Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hannibal, Herr der Elefanten, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Фабиан Ленк. Походът на Ханибал

Немска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2013

Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-852-6

История

  1. — Добавяне

Покушението

За минута се възцари зловеща тишина. После се разнесоха викове и резки команди.

Юлиан и приятелите му излязоха от прикритието си. Сърцето му подскочи от радост, когато видя Калаби да тича към тях.

— Добре ли сте? — извика тя разтревожена.

— Да, добре сме, а вие?

— Да, в името на Ешмун[1]! — отвърна момичето. — Канми, Ханибал и Зирос са добре.

Юлиан погледна напред. Канми бе застанал до слона и галеше хобота му. Приятелите се втурнаха към него.

— Вижте, страх го е — каза Калаби.

Слонът се бе свил, главата му сякаш бе потънала в раменете, а ушите му плътно се бяха прилепили към нея.

„Главното е, че е жив“, помисли си Юлиан. На няколко крачки от приятелите стоеше Ханибал. Райк възбудено му говореше нещо. Пред двамата мъже имаше огромна стена от камъни, висока около четири метра. Каменната лавина бе преградила пътя им. За радост обаче, не се бе стоварила върху колоната, а точно пред нея.

Юлиан се приближи и видя, че грамадата на пътя е не само от камъни, но и от огромни скални блокове, които дори и слон не би могъл да отмести. Пътят бе напълно блокиран.

Момчето погледна със страх нагоре. Дали там не ги дебнеха стрелци? Или нова каменна лавина, готова всеки момент да се откърти?

Но не, нямаше никого. Момчето се замисли. Дали опасенията му няма да се оправдаят и да се окаже, че хората вълци наистина ги преследват? Дали те не бяха предизвикали лавината?

А може би е било просто свличане на земна маса…

Юлиан отново погледна нагоре.

— Дали това не беше нападение? — попита Ким, сякаш беше прочела мислите му. После разтвори дрехата си и пусна Кия на земята.

— Точно това е въпросът — отвърна Юлиан. — В случай че отговорът е да, горе със сигурност има следи.

— Прав си — рече Ким. — Най-добре да идем да разгледаме. Така и така, не можем да продължим. Любопитна съм какво ли ще измисли сега Ханибал.

Пълководецът, Райк, Магон, Махарбал, Масиниса и няколко други офицери се събраха, за да решат какво да правят. Приятелите се дръпнаха настрани.

— Как ли можем да се качим горе? — зачуди се Юлиан.

Отговорът дойде от Кия. Тя се насочи към тясна пътечка, по която се виждаха следи от копита. Приятелите я последваха.

— Сигурно е отъпкана от козирози и муфлони[2] — предположи Юлиан. — Е, да тръгваме!

pohodut_na_hanibal_pokushenieto.jpg

Пътечката описа лек зигзаг и след това се изви стръмно нагоре.

Юлиан, Ким и Леон не смогваха да настигнат Кия. Най-после се изкачиха на върха на една скала. Под тях се мержелееха Зирос и безкрайната върволица на обоза, спрял пред стената от срутени скали.

Юлиан тръгна покрай ръба на скалата. След няколко метра спря.

— Било е нападение! — каза той и посочи към стройните борови дървета наоколо, чиито клони бяха отрязани. — Използвали са клоните като лостове, за да прекатурят надолу скалите и камънака — продължи момчето. — Кия ни доведе на точното място.

— В такъв случай хората вълци все пак са били по петите ни — мрачно рече Леон, докато галеше умното животно по главата.

Юлиан подритна едно камъче.

— Не са били много, но резултатът от действията им е катастрофален за нас. Питам се обаче по чия заповед са действали? Дали в това нямат пръст римляните?

— Или пък Хаздрубал? — додаде Ким. И тя разказа на приятелите за размишленията си от изминалата нощ.

— Доста смела теория — отбеляза Юлиан. — Но може и да си права: Хаздрубал има мотив. Както всъщност и римляните. Трябва веднага да кажем на Ханибал какво открихме тук.

— Така е, да вървим! — отвърна Ким. — Освен това искам да разбера дали междувременно Ханибал и офицерите му не са намерили изход от положението.

Слизането не беше по-леко от изкачването. Когато се озоваха долу, детективите видяха, че Калаби и Канми все още са край Зирос и продължават да го успокояват. Войниците бяха успели да разчистят по-дребните камъни. Но огромните късове скали все още лежаха на пътя.

Изпълнени със страхопочитание, приятелите се приближиха до пълководеца, който, както и преди, продължаваше да се съветва с офицерите, обграден от гвардейците си.

— Може ли да минем? Трябва да говорим с Ханибал — обърна се Юлиан към един от войниците.

— Не! — беше отговорът.

— Спешно е, открихме нещо важно.

Войникът присви очи:

— Не ми ходи по нервите, дребосък!

— Какво става тук? — разнесе се в този момент гласът на Ханибал.

— Някакви непокорни дребосъци и една котка — докладва войникът.

Ханибал ги дръпна встрани.

— А, това сте вие! — каза той. — Надявам се, че имате основателна причина да ни прекъснете.

— Едва ли! — сърдито изръмжа войникът.

— Напротив! — отвърна Юлиан и забеляза, че лицето на войника почервеня.

Пълководецът вдигна ръка.

— Говори! — заповяда той на Юлиан.

Когато момчето свърши, дълбока бръчка проряза челото на Ханибал.

— Нападение значи — потърка чело той и се замисли. — Умеете да наблюдавате — одобрително каза той, обръщайки се към Юлиан и приятелите му. — Не съжалявам и за момент, че ви взех със себе си.

Юлиан се почувства ужасно горд. Имаше усещане, че му поникват крила.

— Магон! — извика пълководецът. — Изпрати съгледвачи да претърсят клисурата! Не искам да бъдем изненадани още веднъж.

Младият офицер се оттегли с поклон, а Ханибал отново се върна при Махарбал и останалите.

Юлиан, Ким, Леон и Кия се присъединиха към тях, тъй като никой не бе им заповядал да правят нещо друго.

— Няма да можем да минем през тази каменна грамада — каза Махарбал. — Трябва да намерим друг път.

— Де да беше толкова лесно — отвърна Ханибал. — Нали Райк току-що ни каза, че друг път няма.

— В такъв случай, велики Ханибал, не ти остава нищо друго, освен да се върнеш обратно — отекна гласът на Масиниса и на Юлиан му се стори, че долавя злорадство в думите му. — Тази сутрин ти казах, че не сте добре подготвени за това начинание. Достатъчно е едно малко свлачище, за да…

— Млъкни! — рязко го прекъсна Ханибал. — Все още сме далеч от целта, а аз никога не се предавам. Не ние ще отстъпим, а проклетата каменна грамада, в името на Мелкарт!

Останалите мъже го гледаха смаяно.

— Как ще стане това?

Едва доловима усмивка озари лицето на Ханибал.

— Ще я вдигнем във въздуха!

— Нямам търпение да видя как ще го направи — прошепна Юлиан на приятелите си.

— Аз също — шепнешком отвърна Ким. — Нали точно затова се впуснахме в това приключение. Искахме да разберем как Ханибал е успял да прекоси Алпите.

— Запалете голям огън! — нареди пълководецът. — Отсечете дървета, струпайте ги пред каменната грамада и донесете много вода, оцет и вино.

— Вино ли? — засмя се Масиниса. — Пир ли се каните да вдигате?

— Не, Масиниса, клада!

Клатейки глава, предводителят на нумидийците се дръпна встрани, без да откъсва очи от групата войници, които се втурнаха към каменната грамада, понесли големи гърнета и амфори, пълни с поисканото от Ханибал. Към гората тръгна друга група войници и скоро планинската теснина се огласи от удари на брадви. Не след дълго няколко двуколки докараха първите трупи и ги стовариха върху каменната грамада. С всяка изминала минута кладата ставаше все по-голяма.

След това пълководецът заповяда Зирос и останалите животни да бъдат отведени по-далеч от кладата.

— Този път вятърът е наш съюзник — усмихна се Ханибал и нареди да му донесат една запалена факла. Доближи я до клоните на един повален бор и не след дълго към небето се издигнаха високи пламъци. Огънят бързо се разпростря наоколо. Изви се плътен сив пушек и Юлиан си помисли, че дърветата са твърде мокри, за да горят добре. Но огънят лумна буйно, поглъщайки всичко по пътя си. Кладата бе обхваната от ярки пламъци. Топлината наоколо стана непоносима.

— Пригответе водата, оцета и виното! — нареди Ханибал.

Той почака още няколко минути, след което заповяда да излеят течностите върху нагорещените камъни. Повториха това няколко пъти.

— Оцетът ще направи камъните трошливи — обясни пълководецът на децата, които го гледаха въпросително. — И те ще се пръснат от горещината.

После той изпрати напред отряд войници. Въоръжени с дълги длета, те започнаха да удрят с тях скалните блокове, обхванати от огъня. Внезапно се чу трясък — скалата се разцепи по средата и се разпадна на две половини. Разнесоха се радостни възгласи.

— Хайде, хайде! — пришпорваше Ханибал войниците си.

— Не е за вярване, но наистина успяха! — извика Юлиан.

— Единствено Масиниса сякаш не се радва на успеха на Ханибал — прошепна Леон.

Юлиан погледна към нумидиеца. Със стиснати устни и скръстени пред гърдите ръце той наблюдаваше мълчаливо случващото се.

По-късно слоновете и конете изтеглиха скалните отломки встрани. Пътят отново бе свободен.

Ханибал и Райк застанаха начело на колоната. Планинският път продължи да се изкачва нагоре.

Юлиан имаше усещането, че сега се движат по-бързо — сякаш победата над каменната лавина бе дала нови сили на всички. Даже времето започна да се оправя. Небето се изясни, бурята утихна и бледите слънчеви лъчи озариха заснежените върхове и отдалечените долини. А когато Юлиан зърна двойка муфлони, наблюдаващи колоната от безопасно разстояние, настроението му съвсем се подобри.

В късния следобед колоната стигна до голяма падина[3].

Райк посочи на юг, където пътят сякаш водеше право към небето.

— Това е проходът! — извика той. — Успяхме!

— Много добре! — В гласа на Ханибал се усещаше задоволство. — Тук ще разпънем палатките си.

Скоро лагерът вече бе построен. Юлиан, Леон и Ким помагаха на Канми да разпънат палатките.

След това заедно с Калаби се погрижиха за Зирос, който заради ниските температури също щеше да пренощува в палатка. Слонът не изглеждаше изтощен. След като почистиха кожата му, той обгърна Леон с хобота си и го вдигна нагоре.

— Леон, по всичко изглежда, че ти си любимата му играчка — викна Ким през смях. — Нещо като плюшен любимец.

— И аз те харесвам, Зирос — каза Леон. — Но моля те, пусни ме на земята!

Този път слонът изпълни молбата му.

— Благодаря — рече Леон и подаде на сивия великан една ябълка.

В този момент прозвуча рог.

— Този сигнал означава, че трябва да се съберем — обясни им Калаби. — Сигурно Ханибал иска да ни каже нещо важно.

Пред палатката на пълководеца имаше широко празно място. Всички тръгнаха натам. Водени от Калаби, приятелите успяха да си намерят хубаво място най-отпред.

Пълководецът се качи на един набързо скован подиум и огледа събралото се множество. След секунди се възцари напрегната тишина.

— Днес е голям ден за нас — започна Ханибал. — Победихме два много силни противника. Първо бурята не можа да ни спре. Нито пък каменната лавина. Не се оставихме и на снега и поледицата. Преживяхме големи страдания, но продължихме напред, крачка след крачка. Не всички дочакаха края на този ден. Смели мъже загинаха и това ме натъжава. — Той направи пауза, а след това продължи: — Но тези, които сега са тук, постигнаха наистина много. Защото не се уплашиха и от един друг враг. Хората вълци! Те предизвикаха каменната лавина, за да ни спрат. Но не успяха.

От всички страни се понесоха радостни възгласи.

— Тази храброст и тази решителност трябва да бъдат възнаградени! — извика Ханибал към събралото се множество. — Днес всички ще получат двойно възнаграждение!

Сега вече ликуването нямаше граници. Някои мъже вдигнаха мечовете си към небето, други започнаха да удрят с тях по щитовете си.

— Да не би Ханибал да носи каса с пари? — Леон попита тихо Калаби.

— Разбира се — отвърна момичето. — И тя е пълна догоре, както говорят.

В този момент Ханибал посочи на юг.

— Там е Рим! — извика той. — Щом стигнем до онези скали, ще го видим от другата страна на прохода. Там е империята на римляните. Ще я унищожим, а плячката, която ще вземем, ще е огромна! И…

Думите му потънаха в ураган от възгласи.

Пълководецът вдигна ръка и множеството постепенно притихна.

— Вие, воини, сте любимци на боговете! — извика Ханибал. — А когато боговете обичат някого, те го даряват с победа!

И той започна да говори за силата и волята на боговете. На Юлиан това му дойде малко повече, въпреки че войниците попиваха думите на предводителя си, както суха гъба попива вода.

И докато всички бяха вперили погледи във военачалника, момчето погледна на юг, където би трябвало да се намира Рим. Оставаше им още много път, преди да стигнат до равнината отвъд планината. Предстояха им опасно изкачване, а после и спускане. Това вероятно щеше да отнеме живота на мнозина.

Юлиан се огледа. Пред погледа му се мярна някаква сянка, която бързо се скри зад една от обозните коли в края на лагера.

Кръвта замръзна в жилите му. Там бе застанал един стрелец, който точно в този момент опъваше лъка си! И стрелата бе насочена към Ханибал!

— Внимавай, Ханибал! — изкрещя Юлиан. — Заговорник! Точно зад теб!

Пълководецът се обърна.

В този момент стрелата излетя от тетивата.

Бележки

[1] Картагенски бог на любовта и на лечителското изкуство, изобразяван като красив младеж. — Б.пр.

[2] Муфлон — див овен, предшественик на почти всички домашни породи овце. Обитава високите планини. — Б.пр.

[3] Равнинна поляна между планински зъбери и върхове. — Б.пр.