Лийла Мийчам
Пепел от рози (49)

49.

В Кърмит, Тексас, Алис Толивър вдигна телефона при позвъняването на Рейчъл.

— Мамо, Рейчъл се обажда.

— Дотам ли стигнахме, че единствената ми дъщеря се чувства длъжна да ми се представя, след като вече ме е нарекла „мамо“? Кажи, Рейчъл!

Рейчъл усети как сърцето й трепна, когато майка й пусна в действие сарказма си.

— Извинявай, мамо. Представям се по навик.

— Доскоро не бях навик за теб, Рейчъл. Какво има?

Рейчъл въздъхна тихо.

— Обаждам се да ти кажа, че леля Мери е починала преди няколко часа от сърдечен удар. Еймос ми съобщи току-що.

В последвалото мълчание Рейчъл ясно долавяше мислите на майка си: „И така, Рейчъл, сега вече си там, където искаше да бъдеш, където ще бъдат децата ти, след като ти си отидеш, докато Джими също като баща си и неговия баща ще лапат мухите.“ Спести на дъщеря си тези думи и попита:

— Кога е погребението? Баща ти сигурно ще иска да отиде.

— Не мога да ти кажа, преди да се срещна с директора на погребалния дом. Самолетът на фирмата ще ме вземе сутринта. Надявах се да летим заедно.

— Престани, Рейчъл, много добре знаеш какво беше отношението ми към пралеля ти Мери, знаеше го и тя. Би било проява на отявлено лицемерие да се появя на погребението й.

„Не те карам да дойдеш заради леля Мери, мамо, а заради мен“, искаше да извика Рейчъл, потръпваща от желание да усети как майка й я прегръща и я утешава също както едно време, когато бяха близки.

— Еймос ме помоли да убедя поне Джими да дойде с татко. Според него леля Мери би желала да присъстват на отварянето на завещанието.

Последва дълго мълчание.

— Да не би да искаш да кажеш, че пралеля ти им е оставила нещо? Цените на памука не бяха никак добри тази година.

— Предполагам, затова настоя да са там. Еймос каза, че тя би искала да чуят последната й воля.

— Волята й няма да компенсира онова, което обеща на баща ти, въпреки това ще вземем каквото успеем. Ако това означава да се ходи до Хаубъткър, значи отиваме.

— И ти ли, мамо?

— Не мога да ги пусна двамата да отидат сами. Като нищо ще стоят с едно бельо през всичкото време.

— Много се радвам, че ще дойдеш. Отдавна не сме се събирали заедно.

— Чия е вината за тази работа?

Рейчъл посегна към нова кърпичка. Постара се да потисне мъката, но, изглежда, Алис я долови. Когато заговори, тонът й беше станал доста по-топъл.

— Рейчъл, разбирам, че ти е мъчно и се чувствам ужасно, че не мога да ти съчувствам за загубата. Но ти много добре знаеш защо…

— Да, мамо, знам.

— Ще отида да събудя баща ти. Нали знаеш, че днес е четвъртък.

Рейчъл се сети. Всеки четвъртък магазинът на Зак Мичъл, където баща й работеше като месар от трийсет и шест години, беше отворен до девет вечерта и той даваше на хората по-дълга обедна почивка. Баща й често подремваше през допълнителните трийсет минути.

— Зайо подскокливи, много съжалявам — рече той, когато се обади, и щом чу гласа му, тя рухна напълно. Нежността и съпричастността оказваха същия ефект както и след поредната кавга с майка й заради все по-силните й връзки с „Хюстън Авеню“.

Той никога не взе страна, а Рейчъл, за да не нарани майка си, не настрои баща си против нея. Започна да я нарича „зайо подскокливи“, докато тя прохождаше.

— По-добре ли си, миличка? — попита той, след като изчака малко.

— Да, татко, просто ми липсваш. И мама, и Джими много ми липсвате, особено сега. Мама може и да ти е казала, че Еймос помоли вие двамата с Джими да присъствате на отварянето на завещанието. Много ми се иска утре сутринта да пътуваме заедно със самолета. Можем да ви вземем на летището в Кърмит.

Уилям Толивър прочисти гърло.

— Рейчъл, мила, има няколко проблема, свързани с предложението ти. Първо, не мислиш ли, че ще ни бъде тесничко в самолета, като знаеш как се чувства майка ти? Второ… — Изглежда чу тежката й въздишка и продължи бързо, без да й даде възможност да протестира: — До утре следобед няма как да мръдна оттук. Не мога да оставя Зак да се оправя сам.

— Защо да не можеш? Не мислиш ли, че обстоятелствата са такива, че можеш да поискаш проява на уважение за всичко, което си направил за Зак през годините?

— Просяците не могат да са придирчиви, Рейчъл, а в момента тече проверка на инвентара.

Рейчъл изпухтя нетърпеливо. Баща й никога не би поискал нещо, дори да му се полагаше.

— Обещай ми, че няма да позволиш на Джими да се запъне и да откаже да дойде. Искам да го видя, татко. Ще ни развесели всички. — Тази година най-много й липсваше луничавият й по-малък брат с криви зъби. Джими си мислеше, че ако Господ бе жена, щеше да прилича на леля Мери; за него тя беше всемогъщо божество, което присъстваше в живота на семейството, откакто се помнеше.

— Ще опитам, миличка, но брат ти е на двайсет и една. Ще му кажа, че искаш да отиде.

Нямаше какво друго да си кажат и Рейчъл затвори. Думите на баща й „Просяците не могат да са придирчиви“ продължаваха да ехтят в ушите й. Може би това щеше скоро да се промени, ако леля Мери му беше оставила достатъчно, за да каже на Зак Мичъл какво да направи с инвентара си. Тази година разполагаха със съвсем малко средства. Всички мислеха, че леля Мери плува в пари и някои години наистина беше така. Печалбата обаче зависеше от времето и пазарите, от цената на работната ръка, от разходите и често пъти богатството на фермерите се определяше от стойността на земята, а не от сумата, която бяха натрупали в банката — истини, с които майка й беше много добре запозната.

Рейчъл отново чу гласа й, както във всяка една от безбройните разправии между родителите й. „Само чакай да видиш, Уилям. Когато леля Мери ритне камбаната, ще бъде след най-тежката суша в историята или пък три месеца ще са се изливали порои. Ако пък не е това, сигурно ще има свръхпроизводство на памук или някакъв гаф в цените на електричеството — все има по нещо, което й изяжда печалбата, така че за теб няма да е останало нищичко и наследство няма да има — нищо, освен цъфнали земи и къщата на семейство Толивър, които тя ще остави на Рейчъл. Много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но проклинам деня, в който си нави на пръста да я заведеш за втори път да види пралеля си.“

Рейчъл не беше съгласна, че пътуването до Хаубъткър през 1966 година е събудило нестихващия й интерес към всичко, свързано със семейство Толивър. Беше сигурна, че семенцето е било засято много преди това, преди още да е родена. Тя просто не бе забелязвала съществуването му до деня, в който откри тънко стебълце, поникнало до кофата за боклук в алеята зад къщата…