Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рози (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Лийла Мийчам. Пепел от рози

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

История

  1. — Добавяне

Първа част

1.

Хаубъткър, Тексас, август 1985

Еймос Хайнс седеше на бюрото, надвесен над втората страница на юридическия документ, който трябваше да прочете. Устата му беше пресъхнала, сякаш беше ял плява, и за миг той примигна недоумяващо срещу своята клиентка и дългогодишна приятелка, на която се беше възхищавал и прекланял цели четирийсет години и която си въобразяваше, че познава. Огледа внимателно изражението й за издайнически знаци, че възрастта най-сетне я е лишила от способностите й, ала тя го наблюдаваше с познатата на всички прозорливост. Премлясна, за да навлажни устните си, и попита:

— Да вярвам ли на очите си, Мери? Продала си плантациите и си променила завещанието си?

Мери Толивър Дюмонт кимна и светлината от френските прозорци заблестя по буклите на грижливо сресаната й бяла коса.

— Отговорът и на двата въпроса е „да“, Еймос. Виждам, че си шокиран, и знам, че това не е начинът да ти се отплатя за годините вярна служба, но щеше да се обидиш, ако бях поверила тази работа в ръцете на друг адвокат.

— Така е — съгласи се той. — Друг адвокат не би се опитал да те разубеди или поне да те накара да промениш част от кодицила. — Нямаше начин да спаси „Толивър фармс“, огромния холдинг за производство на памук на Мери, който тя продаде миналия месец след тайни преговори и скри факта от нищо неподозиращата си праплеменница, управителка на „Толивър фармс — запад“ в Лъбок, Тексас.

— Нищо няма да променя, Еймос — заяви мрачно Мери. — Стореното сторено, решението ми е окончателно. Ще изгубиш и своето, и моето време, ако се опиташ да ме накараш да размисля.

— Да не би Рейчъл да те е обидила с нещо? — попита с равен глас той и завъртя стола си към ниския шкаф. Протегна се към каната и докато наливаше вода в две чаши, забеляза, че ръката му трепери. Предпочиташе да пийне нещо по-силно, но Мери не близваше алкохол. — Затова ли продаде имотите и промени завещанието си?

— Не, за бога — въздъхна ужасено тя. — Няма такова нещо. Праплеменницата ми не е виновна за нищо, освен че е тази, която е — рожба на Толивър до мозъка на костите.

Той взе салфетки за чашите, обърна се и подаде едната на Мери. Беше отслабнала. Марковият костюм й беше широк, нежното й лице, все още забележително красиво на осемдесет и пет, му се стори изпито. Цялата тази работа беше взела своята дан, помисли си той и усети, че го задушава гняв. Нима беше възможно да причини подобно нещо на Рейчъл, да я лиши от всичко, което тя очакваше да наследи — и земите, и фамилния дом, и правото й да живее в града, за чието създаване бяха помогнали прадедите й. Отпи дълга глътка вода и се опита да прогони яростта и горчилката от гласа си.

— Казваш го така, сякаш е недостатък.

— Недостатък е и имам намерение да го поправя. — Тя вдигна чашата и отпи жадно, сетне попи устни със салфетката. — Тъкмо това е целта на кодицила. Предполагам, че нямаш никаква представа какво целя, Еймос, но Пърси ще разбере, когато му дойде времето. Също и Рейчъл, след като й обясня.

— И кога смяташ да го направиш?

— Утре летя за Лъбок със служебния самолет, за да се срещна с нея. Тя не знае, че ще ходя. Смятам да й кажа и за продажбата, и за кодицила и се надявам аргументите ми да я убедят, че съм сторила най-доброто за нея.

Най-доброто за нея ли? Еймос я погледна над очилата си, неспособен да повярва на чутото. Мери щеше да има по-голям успех, ако се опиташе да убеди някой моряк в ползата от въздържанието. Той бе убеден, че Рейчъл никога нямаше да й прости за подобно предателство. Наведе се решително напред, без да откъсва очи от нея.

— Мери, защо първо не изпробваш аргументите си върху мен? Защо ти трябва да продаваш „Толивър фармс“, след като посвети на плантацията почти целия си живот? Защо ти е да оставиш „Съмърсет“ не на друг, а тъкмо на Пърси Уоруик? Защо му е на него памукова плантация? Та Пърси е търговец на дървен материал, за бога. На деветдесет е! Ами как ще завещаеш дома на семейство Толивър на Дружеството за опазване на исторически забележителности? Това вече е истински шамар. Много добре знаеш, че Рейчъл открай време приема къщата като своя. Имаше намерение да прекара целия си живот там.

— Знам. Тъкмо затова я лишавам от нея. — Не личеше да се е трогнала от думите му, продължаваше да седи с изпънат гръб, притиснала под ръка бастуна, като кралица, разположила се на трона си със скиптъра. — Искам да си изгради свой дом някъде другаде, да започне на чисто — въздъхна тя. — Не искам да остане тук и да води живота си според каноните на семейство Толивър.

— Наистина не те разбирам — разпери безпомощно ръце Еймос. — Все си мислех, че през всичките тези години я подготвяш тъкмо за това.

— Допуснах грешка — грешка, продиктувана от егоизма ми. Добре, че осъзнах, докато е още време, каква трагедия ще причиня и… събрах достатъчно смелост, за да я поправя. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Спести усилията и на двама ни, Еймос, и не ме карай да ти обяснявам. Знам, че ти се струва истинска загадка, но те моля да ми имаш доверие. Подбудите ми са чисти.

Напълно объркан, той направи още един опит.

— Да не би да е заради Уилям? Нали не го правиш от криворазбраното чувство, че си длъжница на баща й?

— Не, разбира се! — Гневна искрица заблестя в очите й. Това бяха прочутите „очи на семейство Толивър“ — зелени като редки смарагди, наследени по бащина линия, както и някога черната коса и трапчинката в средата на брадичката. — Племенникът ми със сигурност ще го приеме по този начин, по-точно не той, а така наречената му съпруга — заяви тя. — Според нея ще постъпя правилно, като дам на Уилям онова, което му се полага по право. — Тя изсумтя тихо. — Нека Алис Толивър си живее с илюзията, че съм продала плантацията, водена от чувството на вина, че дължа нещо на съпруга й. Онова, което правя не е заради него, а за дъщеря му. Знам, че той ще го разбере. — Тя замълча и се замисли, съмнения засенчиха прорязаното й от ситни бръчици лице, след това промълви: — Иска ми се да съм толкова сигурна и в Рейчъл…

— Мери — Еймос заговори с най-убедителни си глас, — Рейчъл е от същото тесто като теб. Ти щеше ли да проявиш разбиране, ако баща ти те беше лишил от наследството ти — от плантацията, от къщата, от града, който дължи създаването си на семейството ти, без значение какво обяснение би ти дал за мотивите си?

Скулите й изпъкнаха под повехналите бузи.

— Не, но ми се иска да го беше направил. Как само ми се иска да не ми беше оставял „Съмърсет“.

Той я зяпна напълно шокиран.

— Но защо? Животът ти беше прекрасен и аз си мислех, че искаш и Рейчъл да води същия живот и да поеме наследството на семейството. Този кодицил е толкова… — той прокара опакото на ръката си над документа, — той е точно обратното на онова, което смятах, че искаш да й осигуриш, на всичко, което я подведе да мисли, че искаш за нея.

Раменете й се отпуснаха, също като горд кораб, чиито платна увисват, когато поривите на вятъра затихнат. Тя остави бастуна в скута си.

— О, Еймос, дълго е за разказване, прекалено сложно, за да задълбаваме. Пърси трябва да ти обясни всичко някой ден.

— Какво да ми обясни, Мери? Какво може да обясни? — „И защо някой ден? И защо тъкмо Пърси?“ Нямаше да престане да задава въпроси само защото бе завладян от загриженост за нея. Бръчките около очите и устата й бяха станали по-дълбоки, а безупречната й кожа бе изгубила маслиновия си оттенък и бе пребледняла. Той се приведе настойчиво над бюрото. — Какво не знам, Мери? Изчел съм всичко, писано за семейство Толивър и за семейство Уоруик, да не говорим, че живях сред вас цели четирийсет години. Знам всичко, което е оказало въздействие върху живота ви, откакто дойдох в Хаубъткър. Каквито и тайни да сте крили, все някога щяха да излязат. Знам що за хора сте.

Тя сведе очи за миг, умората набразди отпуснатата матова кожа. Когато вдигна отново очи, в погледа й блестеше обич.

— Скъпи Еймос, ти стана част от живота ни, след като историята беше написана. Опозна ни по времето, когато бяхме стъпили на крака, а всички трагедии, които ни сполетяха, бяха вече останали зад нас и се бяхме научили да живеем с последствията. Искам да предпазя Рейчъл, не мога да й позволя да повтори моите грешки и да страда като мен, да изпита същата мъка. Нямам никакво намерение да я оставя на проклятието на семейство Толивър.

— Проклятието на семейство Толивър ли? — примигна уплашено Еймос. Подобен ексцентричен език беше напълно нетипичен за нея. Запита се дали възрастта не се е отразила на ума й. — Нито съм чувал, нито съм чел за проклятието на семейство Толивър.

— Именно — потвърди тя и му се усмихна, както обикновено устните й едва разкриха забележителните й зъби, които за разлика от зъбите на връстниците й, не бяха придобили неприятния жълтеникав оттенък на клавиши на пиано.

Този път нямаше да й позволи да се измъкне.

— Какви са тези последствия? — попита той. — Ти притежаваш, по-точно казано, притежаваше империя за производство и преработка на памук, която обхващаше цялата страна. Съпругът ти Оли Дюмонт беше собственик на универсални магазини в Тексас, а пък компанията на Пърси Уоруик е включена във „Форчън 500“[1] от десетилетия. Много ми се иска да разбера какви точно са „всички трагедии с тежки последствия“, които са ви сполетели.

— Моля те, повярвай ми — настоя тя и изпъна рамене. — Наистина съществува проклятие и то порази всички ни. Пърси го изпита на гърба си. Рейчъл също ще разбере за какво става въпрос, след като й представя неопровержими доказателства.

— Оставила си й купища пари — заинати се той. — Ами ако реши да купи земя някъде другаде, да създаде нов „Съмърсет“, където ще пусне корени нова династия от представители на семейство Толивър? Няма ли тогава проклятието, за което говориш, да продължи да съществува?

В очите й проблеснаха странни искри. Устните й се изкривиха с горчивина.

— Династия означава, че имаш синове и дъщери, на които да предадеш факела, запален от прадедите ти. В това отношение Толивър никога не са били династия. Пропуснал си тази дреболия в книжките, посветени на историята ни — изрече тя провлачено, с неприкрита ирония. — Не, проклятието няма да се задържи. Щом пъпната връв с плантацията бъде прекъсната, проклятието ще загине. Никоя друга земя не притежава властта да ни отнеме онова, което ни отне „Съмърсет“. Рейчъл никога не би си продала душата, както сторих аз, заради семейните земи.

— Казваш, че си си продала душата за „Съмърсет“?

— Неведнъж. И Рейчъл го е правила. Ще прекъсна тази връзка.

Той се отпусна, осъзнал поражението. Започваше да си мисли, че наистина е пропуснал няколко глави от книгите, посветени на Толивърови. Опита да я вразуми за последно.

— Мери, кодицилът представлява последният ти израз на уважение към хората, които обичаш. Помисли само как ще повлияе на спомените на Рейчъл за теб, на отношенията й с Пърси, когато той придобие онова, което й се полага по право. С това ли искаш да те запомни?

— Готова съм да рискувам и да остана неразбрана — отсече тя, но погледът й омекна. — Знам колко много обичаш Рейчъл и сигурно мислиш, че я предавам. Съвсем не е така, Еймос. Аз я спасявам. Как само ми се иска да имах време днес, за да ти обясня какво точно имам предвид, но за съжаление нямам. Довери ми се. Знам какво правя.

Той преплете пръсти над кодицила.

— Разполагам с цял ден. Сюзан премести всичките ми следобедни ангажименти. Разполагам с предостатъчно време, така че можеш спокойно да ми обясниш за какво става въпрос.

Тя протегна фината си ръка с изпъкнали сини вени и стисна сбръчканата му длан.

— Ти може и да разполагаш с цял ден, скъпи, но аз нямам толкова време. Мисля, че сега е най-подходящият момент да прочетеш писмото във втория плик.

Той погледна белия плик, който извади от другия, с кодицила. „Прочети го накрая“, беше се разпоредила тя и ето че внезапно — подсказа му го интуицията — той разбра защо е настояла да постъпи така. Стори му се, че сърцето му спря, когато прочете адреса на подателя.

— Клиника в Далас — прошепна той и забеляза, че Мери е извърнала глава настрани и прокарва пръсти по перлената огърлица, подарък от съпруга й Оли, към която той добавяше по една перла на всяка годишнина от сватбата им чак до смъртта си. Перлите бяха петдесет и две, едри като яйца на колибри, очертали деколтето на зеления й ленен костюм. Той впи очи в една от перлите, след като дочете писмото, неспособен да я погледне в очите.

— Рак на бъбреците с метастази — изрече той дрезгаво и изпъкналата му адамова ябълка подскочи нагоре. — Нищо ли не може да се направи?

— Само обичайното — въздъхна тя и протегна ръка към чашата вода. — Операция, химиотерапия, лъчетерапия. Това само ще ми осигури още малко време, няма да ми върне живота. Реших да не се подлагам на лечение.

Заля го разкъсваща мъка, пареща като киселина. Той свали очилата си и затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Мери не понасяше лигави прояви на чувства. Сега вече знаеше какво е правила в Далас през последния месец, освен че е уреждала продажбата на „Толивър фармс“. Те нямаха никаква представа — нито праплеменницата й, нито дългогодишният й приятел Пърси, нито дори Саси, икономката й от четирийсет години, нито преданият й стар адвокат… нито един от хората, които я обичаха. Типично за Мери да изиграе последните си карти тайно и неочаквано.

Сложи си отново очилата и се насили да я погледне в очите — очи, които макар да издаваха възрастта й, все още му напомняха цвета на пролетни листенца, обсипани с капчици роса.

— Колко време имаш? — попита той.

— Дават ми още три седмици… може би.

Еймос изгуби битката с мъката и отвори чекмеджето, в което държеше кърпичките си.

— Съжалявам, Мери — той притисна бялата тъкан към очите си, — но всичко това ми дойде твърде много.

— Знам, Еймос — отвърна тя, остави бастуна неочаквано бързо на стола и заобиколи бюрото, за да застане до него. Нежно привлече главата му към зеления костюм. — Този ден така или иначе щеше да дойде… все някога трябваше да се сбогуваме. Все пак съм петнайсет години по-стара от теб.

Той стисна трескаво изящната й ръка. Кога се беше превърнала в ръка на старица? Спомни си времето, когато беше с гладка кожа, без петна.

— Още помня първия път, когато те видях — прошепна той, все още стиснал силно очи. — Беше в универсалния магазин на Дюмонт. Слизаше по стълбите облечена в тъмносиня рокля, косата ти блестеше като черен сатен на светлината на полилеите.

Усети усмивката й до голото си теме.

— Помня. Ти беше във военна униформа. Вече знаеше кой е Уилям и беше дошъл да провериш що за хора са причината момче като него да избяга от къщи. Признавам, че беше смаян.

— Бях напълно слисан.

Тя целуна оплешивялата му глава и го пусна.

— Винаги съм ти била благодарна за приятелството, Еймос. Държа да го знаеш — заяви тя и се върна на стола си. — Както знаеш, не съм емоционална, но денят, в който влезе в малката ни общност в Източен Тексас, беше най-щастливият в живота ми.

Еймос издуха нос в кърпичката.

— Благодаря ти, Мери. Трябва да те попитам дали Пърси знае… за състоянието ти.

— Още не. Ще кажа и на двамата със Саси, когато се върна от Лъбок. Тогава ще уредя и необходимото за погребението. Ако се бях заела по-рано, новината щеше да плъзне из целия град още преди да си тръгна от паркинга. Седмица, след като се върна, ще дойде медицинска сестра. Дотогава искам болестта ми да остане в тайна. — Тя намести презрамката на чантата на рамо. — Трябва да тръгвам.

— Не, недей! — опита се да я спре той и скочи от стола. — Още е рано.

— Напротив, Еймос, късно е. — Тя вдигна ръка и разкопча наниза перли. — За Рейчъл — обясни тя и остави огърлицата на бюрото. — Дай й перлите от мое име. Ти най-добре ще прецениш кой е подходящият момент.

— Защо не й ги дадеш ти, докато сте заедно? — попита той и усети, че гърлото му пари. Тя сякаш се смали без перлите, а плътта й му се стори сбръчкана и гола. От смъртта на Оли преди дванайсет години тя ги носеше непрекъснато, навсякъде, съчетаваше ги с почти всичките си дрехи.

— Може и да откаже да ги приеме след разговора ни, Еймос, а тогава какво ще правя с тях? Не искам да ги оставям в чужди ръце. Пази ги ти, докато тя е готова. Това е всичко, което ще получи от мен, вместо живота, на който се надяваше.

Той заобиколи бързо бюрото. Сърцето му биеше до пръсване.

— Нека те придружа до Лъбок — замоли я той. — Нека бъда с теб, когато й кажеш.

— Не, скъпи приятелю. Присъствието ти ще ни накара и двете да се почувстваме още по-неловко, ако нещо се обърка. А каквото и да се случи, независимо как протече срещата ни, тя ще има нужда от теб.

— Разбирам — отвърна той с неуверен глас. Мери протегна ръка и Еймос разбра, че иска да се сбогуват. През идващите дни може би нямаше да им остане възможност да останат насаме. Той притисна хладната й длан между кокалестите си пръсти и очите му се напълниха със сълзи, независимо от решимостта му моментът да бъде изпълнен със същото достойнство, на което тя бе държала цял живот. — Сбогом, Мери — рече той.

Тя стисна бастуна си.

— Сбогом, Еймос. Грижи се за Рейчъл и Пърси вместо мен.

— Знаеш, че ще се грижа.

Тя кимна и той остана да гледа как старата му приятелка пристъпва бавно към вратата, изпънала гордо гръб както обикновено. Отвори, ала така и не се обърна назад, само помаха през рамо, а сетне излезе и хлопна вратата след себе си.

Бележки

[1] Престижна класация на списание „Форчън“, в която публичните компании са подредени по обема на приходите им за изминалата година. — Б.пр.