Алфред ван Вогт
Космически хищници (1)

Първа глава

Кьорл бродеше неуморно. Черната, безлунна, почти беззвездна нощ неохотно отстъпваше пред червеникавата зора, която се издигаше над него. Под хладното й сияние се разкриваше чудовищен пейзаж.

Безжизнена равнина, осеяна с назъбени скали, постепенно се очерта около Кьорл. Бледо слънце надникна над нащърбения хоризонт. Снопове светлина пронизаха тъмния пейзаж. И въпреки това нямаше и следа от съществата, пълни с ид, които Кьорл дебнеше от близо сто дни.

Най-накрая той спря обезсърчен. Огромните му предни лапи потрепериха и ноктите им се извиха като дъги. Дебелите пипала, които израстваха от неговите рамене, се изопнаха силно. Голямата му котешка глава се завъртя отляво надясно, а подобните на козина мустачета върху ушите затрептяха неистово, улавяйки всеки случаен полъх на вятъра, всяка пулсация в атмосферата.

Не последва нищо. Не усети и най-малък гъдел по разклонената си нервна система. Накъдето и да се обърнеше нямаше и намек от източници на ид — единствената му храна на тази пуста планета. Отчаян, Кьорл приклекна: огромна котешка фигура, очертана на фона на матовото червеникаво небе, като карикатура на черен тигър в този призрачен свят. Ужаси го загубата на осезание. Обикновено сетивата му можеха да открият наличието на веществото ид от километри разстояние. Даваше си сметка, че нещо не е наред. Безплодните опити да установи контакт през тази нощ свидетелстваха за физически срив. Това бе смъртоносната болест, с която се бе сблъсквал. Седем пъти през изминалия век бе попадал на неспособни да се движат кьорли; техните иначе безсмъртни тела бяха съсухрени и обречени поради липса на храна. Беше се нахвърлил настървено върху тях, за да изтръгне малкото ид, който все още поддържаше живота им.

Кьорл потръпна от вълнение при спомена за тези пиршества. Сетне изръмжа силно, предизвикателен звук, който се люшна във въздуха, отекна в скалите и после пробяга конвулсивно по нервите му. Това бе инстинктивен израз на волята му за живот.

Внезапно застина.

Високо над хоризонта Кьорл съзря малка светеща точка. Тя се приближаваше. Бързо нарасна, придобивайки очертанията на метална топка. Накрая се превърна в огромен, овален космичен кораб, сияещ като полирано сребро, който изсвистя над Кьорл и видимо забави скоростта си. Спусна се над черната начупена линия на хълмовете вдясно, за миг увисна почти неподвижно и после изчезна от погледа му.

Кьорл се съвзе от изненадата и като тигър полетя през скалистите грамади. Кръглите му черни очи изгаряха от мъчително желание. Мъхнатите му уши, въпреки отслабналата им чувствителност, затрептяха и изпратиха съобщение за наличието на такова количество ид, че тялото му се сгърчи от пристъп на болезнен глад.

Далечното слънце, вече порозовяло, се бе издигнало високо в пурпурночерното небе, когато той припълзя зад купчина скали и спотаен в сенките, огледа руините на града, който се простираше под него. Сребристият кораб изглеждаше въпреки размерите си миниатюрен на фона на тези развалини. Същевременно той излъчваше присъствие на живот, едно динамично спокойствие, което бързо го открои сред пейзажа. Корабът се намираше във вдлъбнатината, образувала се под собствената му тежест в каменистата равнина, която започваше от самите покрайнини на мъртвия град.

Кьорл се взираше в двуногите създания, които бяха излезли от вътрешността на кораба. Те стояха на малки групи близо до края на асансьора, спуснат от ярко осветения изход на около тридесет метра над земята. Неистов глад стегна гърлото на Кьорл. Притъмня му от импулса да връхлети и смаже тези крехки на вид създания, чиито тела излъчваха трептения на ид.

Мъгла от спомени възпря този импулс още докато се зараждаше в мускулите му. Това бяха спомени за далечното минало на неговата раса, за разрушителни машини, за енергии, надхвърлящи възможностите на собственото му тяло. Те отравяха източника на неговата сила. Трябваше му известно време, за да забележи, че истинските тела на съществата са покрити с прозрачна материя, която блестеше под слънчевите лъчи.

Миг по-късно Кьорл разбра защо тези създания са тук. Това, започна да разсъждава той, е научна експедиция от друга планета. Учените изследват, те не унищожават. Нямаше да го убият, ако не ги нападнеше. Бяха посвоему глупаци.

Подтикван от глада, Кьорл излезе на открито. Съществата го бяха забелязали и се втренчиха в него. Тримата, които бяха най-близо, се изтеглиха бавно назад към по-големите групи. Едно от най-дребните същества извади някакъв матов прът от висящия на пояса му калъф и го залюля небрежно с ръката си.

Действията му разтревожиха Кьорл, но той продължи да напредва с дълги скокове. Твърде късно беше да се върне.

Елиът Гросвенър остана на мястото си край асансьора. Започваше да свиква да е на втори план. Като единствен нексиалист на борда на „Спейс Бийгъл“, той бе пренебрегван в продължение на месеци от специалистите, които не разбираха същността на нексиализма, а и не ги беше грижа. Гросвенър възнамеряваше да промени това отношение, но до този момент не се бе открила възможност.

Шлемофонът в скафандъра му внезапно оживя. Някой тихо се засмя и каза:

— Лично аз не бих поел никакви рискове с толкова голям звяр.

Гросвенър разпозна гласа на Грегъри Кент, шефа на Химическия отдел. Дребен на ръст, Кент имаше силен характер. Пред многобройните си приятели и симпатизанти на борда на кораба вече бе обявил кандидатурата си в предстоящите избори за директор на експедицията. Кент единствен извади оръжие при вида на приближаващото се чудовище и сега въртеше в ръцете си вретеновидния метален инструмент.

Обади се втори глас, по-дълбок и овладян. Гросвенър се досети, че това е Хал Мортън, директорът на експедицията:

— Една от причините да участвате в експедицията. Кент, е, че вие не оставяте нищо на случайността.

Забележката бе приятелска, независимо от факта, че Кент открито претендираше за поста на Мортън. Не беше изключено и да е тактически ход, който целеше да внуши на по-наивните, че Мортън не изпитва лоши чувства към своя съперник. Гросвенър не поставяше под съмнение политическата ловкост на директора. Бе преценил вече Мортън като хитър, умерено почтен и твърде интелигентен мъж, който с вещина би се справил във всякакви ситуации.

Гросвенър забеляза, че Мортън пристъпва напред. Силното му тяло изпъкваше под прозирносребристия костюм. Застана малко пред другите и оттам наблюдаваше как огромната котка се приближава през черното каменисто поле. Коментарите на останалите шефове на отдели вече достигаха по шлемофона до Гросвенър:

— Не бих искал да срещна това котенце на някоя тъмна улица.

— Не се заблуждавай. Това същество сигурно притежава интелект. Може би е представител на расата, господствала на тази планета.

— Неговите физически характеристики — Гросвенър разпозна гласа на психолога Сидъл — предполагат, че се е приспособило към околната среда като животно. От друга страна, начинът, по който идва към нас, подсказва, че си имаме работа с разумно същество, което осъзнава нашия интелект. Забележете колко сковани са движенията му. То е предпазливо и знае, че имаме оръжия. Иска ми се да разгледам отблизо краищата на раменните му пипала. Ако завършват с някакво подобие на ръка или на вендуза, бихме могли да предположим, че пред нас е потомък на обитателите на този град.

Той направи пауза и добави:

— Щяхме да бъдем улеснени, ако можехме да установим контакт. Все пак допускам, че неговата раса е дегенерирала до примитивен стадий.

Кьорл се спря, когато до най-близкото от съществата оставаха десетина крачки. Нуждата от ид заплашваше да вземе връх и да тласне съзнанието му към привличащия го хаос. Положи огромно усилие, за да се овладее. Имаше чувството, че тялото му плува в разтопен метал. Погледът му се замъгли.

Повечето от хората се приближаваха към него. Кьорл забеляза, че го наблюдават с открито любопитство. Устните им се движеха зад стъклата на прозрачните шлемове, които носеха. Улови честотата, на която се свързваха — вероятно това беше тъкмо формата на комуникация, макар че за него съобщенията бяха лишени от смисъл. В опит да изглежда приятелски настроен Кьорл излъчи своето име чрез влакънцата около ушите си и същевременно изви едно от раменните пипала към себе си.

До Гросвенър достигна провлачен глас, който не можа да разпознае:

— Усетих някакво смущение в радиоприемника си, когато това нещо помръдна онези кичурчета козина. Мортън, смяташ ли…

— Възможно е — прекъсна го шефът на експедицията. — В такъв случай това е във вашия ресор, Гуърли. Ако използва радиочестота, бихме могли да разработим код, чрез който да контактуваме с него.

Отговорът на Мортън хвърли яснота кой бе изрекъл тези думи. Гуърли, шефът на комуникациите. Гросвенър, който записваше разговора, остана доволен. Появата на звяра навярно щеше да му даде възможност да се сдобие със записи на гласовете на всички по-важни хора на борда на кораба. Той се опитваше да направи това от самото начало.

— Хм — рече Сидъл, психологът, — краищата на пипалата са снабдени с вендузи. Ако нервната му система е достатъчно развита, това същество би могло да управлява всяка една машина.

Сетне заговори директорът Мортън:

— А сега по-добре да се приберем в кораба и да обядваме. След това ще ни се отвори доста работа. Искам доклад за научните постижения на тази раса и най-вече да разбера причината за гибелта й. На Земята, в ранните векове преди появата на галактичната цивилизация, една след друга културите са достигали своя връх и после са западали. От руините на предишните винаги е възниквала някоя нова. Защо това не се е случило тук? Всеки отдел трябва да направи собствено проучване.

— Ами писаната? — обади се някой. — Струва ми се, че иска да дойде с нас.

Мортън прихна, после добави сериозно:

— Стига да можем да я вкараме вътре без употреба на сила. Кент, ти как смяташ?

Дребничкият химик тръсна решително глава.

— Атмосферата тук съдържа повече хлор, отколкото кислород, като и двата елемента са в малки количества. Мисля, че кислородът в кораба би имал ефекта на динамит за дробовете на това същество.

Гросвенър бързо се убеди, че гигантската котка не бе се замислила за тази опасност. Той видя как чудовището тръгва след първите двама човека към асансьора и минава през вход А на кораба.

Двамата се извърнаха към Мортън, който им махна с ръка и подвикна:

— Отворете втория шлюз и му дайте възможност да подуши кислорода. Това ще му бъде за урок.

Малко по-късно изуменият глас на директора долетя по шлемофона:

— Дяволите да ме вземат! Котенцето не забелязва никаква разлика! Това означава, че или няма бели дробове, или хлорът не е привичен за тях. Готов съм да се обзаложа, че може да влезе в кораба! Смит, това е истинско съкровище за един биолог. Опасността може да бъде сведена до минимум, ако сме достатъчно предпазливи. Господи, какъв метаболизъм!

Смит беше висок кокалест мъж с издължено печално лице. Гласът му, необичайно мощен за неговата външност, прозвуча в скафандъра на Гросвенър:

— По време на различните експедиции, в които съм участвал, съм срещал само две по-висши форми на живот — на хлорна и на кислородна основа, двата елемента, които осигуряват окисляването на органичните вещества. Чувал съм нещичко и за същества, които дишат флуор, но досега не съм попадал на такъв случай. Почти съм готов да заложа репутацията си, че нито един висш организъм не би могъл да се приспособи и към двата газа. Мортън, не трябва да допускаме това създание да ни се измъкне.

Мортън се засмя и отбеляза:

— Изглежда, че самото то няма нищо против да остане при нас.

На свой ред той стъпи на мостика. После влезе в шлюза заедно с Кьорл и още двама мъже. Гросвенър се завтече напред, но беше само един от дузината други членове на екипажа, които прекрачиха входа. Въздухът започна да изпълва със свистене пространството около тях. Държаха се на разстояние от чудовището. Гросвенър наблюдаваше звяра с растящо чувство на безпокойство. Хрумнаха му няколко неща, които би искал да сподели с Мортън. Редно бе да има възможност да го направи. На тези изследователски кораби бе правило всички началници на отдели да имат лесен достъп до директора. Като шеф на Нексиалния отдел — макар да бе единственият му член — това трябваше да важи и за него. Системата за връзки на космическия му костюм обаче разполагаше само с обикновен приемник. Това му даваше възможност да слуша разговорите на другите по време на работа. Ако искаше да се свърже с тях или пък се окажеше в опасност, Гросвенър можеше да натисне един бутон, който му отваряше линия до централния оператор.

Той не оспорваше целесъобразността на тази система. На борда на кораба имаше почти хиляда души и беше очевидно, че не всички могат да разговарят с Мортън, когато им хрумне.

Вътрешната врата на шлюза вече се отваряше. Гросвенър тръгна заедно с другите. Няколко минути по-късно стояха пред вратите на поредица асансьори, които щяха да ги изкачат до жилищните помещения. След като размени няколко думи със Смит, Мортън каза:

— Ще го оставим да се качи сам, ако иска.

Кьорл не възрази до момента, когато вратата на асансьора се плъзна зад него и затворената клетка се понесе нагоре. Той се завъртя рязко и изрева. Съзнанието му мигновено се замъгли. Кьорл се хвърли към вратата. Металът се огъна под тежестта му и ужасната болка го влуди. Сега той беше просто животно, уловено в капан. Задраска с нокти по металната врата. Разкъса здраво заварените плоскости с дебелите си пипала. Машината изпищя в знак на протест. Кабината се раздруса, но продължи да се издига на тласъци, теглена от мощните магнити, въпреки стърчащите железа, които стържеха по външните стени. Най-накрая асансьорът достигна крайната си точка и спря. Кьорл изтръгна останалата част от вратата и се стрелна към коридора. Остана там, докато хората пристигнаха с оръжия в ръце.

Мортън каза:

— Ама че сме глупаци! Трябваше да му покажем как се използва асансьорът. Помислил е, че сме му поставили клопка.

Директорът махна на чудовището. Гросвенър видя как свирепият блясък в катраненочерните очи на звяра изчезва, докато Мортън му показваше няколко пъти как се отваря и затваря вратата на най-близкия асансьор. Малко по-късно Кьорл сложи край на този урок, като се затича към едно широко помещение отляво на коридора.

Легна на застлания с килим под и се опита да овладее напрежението, обзело мускулите и нервите му. Беше обзет от ярост, че открито е показал страх в асансьора. Струваше му се, че така е изгубил предимството да изглежда кротко и миролюбиво създание. Избликът на неговата сила навярно бе смаял и ужасил хората.

Това заплашваше изпълнението на предстоящата задача: да завладее кораба. На планетата, от която тези същества идваха, вероятно имаше неограничено количество ид.