Алфред ван Вогт
Космически хищници (13)

Тринадесета глава

Икстл се носеше в бездънната нощ. Времето напредваше бавно към вечността и космосът бе непроницаемо черен. Неясни петна светлина сияеха срещу него от безкрая. Икстл знаеше, че всяко едно от тях е галактика от ярки звезди, смалена от невероятното разстояние до спирала от блестяща мъгла. Животът бе там, пръснат по безбройните планети, които се въртяха неспирно около техните слънца. Навсякъде животът бе изпълзял от първичната кал на Глор, преди космическата експлозия да заличи неговата могъща раса и да запрати тялото му в междугалактичните бездни.

Той живееше; и това бе собствената му катастрофа. Оцеляло след катаклизма, неговото почти безсмъртно тяло, макар и все повече отслабващо, се поддържаше чрез енергията, просмукана в пространството и времето. Мозъкът му пулсираше в онзи стар, прастар ритъм на мисълта — шансът да се озове отново в някоя галактична система бе едно на децилиони^[1]. А шансът да попадне на планета и да открие скъпоценния гуул бе още по-малък.

Милиарди, милиарди пъти беше стигал до същия неизменен извод, за да се превърне накрая той в част от самия него, подобно на безкрайна картина, разгърнала се пред вътрешния му взор. С нея и със сияйните ивици в тъмната бездна на космоса се изчерпваше света на неговото съществуване. Той почти бе забравил за широкия сетивен диапазон, който притежаваше тялото му. В миналите векове той бе почти безграничен, но сега, когато силите му гаснеха, до него достигаха сигнали от разстояние не повече от няколко светлинни години.

Икстл не очакваше нищо и затова първото предупреждение за присъствието на кораба едва го докосна. Енергия, твърдина… материя! Неясното сетивно възприятие се залута в замъгления му мозък. Усети болка като при атрофирал мускул, внезапно подканен към мъчително движение.

Болката утихна. Мисълта изчезна. Съзнанието му потъна отново във вековен сън. Той се върна пак в стария свят на безнадеждност и сияещи светлинни петна. Самата идея за енергия и материя се превърна в блян, който започна да чезне в безкрая. Едно отдалечено ъгълче на ума му, малко по-бдително от останалата част, наблюдаваше как мисълта се изгубва, как сенките на забравата простират дипли от мъгла и поглъщат мъничкия проблясък на съзнание в едно толкова ефирно съществуване.

Но отново, този път по-силно и отчетливо, долови съобщението в далечните предели на сетивното си поле. Издълженото му тяло се сви конвулсивно. Четирите му ръце се отплеснаха напред като камшици, четирите му крака се стрелнаха, тласкани от сляпа сила. Това бе неговата мускулна реакция.

Зашеметените му очи се фокусираха наново. В погледа му проблесна живот. Онази част от нервната му система, която контролираше сетивата му, внезапно затрептя. С мигновено свръхусилие той я отклони от милиардите кубични километри, откъдето не пристигаха никакви сигнали, за да се насочи към района на съобщението.

Докато се опитваше да локализира неизвестното тяло, то измина огромно разстояние. Тогава за първи път Икстл реши, че това е кораб, летящ от една галактика към друга. За миг бе обзет от ужас, че обектът ще се отдалечи още и той ще изгуби контакт с него, преди да успее да направи нещо.

Разшири леко обсега на полето си и почувства отново познатата възбуда, предизвикана от въздействието на чужда енергия и материя. Този път Икстл се вкопчи в новото усещане. Онова, което преди бе поле, сега се превърна в лъч, концентрирал цялата енергия на измъченото му тяло.

Използвайки лъча, той изсмука огромно количество енергия от кораба. Остана още много — милиони пъти повече, отколкото можеше да използва. Наложи се да я отклони в космическия мрак. Като огромна пиявица Икстл се впи през четири, пет, десет светлинни години, за да пресуши движещата сила на звездолета.

След цяла вечност на тлеещо съществуване, поддържано със случайно прелитащи трохи от светлинна енергия, той дори не смееше да погълне огромните количества, достигащи сега до него. Необятният космос ги потопи, сякаш никога не ги е имало. Но и това, което Икстл акумулира, го разтърси и върна живота в тялото му. Със свирепа ожесточеност Икстл осъзна мащабите на открилата се възможност. Той пренастрои светкавично атомната си структура и се понесе по лъча.

В далечината корабът — с угаснали двигатели, но продължаващ да лети по инерция — премина покрай него и започна постепенно да се смалява. Той измина цяла светлинна година, после две, три, Икстл установи с отчаяние, че го губи въпреки всичките си усилия. И тогава…

Корабът спря. Само допреди миг летеше със скорост светлинни години на ден и изведнъж увисна неподвижно в космоса. Все още се намираше на значително разстояние, но престана да се отдалечава.

Икстл се досещаше какво е станало. Онези на кораба бяха открили чуждата намеса и бяха спрели, за да установят кой е причината. Техният метод на мигновено спиране свидетелстваше за силно развита наука, макар той да не можа да определи точно каква антиускорителна техника бяха използвали. Съществуваха няколко възможности. Самият той смяташе да спре, като преобразува скоростта си в движение на електроните в собствения му организъм. Така щеше да се изгуби много малко енергия. Електроните във всеки атом щяха леко да се ускорят — съвсем леко — и това ускорение щеше да се трансформира в движение на микроскопично равнище.

Именно на това равнище Икстл внезапно почувства, че корабът е съвсем близо.

И тогава се случиха няколко неща, редуващи се прекалено бързо, за да бъдат осъзнати. Корабът издигна пред себе си непробиваем енергиен щит. Тази концентрация на енергия задейства автоматичните релета, които бе създал в тялото си и той спря частица от секундата по-рано, отколкото възнамеряваше. Като разстояние това бе малко повече от тридесет километра.

Икстл виждаше кораба като светла точица в черното пространство. Щитът продължаваше да бъде включен, което означаваше, че онези вътре вероятно не могат да го засекат, но и той не можеше да се надява да проникне на борда. Предположи, че чувствителни уреди бяха доловили приближаването му, бяха го идентифицирали като връхлитащо тяло и задействали защитния екран.

Икстл се стрелна напред и спря недалеч от невидимата бариера, разделяща го от осъществяването на надеждите му. Намираше се на по-малко от петдесет метра от тъмно метално чудовище с овална форма, осеяно с няколко редици пламтящи светлини. Космическият кораб бе увиснал на фона на кадифения мрак като огромен скъпоценен камък, неподвижен, но жив, искрящ от живот.

До този момент Икстл бе преминавал през толкова материални превъплъщения, че имаше само смътна представа какво би могло да се случи, ако успееше да се качи на борда. Съзнанието му, тласкано от безбройните векове към крайно отчаяние, политна в безумен пристъп. Краката и ръцете му, проблясващи като живи огнени езици, се гърчеха и извиваха под струящата от люковете светлина. Устата му, наподобяваща дълбока рана върху карикатурно подобие на човешка глава, избълва бяла пяна, която се разнесе под формата на скреж. Усети как надеждата расте в него и залива всичко. Видя като през мъгла плътна ивица светлина да изпъква върху металния корпус на кораба. Издатината се превърна в голяма врата, която, завъртайки се, се отвори и наклони на една страна. През отвора бликна ослепително сияние.

Няколко секунди не се случи нищо, после се появиха десетина двуноги същества. Те бяха облечени в почти прозрачни бронирани костюми и теглеха, а може би насочваха след себе си големи летящи машини. Отдалече пламъците, които заструиха, изглеждаха малки, но ослепителната им яркост беше знак за огромна концентрация на енергия. Ремонтните работи, както му се стори, напредваха с тревожна бързина.

Икстл трескаво се зае да изследва екрана, който го отделяше от кораба, търсейки слаби места. Не откри такива. Влезлите в действие сили бяха прекалено сложни, а обхватът им твърде голям, за да може да им се противопостави. Бе доловил това от разстояние, а сега се сблъска със самата реалност.

Ремонтът — Икстл видя как двуногите смениха една дебела плоскост от външната обвивка с друга — завърши толкова бързо, колкото и започна. Пламтящият огън угасна с пукот в мрака. Машините поеха обратния път и изчезнаха от погледа му. Двуногите същества се вмъкнаха след тях. Металната сцена опустя внезапно, изоставена и безжизнена като самия космос.

Последният шок почти лиши Икстл от разум. Не можеше да им позволи да се изплъзнат точно сега, когато цялата вселена бе в обсега му… само на няколко метра. Той протегна ръце, сякаш искаше да задържи кораба само със силата на желанието си. Усещаше в тялото си пулсираща болка. Съзнанието му се плъзна към черния, бездънен кладенец на отчаянието, но успя да се задържи за миг, преди окончателно да изгуби равновесие.

Голямата врата отново се завъртя. Едно от съществата се провря през пръстена светлина и се насочи към току-що ремонтирания участък. То вдиша нещо от земята и пое обратно към отворения шлюз. Тогава съзря Икстл.

Спря се като ударено от гръм. Трудно поддържаше равновесие. Под светлината на люковете лицето му се виждаше ясно през прозрачния шлем. Очите му бяха широко отворени, а долната му челюст увиснала. Устните му започнаха бързо да се движат. Минута по-късно вратата зейна още повече и през нея премина цяла група двуноги същества, които се вторачиха в Икстл.

Малко по-късно през въздушния шлюз бе спусната голяма метална клетка. Отгоре седяха двама мъже, които я насочваха, използвайки нейна собствена тяга. Икстл предположи, че ще се опитат да го заловят.

Не почувства никакво издигане. Сякаш беше упоен и пропадаше в бездна от умора. Ужасен, Икстл направи усилие да се противопостави на нарастващото вцепенение. Щеше да има нужда от цялата си бдителност, ако желаеше неговата раса, достигнала прага на окончателното познание, да заживее отново.