Лийла Мийчам
Пепел от рози (40)

40.

Хаубъткър, юли 1935

— Има писмо за вас, господин Уоруик. Донесе го момчето на семейство Уинстън. — Още докато протягаше ръка към писмото, Пърси позна подателя по името върху плика. Прокашля се, за да възвърне способността си да диша.

— Той каза ли кой го е изпратил?

— Не, господине. Попитах го, но не ми каза.

— Благодаря, Сали.

Пърси изчака вратата да се затвори и едва тогава разряза запечатания плик. Извади лист с послание:

„Чакай ме в хижата в три часа. АМ.“

АМ. Агънцето Мери.

Той се отпусна назад и се замисли. Каква беше тази работа? Сигурно беше нещо важно и тайно, за да го моли Мери да се видят в хижата, място, което бе останало свещено в спомените им. Не бяха ходили заедно там от следобеда на последната им съдбовна кавга преди петнайсет години.

Снощи на малкото парти, което двамата с Оли бяха организирали за Уилям, сина на Майлс, дошъл да живее при тях след смъртта на баща си в Париж, тя не показа, че нещо не е наред. Двамата с Оли наистина изглеждаха напрегнати, но Пърси беше убеден, че е заради трудностите, които преживяват, както и всички останали в страната. Не знаеше със сигурност доколко са затруднени. Семействата никога не обсъждаха финансовите си проблеми, но падналите цени на памука и слабите продажби в магазина сигурно ги бяха притиснали. Той се притесняваше за бъдещето на семейство Дюмонт, но се притесняваше повече за Матю. Онова, което се отразяваше зле на тях, се отразяваше зле и на сина му.

Да не би бележката да е заради нещо, което Уайът бе направил?

Човек никога не знаеше какви карти ще раздаде капризният живот, какви неочаквани събития ще поднесе. След случката с Уайът в гората, той се страхуваше, че синът му ще намрази Матю още повече. Случи се точно обратното. За негово изумление, както и на Луси и госпожица Томпсън, след няколко дни момчетата се сприятелиха и към края на учебната година двамата станаха неразделни — близки като братя, би казал някой.

Отначало Пърси мислеше, че тази дружба бе начинът, по който Уайът се опитваше да го спечели, но скоро стана ясно, че Уайът няма никакво намерение да спечелва баща си. Синът му не търсеше вниманието на баща си, а мнението на Пърси за него очевидно никак не го интересуваше. Момчето просто не забелязваше съществуването му.

— Видя ли какво направи? — възмущаваше се Луси. — Имаш ли някаква представа? Отблъсна единствения син, когото можеш да наречеш свой. Може и да не го обичаш, но имаше шанс той да те обикне. А всеки от нас има нужда от обич, независимо кой му я дава. Огледай се по-внимателно. Може и да не си забелязал, но кладенците, от които навремето си пил свободно, сега са пресъхнали или изчезнали.

Тя, разбира се, беше права, както много пъти досега. След като майка му и баща му починаха, след като с Мери се бяха отчуждили, както и със съпругата и сина си, му оставаха единствено Оли и Матю, чиято обич, макар топла и искрена, беше просто обичта на племенник към любимия му чичо. Това бе много по-малко, отколкото се бе надявал да има, когато стане на четирийсет, при това след четиринайсет години брак.

Да не би Мери да беше разбрала за връзката му със Сара Томпсън?

След като беше изпратил Уайът на училище със сцепена устна и подут нос, той се отбиваше в нейната класна стая по веднъж в седмицата, за да обсъждат поведението на сина му. С течение на времето отношенията им се промениха и сега се срещаха редовно на отдалечени, усамотени места. Много се стараеше да опази връзката им в тайна, най-вече заради Сара. Вече всички бяха наясно, че бракът на семейство Уоруик не върви, и едва ли някой щеше да го сочи обвинително с пръст, задето си беше намерил любовница, стига да беше жена извън Хаубъткър, далече от очите на съпругата и сина му. Той обаче живееше в страх, че нещо може да ги издаде и връзката им да бъде разкрита. Едва не научиха тайната им на няколко пъти, а сега със свито сърце Пърси се питаше дали тази среща няма да го предупреди за скандала, който всеки момент може да се разрази.

Пристигна в хижата рано, но тя вече го чакаше. Под дървото, където навремето спираха Шоний и каретата, сега бе паркиран лъскав открит спортен автомобил. Пърси остана седнал в кадилака си в продължение на няколко минути, за да овладее познатата болка в сърцето. Тя го съпътстваше неизменно, но беше скрита толкова дълбоко, че почти не я забелязваше, приличаше на хронична болка, която се появяваше единствено когато времето се разваляше.

Тя беше застанала в средата на стаята, а красивата й глава беше приведена на една страна и той се запита дали не чува ехото на миналото. Обърна се, щом той влезе, истинско видение в червена рокля на цветя, която подчертаваше синьо-черната й коса. Беше на трийсет и пет, в разцвета на женствеността си.

— Има промени — отбеляза тя. — Не познавам канапето.

— Беше в кабинета ми — обясни Пърси. — Матю го поиска по предложение на Уайът.

Тя се разсмя.

— Още едно поколение момчета ще се наслади на тайната хижа. Трябва да напомня на Матю да поддържат чисто.

— И как точно ще стане, без да издадеш, че си идвала тук?

Тя замахна с грижливо поддържаната си ръка. Всеки сантиметър от нея отразяваше първокласния вкус на съпруг, на когото му доставяше удоволствие тя да е най-елегантната.

— Правилно — съгласи се тя. — Знам, че и двамата се чувстваме неловко, Пърси, но хижата е единственото място, където можехме да останем наистина насаме. Ако ни видят да шушукаме допрели глави, Оли сигурно ще се досети защо сме се срещнали… и какво съм искала да обсъдим.

Значи разговорът нямаше да бъде нито за Уайът, нито за Сара. Пърси въздъхна поуспокоен, но сърцето му си остана свито.

— Да не би нещо да не е наред с Оли?

— Може ли да седнем? Знам, че е рано, но донесох нещо за пиене. Скоч за теб. Чай за мен. — Тя му отправи обичайната си усмивка, с леко разтворени устни. Вече рядко се усмихваше широко.

— Ще почакам — заяви той.

— Добре. — Мери потупа възглавницата на един от столовете. Вдигна се прах, но тя се отпусна и кръстоса крака. — Седни, Пърси. Не мога да говоря с теб, докато стърчиш над мен.

На челюстта му затрепка мускулче, когато спомените се върнаха. Седна на канапето в поза, която издаваше, че няма да търпи никакви глупости, както казваше Луси, преплел пръсти, подпрял лакти на коленете, с леденостуден поглед. Двамата с Мери не бяха оставали сами от последния път в хижата.

— Какво му е на Оли?

Клепките й трепнаха, но тя запази спокойствие.

— Затънал е финансово. Има опасност да загуби магазините. Някой си Ливай Холстийн държи ипотеките и отказва да му даде отсрочка. Иска да ги включи към своята верига магазини за платове. Сигурно разбираш как ще се отрази това на Оли и баща му, ако водещият им магазин попадне в ръцете на човек като него. Това направо ще убие Ейбъл.

Пърси познаваше Ливай Холстийн по име. Откупуваше ипотеките на магазини и имоти пред фалит от банки, които нямаха търпение да си получат заемите и да приключат със съответния случай, а после, ако клиентът не успееше да плати, той разрешаваше проблема бързо и безпощадно. Сега целта му беше да пипне универсален магазин „Дюмонт“ на безценица, да запази името, но да замени търговската марка.

— И двата магазина ли? — възкликна слисаният Пърси. — Включително и този в Хаубъткър ли? Не знаех, че е ипотекиран.

— Оли не беше… прозорлив като теб, Пърси, и не повярва, че пазарът се е разширил прекалено. Той… вложи пари в акции и взе заеми, за да построи втория магазин и да купи инвентар, като използва този в Хаубъткър като гаранция. Дори да успее да продаде магазина в Хюстън, парите, които му предлагат, не са достатъчни, за да държи над водата магазина в Хаубъткър.

Мислите на Пърси препускаха. Положението беше по-зле, отколкото си беше представял. Нима Оли, неговият приятел и брат, вече нямаше да бъде собственик на изключителния универсален магазин „Дюмонт“ в Хаубъткър? Нима почти сто години съвършенство щяха да отидат по дяволите? Беше наистина немислимо. А пък Мери беше права, като се страхуваше, че Ейбъл няма да го понесе. И без това здравето му беше разклатено и макар да обожаваше внука си, той се чувстваше самотен и изгубен след смъртта на родителите на Пърси. Ами Матю, за когото тайно се надяваше да поеме работата на Оли, вместо на Мери.

— Кога е срокът? — попита той.

— В края на месеца — уточни Мери. Мрачна светлина заблестя в очите й. — Кълна се, че бих продала „Съмърсет“ до последния акър, ако Оли позволи, дори да получа минимална част от стойността на плантацията, стига да се намери купувач. Никой не иска памукова плантация, след като могат да купят по-евтина земя и да я използват за култура с по-висока производителност. — Тя се изправи неочаквано и потри гърлото си. — Извинявай — каза тя и отиде до мивката. — Устата ми пресъхна. Преди да продължа, трябва да пийна глътка.

Пърси едва не скочи след нея, но си наложи да остане на място. Когато забеляза напрежението в раменете й, сърцето му се сви, но не можеше да си позволи да прегърне красивата жена, която продължаваше да обича и да желае, съпругата на най-добрия му приятел, на мъжа, жертвал живота си за него. Той заговори над подрънкването на кубчетата лед.

— Повика ме тук, защото мислиш, че мога да помогна. Сега ми кажи какво искаш да направя.

— Да извършиш измама — изстреля в отговор тя.

— Какво?

След като отпи дълга глътка студен чай, Мери посегна към чантата си, оставена на плота. Извади плик и един сгънат документ и му го подаде.

— От Майлс са — обясни тя. — Едното е писмо до мен, а другото е нотариален акт. Получих ги малко преди той да почине.

Пърси огледа първо нотариалния акт. Забеляза името на Мери.

— Това е нотариалният акт за парцела покрай Сабин, който баща ти остави на Майлс — смръщи вежди той.

Мери кимна.

— Майлс е прехвърлил имота на мое име, за да го съхранявам, докато Уилям навърши двайсет и една. Както знаеш, непълнолетните в Тексас нямат право да притежават земя. Желанията му са написани в писмото.

Пърси прочете писмото и най-сетне разбра защо го беше повикала тук и отново чу думата „измама“. Вдигна ужасено поглед, след като прочете всичко.

— Мери, Майлс изрично посочва, че трябва да си попечител на земята на Уилям. Да не би да ми предлагаш да я купя?

— Каза, че се интересуваш да купиш земя край воден път, за да можеш да се отърваваш от отпадъците в новия завод, който се надяваш да построиш…

— Господи, Мери! — Беше готов да кипне. — Ще ти дам колкото искаш пари, не е нужно да купувам онова, което Майлс е завещал на Уилям.

— Нужно е и ти сам ще го разбереш, след като ме изслушаш — отвърна тя. — Моля те само да ме изслушаш.

Пърси си пое дълбоко дъх. Как да й откаже? Веднъж вече го бе направил и не бе спрял да съжалява.

— Добре — съгласи се той и потисна гнева си. Настани се по-удобно и протегна ръка върху облегалката на канапето, както преди много години. — Слушам те внимателно.

Забеляза, че тя е прекалено развълнувана, за да седне. Ефирната рокля се стелеше около краката й, докато тя крачеше напред-назад и му представяше аргументите си, както бе репетирала поне сто пъти досега. Той имал нужда от терен близо до вода, започна тя. Без терена на Майлс, щяло да му се наложи да излезе от областта, за да намери подходящо място, да лиши хората от Хаубъткър от потенциалните работни места, което тя била сигурна, че той не иска да прави. Парите от покупката щели да изплатят заемите на Оли и да спасят поне магазина в Хаубъткър. Пърси не бивало да се притеснява, че лишава Уилям от рожденото му право. При смъртта й той щял да наследи половината „Съмърсет“, чиято стойност надвишавала многократно парцела край Сабин. Той щял да наследи и част от магазина под някаква форма, собственост, която нямало да съществува, ако сега не направеха нещо по въпроса.

— Само че когато стане на двайсет и една Уилям няма да получи нищо и няма дори да знае, че баща му му е оставил парцел край Сабин — изтъкна Пърси.

— Точно така — съгласи се Мери, спря да крачи и го погледна със съжаление. — Кажи, ще бъде ли наранен, след като няма представа, че съществува? След като порасне достатъчно, с най-голямо удоволствие ще му предам управлението на „Съмърсет“ и той ще дели доходите с Матю. Вместо наследник на Майлс, ще бъде мой наследник. Как би могъл брат ми да иска нещо повече за сина си и ще бъда ли аз по-доволна от това представител на семейство Толивър да поеме плантацията?

Пърси мълчеше, но усети как по горната му устна избива пот, когато тя сподели, че има същите мечти за Матю, каквито и за Уилям.

— Пърси, знаеш, че Оли няма да приеме пари от теб — въздъхна тя и най-сетне седна на крайчеца на стола и го погледна жално. — Дори да изпразниш банковия си сейф в скута му, той пак няма да приеме. Но, ако успееш да го убедиш, че имаш нужда от тази земя, че заводът ще осигури работни места на мнозина от общността, тогава Оли може и да приеме пари за продажбата. Всъщност — тя заговори по-ведро, — двамата с него се бяхме разбрали много отдавна, когато подписа и ми стана гарант, след като градушката съсипа реколтата на „Съмърсет“… — Очите й молеха за прошка, че споменава болезненото минало. — Накарах го да ми обещае, че ще ми позволи да му помогна, ако някога изпадне в моето положение. Сега ще го накарам да си изпълни обещанието, стига ти да ми помогнеш.

Пърси свали ръка от облегалката на канапето и се приведе напред. Доводите й бяха разумни и макар и несъобразени със закона, в тях имаше много смисъл. Той щеше да има полза, ако купеше парцела край Сабин. Дори Мери да не успееше да опази „Съмърсет“ — а това беше реална възможност, — магазинът щеше да им осигури прехраната и да остане като наследство за Матю. Никой нямаше да загуби, освен Уилям.

— Забрави едно, Мери — отбеляза той. — Оли никога няма да ти позволи да продадеш земята на Уилям. Ще настоява да се съобразиш с условията на Майлс.

Последва кратко мълчание, запълнено от хора на скакалците край брега на езерото. Пърси усети как настръхва. Познаваше значението на това мълчание.

— Какво не ми казваш?

— Оли не е виждал писмото — отвърна тя. — Не му го показах, когато пристигна. Казах му само, че съм получила писмо, в което брат ми ме моли да приемем Уилям, после се престорих, че съм го изгубила. Показах му единствено нотариалния акт, на който беше моето име, и му казах, че Майлс е прехвърлил парцела на мен, когато е разбрал, че умира.

Пърси потисна отвращението си. Представи си как Майлс умира в мъки от рак на белите дробове, пише писмо, изпълнен с доверие, че сестра му ще постъпи честно към сина му.

— Тогава защо, по дяволите, ми показа писмото, Мери? Щях да купя земята, без дори да разбера, че Майлс те е помолил да я пазиш за Уилям.

Тя го погледна безпомощно и засрамено.

— Изглежда, не ми стигнаха сили да те излъжа, Пърси. Не исках да се съгласиш с предложението ми, без да научиш истината. — Съвършените й скули се покриха с руменина. — Искам да знаеш всичко, за да… за да можеш да откажеш… без чувство на вина.

— О, за бога! Да не би да мислиш, че ще откажа? — скочи той. — Къде сложи скоча? — Отправи се към кухненския бокс и хартиеният плик прошумоля. Мери го наблюдаваше обзета от страх, докато той вадеше бутилката и си наливаше. Остави си минутка, за да подейства алкохолът и предложи: — Може пък да има друг начин.

— Какъв?

— Мога да се обърна към Холстийн и да му предложа да откупя ипотеките. Не е нужно Оли да разбира, че аз съм купувачът. Ще му дам колкото време му е необходимо, за да погаси заема.

Надежда озари лицето й.

— Не се бях досетила за този вариант. Мислиш ли, че е възможен?

— Да пробваме. Ако Холстийн откаже, ще се съглася с предложението ти, но искам да ми се закълнеш за нещо, Мери. — Тонът му я предупреждаваше дори да не помисля да мами.

— Каквото поискаш — кимна тя.

— Закълни се, че искаш да го направя заради Оли, не заради „Съмърсет“.

— Кълна се… в душата на сина си.

— Тогава гледай да не я застрашиш. — Той остави чашата. — Трябват ми няколко дни, за да се срещна с Холстийн, след това ще ти пиша. Ще изпратя едно от моите момчета. Не можем да рискуваме с разговор по телефона.

Седмица по-късно Пърси седеше на бюрото в кабинета си и пишеше писмо на Мери. Преговорите с Ливай Холстийн не бяха довели до желания резултат. Не само че се беше изсмял на щедрото предложение, ами беше заявил, че бил чакал половината си живот, за да се добере до универсални магазини с качествата на „Дюмонт“, и се беше подиграл, че Оли сам си бил виновен за финансовите трудности, в които се бил накиснал.

— Няма грам финансов усет — беше заявил той в противния си сбутан офис в Хюстън и беше почукал по челото си с жълтия си нокът. — Кой нормален собственик на магазин раздава стоки на вересия в тези времена? Кой наемодател отказва да изхвърли наемателите, които не си плащат наема, след като Източен Тексас е буквално залят с работници по петролните поля, готови да плащат двойно за квартири?

— Може би някой добър човек — беше отговорил Пърси.

— Не, господин Уоруик, само един глупак. Добре, че ние с вас не сме такива.

— Сигурен ли сте, господин Холстийн? — беше попитал Пърси и бе забелязал как лицето на събеседника му пребледня при намека.

Запечати плика и повика един от разносвачите от приземния етаж.

— Занеси това писмо на госпожа Дюмонт и й го предай лично. На никой друг не го давай. Разбра ли ме?

— Разбрах ви, господин Уоруик.

От прозореца на последния етаж Пърси с горчив вкус в устата наблюдаваше как момчето натиска педалите на велосипеда си. Пътят към ада бе застлан с добри намерения, но какво можеше да се каже за лошите дела, извършени, за да се постигне нещо добро. Отнасяше ли се същото и за тях? Животът го бе научил, че всичко, което започва зле, свършва зле. В този случай само времето и капризната съдба щяха да докажат дали е прав.