Лийла Мийчам
Пепел от рози (38)

38.

Хаубъткър, 1933

— Моля да ме извините, господин Уоруик, но някоя си госпожица Томпсън е дошла за среща.

Пърси не вдигна поглед от доклада, който четеше. Беше краят на октомври, четири години след финансовия крах на „Уолстрийт“, вкарал страната в Голямата депресия. При секретарката му идваха хора всеки ден, за да търсят работа в „Уоруик индъстрис“, един от малкото стабилни кораби в страна, която все още плаваше сред вълните на влошаващото се икономическо положение.

— Предупреди ли я, че си губи времето, Сали? И без това се пукаме по шевовете.

— Тя не търси работа, господин Уоруик. Госпожица Томпсън е учителка. Дошла е заради сина ви.

Пърси я погледна недоумяващо, замислен над думите „сина ви“.

— Уайът, господине.

— Да, разбира се. Покани я да влезе, Сали.

Той се изправи, за да поздрави жената както обикновено, когато въвеждаха посетител в кабинета му. Нямаше значение кой влиза, нито каква е целта на посещението. На Пърси Уоруик му се носеше славата, че се отнася с уважение към всички, дори към онези, които, както често се случваше напоследък, идваха да го молят смирено за работа, заем или още време, за да изплатят дълговете си.

Госпожица Томпсън не беше дошла да го моли за нещо, това бе очевидно, но въпреки че се опитваше да се държи спокойно, той забеляза, че е притеснена и се чувства неловко, докато се настаняваше на стола. Какво, по дяволите, беше направил Уайът?

— Проблем с Уайът ли има, госпожице Томпсън? Не знаех, че сте негова учителка. — Постара се да не създава у жената впечатлението, че е от онези, незаинтересовани от синовете си бащи, а да й покаже, че е изненадан, че не се познават. През последните няколко години беше председател на училищното настоятелство. Едно от задълженията му беше да поздравява новопостъпилите учители в независимото областно училище „Хаубъткър“ на ежегодния прием за добре дошли.

— Назначиха ме да довърша срока вместо госпожица Уолас, която се омъжи в началото на годината — обясни госпожица Томпсън. — Със съпруга си се премести в Оклахома Сити. Както си спомняте, тя беше титулярката.

Пърси се облегна назад на стола, докосна върховете на пръстите си и се наслади на ясния й, приятен глас.

— Промяната, надявам се, е била благоприятна — отвърна той и леко наклони глава.

— Дано мислите така и след като ви кажа онова, заради което съм тук.

— Слушам ви.

Тя си пое дълбоко дъх и сведе поглед за момент, очевидно, за да събере достатъчно кураж. Мили боже, помисли си Пърси. Какви ли неприятности й създава Уайът? Щеше да се погрижи горчиво да съжалява, ако положението се окажеше толкова зле, колкото намекна госпожица Томпсън. От друга страна, не беше трудно да приеме, че едно момче на единайсет, на прага на пубертета, лесно би привлякло вниманието й с лошото си поведение. Тя беше красива млада жена, с ясни лешникови очи и гъста, късо подстригана коса, която й придаваше невинността на новопокълнала пшеница.

— Синът ви — започна тя — умишлено и непрекъснато наранява Матю Дюмонт. Ако някой не накара Уайът да спре, ще нарани сериозно момчето.

Столът на Пърси изстърга по пода, когато се приведе напред, удоволствието от красотата й беше забравено напълно.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно, госпожице Томпсън?

— Всеки ден, господин Уоруик, след часовете Уайът намира начин да нарани Матю Дюмонт по някакъв начин. Ако не го препъва в коридора, нарочно хвърля топка в лицето му. Няма да ви казвам колко пъти Уайът му е разкървавявал носа с юмруци. Виждала съм го… Виждала съм го… — Тя поруменя колкото от гняв, помисли си Пърси, толкова и от смущение.

— Продължавайте — настоя напрегнато той.

— Виждала съм го как рита Матю в слабините неведнъж.

Пърси усети, че лицето му пламва.

— Защо, за бога, не ми казахте досега? Защо не се обърнахте към директора?

— Направих го, господин Уоруик. Ходих при директора, но той отказа да ме изслуша. Опитах се да привлека на помощ други учители, но те също отказаха да ми помогнат. Всички се страхуват от вас… от властта ви. Страхуват се за постовете си. И с децата е така. Бащите им работят за вас.

— Мили боже — изпъшка Пърси.

— Днес беше последната капка — продължи Сара Томпсън по-уверено, след като забеляза, че постига някакъв напредък.

— Какво се е случило днес?

— Уайът наряза любимата бейзболна ръкавица на Матю, след това я хвърли в помийната яма зад училището. Когато Матю тръгна да си я вземе, Уайът хвърли камък и го уцели в слепоочието. Детето падна почти в безсъзнание и от раната изтече много кръв. Подхлъзна се…

Сара прехапа устни, сякаш описанието на падналия в мръсотията дребничък Матю, докато от раната на слепоочието му шурти кръв, бе прекалено болезнено, но Пърси ясно си представи картината. Скочи рязко и започна бързо да закопчава сакото си. Знаеше за коя ръкавица става въпрос. Той му я беше подарил за миналата Коледа.

— Матю предизвикал ли го е по някакъв начин?

— В никакъв случай! — отвърна бързо Сара. — Познавам Матю Дюмонт само от часовете по разговор и докато съм била дежурна на детската площадка, но според мен той е най-възпитаният ученик сред децата. Опитва се да се защити, но макар да е в по-горен клас, не е едър като сина ви. Другите момчета искат да му помогнат, но се страхуват от Уайът… и от вас.

— Ясно… Как дойдохте тук, госпожице Томпсън?

— Ами аз… — Сара не разбра защо й задава този въпрос. — Дойдох пеша от училище.

— Та това са повече от три километра.

— Беше важно, така че разстоянието нямаше значение.

— Така излиза. — Пърси отвори вратата на кабинета си. — Сали, накарай Букър да докара автомобила. Да закара госпожица Томпсън до тях.

Сара се изправи, несигурна и малко притеснена.

— Много сте любезен, господин Уоруик. Благодаря ви, че ме изслушахте.

— Защо не казахте на семейство Дюмонт какво става? — попита Пърси.

— Заради Матю. Доколкото го познавам, той по-скоро би умрял, отколкото да наклевети Уайът пред родителите си или да ги помоли да се намесят да му помогнат. Не можех да се обърна към тях… преди да разговарям с вас. Щеше да бъде нещо като предателство. Но в случай че не успеех, щях да отида при господин и госпожа Дюмонт.

— Възхищавате се на Матю, нали?

— Той е изключителен.

— Ами Уайът?

Сара се поколеба, след това срещна погледа му.

— У него има злоба и лошотия, господин Уоруик, но съм забелязала, че ги проявява единствено към Матю. Ако не беше очевидната ревност, която синът ви проявява към момчето, щяха да са приятели. Синът ви е самотен, господин Уоруик. Приятелите му не са много.

— За съжаление, вината е негова.

Шофьорът му застана на вратата. Днес беше във фирмата, вместо в дома на семейство Уоруик. Бяха пристигнали гости от Калифорния, за да обиколят фабриката.

— Закарай госпожица Томпсън до жилището й, Букър. След това се върни и вземи гостите. Моят автомобил е тук. Сам ще се прибера у дома. — Той подаде ръка на Сара. — Благодаря ви, че се обърнахте към мен. Букър ще ви закара.

Сара стисна ръката му, малко уплашена от настроението, в което беше изпаднал. Изглежда, секретарката и шофьорът го усетиха също.

— Господин Уоруик — започна колебливо тя, — извинете ме, че питам, но какво смятате да правите?

— Ако онова, което казвате, е истина, смятам да се погрижа Уайът никога повече да не докосне Матю Дюмонт. А вие не бива да ми се извинявате за нищо. Аз съм този, който трябва да моли за извинение.

Пърси излезе през вратата, отвеждаща към частния му гараж. Сърцето му преливаше от гняв, но разумът надделяваше. Наложи си да запази спокойствие, докато пътуваше към „Хюстън Авеню“. Не знаеше нищо за госпожица Томпсън. Възможно беше тя да преувеличава в разказа си за училищните лудории с намерение да привлече вниманието му. И преди бяха пробвали подобни номера. В тези времена хората прибягваха до отчаяни мерки, както мъжете, така и жените се опитваха всячески да си подсигурят място и да разчитат на услуги.

Само че той не можеше да повярва, че госпожица Томпсън би въртяла номера. Ако обаче се окажеше, че е измамница, значи той беше изгубил способността си да забелязва гнилите ябълки. Беше преценил, че госпожица Томпсън е от онази рядка порода хора, които не са продажни. Била й е необходима много смелост, за да дойде в кабинета му и да му разкаже. Беше заложила работата си. Като не се беше обърнала първо към Оли и Мери, бе показала чувствителност, разкриваше, че познава Матю, който щеше да се почувства унизен, ако родителите му се намесеха, за да спечелят неговата битка. Госпожица Томпсън нямаше откъде да знае другата причина, поради която Матю никога не би издал Уайът. Уайът беше син на кръстника му, когото той боготвореше. Никога не би казал и една лоша дума против Уайът, защото по този начин щеше да нарани чичо Пърси. Тъкмо заради тази почтеност сърцето на Пърси преливаше от обич и гордост, чувства, които никога не бе изпитвал към Уайът.

Предполагаше — като знаеше как се бяха стекли събитията в живота му, — че се е надявал прекалено много момчетата да се сприятелят. Матю нямаше нищо против, но Уайът го мразеше още от самото начало. Разликата им беше девет месеца. Отначало Уайът се заяждаше с него в детската кошарка, правеше си с Матю груби шеги, докато играеха в пясъка, а по-късно, когато двете семейства ходеха на пикник с надеждата да разсеят напрежението между Луси и Мери, се отнасяше към него с ледено безразличие.

Както госпожица Томпсън бе изтъкнала, причината за враждебното отношение на Уайът беше очевидна и лесно обяснима. Той ревнуваше от Матю. Матю беше по-умен, по-красив и по-обичан. Пърси се стараеше да не показва предпочитания, когато момчетата бяха заедно, но отношението му личеше. Луси често се оплакваше, че й се иска да се отнася към Уайът със същата топлота, с която се отнасяше към „момчето на семейство Дюмонт“.

Дори Луси харесваше Матю и забелязваше у него всички положителни качества на Оли и не се колебаеше да перне Уайът, когато по време на игра се отнасяше грубо с по-дребното момче. Независимо от първоначалните си заплахи тя искаше Пърси и Уайът да се сближат и ги окуражаваше да прекарват повече време заедно. Измъчваше се, че още от самото начало между баща и син нямаше привързаност.

Макар да се стараеше, сърцето му така и не се затопли от неумелите опити на Уайът да спечели обичта му. Момчето не притежаваше нито една черта на семейство Уоруик. Беше същински Трентън Джентри, покойния баща на Луси, и в маниерите, и на външен вид, и като държание… нацупен, с къс, як врат, мощни гърди, побойник и грубиян, който погрешно приемаше добротата у мъжете за слабост. Не притежаваше нито капчица от хумора на Луси, нито пък веселието и жизнеността й.

Докато стискаше кормилото, Пърси почувства как го обзема сковаващата ярост, на която малцина бяха ставали свидетели. Господ да е на помощ на Уайът, ако беше наранил Матю. Господ да му е на помощ, ако госпожица Томпсън казваше истината. Паркира зад къщата на семейство Толивър и влезе през портата от ковано желязо. Саси я чу да проскърцва и излезе да го посрещне на задната врата на кухнята.

— Я, господин Пърси, какво правите тук по това време? Господин Оли е още в магазина, а госпожица Мери е в „Съмърсет“.

„Тя винаги е там“, помисли си Пърси и потисна раздразнението си.

— Не идвам при тях. Вкъщи ли е кръщелникът ми?

— Тук е. Горе, в стаята си е. Нещо се е посбил в училище, все в неприятности се забърква. Някой хвърлил камък днес и му разбил главата. А пък дрехите му да видите!

— И преди ли е имал такива неприятности, Саси? Някога прибирал ли се е с насинено око или кървящ нос?

Саси се намръщи още повече.

— Случва се, господин Пърси, случва се, ама този път ще кажа за таз работа на господин Оли. Просто не вярвам, че това дете е толкоз непохватно. Все разправя, че пада, ама тук не съм го виждала да пада.

— Тежка ли е раната?

— Малко по-дълбока да беше, щях да се обадя на доктор Танър.

— Обади му се, Саси, и му кажи да дойде веднага. Ще се кача при него.

— Ще се зарадва да се видите, господин Пърси. Що не му занесете подноса с горещ шоколад, дет съм му направила, тъкмо ще налея още една чаша за вас. Това момче обича шоколад повече от баща си.

Когато Пърси почука, Матю се провикна „Влез“ с момчешки тенор, който винаги разнежваше Пърси. Отвори вратата и го завари изкъпан, седнал на леглото да маже бейзболната си ръкавица с някаква воняща мас. Очевидно очакваше Саси. Ококори се, като видя Пърси да влиза с подноса шоколад.

— Чичо Пърси — извика той и бързо скри ръкавицата зад себе си. — Какво правиш тук?

— Разбрах какво се е случило днес в училище — започна направо той и направи място за подноса на масичката. Седна до него на леглото и нежно обърна брадичката на момчето, за да огледа превръзката. — Уайът ли го направи?

— Стана случайно.

— Ами това? — Пърси измъкна нарязаната ръкавица иззад него и я вдигна.

Матю нито отговори, нито го погледна.

— Един приятел ми каза какво се е случило. Каза, че Уайът е хвърлил ръкавицата в помийната яма, след това е метнал камъка, от който е раната. Така ли е?

— Да, господине, но сега вече всичко е наред — отвърна Матю.

Пърси огледа ръкавицата. Беше съсипана. Миналата Коледа беше подарил и на двете момчета еднакви бейзболни ръкавици и беше положил много усилия, за да осигури автографи от Бейб Рут. Тогава Пърси видя една от редките усмивки на Уайът да се разлива по лицето му, след като отвори кутията с подаръка на сутринта.

— Благодаря, татко. Страхотна е — беше възкликнал той, изчервен от радост при тази неочаквана изненада. Пърси не бе предполагал, че гордостта и удоволствието на Уайът от ръкавицата ще се стопи, когато научи, че Матю е получил същия подарък. Трябваше да се досети, че малкият му син ще ревнува, но не бе очаквал такава неовладяна злоба.

— Знам откъде можеш да получиш съвсем същата — започна Пърси. — Малко по-голяма е, но ръката ти ще порасне.

— О, не — отказа Матю, — не мога да взема ръкавицата на Уайът. Не искам неговата. Ти си му я дал. — Той замълча, а между веждите му се врязаха две вертикални бръчки.

— Какво има, синко? — попита Пърси, докато попиваше с поглед изваяните черти, същите като на майка му. Рядко имаше възможност да се вглежда в по-големия си син толкова отблизо, без никой да го наблюдава, и никога не го наричаше „сине“ в присъствието на Оли. Беше забелязал, че и Оли не използва това обръщение в негово присъствие. Винаги казваше „моето момче“ или „хлапето ми“.

— Не знам… не знам защо Уайът ме мрази — въздъхна той. — Опитах се да се сприятеля с него, но ми се струва… той изглежда мисли, че ме харесваш повече от него и това го наранява, чичо Пърси.

Безмерна обич към детето го накара да се изправи. Каква игра на гени беше създала дете, способно да прояви такова разбиране, толерантност и готовност да прощава? Не беше от него, със сигурност не беше и от Мери. Той наля шоколад и подаде чашата на Матю.

— Затова ли никога не каза и дума за синините, с които се прибираше, за раните, нанесени от Уайът? Значи знаеш как се чувства?

— Да, господине — отвърна Матю, свел очи към чашата, обгърната със слабичките му, развиващи се ръце.

— Е — рече той и разроши черната коса на момчето, изпълнен с копнеж да го целуне по главата, — може пък двамата с Уайът да се разберем по този въпрос. Доктор Танър идва да прегледа раната, а аз се извинявам от името на твоя… за жестокостта проявена от сина ми. Няма да се случи повече. — Той взе ръкавицата. — Ще поръчам да я оправят.

От коридора позвъни на Оли в магазина и му разказа какво се е случило и че се е заел да оправи положението.

— Според мен е най-добре да се прибереш — предложи той. — Матю има нужда от компания. И Мери трябва да си е вкъщи.

— Тръгвам веднага. Не знам дали ще успея да се свържа с Мери.

Пърси не успя да овладее лумналия гняв.

— Защо, по дяволите, не си е вкъщи по това време на деня? Пуснали са децата от училище преди часове.

Последва мълчание. Макар Пърси никога да не споделяше мнението си, то не беше тайна. Оли проявяваше такт и разбиране към болката му и знаеше, че го казва само от загриженост към Матю.

— Защото тя си е Мери — промълви тихо той.

Пърси излезе през кухнята и каза на Саси да не се тревожи. Матю повече нямаше да се прибира с необясними рани и синини. След това тръгна към „Уоруик Хол“, а гневът се разгаряше бавно в него.