Повече от великолепна, разтърсваща, трогателна история — предупреждение! Предупредените сме ние, сюжета е супер актуален днес, въпреки че книгата е от 1960 година. Изобщо не вярвам да заспя след тази книга:)
Тази книга трябва да бъде прочетена, изживяна и преглътната, защото тя е много трудна за преглъщане. В не много глави Невил Шут успява да стовари върху читателя драма и болка, които много други книги не успяват с хиляди страници.
Има два филма по тази книга. И двата си заслужават. Бегбеде препоръчва, ако има филм по някоя книга, пълво да се изгледа филма и след това да се прочете книгата. Може би е добре непрочелите книгата, първо да изгледат филмите и след това да я прочетат.
Чете се много. Четат се много глупости. А книги като „На брега“ търпеливо чакат да бъдат забелязани или да им дойде ред. Това е от редките книги, които творят история. Особенно важно е да бъде прочетена от хората, които имат достъп до куфарчетата с кодовете за изстрелване на ракетите с ядрени бойни глави. И се надявам поне малко да е спомогнала за разрешаването на Карибската криза, случила се едва няколко години след публикуването и.
Невил Шут майсторски описва края на света. Бавно, ненатрапчиво, но неотклоно, смъртта иде и нищо не може да я спре. Хората се преструват за да се спасят от лудостта, създават си светове и идеи, но всичко е напразно, смъртта идва за всеки един. За да останат накрая само зайците, поне за още една година… Болезнено е, но е абсолютно възможно това да се случи и днес.
Книга, която трябва да се прочете задължително и даже да се изучава в училище.
Отдавна книга не ме е разтърсвала така. Силна, безпощадна, спираща дъха. Това е от онзи тип книги, които прочиташ и после дълги дни продължаваш да мислиш за нея. Благодаря!
Страхотна. Една книга с много въпроси — не само предупреждение накъде върви света и какво ще оставим след нас, но и за принципите в живота, верноста в любовта, отдадеността към семейство и родина. А може бе най-вече да останеш верен към самите себе си, дори и пред края на света, когато вече няма никакво значение. Не зная от кого зависи да продължава да има значение, но се надявам всички да се замислят върху това.
Някой беше казал преди време, че ако искаш да опознаеш един народ е хубаво да започнеш като прочетеш неговите приказки…
В тази „приказка“ има твърде типична британска липса на оптимизъм. Някой би казал, че тя, тематиката не предразполага особено към излишен такъв?!!
Но, това е една от малкото книги, в които наистина няма надежда. И не само. Никаква подготовка, било то духовна идейна или физическа, месеци наред хабене на ресурси и време без никаква съпротива…
Книга за всецялостното безсилие и отчаяние.
Да, не бих я забравил, но ако бях писател бих я пренаписал.
Това е моя персонална гледна точка и подход. Не искам да обиждам хората, за които тази книга носи друго послание!
Надявам се никога да не се сблъскам с написаното!
Stas Kirov, ако нягога решиш да опознаеш британците, като прочетеш техните приказки, можеш да започнеш оттук:
http://www.gutenberg.org/ebooks/17034
http://www.gutenberg.org/ebooks/37532
http://www.gutenberg.org/ebooks/9368
http://www.gutenberg.org/ebooks/7885
http://www.gutenberg.org/ebooks/2892
Това тук не е народна приказка, а роман, писан от авиоинженер.
Само си представи какво чудо ще е ако някой, по твоя почин, реши да опознава руския „народ“, като чете „Лолита“ на Набоков. Ще разцъфтят едни заключения… мале-мале!
И две думи за оптимизЪма и/или неговата липса. „На брега“ е публикувана през 1957 година. По времето, когато е писана, в света не е имало противоатомни убежища. Действащо метро (ако ще правим паралели с Глуховски) на Австралийския континент няма и до ден-днешен. За какъв оптимизъм може да става дума? Що да сторят клетите австралийци? Да заровят глави в пясъка? Да се насвяткат с одеколон и да се хвърлят да спират радиацията с голи гърди??? Ташак!
Направо не ми се мисли, Stas Kirov, какво чудо ще сътвориш, ако решиш някой ден, божем, да пренапишеш „На брега“.
Нищо лично.
Благодаря милий notman’e.
Дори преди да срещна теб и твоите щедро предоставени линкове, съм имал допир до британски автори и приказки, та за туй имам база за сравнение.
„Това“ верно не е приказка. Може би тъкмо поради това сложих думичката в кавички?!?
А случайно си спомням и други „летящи“писатели като Бах и Екзюпери ,оставили малко по-позитивно настроение у мен.
Баш по моя си почин си представям как някои опознават руския народ четейки Пушкин и Толстой примерно, пък нека си цъфтят и прецафтяват колкото си щат.
Що се отнася до темата бункери:
Такива започват да се строят в САЩ, СССР, острова на горезасегнатия автор,че дори и в Албания, малко след иначе така хуманитарните действия в Хирошима и Нагазаки, средата на петдесетте — началото на шестдесетте години…
Бункери способни да издържат подобна интервенция (Atomschutzbunker) съществуват в Германия даже в края на втората световна война, тъй като ракетите Фау, друго хуманитарно изобретение, са били предвидени за употреба и с ядрени бойни глави.
Клетите австралийци в романа на въздесъщий британский авиатор са описани като банда алкохолизирани депресари, лутащи се като нощни пеперуди край пламък. На теб може и да ти харесва тази воняща, не на Тройной примерно, сган ,но аз харесвам автори , дето сеят надежда!
Нищо лично notman, ама в твоите коментари е винаги лично…
Подозирам, Stas Kirov, че си се допирал до предложените от мен приказни заглавия само по тангентата, без прилагането на особено голям натиск. Евентуално през руските преводи. До други книжа, повеляващи „англосаксите“ да бъдат обвинявани и заклеймявани при всеки удобен случай, вероятно си се допирал повечко. Оттам и определението ти „сган“ за хора, които завършват живота (не по собствено желание) със стил.
Ако Йеронимус Бош, Вагнер и Ницше бяха живи, възпитаниците на АОНСУ щяха да ги уредят с по чашка радиоактивен чай, защото не излъчват достатъчно позитивно настроение. Светлото бъдеще не търпи тъмни краски! Ако ни свитнат с атомна бомба, ще се налочим с лосион и победа будет за нами!
Тук наоколо има и сборник с австралийски разкази — вземи, та прочети и тях, ако че познаваш британците толкова добре, хъ-хъ. Малко разширяване на мирогледа няма да те убие, не им вярвай на ония от АОНСУ.
Подозренията ти драги notman са твърде далеч от истината…
Не само се докоснахме, а и проникнахме едни в други.
Ти обаче за пореден път се прояви съвсем предсказуемо смесвайки политиката с изкуството.
Няма смисъл да споменавам, че в предния си коментар дадох за пример точно други двама автори с ангросаксонски произход, та даже с авиационни уклони…
Що се отнася до изброените от теб личности, творци и философи съм имал възможността да ги изучавам на родния им език в родината им, което е малко по-различно от сградата, дето сега е Нов Български мисля…
(изключвам мрачния нидерландец)
Тук обаче ти не си проникнал твърде дълбоко, защото не си видял, че тези тримата поставят човека и забележи, неговата борба на първо място!
Това обаче сигурно не ви го преподават в Симеоново.
Аз предпочитам Реноар, Верди и Щайнер, което ни праща в два напълно противоположни лагера.
Изкуството трябва да носи надежда и красота за човека, а не само провокации, пък били те разтърсващи! Иначе ще се казва естество, а от него си имаме достатъчно…
От цялата наша полемика със Stas Kirov лесно могат да се изведат две отлични новини — една за него, една за мен (мир да има).
По-горе моят събеседник изрази надеждата си никога да не се сблъска с написаното. Добрата новина за него е, че, поне що се отнася до „На брега“, по никакъв начин не се е сблъскал с написаното. По някакъв много елегантен начин е успял тотално да се размине с посланието на текста, без да допусне и най-малката колизия.
Добрата новина за мен е, че стаскировците по всички земни кълбета никога няма да пренаписват каквото и да било, ще продължат под творби, които са прочели, но не са разбрали, да публикуват коментари (критика, ти да видиш!), изпълнени с толкова много грешки, че даже и школата в Симеоново да изглежда твърде амбициозна цел за тях.
Към онези, които още не са прочели книгата: прочетете я! „На брега“ не е амбициозна творба, която се занимава с търсенето на вина или вменяването ѝ някому. Това е просто разказ за един възможен (по онова време) свършек на човешкия вид. В предговора пише, че е предупреждение. Нищо подобно! Невил Шут просто разказва за човечеството, което е отворило червената картонена кутийка.
И да не забравяме… Carthago delenda est!
Лека нощ notman.
Спи спокоен. Успя да излееш предвидения си за деня порой от негативизъм.
Все още обаче вярвам, че въпреки същества като теб, Читанката е място където хора четат, препоръчват и изказват мнението си свободно. И това е литературен, а не политически форум.
А стаскировците отдавна са направили своя дебют в изкуството, своите малки революции и вярват в красивото ново, в утрото на надеждата. Вярват, че човечеството не е съставено само от грозота и безпомощност и продължават да създават един нереален свят за други такива като тях.
Що се отнася за грешките, за тази работа си имат редактори.
Мир тебе, notman.
За книгата с две думи:
Всички умряха, а останалите умряха…
Туй то.
Не виждам нищо лошо при всички суперлативи, които „На брега“ действително заслужава, да се посочат някои очевидни особености на тази творба, които Stas Kirov и например аз, бихме определили като „слабости“. Лично моят вкус, а както виждам и този на Stas, бе развален именно от това усещане за обреченост и примиреност, в което битуват всички герои в „На брега“ без изключение, като някакви баби в старчески дом. Предполагам, че това е използвано напълно целенасочено от Невил Шут, с цел да подчертае мрачните нюанси на постядрения апокалипсис и смъртната присъда, който той би донесъл за човечеството.
ОК, но според мен хората изобщо не биха реагирали така в подобна ситуация. Може би повечето биха реагирали, но не и всички. Как пък никой не отиде да се скрие в някоя пещера, как пък никой не отплава към Антарктида, за да прибави някой и друг месец към живота си. Има хора, които в подобна на описаната в книгата ситуация, биха се борили до последно, колкото и да няма никаква надежда за спасение. Пълното отсъствие на подобни персонажи в „На брега“ намалява общата й достоверност и я доближава до някакво пропагандно четиво, навяващо усещане за фалш.
А може би просто не съм фен на апокалиптичната научна фантастика, един по принцип депресараски жанр. „Кантата за Лейбовиц“ например, където тематиката е горе-долу същата, пак оставя у мен подобно усещане за неудовлетвореност.
emko8, според мен причината да реагираш така е, че още си твърде млад. Гледаш на света с розови очила и не си осъзнал, че понякога в живота на хората се случват неща, които те не могат да променят. Просто не могат, каквито и усилия да положат. И им се налага да се примирят с това, колкото и да не им се иска. C’est la vie…
Казваш, в такава ситуация ти би натоварил една лодка консерви и екипировка и би отишъл в Антарктида. Или би се затворил в някоя пещера, защото заразяването на атмосферата скоро ще обхване цялата планета. И с каква цел ще го направиш, дори и да имаш средства за това? При положение, че цялата биосфера на планетата е унищожена и не може да произвежда храна? Дори да се запасиш с продукти, лекарства, бутилки втечнен въздух и да се завреш в херметично затворено подземно скривалище, оборудвано със собствен електрогенератор и тонове гориво, това ще удължи живота ти с няколко месеца. Година-две максимум. И ще ги изживееш със съзнанието, че всичките ти близки хора вече са мъртви, а като свършат запасите, ще трябва да се самоубиеш. Защото не би искал да умреш от лъчева болест, повярвай ми!
И ще вземеш ли някого със себе си в скривалището си? При положение, че ако сте двама, срокът, в който ще имате ресурси за живот се намалява двойно? Ако сте трима — тройно… И като имеш предвид, че всеки от хората в скривалището също го знае. И някой може да е на различно от твоето мнение, да предпочете да живее сам по-дълго и да пререже гърлата на останалите още първата вечер? :)
Преди да отговориш на тези въпроси, опитай да се затвориш в една стая без телефон, без интернет, без радио и телевизия и без да виждаш други хора и да говориш с тях само за една седмица. И се опитай да си представиш, че това е всичко, което те очаква до края на живота ти, независимо колко дълъг е той. След което пак сподели как ти се струва книгата ;)
Ф р а к с с, добре разбирам твоите съображения. Признавам, че в тях има правота, и че опитите за спасение в дадените обстоятелства са в крайна сметка безсмислени. Не знам как бих реагирал при такава ситуация и дано никога не ми се налага да разбирам… Въпреки това винаги остава едно „ами ако?“, за което все някои хора биха се закачили като удавници за сламка.
„Ами ако нивата на радиацията спаднат след няколко месеца? Трябва да опитам да оцеля до тогава!“.
А някой друг отговаря като теб: „Не, глупако, ще са необходими десетилетия да се изчисти Земята.“
И нашият човек — „Все пак ще опитам — какво губя?“
Именно този антагонизъм ми липсва в „На брега“. Нека всички умрат в края на книгата,но защо трябва да умират като добитък, покосен от мор, кротко мучащ в обора? И не само това липсва. Къде е вълната от масови самоубийства при задаващата се гибел, къде са безредиците и паниката? Всичко това е твърде бегло загатнато и вместо това имаме описанието на един бързо дегенериращ свят, който си отива без особено съпротивление, глуповато мислейки, че гибелта му може и да му се размине, ей така.
„На брега“ ми прилича на някаква древногръцка трагедия, но с една много съществена разлика. Докато при древногръцката трагедия въпреки неизбежността на отредената от боговете му съдба, главният герой прави всичко възможно да я избегне, то в „На брега“ всички я чакат пасивно. Няма напрежение, няма борба, има само един много тегав за четене текст, който става ясен какъв ще бъде от игла до конец още с началния епиграф.
emko8, това, което си пропуснал е, че един ден гарантирано ще ти се наложи да разбереш как би реагирал в подобна ситуация :) Защото няма да живееш вечно. Смъртната ти присъда е издадена в деня на раждането ти и не подлежи на отмяна. И това, че след теб ще останат деца и внуци не променя нещата. Защото само стотина-двеста години след смъртта ти на света няма да остане нито един човек, който е виждал лицето ти, чувал е гласа ти или си спомня името ти. Нито пък някой ще знае или ще го интересува за какво си се борил, какво си постигнал, кого си обичал и какви са били мечтите ти… И ти ще го знаеш, когато ти дойде времето да умреш.
Книгата е написана по време, когато цивилизованият свят живее според викторианския морал и етика. Затова описва края на един свят, в който хората се опитват да останат човеци до последния миг. Да доживеят дните си и да умрат с чест и достойнство. Днес, когато благодарените на хипи-революцията от края на 60-те обществото е превърнато в стадо маймуни, които само страхът от наказание принуждава да се държат поне до някъде прилично и възпитано, подобно поведение изглежда странно и неестествено. Ако се случи сега, 98% от приматите, които населяват планетата и необяснимо защо минават за хора, ще реагират съвсем различно. Ще се паникьосват, ще се отдадат на пиене, дрога, безразборен секс, престъпления и всякакви извращения. Или ще се опитват да изтласкат страха от смъртта в id-а, а той ще сублимира под формата на най-различни религиозни култове и секти, обещаващи безсмъртие в рая, прераждане и всякакви други фантасмагории на последователите си.
Чувал ли си тази молитва: „Господи, дай ми възможност да променя това, което мога; сила да приема това, което не мога да променя; и мъдрост, за да направя разликата между двете!“? Ето тук е разликата между хората и приматите. Човекът използва разума си и приема с достойнство нещата, които не може да промени. А маймуната реагира първосигнално, водена само от инстинктите си и се бори до последния миг с неизбежното. Човекът в такава ситуация пие алкохол като болкоуспокояващо, за да заглуши болката и страха от смъртта и да продължи да се държи цивилизовано до края. А маймуната пие и се друса, за да се освободи и от последните си задръжки и да задоволява инстинктите си тук и сега, докато все още може, без да се съобразява с околните.
Питаш — какво ще загубиш, ако се опиташ да оцелееш, въпреки че няма шанс за това? Ще загубиш вътрешния си мир. Вместо да посрещнеш смъртта заедно с любимия си, в дома си и в леглото си, сбогувайки се спокойно със света и с живота в избран от теб момент, ти ще се навреш заедно с още няколко „сървайвъри“ в подводницата. Ще я заредиш с максималното количество провизии, ще се потопиш и ще спечелиш няколко месеца живот без слънце сред железарии. Броейки трескаво дните, в които ти остава храна и въздух и треперейки дали някой от другите оцеляващи няма да те убие в момента, в който му обърнеш гръб, за да има ресурси той да преживее още няколко дни. И ще натика трупа ти във фризера, за да го използва за храна, когато не остане друго за ядене. Накрая пак ще умреш, но не красиво и спокойно, в момента, в който ти го решиш, а когато бъдеш принуден от обстоятелствата. Т.е. като безмозъчно животно, завряно от съдбата в ъгъла, а не като разумен човек и господар на живота си. Струва ли си, как мислиш?
Ф р а к с с, въпреки че всички сме с подписани смъртни присъди, според мен малцина сме способни да посрещнем така хладнокръвно смъртта, дори когато тя чука на вратата. Сещам се за онзи епизод в „Идиот“, където княз Мишкин разказва за преживяванията на един убиец, преди да бъде екзекутиран, и как очакването на сигурната смърт е нещо много по-ужасно за него, отколкото самата присъда. Сещам се обаче и за оня обесник на Вапцаров, дето запява бодро на бесилото. Идеята ми е, че хората са различни и поставени в една и съща ситуация реагират различно, при което освен това е много трудно да се каже кой точно постъпва най-достойно. Тук викторианското възпитание и хипи бунтът играят незначителна роля на фона на хилядолетната еволюция на човешкото общество и индивидуалните ни генетично предопределени особености.
Нека дам един пример, по-близък до нашето ежедневие, отколкото описания сюжет. Да речем, че лицето Х е болно от раково заболяване с прогноза за терминален изход и е изправено пред следната дилема — да живее в относителен комфорт, както досега, още няколко месеца, или да се подложи на лечение, което би продължило живота му с още една-две години, но на цената на ужасни мъки и постепенно обезличаване. Кое точно е най-достойното, което може да стори Х? Да се остави по течението, да се бори със зъби и нокти до края, да се самоубие или да хукне по врачки и знахари? Аз поне не мога да кажа, но знам, че има хора, които да поемат по всеки един от тези пътища. И освен това не мисля, че човек е пълен господар на живота си, доколкото той няма точно никаква роля в най-важното събитие на своя живот — раждането си. Но всички тези размисли и страсти мисля, че надхвърлят темата на дискусията, по която се включих тук
п.п. Ф р а к с с, между другото очертаваш доста интересни за мен посоки, по които можеше да развие „На брега“.
emko8, струва ми се, че подценяваш ролята на доминиращата социална парадигма. Например, да разгледаме ситуацията по време на война. Войникът отива да се бие по заповед на държавата си и знае, че може да бъде убит. При това има избор — вместо да рискува живота си, може да дезертира или да се предаде на противника, което гарантира индивидуалното му оцеляване, но е в ущърб на обществото, чийто член е. При викторианския ценностен модел, според който обществото е по-важно от индивида, такива случаи са изключително редки. Примери — във втората световна война от 34.4 милиона военослужещи в Червената армия дезертират едва 657 000 човека, което е под 2%. В немската и японската армии процентът е още по-нискък. След налагането на хипи-модела, абсолютизиращ отделния индивид и пренебрегващ нуждите на обществото, знаеш какво става. Една трета от набора, мобилизиран за виетнамската война в САЩ отказва да служи. Или съвсем пресния пример с есминеца „Доналд Кук“ в Черно море. След симулираната атака на руския Су повече от половината екипаж подаде рапорти за уволнение с мотив, че „постъпвайки в армията, не са очаквали да попаднат в ситуация, в която животът им да бъде изложен на риск“.
Това е причината почти всички герои на романа да приемат неизбежното и да продължават да изпълняват социалните си функции до края — водачите на трамваи ходят на работа до последния си ден, лекарите раздават средства за евтаназия, докато дойде момента сами да ги погълнат, а капитанът на подводницата отказва да вземе момичето със себе си в последното си плаване, защото уставът на военноморските сили не го допуска. Или в най-лошия случай — най-слабите се отдават на тих алкохолизъм, изпитвайки чувство за вина. Защото това са хора, възпитавани в чувство за дълг и той се е превърнал в тяхна втора природа. Затова липсват хаосът, анархията и бума на престъпността, които биха съпътствали подобна ситуация днес. Например след наводнението в Ню Орлиънс преди няколко години — наложи се намесата на армията на Съединените щати, за да се справят с мародерстващите банди от грабители и насилници, възползвали се от липсата на полицейски контрол, за да удовлетворят алчността и похотта си.
Примерът с раково болния, който даваш, не е съвсем подходящ, защото от неговия изобр зависи само неговото бъдеще. Дали ще предпочете традиционното лечение, алтернативните методи или просто ще се примири — това не променя социалните му функции. Докато в ситуация на криза всеки опит на един индивид да оцелее по-дълго би могъл да се осъществи само за сметка на останалите членове на обществото. Да трупа запаси от дефицитни храна и гориво и да използва труда на съгражданите си, за да изгради убежище, в което да оцелее по-дълго от тях е аморално от гледна точка на викторианеца. Затова и авторът не описва подобни случаи, което прави произведението неправдоподобно за по-младите читатели.
Между другото — мисля си, че в някои аспекти романът е много близо по дух до произведенията на Достоевски. И двете представляват форма на „рационална терапия“ — насочват разума към осъзнаването и приемането на не особено приятни житейски истини, които защитните механизми на ego-то нормално се опитват да изтласкат в id-а. Но прочитайки и изживявайки романа до края, човек изпитва някаква форма на катарзис. Или, ако трябва да го формулирам съвсем цинично: „На брега“ е като калните бани за болния от СПИН — не предлага спасение, но помага на човек да свикне постепенно с това, което му предстои :)
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.