Алфред ван Вогт
Космически хищници (8)

Осма глава

Когато на другата сутрин Гросвенър наближи кабинета си, с изненада откри, че вратата е отворена. Върху пода на тъмния коридор падаше ярка ивица светлина. Той ускори крачка и се спря рязко на прага.

Видя седмина души от Химическия отдел, включително и двамата, които бяха присъствали на беседата му. В стаята му имаше нови съоръжения, големи съдове, нагреватели и цяла система от тръби за подаване на химикали.

Гросвенър мигновено си припомни поведението на химиците по време на лекцията му. Той прекрачи сковано прага, ужасен при мисълта, че нещо може да се е случило със собствената му техника. Външната стая се използваше главно за представителни цели и като аудитория, в която според обучението се включваха едни или други машини от съседните помещения. Специалното оборудване се намираше във вътрешните стаи.

През отворената врата, която водеше към аудио-визуалното студио, Гросвенър видя, че то също е завладяно. От изненада онемя. Без да обръща внимание на неканените гости, влезе последователно във всяка една от вътрешните стаи. Три от тях бяха окупирани от химиците нашественици — студиото, лабораторията и апаратната, а в четвъртата стая бяха струпани всички преносими машини и мебелите. Една врата водеше от нея към малък коридор. Гросвенър предположи мрачно, че отсега нататък това ще е входът към отдела му.

Все пак той сдържа гнева си, като претегляше възможностите. От него се очакваше да протестира пред Мортън. Кент щеше да се опита да превърне това в свое предимство при изборите. Как точно — Гросвенър не можеше да предвиди, но очевидно химикът имаше нещо на ум.

Нексиалистът бавно се върна в приемната си, за първи път той забеляза, че ваните бяха предназначени за производство на храна. Умно. Беше нагласено да изглежда така, сякаш най-сетне тези стаи ще се използват за нещо полезно, а не за празни работи, както преди. Изобретателността на този план бе предизвикателство за собствения му интелект.

Гросвенър не се усъмни нито за миг в подбудите, движещи натрапниците. Кент не го обичаше. След като открито изрази неодобрението си за кандидатурата на Кент, което вероятно му е било докладвано, тази антипатия се бе засилила. Но отмъстителната реакция на главния химик умело можеше да бъде обърната срещу самия него.

Гросвенър реши, че в никакъв случай не трябва да допуска Кент да извлече дивиденти от нахлуването си.

— Бихте ли съобщили на колегите си, че съм очарован от възможността да попълня знанията на персонала от Химическия отдел и се надявам, че никой от присъстващите няма да възрази да понаучи нещо, докато работи.

Нексиалистът се отдалечи, без да чака отговор. Когато се извърна, видя, че мъжът го гледа вторачено. Гросвенър сдържа усмивката си и влезе с приповдигнато настроение в стаята, която му бяха оставили. Най-после му се отдаваше случай да изпробва някои от методите си за обучение. Поради бъркотията, създадена от химиците, му трябваше известно време, докато открие хипнотичния газ. Около половин час му отне монтирането на вентил към дюзата, така че да избегне издайническото съскане на струята под налягане. Когато свърши, Гросвенър отнесе контейнера в предната стая. После го сложи в стенен шкаф със зарешетена врата, развъртя вентила и побърза да заключи.

Леко ухание на парфюм се смеси с миризмата на химикали, идваща от ваните.

Гросвенър тръгна да излиза, като подсвиркваше тихо. Спря го единият от мъжете, които бяха присъствали на лекцията му предишната вечер.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Гросвенър отговори спокойно:

— След малко няма да усещате вече нищо. Това е част от моята образователна програма за хората ви.

— Кой ви е молил да ни образовате?

— Но, господин Молдън — възкликна Гросвенър с престорена изненада, — как иначе мога да си обясня присъствието ви в моя отдел? — Той избухна в смях. — Шегувам се. Пръснах малко дезодорант. Не искам това място да потъне в смрад.

Гросвенър бързо се отдалечи в един ъгъл, за да наблюдава реакциите на хората. Общо те бяха петнадесет. Петима от тях вероятно щяха да се повлияят изцяло от хипнотичния газ, а други петима донякъде. Във всеки случай той разполагаше с начини да провери това.

След неколкоминутно наблюдение Гросвенър тръгна и се спря пред един от мъжете, като му каза тихо, но заповеднически:

— След пет минути ела в умивалнята и ще ти дам нещо. А сега забрави за това!

После се отдалечи към вратата, която свързваше външното помещение с аудио-визуалното студио. След малко Гросвенър зърна Молдън да се приближава до мъжа и да го пита нещо. Човекът поклати глава, очевидно изненадан.

Молдън избухна гневно:

— Как така не е разговарял с вас? Аз го видях.

Техникът се ядоса на свой ред.

— Нищо не ми е казвал. Вие ли ще знаете по-добре!

И да бе продължил спорът, Гросвенър нито го чу, нито го проследи. С крайчеца на окото си той забеляза, че един от по-младите мъже в съседното помещение също дава признаци на повлияване. Тръгна към него по същия небрежен начин и повтори казаното на първия обект на експеримента си с тази разлика, че посоченото време бе петнадесет минути вместо пет.

Общо шестима от мъжете реагираха в степен, която Гросвенър прецени като достатъчна за осъществяването на плана му. Трима други — включително Молдън — бяха по-леко засегнати. Гросвенър реши засега да ги остави на мира. На този етап се нуждаеше от сигурни резултати. По-късно можеше да опита някакъв друг начин на въздействие и върху тях.

Гросвенър вече чакаше, когато първият обект на експеримента му влезе в умивалнята. Усмихна се и го попита:

— Виждал ли си някога такова нещо? — В ръката му лежеше малък кристал с ръбове за прикрепяне към вътрешността на човешко ухо.

Мъжът пое миниатюрното приспособление, разгледа го и поклати озадачено глава:

— Какво е това?

Гросвенър му нареди:

— Обърни се настрана и ще поставя апаратчето в ухото ти. — Другият се подчини покорно и Гросвенър продължи заповеднически: — Убеден съм, ще забележиш, че външната му страна е с телесен цвят. С друга думи, кристалът може да бъде видян само при внимателно вглеждане. Ако някой все пак го забележи, ще кажеш, че е слушалка. След около минута-две ти самият ще забравиш, че е там. Няма и да го усещаш.

Мъжът изглеждаше заинтригуван:

— Почти не го чувствам и сега. За какво служи?

— Нещо като радио — обясни Гросвенър и продължи бавно, като наблягаше на всяка дума: — Само че на съзнателно ниво няма да чуваш нищо. Думите ще отиват направо в подсъзнанието ти. Ще чуваш какво говорят другите. Ще можеш да водиш разговори. Всъщност ще си вършиш обичайната работа, без да съзнаваш, че става нещо необикновено. Ще забравиш напълно за това.

— Просто невероятно! — възкликна техникът.

Той поклати глава и излезе от стаята. След няколко минути влезе и вторият. После, един по един, заприиждаха и останалите четирима, които бяха показали признаци на дълбок транс, Гросвенър прикачи към ухото на всеки от тях по един от почти невидимите сублиминални радиоприемници.

Като си подсвиркваше фалшиво, отиде и за втори контейнер, съдържащ друг вид хипнотичен газ. Постави го редом с първия в шкафа с решетката. Този път въздействието върху Молдън и още четирима други беше пълно. Сред останалите двама реагираха слабо, един, който бе леко засегнат от първия газ, като че ли излезе от състояние на хипноза, а съседът му не прояви никакви признаци на въздействие. Гросвенър реши, че единадесет хипнотизирани от общо петнадесет обекта е добър резултат. Кент щеше да бъде неприятно изненадан от броя на химическите гении, озовали се в отдела му.

Все пак беше далеч от крайната победа. За да я спечели, вероятно трябваше директно да атакува самия Кент.

Гросвенър набързо направи запис и го пусна на нормална скорост по радиото. След това закрачи сред хората, като наблюдаваше реакциите им. Четирима от тях сякаш бяха разтревожени от нещо. Гросвенър се приближи към единия, който поклащаше главата си, без да спира.

— Какво има? — попита го.

Мъжът се засмя притеснено.

— Непрекъснато чувам някакъв глас. Странно.

— Силно ли? — Това не бе точно въпросът, който би задал един педантичен изследовател, но Гросвенър знаеше какво прави.

— Не, идва отдалече. Отдалечава се и после…

— Ще изчезне — утеши го Гросвенър. — От умствена преумора е. Готов съм да се обзаложа, че вече не го чуваш, защото разговаряш с някого и вниманието ти е отвлечено.

Мъжът извърна главата си, сякаш се ослушваше, и поклати учудено глава:

— Изчезна — въздъхна той с облекчение. — Бях започнал да се безпокоя.

Двама от останалите също бяха успокоени сравнително леко. Но третият въпреки допълнителното внушение продължи да чува гласа. Накрая Гросвенър го отведе настрани и под предлог, че преглежда ухото му, махна малкия радиоприемник. Този мъж вероятно се нуждаеше от по-продължителна подготовка.

Гросвенър поговори накратко с всекиго поотделно. Удовлетворен, той се върна в лабораторията си, подбра няколко комдиска и ги програмира да звучат по три минути на всеки четвърт час. Когато се върна в аудиторията, видя, че всичко е наред. Прецени, че може спокойно да остави мъжете да си вършат работата. Тръгна по коридора към асансьорите.

Няколко минути по-късно Гросвенър влезе в Математическия отдел и поиска среща с Мортън. За негова изненада бе приет веднага.

Мортън се беше изтегнал удобно зад голямото си бюро. Математикът му посочи стол и Гросвенър седна.

За първи път влизаше в кабинета на Мортън и затова се огледа с любопитство. Помещението бе просторно и една от стените бе заета изцяло от панорамен екран. В момента той бе насочен под такъв ъгъл, че огромната спираловидна галактика, в която Слънцето бе само малка прашинка, се виждаше от край до край. Тя бе все още достатъчно близо, за да се открояват отделни звезди, но твърде далече, за да е достигнала пълното си мъгляво великолепие.

В полезрението се намираха и няколко звездни купа, които — макар и извън Млечния път — се въртяха заедно с него в космоса. Тази гледка напомни на Гросвенър, че „Спейс Бийгъл“ преминаваше сега през един от по-малките от тях.

След обичайната размяна на поздрави, той попита:

— Взето ли е вече решение дали ще спрем в района на някоя звезда от този куп?

Мортън поклати глава:

— Общо мнение е, че не трябва да спираме. Аз съм съгласен с това. Насочили сме се към друга галактика, а и без това сме вече твърде далеч от Земята.

Директорът се наведе напред, за да вземе лист от бюрото, и пак се отпусна на стола си.

— Чух, че са нахлули в отдела ви — каза рязко той.

Гросвенър се подсмихна. Можеше да си представи с какво задоволство са посрещнали новината за този инцидент някои от членовете на екипажа. Мнозина на кораба вече ставаха неспокойни при мисълта за възможностите на нексиализма. Много от тях все още не бяха поддръжници на Кент, но нямаше да погледнат с добро око, ако директорът се намесеше в този случай.

Въпреки това Гросвенър трябваше лично да се увери дали Мортън е наясно с положението. Накратко той описа какво се е случило и накрая каза:

— Господин Мортън, бих искал да наредите на Кент да вдигне обсадата. — Всъщност той нямаше никакво желание да бъде издавана подобна заповед, но искаше да провери дали Мортън осъзнава надвисналата опасност.

Директорът поклати глава и каза помирително:

— В края на краищата за сам човек разполагате с доста място. Защо да не го поделите с друг отдел?

При този уклончив отговор на Гросвенър не му оставаше друго, освен да бъде още по-настойчив.

— Да разбирам ли, че всеки шеф на отдел на борда на кораба има право да сложи ръка върху територията на друг отдел без разрешението на ръководните органи?

Мортън не отговори веднага. Усмихна се накриво, като си играеше с молива и накрая каза:

— Оставам с впечатлението, че вие не сте наясно с положението ми на борда на „Бийгъл“. Преди да взема каквото и да е решение, отнасящо се до някой ръководител на отдел, аз трябва да се консултирам с останалите шефове. — Той погледна към тавана. — Да предположим, че включа въпроса в дневния ред и на съвещанието бъде решено Кент да задържи завладяната част от отдела ви. Признаването на този статут ще го направи постоянен. — Заговори бавно: — Помислих си, че едва ли би ви харесало да бъде ограничено така занапред жизненото ви пространство — завърши Мортън и се усмихна широко.

Гросвенър, постигнал целта си, върна усмивката.

— Много се радвам, че имам подкрепата ви във връзка с този проблем. Да разчитам ли, че няма да допуснете Кент да го включи в дневния ред?

И да бе изненадан от този внезапен обрат, Мортън с нищо не го показа.

— Дневният ред — отбеляза той със задоволство — до голяма степен зависи от мен. Моят кабинет го изготвя и аз го представям. Шефовете на отдели могат да гласуват предложението на Кент да бъде разгледано на някое от следващите съвещания, но не и на това, което вече се провежда.

— Предполагам, че господин Кент вече е подал молба да заеме четири помещения от моя отдел?

Мортън кимна. Той остави листа, който държеше. Взе един часовник и се вгледа в него внимателно.

— Следващата сбирка е след два дни. После ще се провеждат всяка седмица, освен ако не отложа някоя от тях. Смятам — гласът му звучеше замислено, — че без проблем мога да отменя заседанието, насрочено след дванадесет дни. — Той остави часовника и стана бързо: — Остават ви двадесет и два дни, за да подготвите отбраната си.

Гросвенър бавно се изправи. Реши да не коментира отреденото му време. Засега отсрочката изглеждаше повече от достатъчна, но изглеждаше самомнително да го заяви. Или щеше да е върнал отнетото му, преди да изтече срока, или поражението му щеше да е факт.

На глас той каза:

— Има нещо, към което искам да привлека вниманието ви. Мисля, че би трябвало да имам правото на пряка връзка с другите началници на отдели, когато съм в космически костюм.

Мортън се усмихна.

— Убеден съм, че това е неволен пропуск. Ще се погрижа да бъде отстранен.

Те си стиснаха ръцете и се разделиха. Докато вървеше към отдела си, Гросвенър си каза, че нексиализмът, макар и по много заобиколен път, печели позиции.

Когато влезе в приемната, с изненада откри, че Сидъл е там и наблюдава работата на химиците. Психологът го забеляза и се приближи към него, като клатеше глава.

— Млади човече, това не е ли малко неетично.

Не без тревога Гросвенър установи, че Сидъл се е досетил за характера на експеримента му с мъжете. Постара се това да не му проличи и бързо отговори:

— Абсолютно неетично, господине. Чувствам се точно така, както бихте се почувствали и вие, ако някой завладее отдела ви, без изобщо да се съобразява със законните ви права.

Замисли се: „Защо Сидъл е тук? Кент ли го беше изпратил да разследва случая?“

Сидъл потърка брадичката си. Той беше добре сложен мъж с блестящи черни очи.

— Не ме разбрахте добре — бавно каза психологът, — но виждам, че се чувствате в правото си.

Гросвенър смени тактиката:

— Да не би да намеквате за метода на обучение, който приложих при тези хора?

Не изпитваше никакво чувство за вина. Каквото и да беше довело Сидъл тук, той трябваше да обърне появата му в своя полза, ако е възможно. Надяваше се да предизвика вътрешно колебание у психолога и да го направи неутрален в сблъсъка между него и Кент.

— Да, именно за това говоря — отвърна Сидъл с леко язвителна нотка в гласа си. — По молба на господин Кент прегледах членовете на неговия екип, които според него не се държат по нормален начин. Длъжен съм да уведомя господин Кент за диагнозата ми.

— Но защо? — попита Гросвенър и продължи разпалено: — Господин Сидъл, организирано бе нахлуване в моя отдел от човек, който ме мрази само защото заявих открито, че няма да гласувам за него. Тъй като той наруши законите на кораба, аз съм в правото си да се защитавам, както намеря за добре. Затова ви моля да останете неутрален в този чисто личен конфликт.

Сидъл гледаше намръщено.

— Вие не разбирате — отбеляза той. — Аз съм тук като психолог. Установявам, че сте хипнотизирали хора без разрешението им и смятам това за съвършено неетична постъпка. Изненадан съм, че очаквате от мен да се присъединя към деяние, което осъждам изцяло.

— Уверявам ви — отвърна Гросвенър, — че личният ми морал не отстъпва на вашия. Вярно е, че хипнотизирах тези мъже без тяхно знание, но ни най-малко не съм се възползвал от това, за да им навредя или да ги разстроя в каквато и да е степен. При тези обстоятелства не виждам защо трябва да се чувствате задължен да взимате страната на Кент.

— Този конфликт е между вас и Кент — това ли искате да ми кажете?

— Да, по същество — съгласи се Гросвенър, който отгатна накъде биеше психологът.

— И все пак — каза Сидъл — вие не сте хипнотизирали Кент, а няколко невинни наблюдатели.

Гросвенър си припомни как се държаха четиримата химици по време на лекцията му. При всяко положение не бяха съвсем невинни. Той каза:

— Няма да споря с вас по този въпрос. Бих могъл да ви отговоря, че безмозъчното мнозинство винаги е плащало тежък данък за това, че се е подчинявало сляпо на заповедите на водачи, без да си даде труда да разбере какви са целите им. Но вместо да задълбавам в тази проблематика, бих искал да ви задам един въпрос.

— Какъв?

— Влизахте ли в лабораторията?

Сидъл мълчаливо кимна.

— Видяхте ли комдисковете?

— Да.

— Тогава знаете какво съдържат?

— Научна информация в областта на химията.

— Това е, което им преподавам — рече Гросвенър. — Това е всичко, което възнамерявам да им предложа и в бъдеще. Аз гледам на моя отдел като на образователен център. Тези, които проникват насила в него, биват обучавани, независимо дали искат или не.

— Трябва да призная — отбеляза Сидъл, — че не виждам как това ще ви помогне да се отървете от тях. Все пак с радост ще разкажа на господин Кент за вашите занимания. Той не би трябвало да има нещо против хората му да задълбочат познанията си по химия.

Гросвенър не отговори. Имаше си свое мнение за това, доколко приятно ще му бъде на Кент, когато разбере, че група негови подчинени съвсем скоро ще го задмине в собствената му специалност.

Проследи с угрижен поглед Сидъл, докато той се отдалечаваше по коридора. Психологът несъмнено щеше да съобщи всичко на Кент, така че не му оставаше друго, освен да изработи нов план за защита. Гросвенър реши, че е прекалено рано да предприема драстични мерки. Не можеше да бъде сигурен, че едно подкрепено и от други позитивно действие няма пак да предизвика противопоставяне на борда на „Бийгъл“ — нещо, което искаше да избегне. Въпреки собствените си резерви относно цикличната концепция за историята, не трябваше да се забравя, че цивилизациите действително се раждаха, остаряваха и умираха под тежестта на времето. Преди да предприеме нещо друго, щеше да бъде от полза да поговори с Корита за неподозираните клопки, в които рискуваше да попадне.

Откри японеца в библиотека „Б“, която се намираше в единия край на кораба на същия етаж, на който беше и Нексиалният отдел. Корита тъкмо си тръгваше и Гросвенър закрачи до него. Без никакви предисловия, той му описа в общи линии проблема си.

Корита не отговори веднага. Едва когато наближиха края на коридора, историкът поде неуверено:

— Скъпи приятелю, сигурен съм, че си давате сметка колко трудно е да се реши един конкретен проблем на базата на обобщения. В действителност това е всичко, което цикличната теория може да предложи.

— Все пак — каза Гросвенър — някои аналогии могат да се окажат много полезни за мен. Съдейки от онова, което съм чел по въпроса, ние се намираме в късния, „зимен“ период на нашата цивилизация. С други думи, точно сега правим грешките, които водят до изчезването ни. Бих искал да науча нещо повече за това.

Корита сви рамене.

— Ще се опитам да бъда кратък. — Известно време той мълча и после каза: — Характерният белег на всички цивилизации от „зимния“ период е, че милиони индивиди започват да разбират все по-дълбоко естеството на нещата. Хората вече не се задоволяват с религиозните и свръхестествени обяснения за онова, което става в техните тела, умове и в света около тях. С постепенното натрупване на знания дори най-простите умове „провиждат“ и отхвърлят претенциите на малцинството за наследствено превъзходство. В този момент започва безмилостната битка за равенство.

Корита направи кратка пауза и продължи:

— Именно тази мащабна борба за подобряване на личните позиции представлява най-важният паралел между всички „зимни“ периоди на всички цивилизации, познати ни от историята. За добро или зло сблъсъкът обикновено става в рамките на една правова система, която е склонна да защитава укрепилото се малцинство. Излезлите по-късно на тази сцена, без да имат ясна мотивация, се хвърлят сляпо в борбата за власт. Резултатът е сблъсък на необуздани умове. В своето негодувание и стремеж за надмощие хората са склонни да следват водачи, объркани като самите тях. И всеки път породеният от това хаос преминава през няколко добре очертани етапа, за да завърши с установяването на затворени общности от типа на земеделските.

Рано или късно една група взима връх. Веднъж наместили се, водачите налагат ред по толкова жесток и кръвожаден начин, че масите биват сплашени. Представителите на властта бързо се насочват към ограничаване на дейността на останалите. Съдебната система, както и другите регулиращи мерки, необходими въз всяко организирано общество, се превръщат в инструменти за потискане и налагане на монопол. За индивида става трудно, а след това и невъзможно да предприеме каквото и да е било ново начинание. Така след няколко кратки етапа ние бързо навлизаме в кастовото общество на древна Индия и в друга, по-малко позната, но в същата степен закостеняла система, като тази на Рим през 300 година от новата ера. Индивидът се ражда на определено обществено стъпало и никога не успява да го надскочи… Ще ви бъде ли от полза това кратко обобщение?

Гросвенър заговори бавно:

— Както ви казах, аз се опитвам да реша проблема, създаден ми от господин Кент, без да допусна грешките на човека от късната цивилизация, която вие обрисувахте. Искам да знам дали мога да разчитам да се защитя, без да засиля враждебните настроения, и така съществуващи на борда на „Бийгъл“.

Корита се усмихна накриво.

— Ако успеете, това ще бъде единствената по рода си победа. Исторически погледнато, този проблем никога не е бил решен. Е, желая ви късмет, млади момко!

И точно тогава нещо се случи.