Алфред ван Вогт
Космически хищници (20)

Двадесета глава

Икстл се появи още два пъти през стоте минути, необходими за захранването на осмо ниво. Оставаха му още шест яйца и той възнамеряваше да използва всички, с изключение на две. Безпокоеше го единствено фактът, че всеки следващ гуул му отнемаше все повече време. Съпротивата ставаше по-бдителна и организирана, а атомните оръдия по коридорите го принуждаваха да подбира жертвите си именно сред хората, които работеха с тях.

Осмо ниво бе захранено с енергия, екипажът евакуиран на девето, а оръдията прибрани. Гросвенър чу отсечения глас на капитан Лийт:

— Господин Пенънс, готов ли сте да използвате енергия?

— Да, сър — отвърна прегракнало инженерът и добави още по-дрезгаво: — Петима загинаха, а един е обречен. Извадихме късмет, но ще загубим най-малко още един човек.

— Чухте ли това, господа? Ще загубим най-малко още един. Животът на още един от нас ще бъде погубен, независимо дали това му харесва или не. — Гласът бе познат, но дълго бе мълчал. Мъжът продължи мрачно: — Тук е Грегъри Кент. Съжалявам, че съм принуден да говоря от безопасното машинно отделение, но доктор Егърт ми каза, че трябва да мине още седмица, преди да ме извади от списъка на болните. Причината да се обърна към вас е, че капитан Лийт ми предаде документацията на директора Мортън и сега бих искал Кели да развие една своя хипотеза, с която се запознах. Тя ще изясни нещо много важно и ще даде представа за истинското положение. Всички ние трябва да сме подготвени за най-лошото.

— Ъ-ъ… — Дрезгавият глас на социолога се разнесе по комуникатора. — Ето за какво става дума. Когато открихме съществото, то се носеше на четвърт милион светлинни години от най-близката звездна система, очевидно лишено от средства за пространствено придвижване. Представете си това ужасяващо разстояние и после си задайте въпроса: колко време приблизително ще бъде необходимо за един обект, за да го измине сам. Лестър направи необходимите изчисления и затова бих искал той да сподели с вас онова, което каза на мен.

— Говори Лестър! — Гласът на астронома прозвуча изненадващо енергично. — Повечето от вас познават общоприетата теория за началото на нашата вселена. Има основание да се смята, че тя се е появила в резултат на катастрофата на друга, по-ранна вселена преди няколко милиарда години. Днес се е наложило схващането, че същото ще се случи и с нашата вселена, когато завърши своя цикъл — тя ще експлодира като предишната.

Що се отнася до въпроса на Кели, мога да ви предложа следната картина. Да предположим, че аленото създание е било запратено в космоса при Големия взрив. То се е носело в междузвездното пространство, неспособно да промени посоката си. При подобни обстоятелства е можело да лети безкрайно дълго, без да се доближи на по-малко от четвърт милион години до най-близката звезда. Нали това искахте да чуете от мен, господин Кели?

— Ъ-ъ… да. Вече споменах, че е парадоксално как организъм като този не е успял да насели цялата вселена. Логично погледнато, отговорът е следният: ако неговата раса е трябвало да завладее вселената, тя наистина я е завладяла. Сега обаче ние стигаме до убеждението, че те са контролирали предишната вселена. Естествено създанието крои планове неговият вид да властва и над нашата вселена. Ако не друго, тази хипотеза звучи поне правдоподобно.

Кент каза помирително:

— Убеден съм, всички учени разбират, че ние сме принудени да разискваме неща, за които нямаме достатъчно информация. Смятам, че сме изправени срещу оцелял представител на расата, която е господствала над предишната вселена, и е добре да не забравяме това. Може би има и други като него, намиращи се в същото положение. Да се надяваме, че нито един наш кораб няма да се сблъска никога с тях. Биологически тази раса вероятно ни е изпреварила с милиарди години. Ако продължим да разсъждаваме в този дух, ние вече имаме сериозно основание да изискваме от всеки член на екипажа максимален принос в предстоящата битка и готовност за лична саможертва…

Речта му бе прекъсната от нечий ужасен вик.

— Пипна ме!… Бързо!… Разкъсва костюма ми… — Думите бяха удавени в клокочене.

— Това беше Дак — каза трескаво Гросвенър, — главен асистент в отдела по геология. — Той вече без усилие разпознаваше гласовете.

Прозвуча друг, писклив глас:

— Спуска се надолу. Видях го да отива надолу!

— Захранването е включено — обади се трети, по-овладян глас. Това беше Пенънс.

Гросвенър откри, че се взира с интерес в краката си. Там искряха сини огънчета. Малките езичета на красивия пламък се надигаха алчно и се спираха на няколко сантиметра от гумирания костюм, сякаш смутени от някаква невидима силова преграда. Не се чуваше никакъв звук. Главата му беше празна. Той хвърли поглед към коридора, който сякаш бе оживял в призрачното синьо сияние. За миг му се стори, че вижда не пода, а недрата на кораба.

Илюзията изчезна и пред омагьосания му поглед отново заиграха ожесточено сините пламъци на захранването, опитващи се да пробият защитния му костюм.

Пенънс заговори отново, този път шепнешком:

— Ако всичко се развива според плана, изчадието сега е приклещено на седмото или осмото ниво.

Капитан Лийт нареди своевременно:

— Всички мъже с имена от „А“ до „Л“ да ме последват към седмото ниво! Групата от „М“ до „Я“ — с господин Пенънс на осмото ниво! Всички стрелкови отряди остават на постовете си! Снимачните екипи, действайте според указанията!

Няколко мъже пред Гросвенър бяха замръзнали на местата си на втория завой след асансьорите на седмо ниво. Нексиалистът видя проснатото пред тях на пода човешко тяло. Създаваше се впечатление, че блестящите пръсти на синия огън го придържат към метала. Капитан Лийт наруши тишината:

— Вдигнете го!

Двама мъже тръгнаха предпазливо напред и докоснаха тялото. Сините пламъци се стрелнаха към тях, сякаш опитвайки се да ги отблъснат. Те се отдръпнаха и дяволските енергийни окови се отпуснаха. Внесоха тялото в един от асансьорите към десетото, незахранено ниво. Гросвенър последва колегите си и се спря мълчаливо. Жертвата бе положена на пода. Безжизненото тяло продължи да потрепва още няколко минути, докато смъртта го успокои.

— Чакам рапорт — отсече капитан Лийт.

Миг по-късно Пенънс каза:

— Хората са разположени на трите нива според плана. Те правят непрекъснато снимки с флуоритните камери. Ако чудовището е някъде наоколо, то ще бъде видяно. Ще ни трябват поне още тридесет минути.

Най-накрая рапортът дойде.

— Нищо! — Тонът на Пенънс отразяваше отчаянието му. — Командире, създанието вероятно е успяло да се измъкне невредимо.

На Гросвенър му се стори, че тези думи изразяват тревогите и съмненията на всеки един член от екипажа на „Спейс Бийгъл“.