Алфред ван Вогт
Космически хищници (22)

Двадесет и втора глава

Някой зашепна в ушите на Гросвенър толкова тихо, че думите бяха недоловими. Шепотът беше последван от трептящи звуци, също толкова глухи и безсмислени.

Гросвенър неволно се озърна.

Беше сам в киносалона на отдела си. Наоколо също нямаше жива душа. Той тръгна неуверено към вратата, която водеше към лекционната зала. И там нямаше никого.

Върна се намръщен на работната си маса, като си задаваше въпроса дали не го обработват с мозъчен регулатор. Това му се стори единственото приемливо предположение, което можеше да обясни появилите се звуци.

Миг по-късно обяснението вече му изглеждаше малко вероятно. Регулаторите имаха ограничен обхват. Пък и неговият отдел бе защитен срещу повечето видове вълни. Но той твърде добре познаваше мисловния процес при този тип илюзия и не можеше да подмине инцидента.

За всеки случай Гросвенър обиколи петте помещения в отдела и огледа регулаторите в техническото помещение. Всичко си беше на мястото, прибрано и подредено. В тишината той се върна в кинозалата и се зае отново с изучаването на хипнотичните светлинни трептения, които бе открил в образите, използвани от риймите срещу кораба.

Ужасът го връхлетя внезапно и той целият се разтрепери. Отново прозвуча шепотът, тих, както и преди, но някак гневен и подчертано враждебен.

Гросвенър се изправи, смаян. Това можеше да бъде само мозъчен регулатор. Някой въздействаше от разстояние върху съзнанието му с устройство, което бе толкова мощно, че проникваше през защитата на стаята.

С помръкнало лице той се замисли кой би могъл да бъде това. Накрая се обади в отдела по психология, за да провери дали не знаят нещо. Свърза се със Сидъл и започна да му обяснява какво се е случило. Психологът го прекъсна.

— Тъкмо мислех да ти позвъня — каза той. — Реших, че ти стоиш зад това.

— Смяташ, че всички са го почувствали — бавно попита Гросвенър, докато се опитваше да проумее какво става.

— Изненадан съм, че изобщо те е засегнало в твоя специално обезопасен отдел — рече Сидъл. — Вече от двадесет минути получавам оплаквания, а част от апаратите ми засякоха сигналите малко преди това.

— Кои апарати?

— Мозъчно-вълновият детектор, броячът на нервните импулси и по-чувствителните датчици. — Той замълча. — Кент свиква съвещание в контролната зала. Ще се видим там.

Гросвенър не му позволи да прекрати разговора толкова бързо.

— Обсъдихте ли вече проблема?

— Ами… имаме едно предложение.

— Какво е то? — изстреля въпроса си Гросвенър.

— Скоро ще навлезем в галактика M-33. Предполагаме, че идва оттам.

Гросвенър се засмя мрачно.

— Това е логична хипотеза. Ще я обмисля и ще се видим след няколко минути.

— Подготви се за нов удар, когато излезеш в коридора. Натискът там продължава. Звуци, проблясъци, халюцинации, емоционален хаос — наистина сериозна доза мозъчни стимулации.

Гросвенър кимна и прекъсна връзката. Тъкмо бе прибрал филмите, когато по комуникатора дойде съобщението на Кент за съвещанието. Минута по-късно, веднага щом отвори външната врата, той разбра какво имаше предвид Сидъл. Емоционалният шок, който връхлетя съзнанието му, го стъписа. С усилие продължи напред към залата, в която щеше да се проведе съвещанието.

Малко по-късно той вече седеше заедно с колегите си. Нощта шепнеше, необятната нощ на космоса, обгърнала летящия кораб. Своенравна и смъртоносна, тя им даваше знак и ги предупреждаваше. Трептеше неистово и сладостно, свистеше със свирепо безсилие. Тътнеше страховито и жадно ръмжеше. Тя умираше в агонията на екстаза и отново напълваше, възторжена и жива. Но постоянно вещаеше заплаха.

— Според мен — обади се някой зад Гросвенър, — корабът трябва да се върне обратно.

Гросвенър не можа да разпознае гласа, но който и да беше, не каза нищо повече. Нексиалистът погледна напред и видя, че директорът Кент не вдига очи от окуляра на телескопа. Кент или беше решил, че забележката не заслужава отговор, или не я беше чул. А и никой не сметна за нужно да я коментира.

В последвалото мълчание Гросвенър настрои комуникатора върху облегалката на стола си и малко по-късно забеляза неясния образ на онова, което Кент и Лестър виждаха направо през телескопа. Постепенно той престана да се оглежда наоколо и впи поглед в нощната гледка на екрана. Корабът им се намираше на границите на галактиката, но и най-близките звезди все още бяха толкова далеч, че телескопът едва успяваше да улови безбройните блестящи точици, образуващи спиралната мъглявина M-33 в съзвездието на Андромеда — крайната цел на тяхното пътуване.

Гросвенър вдигна очи точно когато Лестър се отдръпна от телескопа.

— Това е невероятно — каза астрономът. — Ние долавяме импулси, идващи от галактика с милиарди слънца. — Замълча за миг и продължи: — Директоре, струва ми се, че този проблем излиза от компетенцията на един астроном.

Кент, който също се откъсна от окуляра, го репликира:

— Всяко нещо с размерите на галактика влиза в категорията на астрономическите явления. Или може би ще ми посочите науката, занимаваща се с това?

Лестър се поколеба, преди да отговори:

— Размерите са фантастични. Но мисля, че още е рано да смятаме това за галактика. Може би сме атакувани от концентриран лъч, насочен към нашия кораб.

Кент се обърна към събралите се мъже, разположили се пред големия цветен панел за контрол:

— Някакви предложения или идеи? — попита той. Гросвенър се огледа с надеждата, че неизвестният човек, който се бе обадил преди, ще се изкаже пак. Но който и да беше той, запази мълчание.

Безспорно хората вече не говореха така свободно, както при ръководството на Мортън. По един или друг начин Кент беше дал да се разбере, че смята всички мнения, освен изказаните от началниците на отдели, за незначителни. Стана и ясно, че според него нексиализмът не заслужава да има собствен отдел на борда на „Спейс Бийгъл“. Само благодарение на това, че се виждаха рядко, Кент и Гросвенър успяваха да запазят добрия тон. През последните няколко месеца, за да укрепи позициите си, и.д. директорът бе прокарал пред съвета няколко предложения, даващи на канцеларията му по-големи правомощия при определени дейности под предлог, че така се избягва дублирането на усилия.

Гросвенър беше сигурен, че само с друг нексиалист може да разговаря за това, колко е важно на този кораб да се насърчава личната инициатива, пък било и за сметка на ефективността. Той не си бе направил труда да протестира и така още няколко дребни наглед ограничения бяха наложени върху хората на борда, и без друго потискани и контролирани в опасна степен.

Пръв от дъното на залата се обади Смит, несръчният на вид биолог:

— Забелязах, че господин Гросвенър се върти на стола си. Може би той отстъпва думата първо на по-възрастните. Господин Гросвенър, какво искате да ни кажете?

Гросвенър изчака да премине леката вълна от смях към която Кент не се присъедини, и каза:

— Преди няколко минути чух предложение да завием и да се приберем у дома. Бих искал да разбера съображенията на този човек.

Отговор не последва. Гросвенър видя, че Кент се намръщи. Изглеждаше странно, че никой на борда не иска да застане зад това предложение, колкото и мимолетно да бе то. Останалите мъже се оглеждаха учудено.

Накрая Смит попита с присъщото си тъжно изражение:

— Кога е ставало дума за това? Не си спомням да съм го чул.

— Нито пък аз! — отекнаха още дузина гласове.

Очите на Кент заблестяха. На Гросвенър му се стори, че той се включва в дискусията като човек, който предвкусва личната си победа.

— Нека да изясним този въпрос — рече химикът. — Имало ли е такова предложение или не? Кой друг го е чул? Вдигнете ръце.

Нито една ръка не се вдигна. Когато заговори отново, в гласа на Кент се долавяше зле прикрита злорада нотка:

— Господин Гросвенър, какво точно чухте вие?

— Доколкото си спомням — отвърна Гросвенър, — думите бяха: „Според мен корабът трябва да се върне обратно.“ — Той замълча. Не последваха никакви коментари и затова продължи: — Ясно е, че тези думи са резултат от въздействие върху слуховите центрове на моя мозък. Нещо там навън иска на всяка цена да се върнем и аз го усетих. — Той сви рамене. — Не твърдя, разбира се, че това е единственото вярно обяснение.

— Господин Гросвенър — отбеляза Кент с леден тон, — ние, останалите, все още се опитваме да разберем защо само вие сте чул това предложение.

Гросвенър отново подмина тона, с който бе зададен въпроса, и добросъвестно отговори:

— Тъкмо за това си мислех през последните няколко секунди. Не мога да не си спомня, че по време на инцидента с риймите съзнанието ми бе подложено на продължителна мозъчна стимулация. Възможно е сега да съм по-податлив към подобен род контакти. — Хрумна му също, че тази особена чувствителност обяснява как е успял да долови идващия отвън шепот дори през защитените стени в своя отдел.

Гросвенър не се изненада, че Кент се намръщи леко. Химикът бе дал да се разбере, че предпочита да не мисли за хората-птици и за онова, което се бе случило с умовете на участниците в експедицията.

— Имах привилегията — каза злъчно Кент — да чуя запис от доклада ви за този епизод. Доколкото си спомням, вие заявявате, че вашата победа се дължи на факта, че риймите не са разбрали колко е трудно за представител на една раса да контролира нервната система на друга форма на живот. Как тогава ще обясните обстоятелството, че онова нещо отвън — той махна с ръка неопределено — достига съзнанието ви и стимулира с абсолютна прецизност онези мозъчни центрове, произвели точно предупредителните думи, които преди малко ни повторихте?

Гросвенър почувства, че в тона на Кент, в подбора на думите и в самодоволството му имаше прекалено силно пристрастие.

— Директоре — отвърна нексиалистът многозначително, — онова нещо, което стимулира моя мозък, може би съзнава проблемите, съпътстващи контакта с една чужда нервна система. Не можем да допуснем, че то знае нашия език. При това неговото решение на проблема е частично, защото само аз реагирах на стимулацията. Според мен обаче не трябва да обсъждаме как е достигнало посланието му до мен, а защо и да решим какво ще предприемем по-нататък.

Шефът на геолозите, Маккан, се покашля и каза:

— Гросвенър е прав. Господа, по мое мнение трябва да приемем факта, че сме навлезли в чужда територия. И ние не знаем чия е тя!

И.д. директорът прехапа устни, понечи да заговори, поколеба се и накрая каза:

— Мисля, че трябва да бъдем предпазливи и да не правим прибързани заключения въз основа на данните, с които разполагаме. Но ми се струва, че трябва да се държим така, сякаш се изправяме пред по-развит от човешкия интелект, който излиза вън от познатите ни рамки.

В залата се възцари тишина. Гросвенър забеляза, че мъжете несъзнателно се готвеха за нападение. Устните им бяха стиснати, очите присвити. Даде си сметка, че и други бяха установили същото.

Кели, социологът, промълви:

— Радвам се… ъ-ъ… да видя, че никой не е склонен да се връща обратно. Това е добре. Като служители на правителството и на своята раса, наш дълг е да проучим възможностите на новата галактика особено сега, когато знаем, че нейната доминираща форма на живот е открила нашето съществуване. Приемам предположението на директора Кент — моля, обърнете внимание на това, — че си имаме работа с разумно същество. Способността му да въздейства, повече или по-малко, върху съзнанието дори само на един човек на борда, показва, че то определено ни е забелязало и знае твърде много за нас. Ние не можем да позволим това запознанството да бъде едностранно.

Кент отново си бе възвърнал самочувствието:

— Господин Кели, какво бихте казали за средата, в която навлизаме?

Оплешивяващият психолог намести пенснето си:

— Ъ-ъ… мащабите са доста големи, директоре. Но този шепот би могъл да бъде еквивалент на пресичащите се радиовълни, които обгръщат нашата собствена галактика. Те… ъ-ъ… може да са само външен знак, че навлизаме от необитаема зона в пространство, заето от съществуваща култура.

Кели спря за момент. Като видя, че не последваха коментари, той продължи:

— Не забравяйте, че човекът също е оставил незаличими следи в своята собствена галактика. Ние запалихме отново мъртви слънца, които под формата на избухвания на свръхнови се виждат през девет галактики в десета. Отклонихме от техните орбити цели планети. Тераформирахме безжизнени светове и те потънаха в зеленина. Сега се люшкат океани там, където по-рано имаше само пустини. И дори пътешествието на този голям кораб е еманация на човешкото могъщество, достигащо по-далече, отколкото някога е било възможно за този шепот.

Гуърли от Комуникационния отдел каза:

— Следите, които човекът е оставил, едва ли са вечни в космически план. Не виждам каква е връзката между тях и този феномен. Тези пулсации са живи. Те са мисловни форми, толкова силни и толкова всепроникващи, сякаш целият космос ни шепне. Това не е нито някое коте с пипала, нито алено чудовище, нито приятелски настроена раса, прикована към своята планета. Това би могло да бъде непобедима цялост от умове, които общуват помежду си през километрите и светлинните години на космическото време. Може би се срещаме с цивилизацията на втората галактика; и някакъв неин представител ни отправя предупреждение… — Гуърли остана с отворена уста и вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от нещо.

Не само той постъпи така. Всички хора в залата се наведоха и свиха в креслата си, когато директорът Кент с конвулсивно движение посегна към вибратора си и стреля в аудиторията. Едва след като се хвърли инстинктивно напред, Гросвенър видя, че трасиращият лъч на оръжието не е насочен към главата му, а над нея.

Той чу зад себе си оглушителен, агонизиращ вой, сетне трясък и затръшване на врата.

Обърна се едновременно с другите и се вгледа с усещане за нереалност в десетметровия брониран звяр, който се гърчеше до вратата, на десетина крачки от последния ред. В следващия миг едно червенооко подобие на първото чудовище се материализира във въздуха и се приземи с глухо тупване на няколко крачки. Следваща секунда изникна трето изчадие с дяволско лице, претърколи се няколко пъти и се изправи с рев.

Малко по-късно бяха вече дузина.

Гросвенър извади вибратора си и стреля. Ревът на зверовете се усили. Твърдите като стомана люспи остъргаха металната стена и вратата. По пода зачаткаха железни нокти и запристъпваха тежки крайници.

Всички мъже около Гросвенър стреляха с оръжията си и въпреки това чудовищата продължаваха да се появяват от нищото. Нексиалистът се обърна и припълзя два реда по-надолу, после скочи на най-ниската платформа до командното табло. И.д. директорът прекрати огъня, когато Гросвенър се изправи до него, и каза гневно:

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш, долно псе такова?!

Вибраторът описа дъга. Гросвенър го удари безмилостно и изби оръжието от ръката му. Нексиалистът трепереше от ярост, но не каза нищо. Скачайки към следващата платформа, той видя Кент да пълзи към вибратора си. Гросвенър изобщо не се съмняваше, че химикът ще открие огън срещу него. Въздъхна с облекчение, когато достигна ключа, който активираше големия защитен екран на кораба, дръпна лоста докрай и се просна на пода точно навреме. Трасиращият лъч от вибратора на Кент обгори металното табло на мястото, където преди малко се намираше главата му. Сетне лъчът се стопи с пукот. Кент стана на крака и изкрещя, за да надвика врявата.

— Не разбрах какво се опитвате да направите.

Ако това беше извинение, Гросвенър го посрещна хладно. Очевидно и.д. директорът смяташе, че може да оправдае смъртоносните си действия с твърдението, че Гросвенър е бягал от полесражението. Нексиалистът го подмина, беше твърде вбесен, за да говори. Месеци наред бе търпял Кент, но сега разбираше, че поведението на химика доказва негодността му за поста, който заемаше. През трудните седмици, които предстояха, неговата нестабилност можеше да причини гибелта на кораба.

Когато слезе на долната площадка, Гросвенър се присъедини към останалите и откри огън с вибратора си. С крайчеца на окото си забеляза, че трима мъже се борят с един топлинен излъчвател. Преди още оръдието да започне да бълва адския си пламък, зверовете бяха вече зашеметени от енергийните потоци и не беше трудно да ги убият.

Когато опасността отмина, Гросвенър разбра, че тези чудовищни неща бяха прехвърлени през светлинни години разстояние. Приличаше на сън, прекалено фантастичен, за да го е имало изобщо.

Миризмата на изгоряла плът обаче бе реална. Реална беше и синкавосивата кръв на зверовете на пода. Последното доказателство бяха дузината бронирани, люспести трупа, проснати из залата.