Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (8)

Засадата

Леон се събуди от силен удар. Подскочи и отвори очи. Наоколо бе тъмно като в рог.

— Леон? — прошепна Ким.

— Да — отвърна момчето. — Какво беше това?

— Бурята — отвърна Юлиан.

И сякаш за доказателство, силен порив на вятъра връхлетя върху палатката и я изтръгна от земята. Платнището й се свлече, нещо изпука и Леон си помисли, че хоризонталните обтегачи са се счупили. Единият ъгъл на палатката щръкна нагоре.

— Трябва да забием по-здраво колчетата — извика Калаби, която също се бе събудила. — Иначе бурята ще разкъса палатката.

Леон се надигна и запали лоената лампа с вкочанени пръсти. Едва сега усети колко му е студено. Сякаш цялото му тяло бе дълбоко замразено.

Момчето запълзя към изхода на палатката и започна да развърза вървите. Усети как ледените пръсти на вятъра пронизват и сграбчват цялото му тяло. Бледата светлинка на лампата угасна.

Леон стреснато се огледа. Разпозна неясните силуети на Калаби, Ким и Юлиан зад себе си.

— Е, хайде де! — нетърпеливо го побутна Ким.

Децата излязоха в студената нощ. Палатките се бяха привели под напора на бурята, черни и безформени. Вятърът бушуваше в падината. Блееха овце, коне цвилеха нервно, а в далечината се носеше вой на вълци.

— Ще донеса чук — извика Калаби и изчезна в нощта.

Погледът на Леон се плъзна наоколо. Облаците се бяха разкъсали и бледият бял сърп на луната надничаше между тях. Няколко звезди блестяха над зъберите на планините, извисяващи се над лагера. Под тях се виждаха неясните контури на храсталаците и точно там Леон съгледа нещо да притичва.

Вълк ли беше? Или човек?

Хората вълци! Дали не се събираха, за да ги нападнат под прикритието на нощта?

Леон внимателно се взря натам. В този момент един облак закри луната и храсталаците потънаха в мрак.

— Ей, Леон, помогни ни! Или напълно си се вкочанил? — извика му Ким.

Леон излезе от вцепенението си и отиде при тях. Не им каза какво е видял. Възможно беше да бърка и нямаше нужда да ги плаши излишно. Освен това Ханибал бе поставил достатъчно стражи. Те със сигурност нямаше да пропуснат враг да влезе в лагера.

С общи усилия успяха да забият по-дълбоко измъкналия се дървен кол. След това огледаха и останалите подпори. Докато се занимаваха с това, луната няколко пъти се показва и скрива зад облаците. От небето се посипаха тежки, мокри парцали сняг и приятелите най-накрая с радост се прибраха в палатката.

Вътре не беше по-топло, отколкото навън, но на Леон му провървя, защото Кия се бе наместила до него. Тя се сгуши в момчето и топлината й направи по-поносима леденостудената нощ.

 

 

На следващата сутрин ги събуди тръбен звук.

— Това не беше Зирос — полусънено измърмори Калаби. — Той не тръби толкова фалшиво. Трябва да е някой от войниците, който дава сигнал за ставане.

— Ужасен звук — промърмори Леон. — Но постигна целта си. Няма как да не го чуеш.

Закуската бе оскъдна. Канми им даде малко сух хляб, ронливо козе сирене, орехи и по една шепа сушени горски плодове.

— Побързайте! — каза им той. — Зирос също е гладен.

Приятелите изгълтаха набързо дажбата си и се погрижиха за слона.

— Вижте, още не се е събудил — извика Калаби през смях, когато стигнаха до палатката на слона.

Слонът бе навил хобота си и го бе облегнал върху бивника си.

— Когато прави така, значи си почива — обясни им Калаби. — Добро утро, Зирос!

Вместо отговор сивият исполин помаха с уши, размота хобота си и го протегна към Леон.

— Не, не, не го прави — извика момчето и отстъпи назад.

Но Зирос бе по-бърз от него и го обгърна с хобота си.

— Нали ти казах, той те обича! — засмя се Калаби.

Леон се откупи с една ябълка, която предвидливо бе пъхнал в джоба си.

След това нахраниха животното, дадоха му да пие, завързаха здраво покривалото на гърба му, изведоха го навън и събраха палатката.

Малко по-късно колоната отново се отправи на път и не след дълго стигнаха прохода.

Отпред, непосредствено зад Райк, както винаги, яздеше Ханибал, възкачен върху Зирос. Следваха го Канми, Калаби и приятелите.

Тежковъоръжени конници охраняваха фланговете. Двама от тях носеха прътове, върху които се развяваха сини знамена с избродирани златни слънца.

Зад тях пристъпваха останалите слонове и въоръжените с копия картагенски воини, приведени под тежестта на походното си снаряжение. После идваха различни подразделения, сред които и нумидийската конница, начело с Масиниса. Някои войници се бяха загърнали с кожи, за да се предпазят от режещия студ, други бяха увили шалове около главите си.

Леон се приближи към Райк.

— Колко време ще ни е нужно, за да преминем през прохода? — попита той водача.

Райк се засмя гърлено.

— Не мога да ти кажа. Виждаш ли тези облаци?

Леон погледна нагоре. Един светлосив облак бе закрил слънцето. Под него се показваха и други облаци, тежки и тъмни.

— Никой не знае какво ни вещаят — обясни Райк. — Времето и боговете ще определят кога ще стигнем долу. И пътят, разбира се…

— Пътят ли?

— Да, и пътят. Какво виждаш пред себе си?

Леон сви рамене.

— Сняг — отвърна той.

Райк отново се засмя.

— Това е само част от истината. Под него има още нещо — и той заби дебелата си тояга в снега. Преди да се забие, тя потъна няколко сантиметра надолу.

— Под новия сняг има стар. Той се е превърнал в лед — каза Райк. — Ако си по-тежък, например колкото кон или слон, пропадаш по-дълбоко в снега и е възможно да се подхлъзнеш върху леда, който е отдолу. Затова пътят е коварен и може да ни отнеме много време — изкриви той лице в усмивка. — Само че няма друг.

Леон предпазливо се придвижи напред. На няколко пъти се подхлъзна и едва успя да се задържи на краката си.

Момчето с безпокойство се обърна назад. Зад него едва-едва пристъпваше Зирос.

Ким и Юлиан настигнаха слона и приближиха към Леон. От дрехата на Ким се подаваше Кия, която любопитно го наблюдаваше с огромните си смарагдовозелени очи.

— Не ти ли харесва как съм се издокарал? — попита я той.

— Миришеш на слон — забеляза Ким.

— Много смешно, няма що — отвърна Леон.

В този момент Ханибал извика Райк при себе си.

— Искам да избързаш малко напред — нареди му той. — Няма как да се отклоним от пътя, нали?

— Прав сте, господарю. Ще вървим по този път още дълго време.

— Добре, в такъв случай ще разузнаеш дали хората вълци не ни дебнат отнякъде. Ако някой е в състояние да разбере къде се крият, то това си ти.

Леон погледна към Райк и видя, че водачът стана някак нервен.

— Да не би да те е страх? — попита го Ханибал, на когото не убягна несигурността на водача.

— Не — бързо отвърна Райк. — Тръгвам веднага.

— Може ли да дойдем с теб? — попита Леон, което му спечели ужасения поглед на Юлиан.

Райк въпросително погледна към Ханибал.

— Защо не? — засмя се пълководецът. — Те вече доказаха, че са добри разузнавачи.

— Е, да… — отвърна Райк и даде знак на приятелите да го последват.

Калаби остана при Канми.

— Откачи ли? — прошепна Юлиан на Леон.

— Ни най-малко — отвърна му той. — Просто ми се стори, че се придвижваме много бавно.

— Затваряйте си устата! — изръмжа им Райк. — Колоната няма как да не бъде чута, но ние трябва да бъдем тихи и невидими.

— А и никой да не ни надуши, малко слонче такова — тихичко прошепна Ким на Леон.

Юлиан сложи ръка на устата си, за да не се разсмее.

Леон точно се канеше да отвърне нещо, но предупредителният поглед на Райк го възпря.

Вървяха мълчаливо. Пътят не бе по-широк от пет метра.

Райк прибягваше от една скала зад друга, за да остане незабелязан, и приятелите следваха примера му.

След около четвърт час колоната вече не се чуваше. Под краката им скърцаше мокрият нов сняг. Малки снежинки се сипеха от пепелявосивото небе.

Докато прибягваше напред, криейки се зад скалите, Леон не откъсваше поглед от околността. Над белия връх величествено кръжеше орел. Всичко изглеждаше спокойно, но момчето знаеше, че на всяка крачка ги дебне опасност. Той бе вперил поглед в стръмните склонове, защото се страхуваше от срутвания.

Забърза се и настигна Райк.

— Изглежда съвсем спокойно, нали?

Планинският водач загадъчно се усмихна.

— Така ли мислиш?

— Да, защото… — подхвана Леон.

— Шшшт! — Внезапно го прекъсна Райк.

Леон и приятелите му застинаха по местата си.

В очите на Райк припламна нервно пламъче. Той неспокойно се заоглежда на всички страни.

— Идват — прошепна водачът. — Идват!

Косата на Леон настръхна.

— Кой идва?

Водачът посочи към склона отляво. Ръцете му трепереха. От върха на склона към тях се сипеха камъчета.

— Горе има някой — прошепна им Райк.

— Някое животно ли? — попита Леон.

— Не, животните са много пъргави и стъпват леко.

В този момент те се появиха.

Четирима огромни мъже с каменни лица, облечени във вълчи кожи. В ръцете си държаха лъкове и стрели.

— Това е краят ни! — дрезгаво прошепна Райк.

— Не, да изчезваме! — извика Леон. После се обърна и погледна назад.

Там бяха застанали още трима мъже вълци, с изтеглени мечове. Без да бързат, мъжете се приближаваха към приятелите и Райк, уверени, че жертвите им няма как да избягат.

— Да продължим надолу! — бързо подхвърли Леон. После погледна надясно към склона. — Или да тръгнем насам.

— Идеята не е добра, твърде опасно е — отвърна Райк. — Елате!

И той заслиза надолу, а приятелите се втурнаха след него.

Пътят правеше малък завой, след което — какво разочарование — на около петнайсет метра дебнеха в засада още войници, и те облечени във вълчи кожи и с опънати лъкове.

Коленете на Леон омекнаха. Ами сега?

Обърна се назад. Преследвачите им се приближаваха. Приятелите и водачът им бяха обградени. Бяха в капан!

Обградени ли? Не напълно, стрелна се през главата на Леон. Склонът вдясно…

— Трябва да рискуваме — извика той на останалите и скочи встрани от пътя, където се спускаше стръмен склон с разпръснати тук-там голи храсталаци и скали.

Момчето тупна в снега. Претърколи се с главата напред, задържа се легнал по гръб и се пързулна надолу по склона. Спря го един храст и Леон здраво сграбчи сухите му клони.

Ким с Кия и Юлиан изфучаха след него. Юлиан се плъзна покрай храста, но в последния момент успя да се хване за протегнатия крак на Леон.

— Ау! — извика Леон.

— Е, не съм чак толкова тежък — отвърна Юлиан.

— Достатъчно — изпъшка Леон. Нещо зад гърба му заплашително изпука.

„По дяволите, помисли си момчето, клоните няма да ни издържат.“

Той внимателно прехвърли ръце и се хвана за друг, по-здрав клон. Междувременно Юлиан успя да се изтегли нагоре по крака на Леон и също се хвана за храста.

— Къде е Райк? — прошепна Ким.

Леон опря ходила в заснежената земя и намери сравнително стабилна опора. След това погледна към пътеката.

Райк стоеше там, обкръжен от хората вълци!

Добрата новина бе, че е жив. Лошата — че той и хората вълци тръгнаха по пътя надолу. Само един от мъжете остана на ръба на склона, с лък и стрели в ръка. Той погледна към храста, зад който се бяха скрили приятелите.

— Защо Райк не скочи? — тихо прошепна Юлиан.

— Може би се изплаши — подхвърли Юлиан.

— От какво, от стръмния склон ли? Едва ли — отвърна Леон. — Та той е израснал тук.

— Вероятно му се е сторило, че няма как да се измъкнем от хората вълци — предположи Ким. — Предал се е.

Леон помълча малко. Съществуваше и трета възможност…

— А може би не се е предал — прошепна той.

Ким изненадано го погледна.

— Да не искаш да кажеш, че е от тях? В такъв случай е предател. Но не мога да си го представя. Освен това… О, не, този тип, там горе, стреля по нас!

В този момент нещо изсвистя във въздуха. Една стрела се заби в храсталака и Ким пронизително изпищя.