Алфред ван Вогт
Космически хищници (21)

Двадесет и първа глава

Мълчанието се проточи дълго. Авторитетите на кораба, които иначе бяха толкова категорични, сякаш бяха онемели. Гросвенър изостави временно новия план, който се бе родил в главата му. Постепенно осъзна реалността, пред която бе изправена експедицията. Но продължи да мълчи. Не беше редно той да заговори пръв.

Най-накрая тишината бе нарушена от главния химик Кент:

— Излиза, че нашият противник може да преминава с еднаква лекота както през неутрални, така и през захранени стени. Можем също да предположим, че контактът му с енергийните бариери не го притеснява особено. По всяка вероятност той се съвзема толкова бързо, че преходът от захранено към незахранено ниво не му отнема никакво време.

— Бих искал да чуя господин Зелър — каза капитан Лийт. — Къде се намирате сега?

— Говори Зелър! — Енергичният глас на металурга прозвуча по комуникатора. — Специалният защитен костюм е готов, капитане. И се заех с претърсването на корабния трюм.

— Колко време ще е необходимо, за да направите защитни костюми за целия екипаж на кораба?

Отговорът на Зелър се забави.

— Ще трябва да организираме производство — каза той накрая. — Първо трябва да изготвим необходимите инструменти. Успоредно с това ще включим в линията един реактор за произвеждането на устойчив метал. Както може би знаете, в началото костюмът е радиоактивен. Периодът на полуразпад е пет часа, което не е малко. Предполагам, че първият защитен костюм ще излезе от производствената линия след около двеста часа.

На Гросвенър оценката на металурга се стори предпазлива. Всъщност трудностите около производството на устойчив метал едва ли можеха да бъдат преувеличени. Думите на Зелър бяха накарали капитан Лийт да замълчи.

— Следователно този вариант отпада — каза неуверено Смит. — И тъй като пълното захранване също би отнело твърде много време, не ни остава вече нищо друго.

Обикновено флегматичният глас на Гуърли, специалистът по комуникациите, прозвуча рязко:

— Що за приказки са това. Ние сме още живи. Предлагам да се хванем за работа и да направим каквото можем, при това час по-скоро.

— Какво ви кара да смятате — попита хладно Смит, — че създанието не може да разруши един костюм от устойчив метал. Не забравяйте, че котето можеше да превръща на прах устойчивия метал. И бог ми е свидетел колко много инструменти има в различните лаборатории.

Гуърли каза презрително:

— Да не би да предлагате да се предадем?

— Не! — отвърна гневно биологът. — Но искам да използваме здравия си разум. Нека не преследваме сляпо една неосъществима цел.

От комуникаторите се разнесе гласът на Корита и прекрати словесния дуел:

— Склонен съм да се съглася със Смит. Ще добавя, че ние имаме насреща си същество, което вероятно скоро ще разбере, че не трябва да ни оставя време да свършим нещо важно. По тази и по други причини смятам, че чудовището ще ни попречи, ако се опитаме да подготвим кораба за пълно и контролирано захранване.

Капитан Лийт оставаше безмълвен. От машинното отделение дойде гласът на Кент:

— Какво смятате, че ще предприеме чудовището, когато осъзнае, че е опасно да ни остави да се организираме срещу него?

— Ще започне да убива и не виждам как може да го спрем, освен като се изтеглим в машинното отделение. Както и Смит, аз също смятам, че то е в състояние да ни последва и там.

— Имате ли някакви предложения? — това беше капитан Лийт.

Корита се засуети.

— Честно казано, не. Но според мен не трябва да забравяме, че имаме срещу себе си създание, намиращо се в примитивния стадий на своя цикъл: Земята и собственият син — или казано по-абстрактно — собствеността и родът са свещени за него. Той се сражава сляпо срещу всяко посегателство. Подобно на растение се вкопчва в своето парче земя и пуска дълбоко корени, с които храни потомството си.

Корита се поколеба и добави:

— Това е обобщената картина, господа. И за момента аз не виждам каква е ползата от нея.

— Ако трябва да бъда откровен — намеси се и капитан Лийт, — аз също не виждам как вашето обобщение може да ни помогне. Предлагам всички шефове на отдели да се консултират по личните си честоти със своите подчинени. Докладвайте след пет минути, в случай че някой е предложил нещо ценно.

Гросвенър, който нямаше асистенти в своя отдел, каза:

— Дали не бих могъл да задам няколко въпроса на господин Корита, докато вървят разискванията по отдели?

Капитан Лийт кимна с глава.

— Ако никой друг не възразява, имате моето разрешение.

Възражения нямаше и Гросвенър попита:

— Господин Корита, можете ли да ми отделите малко време?

— Кой е насреща?

— Гросвенър.

— О, господин Гросвенър! Сега вече ви познах. Слушам ви.

— Вие споменахте за инстинкта да се вкопчва в своето парче земя. Ако това създание принадлежи към примитивния стадий на своята цивилизация, би ли могло то да допусне, че ние имаме различно отношение към нашата собственост?

— В никакъв случай.

— С други думи, то би построило своите планове с пълната убеденост, че ние никога няма да се опитаме да му избягаме, тъй като сме фанатично привързани към своя кораб.

— И това ще бъде едно доста разумно предположение от негова страна. Ние не можем да напуснем кораба и да оцелеем.

Гросвенър се забави за миг.

— Но ние сме в етап, когато собствеността не означава много за нас. Ние не сме сляпо привързани към нея.

— Струва ми се, че все още не ви разбирам — озадачено каза Корита.

— Просто продължавам мисълта ви към нейното логично заключение при тази ситуация.

В разговора се намеси капитан Лийт:

— Господин Гросвенър, мисля, че започвам да се досещам за посоката на вашите разсъждения. Смятате ли да предложите нов план?

— Да — отвърна Гросвенър и без да иска гласът му трепна.

Капитан Лийт заговори енергично:

— Господин Гросвенър, ако съм ви разбрал правилно, вашата идея показва дързост и въображение. Бих искал да я разясните на останалите — той погледна часовника си — веднага щом изтекат петте минути.

След кратка пауза отново се обади Корита:

— Гросвенър, изводът ви е правилен. Ние можем да направим подобна жертва, без да преживеем душевен срив. Това е единственото решение на проблема.

Минута по-късно нексиалистът представи плана си пред целия състав на експедицията. Когато завърши, Смит каза почти шепнешком:

— Гросвенър, вие сте намерили отговора! Планът ви изисква да пожертваме Ван Гросен и останалите. Той е свързан с лична жертва и от страна на всеки един от нас. Но вие сте прав. Собствеността не е свещена за нас. Що се отнася до Ван Гросен и другите четирима — гласът му стана суров и решителен, — до този момент аз нямах възможността да ви кажа за бележките, които дадох на Мортън. Самият той е запазил мълчание, защото аз подхвърлих един възможен паралел с определен биологичен вид от семейството на осата, обитаваща родната ни планета. Ако наистина съм прав, това е толкова ужасно, че една бърза смърт ще бъде избавление за тези хора.

— Осата! — възкликна някой. — Вие сте прав, Смит. Колкото по-бързо загинат, толкова по-добре за тях.

Капитан Лийт нареди:

— Към машинното отделение! Ние…

Той бе прекъснат от развълнуван глас по комуникатора. Измина дълга секунда, докато Гросвенър се досети, че това е Зелър, металургът.

— Капитане… бързо! Изпратете хора и излъчватели долу, в трюма! Открих го в климатичната тръба! Чудовището е тук и в момента го задържам с вибратора си. Оръжието не му вреди особено, затова побързайте!

Капитан Лийт изстреля резки заповеди, докато мъжете се стичаха към асансьорите.

— Всички учени и асистентите им към въздушните люкове. Военният персонал след мен към товарните асансьори! — Той продължи: — Вероятно няма да успеем да го притиснем и да го убием в трюма. Но, господа — гласът му стана суров, — ние ще се отървем от чудовището независимо на каква цена. Не можем повече да мислим за себе си.

Икстл се изтегли неохотно, докато двуногите отнасяха неговите гуули. За първи път ужасяващата мисъл, че може да бъде победен, се спусна над съзнанието му като нощта, която обгръщаше кораба. Обзе го желанието да се втурне сред тях и да ги разпердушини. Но тези грозни, блестящи оръжия възпираха отчаяния му порив. Бе изгубил инициативата и отстъпваше с усещането, че го заплашва катастрофа. Хората щяха да открият неговите яйца и да ги унищожат, лишавайки го от възможността да получи подкрепа от други икстли.

Умът му бясно се луташе в паяжината на плановете му. От този момент нататък той трябваше да убива и само да убива. Мисълта, че се е заел първо с възпроизвеждането си, оставяйки всичко друго на втори план, го изуми. Бе изгубил ценно време. За да убива му беше нужно разрушително оръжие. След кратък размисъл Икстл тръгна към най-близката лаборатория, завладян от непозната възбуда.

Докато работеше, краката му доловиха промяна в симфонията от трептения, изпълваща кораба. Той спря и се изправи. После разбра какво се е случило. Двигателите бяха замлъкнали. Чудовищният космически кораб бе прекъснал шеметното си ускорение, увисвайки неподвижно в черната бездна. Икстл бе завладян от неясно чувство на тревога. Дългите му, черни и подобни на жици пръсти заработиха ловко и трескаво над фините сглобки.

Отново се спря. Този път усещането, че нещо не е наред, го връхлетя с още по-голяма сила. Грозеше го опасност. Мускулите на краката му се стегнаха. И отговорът дойде. Той вече не чувстваше вибрациите на хората. Те бяха напуснали кораба!

Икстл загърби почти готовото си оръжие и се хвърли към най-близката стена. Вече знаеше каква участ го очаква. Спасението бе единствено в мрака на космоса. Изпълнен с омраза, той се носеше по пустите коридори — алено чудовище от древния, прадревен Глор. Блестящите стени сякаш му се подиграваха. Целият свят на този огромен кораб, който му обещаваше толкова много, сега се бе превърнал в гибелно място, където всеки миг щеше да изригне адска експлозия. С облекчение той зърна въздушния люк напред, профуча през първия, втория, третия сектор… и се озова в открития космос. Предполагаше, че хората наблюдават кога ще се появи и затова се отблъсна силно от корпуса на кораба. Докато се отдалечаваше стремително, навлизайки в космическата нощ, тялото му сякаш ставаше все по-леко и леко.

Зад него светлините на люковете угаснаха и на тяхно място се появи призрачен син блясък, който преди това бе заискрил по цялата обшивка на кораба. Синьото сияние угасна бавно, почти неохотно. Преди да замре напълно, непобедимият енергиен екран изникна отново, отрязвайки му достъпа до кораба. Някои от светлините на люковете потрепнаха повторно и постепенно станаха по-ярки. Когато мощните двигатели набраха сили след опустошителния разход на енергия, светлините вече пламтяха.

Икстл, който се бе отдалечил на няколко километра, започна да се приближава. Беше предпазлив. Сега се намираше в открития космос и те можеха да използват атомните си оръдия срещу него и да го унищожат, без риск за себе си. Когато до силовото поле оставаше половин километър, той спря, обзет от тревога. После видя първата от спасителните лодки да изскача от мрака и да се стрелва към отвор в енергийния екран отстрани на кораба. Появиха се и други летателни апарати, чертаещи бързи дъги надолу, а самите те се губеха на фона на безбрежната нощ. Флаерите се виждаха едва-едва на светлината, която отново бе засияла от ярките люкове.

Отворът се затвори и корабът изчезна без предупреждение. Той беше там, огромна маса от тъмен метал. В следващия миг Икстл се взираше в празното пространство, където преди малко бе имало ярко спираловидно петно; някъде много далече една галактика се носеше отвъд бездната на милион светлинни години.

Времето се влачеше мудно към вечността. Икстл се рееше безнадеждно в безкрайната нощ. Мислеше си за малките икстли, които сега никога нямаше да се родят и за вселената, изгубени заради собствените му грешки.

 

 

Гросвенър наблюдаваше опитните пръсти докато лазерният скалпел разрязваше стомаха на четвъртия мъж. Последното яйце бе сложено на дъното на дълбок съд от устойчив метал. Яйцата бяха овални и сивкави, а едно от тях бе леко напукано.

Няколко мъже стояха наблизо с извадени бластери, докато пукнатината се разширяваше. Една грозна, кръгла, алена глава с мънистени очички и подобна на цепнатина уста се подаде отвътре. Главата се изви на късата шия и очите проблеснаха към тях, свирепи и яростни. С бързина, която почти ги свари неподготвени, създанието се изправи на задните си крака и се опита да излезе от ваната. Но гладките стени му попречиха. То се плъзна обратно и се разтопи в пламъците, които се изсипаха върху него.

Смит облиза устните си и въздъхна:

— Представете си, че бе успяло да се измъкне и да изчезне в най-близката стена.

Никой не отговори. Гросвенър видя, че мъжете се взират в металния съд.

Яйцата се топяха бавно под пламъците на бластерите, но най-накрая изгоряха със златиста светлина.

— А! — възкликна доктор Егърт. Хората около него погледнаха към тялото на Ван Гросен, над което се беше навел. — Мускулите му се отпускат, а очите му са отворени и реагират. Допускам, че той разбира какво става. Парализата е била причинена от яйцето и сега, когато вече го няма, постепенно преминава. Не са пострадали сериозно. Скоро всички ще се оправят. А какво става с чудовището?

Отговори му капитан Лийт:

— Хората в две от спасителните лодки твърдят, че са видели някаква червена сянка да се появява от главния шлюз точно когато включихме неконтролираното захранване. Вероятно това е бил нашият смъртоносен приятел, защото не открихме тялото му. В момента господин Пенънс ръководи един снимачен екип с флуоритни камери и до няколко часа ще имаме сигурна информация. А ето го и самият него. Е, господин Пенънс?

Инженерът влезе енергично и постави някакъв деформиран метален прибор на една от масите.

— Не можем да докладваме нищо категорично засега… но намерих това в главната лаборатория по физика. Какво мислите, че е то?

Гросвенър бе повлечен от шефовете на отдели, които се скупчиха около масата. Той погледна намръщено към крехкия на вид предмет със сложна плетеница от жици. Там имаше три тръбички, вероятно дула, които водеха към три малки кълба, сияещи с необикновено сребриста светлина. Тя проникваше през масата и я правеше прозрачна като гласит. И най-странното от всичко бе, че кълбата абсорбираха топлина подобно на термална гъба.

Гросвенър се протегна към най-близкото от тях и усети как ръката му се вдървява, когато нещо започна да изтегля топлината й.

Пенънс кимна, а Смит изрече мисълта му гласно:

— Очевидно пришълецът е работел над този уред, когато е заподозрял, че нещо не е наред. Изглежда това опровергава вашата теория, Корита. Вие казахте, че като истински примитивен индивид той дори не би могъл да допусне какво ще направим.

На пребледнялото лице на японския археолог се появи лека усмивка:

— Господин Смит — каза той учтиво, — няма никакво съмнение, че то е предвидило действията ни. Възможният отговор е, че категорията примитивно обществено същество е прекалено широка. По всяка вероятност сме си имали работа с най-висшия й представител, срещан някога от нас.

Пенънс изпъшка.

— Хубаво би било тази категория да е малко по-определена. Знаете ли, че ще ни трябват най-малко три месеца, за да поправим кораба след трите минути на неконтролирано захранване? По едно време се уплаших… — Гласът му несигурно заглъхна.

Капитан Лийт каза с мрачна усмивка:

— Ще завърша това изречение вместо вас, господин Пенънс. Вие сте се уплашил, че корабът ще бъде напълно унищожен. Струва ми се, повечето от нас разбираха рисковете, произтичащи от последния план на господин Гросвенър. Ние знаехме, че спасителните лодки могат да получат само частично антиускорение. Съществуваше опасността да се озовем тук като корабокрушенци на четвърт милион светлинни години от дома.

— Мисля си — подметна някой, — дали ако чудовището наистина бе завладяло кораба, щеше да осъществи ясните си намерения да покори галактиката. В края на краищата човекът доста добре се е настанил в нея… и е доста упорит.

Смит поклати глава.

— То е господствало преди и би могло да го стори отново. Вие приемате с твърде голяма лекота, че човекът е идеал за съвършенство и справедливост, но не забравяйте, че той има дълга и жестока история. Убивал е животни не само за храна, но и за удоволствие; поробвал е ближните си, убивал е враговете си и е намирал сатанинска наслада в агонията на другите. Не е невъзможно по време на нашите пътувания да срещнем други разумни създания, далеч по-достойни да управляват вселената.

— Боже мой! — възкликна някой от екипажа. — На борда на този кораб повече никога няма да стъпят опасни на вид същества. Нервите ми са съвсем разбити. И аз вече не съм толкова добър човек, колкото бях, когато за първи път се качих на „Бийгъл“.

— Вие току-що изразихте общото ни мнение — прозвуча по комуникатора гласът на изпълняващия длъжността директор Грегъри Кент.