Алфред ван Вогт
Космически хищници (12)

Дванадесета глава

Гросвенър се зае с това, което му изглеждаше най-логичен междинен етап: съсредоточи се, за да прехвърли контрола си от един рийм върху друг. Изборът беше очевиден.

„Аз съм обичан!“ — каза си той, възпроизвеждайки същото усещане, което по-рано го бе смутило. — „Аз съм обичан от моя родител, от когото израствам и добивам завършеност. Аз споделям неговите мисли, но вече виждам със собствените си очи и зная, че съм един от групата…“

Преходът дойде внезапно, както и бе очаквал. Той раздвижи по-малките, удвоени пръсти; сви крехките рамене под формата на дъга. После се ориентира отново към родителя рийм. Експериментът бе толкова сполучлив, че го накара да се реши на по-големия скок; да се свърже с нервната система на някое по-отдалечено същество.

Още веднъж постигна целта си чрез стимулиране на подходящи мозъчни центрове. Гросвенър мислено се озова сред хълмиста пустош, обрасла с храсти. Точно пред него течеше малък поток. А по-нататък оранжево слънце се спускаше на фона на пурпурно небе, осеяно с пухкави облаци. Той накара новия си обект да се завърти на 180 градуса. Съгледа малка постройка, кацнала сред дърветата на брега на потока. Гросвенър се приближи до нея и надникна вътре. В полумрака различи няколко пръта, върху единия от които се бяха разположили две птици. Очите им бяха притворени.

Твърде възможно бе, реши той, тези две същества да участват в нападението срещу „Спейс Бийгъл“.

Оттам Гросвенър прехвърли своя контрол върху един рийм от потъналата в нощ част на планетата. Преходът този път бе по-бърз. Намираше се в тъмен град с призрачни сгради и мостчета между тях. Прескачаше от една на друга нервна система. Нямаше представа защо се получава контакт с едни същества, а с други — не. По всяка вероятност някои от тях бяха по-податливи на хипнотичните внушения на Гросвенър. Възможно бе също те да са роднини на първия рийм, с който бе установил контакт. След като премина през повече от две дузини съзнания по цялата планета, Гросвенър реши, че вече има цялостно впечатление.

Това бе свят от дърво, камък и една ментална общност, който навярно нямаше аналог на друга планета. Тази раса бе заобиколила цяла епоха в човешкото развитие — машинната, със съпровождащото я проникване в тайните на материята и енергията. В този момент Гросвенър почувства, че може спокойно да направи предпоследната крачка от своята контраатака.

Съсредоточи се върху модела на едно от съществата-птици, изпратило фантомен образ на борда на „Спейс Бийгъл“. Сетне долови леко, но забележимо отклонение в хода на времето. И тогава…

Той видя кораба през погледа на един от образите.

От всичко най-много го интересуваше как се развива битката. Но той трябваше да потисне желанието си да знае, защото завръщането на борда на кораба бе само част от предварителния му план. Гросвенър искаше да въздейства на огромна група от може би милиони рийми с такава сила, че да ги накара да се отдръпнат от „Спейс Бийгъл“ и да стоят надалече от него.

Той бе доказал, че може да приема техните мисли, както и те неговите. В противен случай контактът му с няколкото дузини съзнания на същества-птици не би бил възможен. Следователно беше готов. Гросвенър излъчи своето послание в мрака:

„Вие живеете във вселена; и вътре в себе си създавате картини на тази вселена, каквато я виждате. Не знаете нищо за нея освен вашите картини, но те не са истинската вселена.“

Как може да се повлияе на едно съзнание? Като се променят основните му възгледи. Как може да се въздейства върху поведението на другия? Като се променят основните му вярвания и убеждения.

Гросвенър продължи предпазливо:

„Картините вътре във вас не разкриват цялата вселена; има много неща, които не можете да опознаете напълно, защото нямате сетива за тях. Във вселената има порядък. И ако той липсва във вашите картини, тогава вие сте се заблудили.“

Трябваше да бъдат променени основните възгледи на тези същества. И Гросвенър ги промени съзнателно, без емоции, но честно. Самият той изхождаше от хипотезата, че риймите нямат защита пред идеите, които им носеше. Те бяха първото ново нещо за тях от поколения насам. Той не се съмняваше, че въздействието ще бъде огромно върху тази цивилизация в застой, чиито вкоренени убеждения не бяха оспорвани никога. Съществуваха многобройни исторически примери за това, как един не особено силен нашественик може да промени решително бъдещето на земеделски цивилизации от затворен тип. Индийската империя бе рухнала при сблъсъка си с няколко хиляди англичани. Подобно на това всички земеделски общества от древността са били завладявани с лекота; възраждането е настъпило едва когато в тях се е пробудило съзнанието, че животът е нещо повече от онова, което са научили в оковите на консервативните си общества.

Риймите бяха особено уязвими. Техният метод на комуникация, колкото и уникален да бе, позволяваше да се въздейства едновременно върху тях с едно-единствено усилие. Отново и отново Гросвенър повтори своето послание, като добавяше всеки път по нещо, свързано с кораба. То гласеше:

„Сменете картината, с която въздействате върху чужденците, намиращи се на кораба, и после я премахнете. Сменете я, за да могат те да се отпуснат и заспят… и я премахнете. Вашият добронамерен акт причини големи вреди на кораба. Ние също сме дружелюбно настроени към вас, но начинът, по който изразявате приятелските си чувства, е пагубен за нас.“

Гросвенър имаше само смътна представа от колко време изпраща нарежданията си по огромната неврологична верига. Навярно от два часа. Колкото и време да бе изминало, всичко свърши, когато релето на мозъчния регулатор прекъсна автоматично връзката му с изображението върху стената на неговия отдел.

Веднага се озова сред позната обстановка. Погледна към мястото, където доскоро се намираше видението. Там нямаше нищо. Обърна се бързо към Корита. Археологът се бе отпуснал на един стол и спеше дълбоко.

Гросвенър потръпна, спомняйки си дадените от него указания — да се отпуснат и да заспят. Резултатът бе пред очите му. Всички на кораба вероятно спяха.

Спря се само за миг, за да събуди Корита, и се запъти към коридора. Докато бързаше надолу, откри десетки тела на хора, изпаднали в безсъзнание, но по стените нямаше нищо. Той стигна до контролната зала, без да зърне нито един образ.

Вече вътре в нея, трябваше да прекрачи внимателно спящия капитан Лийт, който лежеше на пода близо до командния пулт. С въздишка на облекчение натисна бутона, който включваше външния защитен екран на кораба.

Секунди по-късно Елиът Гросвенър променяше курса на „Спейс Бийгъл“.

Преди да напусне залата, той постави един хронизатор^[1] на лоста за управление и го нагласи за период от десет часа. След като взе тази предпазна мярка срещу възможността някой да се събуди с нагласата за самоунищожение. Гросвенър се завтече по коридора да окаже първа медицинска помощ на ранените.

Пациентите му до един бяха в безсъзнание и можеше само да гадае какво е състоянието им. Работеше предпазливо. В случаи на затруднено дишане и шок преливаше кръвна плазма. Инжектираше болкоуспокоителни средства, когато видеше опасни на вид рани и ги мажеше с бързо лекуващи мехлеми за изгаряния и порязвания. Седем пъти, вече с помощта на Корита, му се наложи да транспортира мъртви тела до камерите за реанимация. Четирима оживяха. Но и без тях останаха тридесет и два трупа, които, след като прегледа, дори не опита да съживи.

Заедно с Корита продължаваха да помагат на ранените, когато близо до тях един от геолозите се събуди, прозя се лениво и сетне изохка ужасен. Гросвенър предположи, че паметта му се възвръща, но не го изпусна от поглед, докато мъжът се изправяше на крака и се приближаваше към тях. Геологът ги изгледа последователно и накрая озадачено попита:

— Мога ли да помогна с нещо?

Скоро вече имаха десетина всеотдайни помощници, които отронваха само от време на време по някоя дума, но и от това се разбираше, че си спомнят за временното безумие, причинило този кошмар.

Гросвенър не забеляза кога са дошли капитан Лийт и Мортън, докато не ги видя да разговарят с Корита. Малко след това археологът си тръгна. Двамата началници се приближиха към Гросвенър и го поканиха на среща в контролната зала. Мортън мълчаливо го потупа по гърба. Нексиалистът се питаше дали си спомнят за случилото се, тъй като хипнозата често предизвикваше спонтанна амнезия. Ако не си спомняха нищо, щеше да му е изключително трудно да им обясни убедително какво е станало.

С облекчение чу капитан Лийт да казва:

— Господин Гросвенър, като се връщаме към сполетялото кораба бедствие, двамата с Мортън си спомняме за вашите усилия да ни накарате да осъзнаем, че сме жертви на атаки отвън. Господин Корита сподели с нас онова, което е видял от действията ви. Искам да разкажете тук на всички шефове на отдели какво точно се случи.

Подробното описание на събитията отне на Гросвенър повече от час. Когато свърши, някой се обади:

— Да разбирам ли, че това е било добронамерен опит за влизане в контакт с нас?

Гросвенър кимна:

— Ами, да.

— Искате да кажете, че не можем да отидем там и да ги направим на пух и перушина? — в гласа на човека се чувстваше недоволство.

— Би било безсмислено, но — добави нексиалистът твърдо — ние бихме могли да ги посетим и да установим по-пряк контакт.

Капитан Лийт побърза да се намеси:

— Това ще ни отнеме много време. Очаква ни дълъг път. Пък и тази цивилизация ми изглежда доста мрачна — допълни той кисело.

Гросвенър се поколеба за миг и преди да успее да заговори, Мортън попита:

— Какво ще кажете, господин Гросвенър?

— Предполагам — поде Гросвенър, — че командирът има предвид липсата на механични съоръжения при тази раса. Но живите същества могат да се чувстват добре и без машини: да се хранят и пият, да общуват с приятели, да обичат. Допускам, че тези създания изпитват радост от телепатичния контакт с цялата общност и от начина, по който се възпроизвеждат. Имало е времена, когато човекът не е разполагал с нещо кой знае колко повече и все пак смятаме, че е имало цивилизация; тогава също е имало велики личности, както сега.

— Въпреки това — обади се Ван Гросен, — вие не се поколебахте да разстроите техния начин на живот.

Гросвенър отвърна невъзмутимо:

— Неразумно е както за птиците, така и за хората, да бъдат прекалено ограничени. Аз само сломих тяхната съпротива срещу новите идеи, нещо, което все още не успявам да постигна на този кораб.

Неколцина се засмяха накриво и хората започнаха да се разотиват. Гросвенър видя Мортън да разговаря с Йеменс, единствения представител на Химическия отдел на съвещанието. Химикът, вече първи заместник на Кент, се намръщи и на няколко пъти поклати глава. После на свой ред говори дълго и накрая двамата с Мортън си стиснаха ръце.

Мортън се приближи към Гросвенър и каза тихо:

— Хората от Химическия отдел ще изнесат оборудването си в рамките на двадесет и четири часа, при условие че за инцидента повече няма да се споменава. Господин Йеменс…

Гросвенър побърза да попита:

— А какво мисли Кент по въпроса?

Мортън се поколеба:

— Кент е получил газово отравяне — каза той накрая — и ще бъде на легло няколко месеца.

— Но това означава, че изборите ще са минали.

Мортън отново се поколеба:

— Да, така е. Това означава, че аз печеля изборите, защото Кент беше единственият ми съперник.

Гросвенър замълча, премисляйки различните възможности. Това, че Мортън щеше да запази научното ръководство, бе добре. Но как щяха да реагират недоволните, подкрепили Кент?

Преди да успее да каже нещо, Мортън продължи:

— Ще поискам от вас една лична услуга, господин Гросвенър. Убедих господин Йеменс, че ще бъде неразумно да подновява атаката на Кент срещу вас. Но бих искал и вие да запазите мълчание. Не се опитвайте да печелите дивиденти от вашата победа. Ако ви попитат, кажете, че тя е била плод на случайност, но не повдигайте сам въпроса. Обещавате ли?

Гросвенър кимна и добави:

— Питам се дали не бих могъл да ви предложа нещо?

— Разбира се.

— Защо не предложите Кент за ваш заместник?

Мортън впи поглед в него, изненадан:

— Не съм очаквал подобно предложение от вас. Лично аз нямам особено желание да повдигам самочувствието на Кент.

— Не става дума за Кент — отвърна Гросвенър.

Този път Мортън замълча. После бавно каза:

— Предполагам, че това ще намали напрежението. — Но не изглеждаше въодушевен от идеята.

Гросвенър каза:

— Мнението ви за Кент вероятно съвпада с моето.

Мортън се засмя мрачно:

— Има няколко десетки души на кораба, които предпочитам да ме заместват, но за да има мир, ще последвам вашия съвет.

Те се разделиха. Гросвенър не беше толкова доволен, колкото изглеждаше. Този завършек на конфликта с Кент не го удовлетворяваше. Имаше чувството, че с изкарването на химиците от отдела му бе спечелил битката, но не и войната. И все пак от негова гледна точка този край бе за предпочитане вместо превръщането на сблъсъка в ожесточена война.