Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hannibal, Herr der Elefanten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Фабиан Ленк. Походът на Ханибал

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2013

Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-852-6

История

  1. — Добавяне

Мъжът от нищото

— Ким? — с треперещ глас извика Юлиан.

— Беше само трик — ухили се насреща му Ким. — Исках този тип да си помисли, че ме е уцелил. Тогава може би най-после ще се махне.

Още две стрели изсвистяха към тях и сега Юлиан и Леон на свой ред сърцераздирателно изкрещяха.

Приятелите почакаха да минат няколко минути, след което Леон разгърна няколко клона, за да види какво става на пътеката.

Стрелецът бе изчезнал.

С огромни усилия децата изкачиха стръмния склон и се втурнаха назад към колоната.

— Райк изчезна! — извика Юлиан в мига, в който застана пред Ханибал. — Отведоха го!

— Хората вълци — добави Ким.

Приятелите не споменаха нищо за предположението си, че Райк доброволно се е присъединил към хората вълци, защото нямаха доказателства за това.

— Проклятие! — изръмжа пълководецът. — Дори и в този момент да е ясно накъде да вървим, много скоро вече няма да знаем. Трябва ни планински водач от района. Някой, на когото можем да се доверим. В противен случай може да се озовем в капан — каза той и се обърна към Махарбал. — Изпрати няколко души да поразузнаят наоколо. Нека се опитат да разберат какви са тези хора вълци. И да потърсят сред местните някого, който е склонен да ни служи.

Махарбал изпрати десет двойки войници, които тръгнаха пеша или на коне. Междувременно колоната продължи да напредва към долината.

— Толкова се радвам, че сте живи и здрави, в името на Танит! — каза Калаби и скришом им подаде няколко ореха.

След това Юлиан й разказа с подробности какво се бе случило.

Когато завърши, при тях дойдоха двама картагенски войници. Водеха със себе си млад, широкоплещест мъж, въоръжен с лък и стрели. Мъжът носеше ботуши от кожа с козината навън, здрави панталони и дълга връхна дреха с дебела подплата и качулка, подплатена с кожа. Явно мъжът бе добре подготвен за студа.

— Велики господарю, това сигурно е човекът, когото търсите — извика един от войниците на Ханибал. — Хванахме го недалеч оттук.

— Хванали сте ме друг път! — засмя се чужденецът. — Аз ви помолих да ме заведете при пълководеца си. И вие го направихте. Ако не бях поискал, нямаше изобщо да ме видите. Това е ловният ми район, познавам всеки камък тук и всяко скривалище. И освен това…

— Стига си се хвалил — прекъсна го Ханибал. — Ловец си значи, така ли?

Чужденецът се поклони.

— Да, ловец съм. Казвам се Девин и съм от племето на боите.

— Боите ли? — Ханибал сбърчи чело. — Много добре. Твоето племе не приема властта на римляните и е благоразположено към нас. Трябва ни водач, който да ни отведе в долината. Можем ли да ти се доверим?

— Разбира се! Колко ще ми платите за това?

Пълководецът явно се подразни от въпроса.

— Можем да ти отсечем главата за тази наглост! — изръмжа Махарбал. — За теб ще е чест да служиш на Ханибал.

— Да, но с това не мога да си купя нищо — чистосърдечно отвърна Девин. — Имам пет деца и те непрекъснато са гладни.

Като чу това, Ханибал се засмя.

— Е, добре! Махарбал, остави го на мира! А ти, Девин, ще останеш доволен, ако свършиш добре работата си. Ще ти платя със злато, ако успееш да ни преведеш невредими до равнината.

Върху тясното лице на Девин, покрито с гъста брада, с малки черни очички и орлов нос, заигра усмивка.

— Значи сключваме сделка. Къде точно искате да отидете, господарю?

Ханибал отново се засмя. След това вдигна ръка към небето.

— В Рим!

Зад гърба му се разнесоха възгласи. В този момент трудностите и несгодите сякаш бяха забравени.

Колоната продължи надолу към долината. Девин бе много по-разговорлив от Райк и през цялото време си говореше с Канми.

Юлиан обаче бе изпълнен с подозрения.

— Не намирате ли това за доста странно — тихо подхвърли той на Леон и Ким. — Този Девин сякаш изплува от нищото и зае мястото на Райк.

— Да не би да мислиш, че е от хората вълци и ни води в капан? — уплашено попита Леон.

— Всъщност няма да се учудя много, ако изпълнява поръчение, възложено му от Масиниса, Хаздрубал или римляните!

Ким поклати глава.

— Възможно е също така Райк и Девин да са в комбина. Отвличането на Райк може и да е било само постановка.

— Всичко става все по-объркано и неясно. Първо срутването на камъните, след това стрелата и накрая изчезването на Райк. Няма ли най-после да попаднем на някоя ясна следа и неоспорима улика! — каза тихо Леон.

Юлиан и Ким кимнаха в съгласие.

 

 

Към обед колоната приближи до една река.

— Това трябва да е Дора Рипария — каза Юлиан на приятелите си. — Проходът е в нейната долина, както прочетохме в библиотеката.

Реката се спускаше от горист склон и се губеше малко по-надолу в гора от лиственици[1]. Пътят продължаваше от другата страна на реката. Налагаше се да я прекосят.

Юлиан се приближи към водата. Реката не изглеждаше много буйна и сякаш беше пресъхнала. Широки ивици от двете страни на речното корито бяха осеяни с повалени дървета и големи камъни.

Момчето загрижено погледна към Зирос, когото Канми бе довел до водата.

Как щяха да преминат на отсрещния бряг могъщият слон и неговите събратя? Но и конете, и тежките обозни коли вероятно щяха да имат проблеми.

Юлиан се върна при Ким и Леон, застанали недалеч от Ханибал, който в този момент убеждаваше нещо Махарбал и Магон.

— Подочухме нещо — прошепна Ким. — Ханибал иска да пресуши реката.

— И как?

Ким и Леон обаче не бяха разбрали как точно щеше да стане това.

Сега Махарбал повика при себе си водачите на слонове, а Магон — войниците.

— Трябва да построим бент, за да прекосим реката — извика Ханибал, когато всички се събраха. — Слоновете ще довлекат тежки камъни в реката и така ще издигнем вал. Останалите ще запълнят процепите между големите камъни с дървета и речни камъчета, така че пред вала да се образува брод. Валът трябва да е много висок, защото водата бързо ще се събере и в някакъв момент ще пробие през стената. Разбрахте ли всички?

— Да! — отговориха му хиляди гърла.

— В такъв случай не разбирам защо все още сте тук! — викна пълководецът. — На работа, в името на Баал[2]!

Мъжете се втурнаха да изпълнят заповедта му. Канми изкомандва Зирос, който, както и останалите слонове, послушно свърши работата си. Мъже усукваха дебели колкото ръка въжета около скалните късове, които след това трябваше да бъдат примъкнати до водата от слоновете. После ги преместваха на нужното място с дървени лостове. Така метър по метър бе издигната масивна каменна стена. Водата обаче все си намираше пролуки и струеше през цепнатините.

Но мъжете продължиха ожесточено да работят. Дигата ставаше все по-широка и по-висока, а войниците запушваха малките дупки и процепи, както им бе заповядал Ханибал.

— Вижте, бродът е почти готов! — радостно извика Юлиан малко по-късно.

Махарбал вече даваше знак на ездачите си. Първата стотня тръгна през брода, където водата беше само няколко сантиметра. Част от войниците продължаваха да разчистват пътя от камъни, клони и дънери.

— Успяхме! — изрева победоносно Ханибал. — Напред, мъже, нямаме много време!

Първо преминаха пехотинците, след това някои от обозните коли и повечето слонове.

„Вървят много бавно!“, помисли си Юлиан, който напрегнато гледаше към върха на дигата.

Водата бе по-бърза от множеството хора, животни и коли, чакащи да преминат през брода. Тя се събираше зад дигата, а нивото й не спираше да се покачва.

— Дигата е много ниска! — извика Юлиан. — Няма да издържи — или поне не достатъчно дълго.

Ханибал му кимна. След това изпрати отряд войници, които да продължат издигането й. Беше истинско надбягване с времето.

Малко по-късно един от слоновете се запъна и не искаше да мине през брода. Водачът му го удряше с пръчка и му крещеше, но сивият великан не се помръдваше.

Юлиан, Ким и Леон се втурнаха към Калаби.

— Какво има? — извика тя, а след това каза: — Слоновете не обичат да минават по непознат терен. По дъното има вода и гладки, хлъзгави камъни, което очевидно не се харесва на животното. Имам обаче една идея.

Тя се втурна към Канми, а останалите я последваха.

— Зирос трябва да мине пръв — предложи тя. — Тогава другият слон ще види, че няма опасност, и ще го последва.

— Точно така ще постъпим — каза водачът. — Най-малкото си струва да опитаме.

Ханибал се качи в бойната кула и подкара Зирос, воден от Канми и Калаби. Внимателно, като стъпваше тежко и се поклащаше леко, слонът премина през брода. През цялото време Канми му говореше успокоително. Приятелите неотклонно вървяха след слона.

След няколко метра Юлиан се обърна и въздъхна облекчено. Другият слон пристъпваше бавно след тях. След него се движеха две тежко натоварени обозни коли и едно подразделение на балеарските стрелци с прашки.

Още пет метра и Зирос щеше да стъпи на отсрещния бряг.

В този момент обаче дойде нещастието.

Високо над тях отекна ужасяващ пукот и трясък. Огромни скали се затъркаляха над младата горичка, като чупеха дърветата като кибритени клечки. Последва мощна вълна и разпенена стена от вода се стовари с унищожителна мощ върху дигата.

— Бързо! — извика Юлиан и се втурна напред. — Да се махаме оттук!

Зирос вдигна хобота си към небето и нададе отчаян рев.

Бележки

[1] Лиственица — иглолистно дърво от семейство „Борови“, достигащо до 40 м височина. През есента игличките му пожълтяват и дървото остава голо през зимата. — Б.пр.

[2] Баал (Ваал) — едно от главните финикийски божества. Бог гръмовержец (подобно на древногръцкия Зевс), бог на изпепеляващата сила на огъня и войната, на слънцето и светлината, цар на света. Изобразявали го с гръмотевица в едната ръка и светкавица в другата. За умилостивяването му се принасяли човешки жертвоприношения (предимно деца). Името на Ханибал означава „любимец на Баал“. — Б.пр.