Ф р а к с с, добре разбирам твоите съображения. Признавам, че в тях има правота, и че опитите за спасение в дадените обстоятелства са в крайна сметка безсмислени. Не знам как бих реагирал при такава ситуация и дано никога не ми се налага да разбирам… Въпреки това винаги остава едно „ами ако?“, за което все някои хора биха се закачили като удавници за сламка.
„Ами ако нивата на радиацията спаднат след няколко месеца? Трябва да опитам да оцеля до тогава!“.
А някой друг отговаря като теб: „Не, глупако, ще са необходими десетилетия да се изчисти Земята.“
И нашият човек — „Все пак ще опитам — какво губя?“
Именно този антагонизъм ми липсва в „На брега“. Нека всички умрат в края на книгата,но защо трябва да умират като добитък, покосен от мор, кротко мучащ в обора? И не само това липсва. Къде е вълната от масови самоубийства при задаващата се гибел, къде са безредиците и паниката? Всичко това е твърде бегло загатнато и вместо това имаме описанието на един бързо дегенериращ свят, който си отива без особено съпротивление, глуповато мислейки, че гибелта му може и да му се размине, ей така.
„На брега“ ми прилича на някаква древногръцка трагедия, но с една много съществена разлика. Докато при древногръцката трагедия въпреки неизбежността на отредената от боговете му съдба, главният герой прави всичко възможно да я избегне, то в „На брега“ всички я чакат пасивно. Няма напрежение, няма борба, има само един много тегав за четене текст, който става ясен какъв ще бъде от игла до конец още с началния епиграф.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.