Алфред ван Вогт
Космически хищници (4)

Четвърта глава

— Сивър е мъртъв! — чу Гросвенър гласа на Мортън.

Гласът на директора беше скован. — Какво ще правим без Сивър? И Брекънридж! И Каултър и… о, боже, това е ужасно!

Коридорът бе пълен с хора. Гросвенър, който бе дошъл по-отдалече, се намираше в края на тълпата. На два пъти опита да си пробие път, но беше изтикан назад от хора, които дори не се обърнаха да го погледнат. Гросвенър се отказа. Забеляза, че Мортън се готви да говори отново. Директорът се взираше мрачно в множеството. Масивната му брадичка беше издадена по-напред от обикновено.

— Ако някой има и най-смътна представа какво е станало, нека да каже! — провикна се той.

— Космическа лудост!

Подхвърлянето подразни Гросвенър. Това безсмислено изречение продължаваше да се чува дори след толкова години пътешествия из междузвездната пустош. Фактът, че някои полудяваха в космоса от самота, страх и напрежение, не означаваше, че в случая става дума за някакво особено заболяване. Далечните космически пътешествия криеха някои опасности от емоционален характер — това бе една от причините Гросвенър да е на борда на кораба, — но полудяването не беше сред тях.

Мортън се колебаеше. Очевидно той също смяташе, че подхвърлената забележка е безпредметна. Но моментът не беше подходящ за спорове. Тези хора бяха напрегнати и уплашени. Те имаха нужда да бъдат успокоени, да бъдат сигурни, че ще се вземат мерки за защитата им. В такива моменти директори на експедиции, главнокомандващи и други представители на властта можеха да загубят завинаги уважението на подчинените си. На Гросвенър му се стори, че Мортън е преценил всички тези възможности, преди да заговори — толкова предпазливи бяха думите му:

— Помислихме и за това. Разбира се, доктор Егърт и асистентите му ще направят пълни изследвания. Точно в този момент той е при труповете.

Нечий оглушителен баритон се разнесе почти до ухото на Гросвенър:

— Тук съм, Мортън. Кажете на тези хора да ми направят път!

Гросвенър се извърна и позна доктор Егърт. Хората вече се отдръпваха, за да му освободят коридор. Без да се колебае, Гросвенър го последва. Както и бе очаквал, всички си помислиха, че той е с доктора. Когато наближиха Мортън, Егърт каза:

— Чух ви, шефе, и мога да заявя още сега, че и дума не може да става за космическа лудост. Гърлата на тези мъже са били разкъсани от нещо, което притежава силата на десет човешки същества. Жертвите не са имали възможност дори да изкрещят.

Егърт замълча за миг и сетне попита бавно:

— А какво става с нашата голяма котка, Мортън?

Директорът поклати глава.

— Котето си е в клетката, докторе, и обикаля из нея. Бих искал да чуя мнението на експертите по този въпрос. Можем ли да го подозираме? Клетката е направена така, че да удържи зверове от четири до пет пъти по-големи от него. Малко вероятно е то да е извършителят, освен ако не владее научни знания, които дори не сме в състояние да си представим.

Смит се намеси:

— Мортън — подхвана той мрачно, — ние разполагаме с достатъчно доказателства, колкото и да ми е неприятно да го заявя. Знаеш, че лично аз бих предпочел тази котка да остане жива. Но когато използвах телефлуорната камера, за да заснема вътрешностите й, се получи нещо странно. На снимките не е излязло нищо. Спомнете си какво каза Гуърли. Това създание очевидно може да приема и предава трептения с всякаква честота. Начинът, по който се справи с оръжието на Кент — сами видяхте резултата, — доказва, че то притежава способността да контролира различни енергии.

Някой изпъшка:

— Какво, за бога, сме докарали тук? Ако този звяр може да контролира енергията и да я излъчва на всякакви дължини на вълната, тогава нищо не може да му попречи да ни избие всичките.

— Тъкмо това доказва — отбеляза Мортън, — че звярът не е непобедим, защото иначе отдавна да го е направил.

Той тръгна решително към контролния механизъм на клетката.

— Нали не смятате да отворите тази врата?! — избухна Кент и посегна към бластера си.

— Не, ако натисна този бутон, по пода ще потече електричество и буквално ще опече всичко живо, което се намира вътре. Тази система е вградена във всички клетки като предпазна мярка.

Той натисна смъртоносния бутон. За миг потече поток от енергия. След това по металните плоскости проблеснаха сини пламъци и цяла редица бушони над главата на Мортън изгърмяха. Директорът протегна ръка, извади един от гнездото му и го погледна намръщено.

— Странно — рече той и поклати глава. — Тези бушони не би трябвало да изгорят. Сега дори не можем да видим какво става в клетката, защото аудиоскопът също изгоря.

Смит каза:

— Ако той е успял да се справи с електрическата ключалка и да отвори вратата, логично е да предположим, че е проверил всяка възможна опасност и е бил готов за действие, когато си натиснал бутона.

— Това поне доказва, че е уязвим за нашите енергии — отбеляза мрачно Мортън. — Щом е решил, че трябва да ги неутрализира. Важното сега е, че се намира зад десетсантиметрови стени, направени от най-здравия метал на света. В най-лошия случай можем да отворим вратата и да насочим към него полупреносим дезинтегратор. Но мисля, че първо трябва да се опитаме да пуснем в клетката електрически ток по телефлуорния кабел.

Шум отвътре прекъсна думите му. Масивно тяло се блъсна в една от стените. На няколко пъти се чу глухо тупване, сякаш множество предмети се сгромолясваха на пода. Гросвенър сравни мислено този шум със свличане на земна маса.

— Той знае какво се опитваме да направим — каза Смит на Мортън. — И съм готов да се обзаложа, че сега вътре има едно много ядосано коте. Колко глупаво е било от негова страна да се върне обратно в клетката. То разбира!

Напрежението спадна. Някои се усмихваха нервно. Забележката на Смит дори предизвика безрадостен смях. Гросвенър бе смутен. Шумът, който идваше отвътре, го озадачи. Слухът бе най-измамното от сетивата. Невъзможно беше да се прецени какво се е случило или какво в момента става в клетката.

— Бих искал да разбера — рече Пенънс, главният инженер, — защо телефлуорният брояч подскочи и оттогава трепти с пълна амплитуда още щом котето вдигна тупурдия. Ето го тук, точно под носа ми, и не мога да разбера какво се е случило.

Настъпи тишина както в клетката, така и извън нея. Внезапно зад Смит настъпи раздвижване — капитан Лийт и двама от офицерите му се приближаваха.

Капитанът, енергичен мъж около петдесетте, каза:

— Поемам командването. Разбрах, че между учените се води спор дали чудовището трябва да бъде убито или не… Прав ли съм?

Мортън поклати глава:

— Вече няма спор. Ние всички смятаме, че то трябва да бъде екзекутирано.

Капитан Лийт кимна:

— Точно тази заповед възнамерявах да издам. Смятам, че сигурността на кораба е застрашена, а това вече е в моята компетентност. — Той повиши глас: — Направете място! Отдръпнете се!

Освобождаването на коридора отне доста време. Гросвенър изпита облекчение, когато операцията приключи. Ако звярът бе изскочил навън, докато хората се тълпяха пред вратата, без да има къде да отстъпят, щеше да настъпи касапница. Опасността още не бе преминала, но изглеждаше по-малка.

Някой каза:

— Странно! Корабът като че ли помръдна.

Гросвенър също го бе усетил, сякаш за миг някой бе пробвал да включи главния двигател. Големият кораб потрепери отново, след което замря неподвижно. Капитан Лийт попита отсечено:

— Пенънс, кой е долу в машинното отделение?

Главният инженер беше пребледнял.

— Моят заместник и помощниците му. Не виждам как те…

Последва силен трус. Корабът се килна, заплашвайки да падне на едната си страна. Гросвенър се строполи тежко на пода. Известно време лежа зашеметен, но обзелата го тревога бързо го накара да дойде в съзнание. Навсякъде около него имаше проснати хора. Някои стенеха от болка. Мортън изкрещя някаква заповед, която Гросвенър не разбра. Капитан Лийт се опитваше да се изправи на крака. Гросвенър го чу да ругае:

— По дяволите, кой идиот включи тези двигатели! През това време корабът продължи да се ускорява, достигайки пет, а може би и шест „g“. Без да има друг избор, Гросвенър се заизправя мъчително на крака. Сетне протегна ръка към най-близкия стенен видеофон и набра номера на машинното отделение. Зад него Мортън, който надничаше през рамото му, изкрещя:

— Котето е! То е в машинното отделение. И ние летим в космическото пространство.

Още преди Мортън да бе млъкнал, екранът потъмня. А ускорението продължаваше да расте. Гросвенър залитна през вратата, водеща към салона, после пресече едно просторно помещение и пое по втори коридор. Там, припомни си той, се намираше складът с космическите костюми. Когато наближи, откри, че капитан Лийт го е изпреварил и в момента облича един от тях. Гросвенър се опря на вратата в момента, когато офицерът закопча костюма и включи антиускорителното устройство. Капитанът побърза да помогне на Гросвенър. Минута по-късно нексиалистът въздъхна с облекчение, когато намали гравитацията в костюма си до едно. Сега бяха двама. Олюлявайки се, идваха и други. За няколко минути космическите костюми в склада свършиха. После слязоха на долния етаж и взеха костюмите оттам. В тази работа вече се бяха включили мнозина от членовете на екипажа. Капитан Лийт беше изчезнал и Гросвенър, чудейки се какво да предприеме, се втурна към клетката, в която бяха държали голямата котка. Десетина учени се бяха събрали около вратата, която очевидно някой току-що беше отворил.

Гросвенър си проправи път и надникна иззад стоящите пред него. В дъното на клетката зееше дупка, достатъчно голяма, за да минат през нея петима мъже едновременно. Металът бе изкривен и разкъсан на много места. Отворът водеше към съседен коридор.

— Бих се заклел — прошепна Пенънс през отворения шлем на космическия си костюм, — че това е невъзможно. Десеттоният чук от машинния цех би могъл да направи не повече от десетсантиметров процеп в микростоманата с един удар. А ние чухме само един удар. На атомния дезинтегратор ще му трябва поне минута, за да направи такава дупка, но после цялата зона ще бъде радиоактивна и следователно опасна за живота най-малко няколко седмици. Мортън, това е свръхсъщество!

Директорът не отговори. Гросвенър видя, че Смит разглежда отговора в стената. Биологът вдигна глава.

— Поне Брекънридж да беше жив! Това нещо тук може да бъде обяснено само от металург. Погледнете!

Той докосна назъбения край на метала. Едно парченце се отрони върху пръстите му и се посипа на пода като фин прах. Гросвенър разбута хората пред себе си.

— Аз разбирам нещичко от металургия — рече той.

Механично му сториха път. Малко по-късно нексиалистът се озова до Смит. Биологът го погледна изпитателно.

— Вие от помощниците на Брек ли сте? — попита той остро.

Гросвенър се престори, че не го е чул. Наведе се, прокара пръсти през купчинката метален прах на пода и бързо се изправи.

— Тук няма никакво чудо — отбеляза той. — Както знаете, клетките от този тип се правят от електромагнитни отливки и за целта се използва метален прах. Звярът е прибягнал до необикновената си способност да контролира енергията, за да въздейства върху силите, които свързват металните частици. Това би могло да обясни внезапния ток, отчетен по телефлуорния брояч от господин Пенънс. Нашата котка е използвала електроенергията, превръщайки тялото си в трансформатор, като електросвредел, с който е пробила стената, а сетне е хукнала по коридора чак до машинното отделение.

Гросвенър остана изненадан, че никой не го прекъсна. Явно го бяха взели за един от асистентите на загиналия Брекънридж. Грешка напълно обяснима на толкова голям кораб, където шефовете на отдели не бяха имали достатъчно време, а и желание да опознаят всички по-нисшестоящи специалисти.

— Така или иначе, Мортън — каза Кент тихо, — ние сме изправени пред едно свръхсъщество, което контролира движението на кораба, владее напълно машинното отделение с почти неограничените му възможности, както и основните машинни цехове.

Той просто обобщи положението такова, каквото го виждаха и другите. На лицата на хората — Гросвенър забеляза това — беше изписана тревога.

Думата взе един от офицерите на кораба.

— Господин Кент греши — заяви той. — Звярът не владее напълно машинното отделение. Контролният пост е все още в наши ръце, така че ние продължаваме да владеем всички машини. Вие, господа, като представители на академичната наука, може би не знаете как е изградена контролната ни система. Очевидно чудовището е в състояние да ни изолира в крайна сметка, но точно сега нищо не ни пречи да изключим всички устройства в машинното отделение.

— За бога! — провикна се някой. — Тогава защо не изключихте двигателя, вместо да карате хиляда души да навличат космически костюми?

Офицерът отговори педантично:

— Капитан Лийт смята, че е по-безопасно да останем в силовите полета на космическите костюми. Твърде вероятно е това същество никога преди това да не е било подлагано на ускорение от пет или шест „g“. Би било неразумно да се откажем от това, а и от някои други предимства.

— А какви други предимства имаме?

Този път заговори Мортън.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос. Ние знаем някои неща за съществото. И аз веднага ще предложа на капитан Лийт да го подложи на тест — Той се извърна към офицера. — Ще поискате ли от вашия командир да даде разрешението си за един малък експеримент?

— По-добре сам го попитайте, сър. Можете да се свържете с него. Той е горе на капитанския мостик.

Мортън се върна след няколко минути.

— Пенънс — каза той, — тъй като сте бордови офицер и отговаряте за машинното отделение, капитан Лийт иска вие да се заемете с този експеримент.

На Гросвенър му се стори, че долавя нотки на раздразнение в гласа на Мортън. Очевидно командирът на кораба беше напълно сериозен, когато заяви, че поема нещата в свои ръце. Проблемът за разделението на властите не беше от вчера. Разграничителната линия беше очертана, доколкото е възможно, но не всичко беше предвидено. В крайна сметка въпросът до голяма степен се решаваше от личностните качества на хората. До този момент бордовите офицери и членовете на екипажа, до един военни, бяха изпълнявали стриктно задълженията си на кораба, подчинявайки се на целите на пътуването. Въпреки това опитът от предишни експедиции бе показал на правителствените експерти, че по една или друга причина военните нямат високо мнение за учените. В моменти като този скритата враждебност изплуваше на повърхността. В действителност нямаше никаква причина Мортън да не поеме сам организирането на замисления от него експеримент.

— Директоре — отсече Пенънс, — не разполагаме с достатъчно време, за да ми обясните подробностите. Вие давайте заповедите! Ако не съм съгласен с някоя от тях, ще ви кажа.

Това бе елегантен начин за отстъпване на правомощията. Но Пенънс, макар и униформен, в качеството си на главен инженер се нареждаше сред учените.

Мортън пристъпи веднага към действие.

— Господин Пенънс — рече той отривисто, — определете по пет техници за всеки един от четирите входа на машинното отделение. Аз ще водя първата група. Кент, вие ще поемете втората. Смит, номер три. И Пенънс, разбира се, номер четири. Ще използваме преносими топлинни излъчватели и ще разбием големите врати. Забелязах, че нашето чудовище ги е заключило отвътре. Селенски, качете се в контролния пост и изключете всичко без двигателите. Използвайте централния комутатор, за да спрете всичко едновременно. Но внимавайте — в никакъв случай не намалявайте ускорението. Никакви антиускорителни тяги. Разбрано!

— Да, сър! — Пилотът отдаде чест и тръгна по коридора.

Мортън извика след него:

— Докладвайте ми по линията за връзка, ако някоя от машините заработи отново.

Всички, които бяха включени в групите за действие, бяха от т.нар. боен отряд на кораба. Гросвенър заедно с неколцина други се отдалечи на петдесетина метра, за да наблюдава оттам развоя на събитията. Беше обзет от изключително силно усещане за предстоящ провал, докато гледаше как техниците монтират излъчвателите и нареждат защитните екрани. Той разбираше наложителността и целта на предстоящата атака. Дори допускаше, че тя може да се увенчае с успех. Но се залагаше на всичко или нищо и резултатът не можеше да бъде предсказан. Акцията се изграждаше върху остаряла система за използване на хора и техните умения. Най-влудяващото бе, че не му остава нищо друго, освен да наблюдава отстрани начинанието, което не одобряваше.

Гласът на Мортън дойде по основната комуникационна линия:

— Както казах, това е преди всичко пробна атака. Тя изхожда от предположението, че звярът не е бил достатъчно дълго в машинното отделение, за да предприеме нещо по-сериозно. Трябва да превземем неговата крепост сега, преди да ни е атакувал на свой ред. Но освен възможността да го извадим от строя, аз имам и една хипотеза. Идеята ми е следната: тези врати са направени така, че да издържат на силни експлозии и ще ни трябват поне петнадесет минути, докато излъчвателите ги разтопят. През това време чудовището няма да разполага с никаква енергия, защото Селенски ще прекъсне захранването. Двигателят, разбира се, ще работи, но в него протичат верижни реакции. Предполагам, че то не може да използва атомната енергия. След няколко минути ще видите какво имам предвид… надявам се.

При следващите му думи гласът му се извиси:

— Готов ли сте, Селенски?

— Тъй вярно.

— Тогава изключвайте!

Целият коридор — а и корабът, както се досети Гросвенър — изведнъж потъна в мрак. Той запали осветлението на космическия си костюм. Един по един останалите последваха примера му. Осветените им от индивидуалните лампи лица бяха бледи и напрегнати.

— Огън! — Командата на Мортън отекна в шлемофоните.

От подвижните излъчватели бликна поток от концентрирана енергия, която плисна върху яките метални врати. Гросвенър видя как първите капки разтопен метал потекоха надолу. Появиха се и други и накрая няколко вадички заотстъпваха неохотно от траекторията на лъча. Прозрачният екран започна да се замъглява и малко по-късно беше вече невъзможно да се каже какво точно става с вратата. И тогава, през мъглата, видя как вратата засия със собствен блясък. В гледката имаше нещо пъклено: искреше с блясъка на хиляди скъпоценни камъни, докато топлината на излъчвателите ръфаше метала с премерена ярост.

Времето течеше. Накрая се чу дрезгавият глас на Мортън.

— Селенски!

— Още нищо, директоре. Мортън промърмори:

— Но той трябва да направи нещо. Не може просто да стои там като хванат натясно плъх, Селенски!

— Все още няма нищо.

Изминаха седем, десет, дванадесет минути.

— Директоре! — Гласът на Селенски беше напрегнат. — Звярът е включил динамомашината.

Гросвенър затаи дъх. После гласът на Кент прозвуча в шлемофона:

— Мортън, не можем да проникнем по-навътре. Това ли очаквахте?

Гросвенър видя Мортън да се взира във вратата. Стори му се, въпреки голямото разстояние, че металът не е толкова нажежен както преди. Вратата видимо почервеня и накрая, изстивайки, потъмня.

Мортън въздъхна.

— Това е всичко засега. Оставете охраната на коридорите. Не местете излъчвателите от мястото им! Шефовете на отдели да се явят на поста за контрол!

Гросвенър разбра, че експериментът е приключил.