Фабиан Ленк
Походът на Ханибал (4)

При водачите на слонове

— Насам! — извика Ким и се втурна към група дървета наблизо. Надяваше се да успеят да се скрият зад дебелите им стволове. Момичето с облекчение видя, че Леон, Юлиан и Кия я следват плътно.

Пред дърветата обаче имаше гъст шубрак. Ким без колебание скочи в него. В ръцете й се впиха тръни, а краката й се оплетоха в клони като във въжета. Момичето се опита да продължи напред, но падна върху меката, покрита с мъх и лишеи земя. Усети до себе си тежкото дишане на Леон и Юлиан.

Сърцето й се качи в гърлото. Погледна към преследвачите. Този, който носеше факлата, внезапно се препъна и падна. Светлината изгасна.

„Какъв късмет!“, помисли си Ким. До ушите й стигнаха ругатните на мъжете. По всяка вероятност бяха загубили следите им.

Приятелите се снишиха колкото можеха повече. Кия се бе свила в краката им. Минаха няколко дълги минути.

След това гласовете се отдалечиха и приятелите най-после изпълзяха от неудобното си скривалище.

— Отидоха си — рече Ким и измъкна един трън от палеца си. — Леон, що за типове бяха това? Не успях да чуя всичко, което си говореха.

Леон им предаде накратко разговора на мъжете.

— Отново сме без подслон — рече накрая той.

Ким се огледа.

— Трябва да се върнем в лагера на картагенците. Нищо друго не ни остава.

Юлиан въздъхна:

— Те ни взеха за крадци и шпиони. Няма как да се върнем.

— А може би има — възрази Ким. — Току-що научихме нещо, което би заинтригувало Ханибал.

— Имаш право — съгласи се Леон. — Сега може би ще успеем се доберем до него.

Ким се засмя.

— Трябва да се държим възможно най-скромно, момчета!

 

 

Тримата бавно се изкатериха по стръмния хлъзгав склон и малко след това стигнаха при часовия, от когото се бяха изплъзнали преди малко.

Ченето на мъжа увисна, когато видя децата.

— И това ако не е нахалство! — викна той. — Пак тези малки шпиони! — и размаха копието над главата си.

Ким вдигна ръце.

— Не вдигай шум! Сами идваме при теб. Можеш ли да ни заведеш при Ханибал?

Очите на войника едва не изхвръкнаха.

— Значи искаш да отидеш при него доброволно, така ли? Като пленничка? Това едва ли ще ти се отрази добре. Той ще те осъди на смърт! И теб, и приятелите ти!

Ким сведе глава и драматично въздъхна:

— Или пък ще реши да ни помилва…

— Никога няма да го направи! След четвърт час ще си с една глава по-ниска, малката! — извика часовият и подсвирна на няколко други войници да се приближат. — Заведете ги при Ханибал! Нека той да отсъди какво да прави с тях! Аз трябва да пазя тук.

— Как така да отсъди? — попита единият от мъжете. — Не е ли повече от ясно какво ще им се случи?

Голяма буца заседна в гърлото на Ким. Играта им далеч не бе безобидна.

— Е, да. Ще им хвръкнат зелките. Само че трябва да има ред. А значи и присъда — отвърна часовият.

И войниците поведоха децата към центъра на лагера. След няколко минути стигнаха до голяма палатка, пред която стояха двама войници, въоръжени до зъби. Пред палатката стърчеше и едно двуметрово копие, забито в земята. На върха му се виждаше златен диск, символизиращ слънцето.

Значи това е палатката на Ханибал, помисли си Ким, когато я бутнаха заедно с Леон и Юлиан вътре.

Момичето изненадано се огледа. Невероятно, но палатката бе обзаведена богато. Върху пода имаше дебели килими с цветни мотиви. Върху тях бяха наредени широки кушетки с крака във формата на лъвски глави. Кушетките бяха покрити с червени покривала от най-фина вълна. Върху златните маси искряха бокали, пълни с вино, както и блюда с глиганско и еленско печено, хляб и дори ябълки и смокини. В големи триножници горяха цепеници и топлината им се разнасяше наоколо.

Двама мъже вдигнаха глави от трапезата.

— Какво има? — попита единият от тях, който бе с дълга брада.

Войникът, който водеше Ким, положи дясната ръка върху сърцето си.

— Водим пленници, благородни Ханибал!

Брадатият се надигна и Ким успя да разгледа по-добре забележителния картагенец. Той бе почти трийсетгодишен, висок метър и осемдесет, с мускулеста фигура. Кестенявата му коса стърчеше в безпорядък около лицето му с цвят на маслини. Масивен нос, подвижни тъмни очи и добре оформена брада завършваха портрета му. Бе облечен с туника, позлатена ризница и дълги панталони. Върху раменете си носеше наметка от агнешка кожа.

Ханибал гледаше момичето и приятелите й леко развеселен.

— Пленници, значи… три деца и една котка…

— Котка ли? — слисано попита войникът.

— Да, току-що се шмугна някъде, в името на Танит^[1] — извика пълководецът и избухна в смях.

Поне има чувство за хумор, помисли си Ким. Внезапно Ханибал стана сериозен:

— Какво са направили? Откраднали ли са нещо?

— Не знаем — отвърна войникът. — Но не са от нашите и се мотаеха из лагера.

Ханибал разгледа децата едно по едно. Изглежда, се колебаеше какво да прави с тях.

— Видяхме нещо — Ким се осмели да пристъпи напред. — Мъже с вълчи наметки. Замислят да ви нападнат.

— Какво каза? — изплъзна се от устата на Ханибал. — Искаш да се направиш на интересна, само и само да отървеш кожата. Така ли?

Ким усети, че й става горещо.

— Не! — извика бързо тя. — Бяха в една хижа, недалеч оттук. Трима мъже, които крояха ужасен план. Леон видя всичко!

Леон разказа какво бе видял и чул. Докато говореше, Ким забеляза, че лицето на пълководеца става все по-мрачно.

Когато момчето свърши, Ханибал погледна към другите мъже.

— Какво ще кажеш за това, Махарбал^[2]?

Тъмнокожият мъж, към когото се обърна, не бързаше да отговори, и Ким усети, че от това, което ще каже, зависеше много.

Махарбал бе малко по-възрастен и по-едър от пълководеца. Масивният му череп бе гладко избръснат. Дълбока, все още незараснала рана прорязваше дясната му буза. Очите му бяха потънали дълбоко в орбитите, носът му бе приплеснат и широк. Носеше тежка ризница от тъмна кожа, позлатени наколенници на краката и многобройни златни гривни.

— Вярвам им! — категорично заяви той. — Трябва да им подариш живота, Ханибал!

Ким отправи благодарствена молитва към небесата.

Пълководецът взе чашата си и я поднесе към Махарбал.

— Ти си не само командир на конницата ми, ти си и най-добрият ми приятел и съветник, така че ще те послушам — каза той, а после се обърна към войниците: — Пуснете ги!

— Какво да правим с тях? Да ги изгоним ли от лагера?

— Не! — извика Ким. — Това би означавало сигурна смърт за нас.

Ханибал кимна бавно.

— Така е, но ако останат, трябва да са ни полезни с нещо. Да помагат на водачите на слонове, например. Но това, което е по-важно в случая: изпратете отряди от по десет души, които да претърсят околността. И удвоете охраната!

Войникът отново положи ръка на сърцето си. След това избута приятелите навън и ги поведе през лагера.

— Ей, Канми, водя ти помощници! — извика той, когато стигнаха до една палатка в края на лагера.

Платнището се открехна и се появи дребен закръглен мъж. Бе на около четирийсет и пет, имаше кръгла глава и посивяла брадичка. Над подплатените панталони и грубата си риза носеше дълго палто, обшито с кожа по яката. Очите му недоверчиво обходиха приятелите.

— Какво, тези тук ли? — недружелюбно промърмори той. — Какво да правя с тези младоци!

— Можем да работим здраво — рече Ким и продължи: — А и такава е заповедта на Ханибал!

— Ти си доста дръзка! — изръмжа Канми.

— В случая обаче е права. Трябва да ти помагат — добави войникът и изчезна.

Канми въздъхна:

— Защо все на мен? Вече взех едно сираче. Прекалено добър съм, в името на Шадрапа^[3]. Калаби, ела тук!

В този момент се появи едно момиче, което бе на възрастта на приятелите. Беше слабо и жилаво и имаше симпатично тъмно лице с невероятно остър нос. Черната й права коса бе хваната на челото с кожена лента, украсена с дървени мъниста. На ръката й подрънкваха тънки гривни от бронз. Бе облечена в дълга рокля, подобно на Ким.

Момичето се усмихна.

— Добре дошли!

— Стига сте дрънкали, залавяйте се за работа! — нареди Канми. — Калаби, покажи им какво да правят! Ще спят в твоята палатка, при мен няма място.

— Добре — послушно отвърна Калаби и отведе приятелите зад палатката.

Там се бе сгушила още една малка закърпена палатка и Ким предположи, че в нея живее Калаби. До палатката, на фона на покритото със звезди небе, се извисяваше масивният силует на огромен слон.

— Това е Зирос^[4]! — гордо го представи Калаби. — Язди го Ханибал.

Приятелите се приближиха към Зирос. Слонът бе почти четири метра висок и имаше само един бивник. Върху челото му блестеше голяма метална пластина с остър шип. Животното поклащаше огромните си, почти два метра дълги уши и Ким се досети, че това най-вероятно е африкански слон.

— Носи ги само през нощта — бързо додаде Калаби, на която не бе убягнал критичният поглед на Ким при вида на желязната верига, с която бяха вързани предните крака на слона. — За да не избяга. Загуби втория си бивник в една битка. Въпреки това е най-страшният от всички слонове.

Зирос вдигна дългия си хобот сякаш за поздрав.

Калаби бръкна в джоба си и извади една ябълка. Подаде я на слона и той сръчно я пое с двата си пръстоподобни израстъка, излизащи от върха на хобота му.

Калаби намигна на приятелите.

— Зирос обича плодове. Можете да ми помогнете да донеса вода — и тя грабна две големи дървени ведра и посочи с поглед към съдовете, които се намираха малко по-нататък. — Зирос изпива по сто ведра на ден. Ще се радвам, ако ми помагате да ги носим. За щастие, зад палатката има поток.

Докато отиваха към потока, Ким представи приятелите и себе си. Калаби им разказа, че е сираче и че Канми я взел под закрилата си, когато била само на три години.

— Много е строг и понякога е доста намръщен, но иначе се отнася добре с мен — каза Калаби, когато стигнаха до потока. — Никой не се справя толкова добре със слоновете, колкото той. Зирос се доверява само на него и на Ханибал.

— А на теб? — попита Ким, докато пълнеше ведрото си.

— И на мен донякъде — отвърна Калаби. — Трябва да минат много години, за да може един слон да се сприятели с човек. Искам да стана някой ден също толкова добър водач на слонове, колкото и Канми.

Децата занесоха ведрата на Зирос и му дадоха да пие. След това приятелите помогнаха за събирането на слонската тор. Докато работеха, научиха от Калаби, че освен големия африкански слон в похода участват и индийски, и горски слонове^[5].

— Горските слонове са много по-дребни от Зирос и не носят бойни кули. Но когато удължат бивните им с копия, стават не по-малко опасни в битките — обясни Калаби.

Малко след това Канми дойде да се убеди, че всичко е наред.

— Добре, доволен съм! — каза той след кратка проверка. — А сега влизайте в палатката! Утре ще ставаме рано. Ханибал иска да стигнем до прохода. Очертава се походът да е много тежък.

Водачът на слонове даде на приятелите три завивки.

— Ще са ви нужни — каза той, преди да си тръгне.

Палатката на Калаби бе съвсем мъничка, но децата успяха някак да се сместят в нея. Кия се сви върху корема на Ким и изигра ролята на малка електрическа възглавничка.

Ким бе повече от доволна. Не само че бяха станали част от обоза^[6] — бяха се устроили на работа при най-големия и вероятно най-важния слон!

Поговориха още малко на мъждукащата светлинка на мъничка лоена лампа.

— Мислиш ли, че утре ще е наистина тежко? — попита Юлиан Калаби.

Тя го погледна открито.

— Предполагам, че да. Но кой може да знае със сигурност, в името на Мелкарт^[7]? Канми казва, че никой досега не се е опитвал да прекоси планините с толкова многобройна войска. Ние всички вярваме в Ханибал. Животът ни е в неговите ръце.

Ким погали меката козина на Кия.

— Не се ли страхуваш, Калаби?

— Аз ли? — засмя се момичето. — Не, но другите се страхуват. Планът на Ханибал не е толкова железен.

— Така ли? — заинтригувано попита Ким.

Новата им приятелка снижи глас:

— Ами да! Дори собственият му брат е против. Хаздрубал^[8] смята, че походът е обречен на провал. Затова и не тръгна с нас, а остана в Карт Хадаш^[9]. Уж имал намерение да защитава града, в случай че римляните го нападнат.

Юлиан се подпря на лакти.

— Опасявате ли се от такова нападение?

— Възможно е, римляните и картагенците отдавна са непримирими врагове — отвърна Калаби. — Но все пак не вярвам, че това е истинската причина, поради която Хаздрубал…

— И защо според теб е останал в Карт Хадаш? — продължи да разпитва Ким.

Калаби присви рамене.

— Говори се, че Хаздрубал е твърде честолюбив. Той би искал да поеме командването на войската, но е по-млад и по-неопитен от Ханибал. В обоза се шушука, че иска да си присвои властта над Карт Хадаш, докато Ханибал го няма.

Ким затаи дъх.

— И затова ще нападне в гръб собствения си брат?

— Да — потвърди Калаби. — Но това са само слухове. Има обаче хора, които твърдят, че Хаздрубал ще е доволен, ако брат му загине по време на похода…

Ким кимна.

— Това звучи убедително. Тогава пътят към властта за Хаздрубал ще бъде разчистен.

Калаби въздъхна.

— Да се надяваме, че това са само слухове и че утрешният ден ще мине добре. А сега да спим.

Тя духна лоената лампа и малко след това вече спеше дълбоко.

Ким обаче не можа да заспи още дълго. Тя продължи да мисли за мъжете с вълчите наметки, за могъщия Ханибал, за огромния Зирос и за жадния за власт Хаздрубал, който, както изглежда, само чакаше Ханибал да се провали или дори да умре.

А дали Хаздрубал и хората вълци не са свързани? И дали не действат по негова заповед?