Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (15)

И последната загадка е разгадана

Пет дни по-късно под вещото водачество на Райк огромната войска остави планината зад гърба си и стигна долината, в която се виеше Дора Рипария. Бяха минали през неимоверни трудности. Бяха преживели множество инциденти, при които загинаха хора и животни. Повече нападения обаче нямаше.

Ханибал продължаваше да язди Зирос, воден сега само от Калаби, която бе изключително горда от този факт. Винаги си бе мечтала да стане водач на слонове.

Ханибал се разпореди да се установят за през нощта на брега на реката. Докато Юлиан и приятелите му разпъваха палатките, момчето се огледа наоколо. Местността бе невероятно красива. Топлите есенни тонове грееха на фона на зелената равнина, сред която се виждаха отделни групи дървета. На север се извисяваха планините, от които бяха успели да се измъкнат.

Юлиан погледна на юг. Там някъде, на стотици километри оттук, се намираше Рим. Целта на Ханибал. Юлиан знаеше, че той и приятелите му няма да я достигнат. Или казано по друг начин — предстоеше им да се завърнат в своето време. И както винаги, това ги изпълваше с радостно очакване, но и с тъга. Калаби, Зирос и дори Ханибал бяха станали техни приятели, а сега трябваше да ги напуснат. Всички загадки вече бяха разгадани. Бяха разбрали как Ханибал е успял да прекоси Алпите и бяха успели да разкрият заговора, в който е участвал Канми.

„За бога — помисли си Юлиан, — последната загадка все още не беше разгадана: тайнописът.“ Канми бе уличен в предателство, но го глождеше мисълта, че все още не бяха успели да дешифрират кода.

Когато палатката бе готова, Юлиан извика приятелите си. Всички заедно се наведоха над странната комбинация от букви. Дори Кия протегна главичка и подуши писмото.

— О, не мога повече! — простена Леон. — Освен това Зирос е гладен.

— Той винаги е гладен. Може да почака няколко минутки — каза Юлиан и прочете на глас: — ОХТАВНЛИЕБЧАЕЛТЕ — ПКС…

— Това вече го знаем наизуст — сърдито измърмори Ким.

Но Юлиан не искаше и да чуе. Той отново и отново се взираше в поредицата от букви и решението внезапно му просветна. Той радостно подскочи.

— Сетих се!

Ким и Леон го погледнаха с любопитство.

— Тук пише: „Отвлечете Ханибал!“ — извика Юлиан. — Буквите са преплетени. В началото е първата буква на „отвлечете“, следва първата буква от името на Ханибал, след това втората буква на „отвлечете“ и така нататък!

Ким го потупа по рамото.

— Много добре се справи! Браво!

— Последната загадка е разгадана благодарение на теб, Юлиан. Това означава, че сме в края на пътешествието си — каза тихо Леон.

Юлиан кимна мрачно.

— И аз мисля така. И отново няма да има сбогуване.

— Искам още веднъж да видя Зирос — рече Леон и се отправи нататък.

Слонът бе с Калаби при реката. Тъкмо си вземаше баня с пясък и вода. Като видя Леон, той се приближи към него, протегна хобота си и вдигна момчето високо нагоре.

Леон се засмя. Това наистина щеше да му липсва!

След кратка команда, дадена му от Калаби, сивият великан остави момчето на земята.

— Елате! — обърна се към приятелите Калаби. — Ще върнем Зирос в лагера и ще го нахраним.

Щом свършиха, децата седнаха край един от лагерните огньове. Там разбраха, че отрядите на Ханибал са получили подкрепление от саласите^[1]. Това, разбира се, трябваше да се отпразнува и първите чаши с вино вече обикаляха войниците. Малко след това зазвуча музика и се разнесоха песни.

— Да тръгваме! — прошепна Юлиан на Ким и Леон.

Те му отвърнаха с мълчаливо кимване.

Тримата детективи изчакаха да се стъмни, а след това се престориха, че отиват да си легнат.

Леон се отби за последен път при Зирос и го погали по хобота.

— Довиждане, стари приятелю! — прошепна той.

След това се обърна с натежало сърце и се отправи към бойната кула, в която седеше Ханибал, когато яздеше Зирос. Кулата стърчеше самотна пред палатката.

Ким взе Кия на ръце. Приятелите влязоха в кулата и нищо не ги спря.

Темпус ги отведе обратно в Зибентан.