.

Изненадан, че внукът му се прибира няколко часа по-рано от обикновено, Пърси изви иронично вежди, когато Мат отправи към дядо си познатия му поглед „хич не се бъзикай с мен“.

— На какво дължа това удоволствие? — провлече той и протегна на фотьойла пред камината обутите си в чехли крака. Мат забеляза, че са му донесли поднос с обяд — купа от любимата му пилешка супа с фиде, напълно изстинала до недояден сандвич с шунка.

Той посегна към сандвича и чак сега се сети, че е пропуснал обяда.

— Рейчъл Толивър е била в града.

Пърси вдигна глава.

— Ти как разбра?

— Съпругата на Кърт му е звъннала от съда и той ми каза. Опитвам се да открия колата й, но така и не успявам. — Сандвичът беше изяден на две хапки и Мат го преглътна с вече стоплилия се студен чай на Пърси, избърса уста и придърпа стол, за да седне срещу него. — Мари казала, че Рейчъл проверявала нотариалния акт за парцел, който Мери Дюмонт ти е продала през 1935. Според Мари била като обсебена.

Дори да се беше питал дали има нещо в цялата тази работа, сега имаше доказателство. Мат видя как дядо му пребледнява.

— Досега не съм знаел, че заводът край Сабин е построен на земя, купена от Мери — продължи той. — Питам се откъде е разбрала Рейчъл и какво й влиза в работата.

Пърси въздъхна и отпусна глава назад.

— О, Мат…

— Какво става, дядо? Кажи ми.

— Загазихме. Според мен Рейчъл е открила документите, които Мери смяташе да унищожи в деня, когато почина.

Мат усети как стомахът му се свива.

— Какви документи?

— Документите в сандъка, който Мери е изпратила Хенри да отвори. Не помниш ли, че Саси ни разправяше, че последните й думи били, че трябвало да отиде на тавана? Саси, изглежда, е казала и на Рейчъл и тя се е досетила, че горе има нещо важно и се е качила, за да го открие. Еймос каза, че след като завел Рейчъл в стаята й, вечерта, когато стана катастрофата, видял документите, пръснати по леглото й… били в зелена кожена кутия, която помня, че беше на Мери…

— Какво толкова е имало в тях, че е накарало Рейчъл да отиде в архива на съда?

Пърси вдигна ръка, за да го накара да не бърза толкова.

— Еймос забелязал, че единият бил завещанието на Върнън Толивър. В същото завещание Върнън посочвал, че оставя парцел край река Сабин на сина си Майлс…

Мат се намръщи объркан.

— Чакай малко. Нали каза, че не бил оставил нищо на Майлс, че Мери била наследила всичко?

— Никога не съм твърдял подобно нещо. Двамата с Мери оставихме хората да мислят, че е така. Не че между двете има кой знае каква разлика.

Мат приближи стола си по-близо до него.

— Чакай малко. Значи Уилям така и не е разбрал, че баща му е наследил някаква част от имотите на баща си.

— Именно.

— И тази информация е била скрита от него нарочно.

— Точно така.

— Мери ли я е скрила?

— Да.

Мат усети как сандвичът с шунка заплашва да се върне.

— И сега Рейчъл знае истината и че една лъжа е разбила семейството й.

— Така излиза.

— А нашият завод е построен върху земята, която е наследил Майлс.

— Да.

— Как я е получила Мери, за да ти я продаде?

Пърси прокара обсипаната си със старчески петна ръка по лицето и деветдесетте години му проличаха.

— Страхувам се, че останалите документи в кутията обясняват точно това. Еймос каза, че е видял две писма… едното с моя почерк, а другото така и не успял да огледа, защото Рейчъл пъхнала всичко обратно в кутията, но предполагам от кого е било…

Мат усети как стомахът му се надига, когато дядо му посегна към чашата с вода. След като отпи две глътки, той продължи:

— Другото писмо е било от Майлс и в него инструктира Мери да пази земята, докато Уилям стане на двайсет и една.

— Мили боже… — възкликна слисаният Мат, — да не би да ми казваш, че Мери не е изпълнила желанието на брат си и независимо от всичко е продала земята?

Пърси кимна.

— Точно така — потвърди тихо той.

— Сигурно не ти е показала писмото.

— Разбира се, че ми го показа. Така разбрах какво пише в него.

Мат го наблюдаваше онемял. Усети, че го заливат горещи вълни.

— Дядо, значи вие двамата с госпожица Мери сте били наясно, че извършвате измама.

— На пръв поглед изглежда точно така — въздъхна Пърси, — но го направихме от загриженост към Оли, Уилям, към мен и… Матю. Семейство Дюмонт имаха финансови затруднения и Оли щеше да изгуби магазините си. Този добър човек никога нямаше да вземе пари от мен, а Мери беше разорена. Аз търсех да купя земя край реката, за да мога да построя завод за преработка на дървен материал, затова тя ми предложи парцела на Майлс. Покупко-продажбата беше напълно законна. Името на Мери беше на нотариалния акт като новата собственичка. Що се отнася до писмото на Майлс, тя имаше право да прави с него каквото пожелае. Лошото беше, че момчето така и не разбра, че е наследил нещо от баща си.

Мат, скочи, беше толкова ужасен, че не можеше да остане седнал. Сега вече знаеше какво е измъчвало дядо му през последните месеци. Беше се сетил, че Рейчъл е разкрила стореното и е чакала подходящ момент, за да нанесе удара си.

— Ти имаш ли представа как се е отразила тази измама на отношенията между Рейчъл и майка й? Знаеш ли какво е причинила на семейството им?

— Докато не спомена преди няколко месеца, нямах никаква представа, сега искрено съжалявам. Сигурен съм, че и Мери е съжалявала, но тя беше безсилна, нямаше как да промени нещата, след като проблемът вече се появи. По това време Алис беше решила, че Рейчъл представлява заплаха за наследството на Уилям, а пък аз бях построил ядрото на „Уоруик индъстрис“ на този парцел. Мери трябваше да мисли за други неща, не само за истината пред племенника й, особено като имаше предвид що за жена си е взел.

— А Мери не е ли могла да продаде безценния си „Съмърсет“, за да спаси магазина на Оли? — попита ужасеният Мат.

— В онези дни Мери нямаше как да се откаже от „Съмърсет“. Земята тогава не струваше нищо, а аз бях готов на всичко, за да помогна на Оли. Освен че той беше най-добрият човек, когото някога съм познавал, той спаси живота ми във Франция. Изблъска ме настрани и пое взрива на гранатата. Тогава изгуби крака си.

Мат прекара ръка през косата си и отново се тръшна на стола. Господи, колко много не знаеше за семейството си.

— А какво е пишело в твоето писмо?

— Че съм съгласен с продажбата, но сам можеш да се сетиш, че след петдесет години не помня какво точно съм написал. Единственият начин Рейчъл да научи приблизителната дата на покупко-продажбата и че аз съм купувачът е било от бележката ми. Когато си отишъл у тях вечерта на катастрофата, тя вече е била прочела документите и е навързала нещата. Това е единственото обяснение за отношението й към теб и намеците, че двамата с Мери сме измамници.

Мат се приведе напред.

— Искаш да кажеш, че сега Рейчъл има писмо, което излага на риск завода край Сабин? Дядо, как е възможно да създадеш фирма за стотици милиони долари на земя, за която нямаш стопроцентово сигурен нотариален акт?

Пърси замахна немощно с ръка.

— О, Мат, откъдето и да го погледнеш, земята беше на Мери, тя имаше пълното право да продава, а пък аз пълното право да я купя. Нямаше нищо нередно, нямаше скрито-покрито. Откъде да знаем, че продажбата ще бъде поставена под въпрос? Ако Мери не беше запазила писмата…

— А защо ги е запазила? — попита Мат.

— Сигурно, защото сърце не й е давало да се раздели с последното писмо на брат си и сигурно е запазила и моето, за да… за да се успокоява, че не е действала сама, когато е погазила доверието му.

Мат имаше чувството, че кръвта му се е оттекла в краката.

— Или може би, за да те изнудва по-късно.

Пърси го погледна ужасен.

— Не, разбира се! Как е възможно да си помислиш, че Мери е способна на подобна постъпка.

— Защо Мери ти е показала писмото от брат си? — продължи да разпитва Мат. — Защо не го е запазила за себе си, вместо да те въвлича в тази измама?

— Защото не беше такъв човек! — сопна се Пърси и скулите му поаленяха от възмущение. — Не искаше да ме въвлече в нещо, без да знам в какво се забърквам.

— Боже, каква почтеност! — подхвърли саркастично Мат, без да крие яда си. — Така не й се е налагало да носи сама товара на лъжата.

Пърси стовари длан върху подлакътника.

— Мери си приказките, момче! Не бързай да отсъдиш, преди да си наясно за какво говориш. Мери ми показа писмото, за да ми даде шанс да й откажа. Съгласих се, защото нямах друг избор. Уилям щеше да стане на двайсет и една и щеше да наследи единствено парче подгизнала земя. По онова време беше на седем. Магазинът оцеля, „Съмърсет“ процъфтяваше, областта се радваше, че съм осигурил работни места, които, ако не беше парчето земя, трябваше да създам някъде другаде, а както Мери обеща, Уилям я наследи. — Той замълча, за да преглътне бързо вода. — Не казвам, че онова, което сторихме, беше редно, но ако бяхме постъпили правилно по онова време, нямаше да стигнем доникъде.

Мат осмисляше казаното от дядо му шокиран. Най-сетне заговори.

— Значи вие с Мери сте сключили сделка и затова тя е обещала на Уилям да стане неин наследник. Защо тогава, дяволите да го вземат, подведе Рейчъл?

Пърси въздъхна тежко.

— Защото по времето, когато даде обещание на Уилям, не предполагаше, че Рейчъл ще се окаже толкова способна.

Мат поклати глава. Не можеше да повярва.

— По дяволите, дядо — рече тихо той. — Оли знаел ли е за писмото на Майлс?

Пърси го погледна вбесено.

— Не, разбира се. Той никога не би одобрил подобна сделка.

— Типично за човека, когото познавах. Добре, дай да се успокоим и да обсъдим намеренията на Рейчъл. Ако писмата докажат измамата, мислиш ли, че ще ни съди, за да си върне земята на баща си?

— А, не — побърза да отговори Пърси. — Тук не става въпрос за алчност. Тя иска да си върне онова, което мисли, че й принадлежи, и е решена да го получи, също както би постъпила пралеля й. Рейчъл ще иска размяна. Парцела край Сабин за „Съмърсет“. Мери би постъпила по този начин.

— В такъв случай — отвърна Мат и си пое облекчено дъх, — проблемът е решен. Просто й върни плантацията.

В очите му проблесна нещо и Мат, веднага разпознал изражението, се отдръпна, сякаш го беше лъхнала лоша миризма. Приведе се напред.

— При тези обстоятелства ще й го върнеш, нали?

Пърси изгъргори нещо.

— Дори няма да се стигне до този въпрос, когато Рейчъл чуе онова, което имам да й казвам. Убеден съм, Матю. Затова е изключително важно да я откриеш. Тя трябва да чуе цялата история.

„Матю“. Никога не го наричаше като съименника му. Усети странна болка под слънчевия сплит.

— Само за сведение, ако все пак се стигне дотам и откажеш да направиш онова, което иска Рейчъл, как ще постъпиш, ако тя реши да вземе завода?

— Зависи доколко е изпипан казусът й.

— Ами ако е наистина изпипан?

Пърси се намести на креслото.

— Не ме притискай, Мат. Ще постъпя както преценя, че е редно, друго не мога да ти кажа.

— Сигурно. — Почувства се обиден. — На твое място не бих разчитал, че Рейчъл ще прояви разбиране и ще прости, след като чуе разказа ти, дядо. Не вярвам, че аз бих простил, ако някой даде просто така онова, което ми се полага по право на друг. Освен това никога не бих простил, ако някой е преметнал баща ми, без значение каква е причината.

Заплахата увисна между тях.

— Ясно — отвърна Пърси и облиза пресъхналите си устни.

Мат почувства, че има нужда да проясни главата си и да даде малко простор на чувствата си. Тръгна към вратата, но си спомни нещо и се върна обратно.

— Видях, че Еймос е предал къщата на Мери на Дружеството за опазване на исторически забележителности.

— Не знаех.

— Сигурно. Одеве видях един черен „Събърбън“, паркиран пред гаража, шибидахът беше отворен, а Хенри изнасяше разни неща.

— Синко, била е Рейчъл! — извика Пърси. — Еймос не би предал къщата, преди тя да е взела каквото иска.

Последните му думи бяха отправени към зейналата врата, тъй като Мат вече летеше надолу по стълбите.