Читателски коментари (за „На брега “ от Невил Шут)

Ф р а к с с, въпреки че всички сме с подписани смъртни присъди, според мен малцина сме способни да посрещнем така хладнокръвно смъртта, дори когато тя чука на вратата. Сещам се за онзи епизод в „Идиот“, където княз Мишкин разказва за преживяванията на един убиец, преди да бъде екзекутиран, и как очакването на сигурната смърт е нещо много по-ужасно за него, отколкото самата присъда. Сещам се обаче и за оня обесник на Вапцаров, дето запява бодро на бесилото. Идеята ми е, че хората са различни и поставени в една и съща ситуация реагират различно, при което освен това е много трудно да се каже кой точно постъпва най-достойно. Тук викторианското възпитание и хипи бунтът играят незначителна роля на фона на хилядолетната еволюция на човешкото общество и индивидуалните ни генетично предопределени особености.

Нека дам един пример, по-близък до нашето ежедневие, отколкото описания сюжет. Да речем, че лицето Х е болно от раково заболяване с прогноза за терминален изход и е изправено пред следната дилема — да живее в относителен комфорт, както досега, още няколко месеца, или да се подложи на лечение, което би продължило живота му с още една-две години, но на цената на ужасни мъки и постепенно обезличаване. Кое точно е най-достойното, което може да стори Х? Да се остави по течението, да се бори със зъби и нокти до края, да се самоубие или да хукне по врачки и знахари? Аз поне не мога да кажа, но знам, че има хора, които да поемат по всеки един от тези пътища. И освен това не мисля, че човек е пълен господар на живота си, доколкото той няма точно никаква роля в най-важното събитие на своя живот — раждането си. Но всички тези размисли и страсти мисля, че надхвърлят темата на дискусията, по която се включих тук

п.п. Ф р а к с с, между другото очертаваш доста интересни за мен посоки, по които можеше да развие „На брега“.